Сърцето ми като листо трепти все още,
но водопадът на кръвта
се спуска вече в равнината,
затихват ветровете нощни…
Настъпва най-голямата вселенска тишина:
телата ни лежат
като два бели камъка на речно дъно
под месец млад;
лицата ни са тъмни,
но очите- звездни;
устата ни мълчат
като цветя разцъфнали;
напълнени със мед и аромат...
Желанието е изчезнало.
Плътта почива,
сладостно отпаднала.
Как тичахме един към друг,
как тичахме...
И нека си отдъхва уморено тялото.
Сега е ред душата ми да те обича!
СТАНКА ПЕНЧЕВА