Който се страхува от мечки, го е шубе!!!


    

За книгите

Място за споделяне на общи страсти - цветя, коли, майсторене, изкуство, книги, кино, театър и т.н.

Модератор: cchery

Re: За книгите

Мнениеот mari_ko » Пон 18 Дек 2017, 15:03

https://www.helikon.bg/201807-%D0%A3%D0%B4%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BA%D0%BB%D1%8E%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%9C%D0%B8%D1%80%D1%8A%D1%80-%D0%B8-%D0%93%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%B0%D1%82.html
Приказка-хорър или по-скоро хорърче :lol: Но не става за малолетни, за непълнолетни - да, на места с придружител :lol:
Първоначално ме впечатли корицата. Но си я бива и историята, откачена отвсякъде. Ще чакам втората книга, дано я издадат на БГ.
Изображение
Аватар
mari_ko
Форумна палавница
 
Мнения: 1143
Регистриран на: Чет 19 Авг 2010, 21:43

Re: За книгите

Мнениеот Kleo » Пон 18 Дек 2017, 15:07

mari_ko написа:https://www.helikon.bg/201807-%D0%A3%D0%B4%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BA%D0%BB%D1%8E%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%9C%D0%B8%D1%80%D1%8A%D1%80-%D0%B8-%D0%93%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%B0%D1%82.html
Приказка-хорър или по-скоро хорърче :lol: Но не става за малолетни, за непълнолетни - да, на места с придружител :lol:
Първоначално ме впечатли корицата. Но си я бива и историята, откачена отвсякъде. Ще чакам втората книга, дано я издадат на БГ.


Благодаря ти :922
Синът ми е на 13. Ах, колко го обичам! Децата са щастие и отговорност...
Живееща мечтите си. Центрирана в собственото си сърце. Блажена.
Изготвям хороскопи - за повече информация - на лични.
Kleo
Вятър в косите...
 
Мнения: 11605
Регистриран на: Пет 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За книгите

Мнениеот mari_ko » Пон 18 Дек 2017, 18:29

Kleo написа:Благодаря ти

Моля :923
Изображение
Аватар
mari_ko
Форумна палавница
 
Мнения: 1143
Регистриран на: Чет 19 Авг 2010, 21:43

Re: За книгите

Мнениеот Kleo » Вто 19 Дек 2017, 16:09

Чета си аз отвреме-навреме от книгата "Бягащата с вълци" на Клариса Пинкола Естес и реших да постна в темата една от преразказаните приказки в нея:

Грозното патенце

Наближавала жътва. Стариците правели зелени кукли от царевични кочани. Старците кърпели платнищата. Момичетата бродирали кървавочервени цветя по белите си рокли. Момчетата пеели, докато пластели златни копи сено. Жените шиели груби ризи за наближаващата зима. Мъжете помагали за събирането, пренасянето и складирането на реколтата. Вятърът започвал да брули листата. А долу при реката една патица мътела яйцата си. Всичко било както си му е редът и накрая яйцата едно по едно започнали да се клатят, черупките им се пукали и отвътре изскачали малки патенца. Ала останало едно яйце, много голямо яйце. То просто си стояло неподвижно като камък. Наминала една стара патица и майката ѝ показала децата си.
- Красиви са, нали? - похвалила се тя.
Но неизлюпеното яйце привлякло вниманието на старата патица и тя се опитала да убеди майката да се откаже да го мъти.
- Това е яйце от пуйка! - възкликнала старата патица. - Изобщо не е нормално яйце. Не можеш да вкараш пуйка във водата, нали знаеш. - Тя знаела, защото била опитвала.
Ала майката вече толкова дълго била мътила яйцето, че не ѝ струвало нищо да почака още малко.
- Това не ме безпокои - отвърнала тя, - но знаеш ли, оня мошеник, бащата на тези патенца, не дойде да ме види нито веднъж?
Накрая голямото яйце започнало да се клати и търкаля. Черупката му се пропукала и отвътре се появило едро тромаво създание. Кожата му била покрита с възлести червено-сини вени. Краката му били светлолилави. Очите му били прозрачни и розови.
Майката вирнала глава, протегнала шия и го погледнала. И не успяла да се сдържи - обявила го за грозно.
- Може би в края на краищата наистина е пуйка - загрижила се тя. Но когато грозното патенце влязло във водата заедно с другите, майката видяла, че плува добре. - Да, то е мое дете, въпреки че изглежда много странно. Но всъщност на определена светлина... то е почти красиво.
И тя го представила на другите животни от двора, но преди да се усети, друга патица се стрелнала пред нея и ухапала грозното патенце по врата.
- Не! - изкрякала майката.
- То е много странно и грозно - отвърнала другата патица. - Трябва да си знае мястото.
- О, още патета! - възкликнала трета. - Като че ли нямаме да храним достатъчно гърла. А онова там, голямото и грозното, със сигурност е някаква грешка.
- Не е грешка - възразила майката. - Ще стане много силно. Просто е полежало малко повече в яйцето и се е деформирало. Ще се оправи. Ще видите. Тя загладила перата му и зализала непокорната му перушина.
Ала другите правели всичко възможно, за да тормозят грозното патенце. Налитали му, хапели го, кълвели го, съскали му. И с времето положението ставало все по- нетърпимо. То бягало и се криело, но нямало къде да се свре. Патенцето било най-нещастното създание на света.
Отначало майка му го защитавала, но после дори на нея ѝ омръзнало и ядосано възкликнала:
- Ще ми се просто да се махнеш.
И грозното патенце побягнало. Цялото проскубано, то тичало ли, тичало, докато стигнало до едно блато. Там легнало край водата и протегнало шия.
От тръстиката го наблюдавали два гъсока. Те били млади и самонадеяни.
- Хей, грознико! - присмели му се гъсоците. - Искаш ли да дойдеш с нас до съседната област? Там има ято млади неомъжени гъски, можеш да избереш, която си поискаш.
Изведнъж прозвучали изстрели. Гъсоците паднали в блатото и водата почервеняла от кръвта им. Грозното патенце бързо се скрило. Гърмежите наоколо продължавали, стелел се дим, лаели кучета.
Накрая блатото утихнало и патенцето отлетяло, колкото може по-надалеч. По залез слънце стигнало до бедняшка колиба. Вратата висяла, завързана на въже, целите стени били в пукнатини. Там живеела дрипава старица със своята рошава котка и кривогледата си кокошка. Котката си изкарвала хляба, като гонела мишки. Кокошката пък снасяла яйца.
Старицата се зарадвала, че е намерила патица. Може би и тя щяла да снася яйца, помислила си старицата, а ако не, щяла да я заколи и изяде. Патенцето останало при нея, но котката и кокошката не го оставяли на мира.
- Каква полза от теб, щом не можеш да снасяш яйца или да ловиш мишки? - го попитали те.
- Най обичам да съм „под“ - въздъхнало накрая патенцето, - било то под безкрайното синьо небе или под студената синя вода.
Котката и кокошката нямали представа какво е да плуваш под водата и затова се присмели на глупавите мечти на патенцето. Накрая станало ясно, че и тук за патенцето няма да има покой и то продължило пътя си.
Стигнало до едно езерце. Докато плувало в него, ставало все по-студено. В небето прелетели ято птици, най- красивите, които някога било виждало. Те му извикали и гласовете им накарали сърцето му да се разтупти. Патенцето им отвърнало със звук, какъвто дотогава не било издавало и се почувствало още по-самотно.
Накрая птиците се скрили от погледа му. То се гмурнало до дъното на езерото, изплавало и се свило, цялото разтреперано. Било отчаяно, защото примирало в захлас пред онези големи бели птици - обич, която не можело да разбере.
Вятърът ставал все по-студен и силен. Един ден завалял сняг. Старците разбивали леда в кофите за мляко, стариците предели до късно вечер. Майките едновременно хранели по три гърла на светлината на свещите, мъжете търсели изгубени овце посред нощ. Младежите газели до кръста в снега, за да отидат да издоят кравите. Докато готвели, момичетата си фантазирали, че виждат лицата на красиви мъже в пламъците на огъня. А в едно недалечно езерце патенцето трябвало все по-бързо да плува в кръг, за да не позволи на водата да се заледи.
Една сутрин обаче патенцето замръзнало в леда и усетило, че умира. От небето се спуснали две диви гъски и кацнали до него.
- Колко си грозно! - изкрякали те. - Жалко, много жалко. Не можем да направим нищо за такива като теб. - И отлетели.
За щастие при езерото дошъл селянин, разбил леда с тоягата си и освободил патенцето. Той го пъхнал под палтото си и го занесъл вкъщи. Когато се прибрал, децата му весело протегнали ръце към патенцето, ала то се уплашило, излетяло и кацнало на гредите. Вдигнал се прах, който се посипал по маслото на масата. Грозното патенце се спуснало долу, но съборило каната с мляко, цялото се измокрило и паднало в буренцето с брашно. Жената на селянина го подгонила с метлата, а децата се запревивали от смях.
Патенцето излетяло навън и полумъртво се затътрило в снега, докато стигнало до друго езеро и друга къща. Така се изнизала цялата зима.
Накрая обаче отново се понесъл нежният дъх на пролетта и стариците заизтупвали пухените завивки, а старците свалили дългото си бельо. Нощем се раждали нови бебета, докато бащите нервно крачели на двора под звездното небе. Денем младите момичета закичвали косите си с нарциси, а младежите хвърляли погледи към глезените им. Водата в едно недалечно езерце старала пo-топла и грозното патенце, което плувало там, разперило криле.
И само колко силни и големи били крилете му! Те го издигнали високо над земята. От въздуха то видяло овошките в техните бели премени, селяните, които орели земята, животинки от всякакъв вид, които се излюпвали, прохождали, бръмчели и плували. В езерото имало и три лебеда, същите прелестни птици, които било видяло предишната есен. И отново му се приискало да отиде при тях.
Ами ако се държат така, все едно ме харесват, и после ми се присмеят и отлетят, помислило си патенцето. Ала се спуснало и с разтуптяно сърце кацнало в езерото.
Щом го видели, лебедите заплували към него. Това е краят ми, казало си то, но ако трябва да умра, по-добре да ме убият тези красиви създания, вместо ловци, вълци или дълга зима. И то навело глава в очакване на ударите.
Но във водата видяло отразен друг лебед със снежнобели пера и черни очи. Отначало грозното патенце не могло да се познае, защото изглеждало точно като прекрасните непознати, точно като онези, на които се било възхищавало отдалеч.
И в крайна сметка се оказало, че наистина е като тях. Яйцето случайно се било изтърколило при семейството патици. То било лебед, приказно красив лебед. Роднините му за пръв път се приближили и нежно го докоснали с върховете на крилете си. Пригладили го с клюнове и весело заплували наоколо му.
- Дошъл е още един! - извикали децата и изприпкали да нахранят лебедите с парченца хляб.
И като всички деца по света, те се втурнали да разкажат на другите. И стариците слезли при езерото, разплитайки дългите си сребърни плитки. Младежите загребвали водата с шепи и пръскали момичетата, които се изчервявали като макове. Мъжете решили да си починат от доенето и да подишат чист въздух. Жените оставили кърпенето, за да се посмеят със своите съпрузи. Старците пък подхванали вечните си приказки, че войната е прекалено дълга, а животът - прекалено кратък.
И също както отшумява страстта, а времето изтича, един по един те си тръгнали - младежите, момичетата, всички си отишли. И старците, съпрузите, жените, всички си отишли. Децата и лебедите, всички си отишли... Останахме само ние... и пролетта... А долу при реката друга патица започва да мъти яйцата си.
Проблемът за изгнаника съществува от незапомнени времена. В много приказки и митове се съдържа темата за отхвърления, прокудения, низвергнатия. Главният герой е потърпевш от независещи от него събития, често дължащи се на някакво недоглеждане. В приказката за спящата красавица забравят да поканят на кръщавката тринайсетата орисница и детето е прокълнато. Понякога отхвърлянето се извършва чрез подлост като в приказката за Василиса.
В други случаи причината е лекомислена грешка или необуздан афект. Старогръцкият бог на огъня Хефест заел страната на майка си Хера в спора ѝ със Зевс, нейният съпруг. Зевс се разгневил, хвърлил го от Олимп и го осакатил .
Понякога изгонването е резултат от сключване на сделка, която героят не разбира, например като в приказката за човека, който се съгласил да се скита като звяр в продължение на години, за да спечели злато, и по-късно открил, че е продал душата си на дявола.
Темата в приказката за грозното патенце е универсална. Всички истории за изгонване имат един и същ основен смисъл, но всяка съдържа различни подробности, отразяващи културната среда и поетичната природа на конкретния разказвач.
В случая ни интересува следният основен смисъл. Грозното патенце е символ на дивата природа, която инстинктивно се стреми да оцелее. Понякога го прави грациозно, друг път не, но въпреки всичко винаги оцелява. И слава Богу! Издръжливостта е едно от най-силните качества на Дивата жена.
Приказката има и друг важен аспект. Когато инстинктивната и духовна идентичност на човек е съпроводена от психично признание и приемане, той се чувства жив и силен както никога дотогава. Откриването на собственото психично семейство носи на човек жизненост и чувство за принадлежност. В приказката животните от селото по един или друг начин обявяват, че не приемат „грозното“ патенце. Всъщност то не е грозно, а различно от другите. Толкова различно, че прилича на черно зърно боб сред зелени грахчета. Отначало майката се опитва да го защити, но накрая е емоционално раздвоена и се отказва от него.
Всички го нападат, кълват го, тормозят го. Ясно е, че искат да го прогонят. Сърцето на грозното патенце е разбито, защото е отхвърлено от своите. Това е ужасно, особено защото не е направило нищо - просто изглежда и се държи различно. Честно казано, тук става въпрос за пате със сериозен психологически комплекс.
Момиченцата, които проявяват силна инстинктивна природа, често преживяват тежки страдания в ранна възраст. Още от съвсем малки ги „взимат в плен“, опитомяват ги, повтарят им, че са твърдоглави и непослушни. Дивата им природа се проявява отрано. Те са любопитни, хитри и проявяват различни странности, които, ако се развият, ще са основа за бъдещо творчество. Като се има предвид, че творческият живот е храна и вода за душата, това развитие е от изключителна важност.
Обикновено прогонването не започва по вина на момичето и проблемът се изостря от неразбирането, жестокостта, невежеството или съзнателната злоба на другите. Същността на психето е наранена. Детето започва да вярва, че негативните образи, които идват от семейството и културата, не само са абсолютно верни, но и са абсолютно безпристрастни. То е убедено, че е слабо и грозно и че по никакъв начин не може да промени това положение.
Момиченцето е прогонено поради същите причини, които виждаме в „Грозното патенце“. В много култури, когато се роди момиче, всички очакват от него да стане определен тип човек, да се държи по определен начин, да има определени ценности, които макар и неидентични с тези на семейството, поне се основават на семейните и не клатят лодката. Тези очаквания са дефинирани съвсем ясно, когато единият или и двамата родители страдат от желание да имат „дете ангелче“, с други думи „съвършеното“ послушно дете.
Във фантазиите на някои родители детето им непременно трябва да е идеално и да отразява единствено техните представи. Ако момиченцето е диво, те могат постоянно да го подлагат на психична „хирургия“, защото се опитват да го променят, да променят онова, което изисква от него душата. Макар че душата му изисква остро зрение, културата изисква късогледство. Макар че душата иска момичето да казва истината, културата му запушва устата.
Нито душата на детето, нито неговото психе могат да се приспособят към това положение. Изискването за „адекватност“, по какъвто и начин да е дефинирана тя, може да прогони момичето и да го накара дълго време да се скита в търсене на покой.
Когато културата тясно дефинира желаното съвършенство - външен вид, височина, сила, фигура, мъжественост, женственост, послушание, правилно поведение, религиозни вярвания - в психето на всеки неин представител се вменяват съответните еталони за съизмерване с тези критерии. Ето защо проблемът за прогонената дива жена обикновено е двустранен: вътрешен и личен, външен и културологичен.
Тук ще се занимаем с вътрешния аспект на изгнанието, защото когато развива адекватна сила - не съвършена, а умерена, достатъчна сила, - като запазва собствената си идентичност и открива своето място, човек може да окаже влияние върху обществото и културното съзнание. Кога силата е умерена? Когато вътрешната майка не е сто процента убедена как да постъпи. Седемдесет и пет процента е прилична цифра. Запомнете, ние казваме, че цветето цъфти, независимо дали цветът му се е разтворил наполовина, три четвърти или напълно.
Синът ми е на 13. Ах, колко го обичам! Децата са щастие и отговорност...
Живееща мечтите си. Центрирана в собственото си сърце. Блажена.
Изготвям хороскопи - за повече информация - на лични.
Kleo
Вятър в косите...
 
Мнения: 11605
Регистриран на: Пет 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За книгите

Мнениеот Kleo » Вто 19 Дек 2017, 16:15

Продължение на текста от предходния ми постинг:

Видове майки

Въпреки че можем да интерпретираме старата патица в приказката като символ на външната майка, повечето възрастни хора са получили в наследство от своята истинска майка вътрешна такава. Това е аспект на психето, който действа и реагира по начин, идентичен с преживяванията на жената в детството ѝ с нейната родна майка. Нещо повече, тази вътрешна майка не е само преживяването на родната майка, но и на други женски фигури в живота ни, както и на образите на добрата и лошата майка в културата през нашето детство.
При повечето възрастни, ако някога е имало проблеми с майката, но вече няма, в психето все още живее втора майка, която говори, действа и реагира също като в ранното детство. Дори културата да се е развила по отношение на ролята на майката, вътрешната майка има същите ценности и идеи като онази от културата в детството .
В психологията това се нарича „майчин комплекс“. Става дума за един от основните аспекти на женското психе и е важно да се определи неговото състояние, да се подсилят някои страни, да се коригират други, да се ликвидират трети и ако се налага, да се започне отначало.
Майката в приказката има няколко качества, които ще анализираме едно по едно. Тя едновременно представлява колебаещата се майка, предалата се майка и майката без майка. Като проучваме тези майчини структури, ние започваме да преценяваме дали нашият вътрешен майчин комплекс подхранва уникалните ни особености или отдавна се нуждае от „поправка“.

Колебаещата се майка
Майката в приказката принудително е откъсната от своите инстинкти. Подиграват ѝ се, че има дете, което е различно от другите. Тя е емоционално раздвоена и в резултат се проваля - отказва да се грижи за детето си. Макар че отначало се опитва да издържи, „странността“ на грозното патенце започва да заплашва нейната безопасност в собственото ѝ общество.
Не сте ли виждали майка, принудена да вземе такова решение, ако не изцяло, поне частично? Майката се подчинява на желанието на другите, вместо да остане с детето си. Дори и днес майките продължават да реагират на основателни страхове, наслагвани векове наред - да бъдат отхвърлени от обществото в най-добрия случай, означава да ги пренебрегват и да се отнасят подозрително към тях, а в най-лошия, да ги изгонят или убият. В такава обстановка жената често се опитва да промени дъщеря си и да я накара да се държи „послушно“ във външния свят, надявайки се да спаси и дъщеря си, и себе си от опасност.
И майката, и детето са раздвоени. Патицата в „Грозното патенце“ е психично раздвоена и това я тегли в няколко различни посоки. Тя се колебае. Всяка майка, която се е пекла на такъв огън, ще я познае. От една страна, патицата иска да бъде приета от обществото. От друга, стои инстинктът ѝ за самосъхранение. От трета, майката реагира на страха, че тя и детето ще бъдат наказани, преследвани и унищожени от обществото. Този страх е нормална реакция на ненормална заплаха от психично или физическо насилие. На четвърто място е инстинктивната любов на майката към детето.
Жените в някои култури често се разкъсват между желанието да бъдат приети от управляващата класа и любовта към детето им, било то символично дете, творба или биологично дете. Това е много стара история. Жените са умирали психично и духовно, опитвайки се да защитят „непозволеното“ дете - своето произведение, своя любим, своите идеи, своята рожба или своя душевен живот. В крайни случаи те са били бесени, изгаряни и убивани за това, че са се противопоставили на обществените догми и са дали подслон на непозволеното.
За да се изправи срещу обществото, майката на различното дете трябва да притежава издръжливостта на Сизиф, страховития вид на циклопите и закоравялостта на Калибан Най-деструктивните културни условия, в които може да се роди и живее една жена, изискват покорство без съветване с душата, изключват ритуали на опрощаване и принуждават жената да избира между душата и обществото, не допускат състрадание към другите и издигат стени между хората с икономически класи и кастови системи, разглеждат тялото като нещо, което се нуждае от „пречистване“, или като светилище, което трябва да се регулира със закони, категорично отхвърлят необичайното и различното, наказват любопитството и творчеството или го окуражават само при мъжете, измъчват тялото с болезнени действия, като ги представят за свещени, несправедливо наказват жената „за нейно добро“ , както се изразява Алис Милър , не признават правото на душата на самостоятелен живот.
Когато има в психето си такава колебаеща се майка, жената може да се предава прекалено лесно, да се страхува да заема твърда позиция, да изисква уважение и да се бори за правата си.
Независимо дали причината за това е във вътрешната майка, или външната култура, за да може майчинската функция да устои на тези ограничения, жената трябва да притежава някои качества, които в много култури се смятат за мъжки. За съжаление поколения наред майката, която е искала да уважават нея и децата и, е имала нужда тъкмо от категорично забранените ѝ качества - дързост и безстрашие.
За да отглежда щастливо своето дете, чийто психични или душевни потребности малко или много се различават от културните изисквания, майката трябва да притежава някои героични качества. Също като героините от митовете, тя трябва да открие и отвоюва тези качества, ако не са позволени, да ги използва в съответния момент и да отстоява позициите си. Почти няма друг начин да се подготвим за това, освен да се запасим с кураж и да действаме. От незапомнени времена единственото лекарство за колебанието е героизмът.

Предалата се майка
Накрая патицата вече не е в състояние да понася тормоза, на който е подложено детето й. Но в същото време тя не може да понася мъчението, на което я подлага обществото в опитите ѝ да защити различното си дете. И майката се предава. Тя казва на малкото патенце: „Ще ми се просто да си отидеш“. И измъченото създание избягва.
Когато психологически се предаде, майката е изгубила себеусещането си. Тя може да е злобно нарцистична майка, която смята, че има право самата тя да е дете. По-вероятно обаче е била откъсната от дивата същност и някаква действителна заплаха, психическа или физическа, я принуждава да отстъпи.
Когато се предават, хората обикновено изпадат в едно от следните три емоционални състояния: объркване (те са смутени), самосъжаление (смятат, че никой не им съчувства достатъчно на мъките) или емоционално изживяване на стари рани (често някаква несправедливост, причинена им в детството).
Майката се предава, когато е емоционално раздвоена. Най-често тя е принудена да избира между любовта към детето си и страха от наказанието на обществото, ако не се подчини на закона. В „Изборът на Софи“ от Уйлям Стайрън героинята Софи е затворничка в нацистки концлагер. Тя е изправена пред коменданта на лагера с двете си деца на ръце. Нацистът я принуждава да избира кое дете да живее и кое да умре, като ѝ казва, че ако не вземе решение, той ще убие и двете.
Макар че взимането на такова решение е абсурдно, майките от незапомнени времена са принудени да правят този избор. „Подчини се на закона и убий децата си, иначе...“ Когато майката е принудена да избира между детето и културата, в тази култура битува атавистична жестокост. Тази „култура“ може да е външна, но е още по-ужасно, когато съществува в съзнанието на жената.
Има безброй такива примери от целия свят . Някои от най-страшните са в Америка, където традицията откъсва жените от любимите им и от нещата, които обичат. Това е дългата и грозна история на разделяне на робски семейства от XVIII до XX век. В продължение на много столетия държавата е изисквала майките да предават синовете си, за да бъдат убити на война. И до днес продължава принудителното репатриране .
През различните периоди има различни системи, които не позволяват на жената да обича и да приютява любимия си.
Едно от най-премълчаваните престъпления срещу женския душевен живот засяга милиони неомъжени майки по целия свят, включително в Съединените щати, които само през този век са били принуждавани от културните нрави да крият как са родени децата им, да ги убиват, да ги изоставят или да водят непълноценен живот с измислена самоличност като презрени и безправни граждани .
Поколения наред жените са приемали легитимирането си като хора чрез акта на омъжването си. Те са се съгласявали с правилото, че право на мъжете е да обявяват някого за „неприемлив“. Без тази „мъжка“ закрила майката е уязвима. Не е ли ирония, че в „Грозното патенце“ бащата се споменава само веднъж? Когато мъти яйцето на грозното патенце, майката се оплаква: „Оня мошеник, бащата на тези патенца, не дойде да ме види нито веднъж.“ В нашата култура бащата поради различни причини не е бил способен или не е желал да „е там“ за никого, дори за себе си. Може да се каже, че бащата на безброй диви момичета е „предал се баща“, просто сянка, която всяка вечер се е закачвала заедно с палтото си в гардероба.
Когато има в психето и/или културата си провалила се майка, жената се съмнява в собствената си стойност. Тя смята, че изборът между удовлетворяването на външните изисквания и желанията на душата е въпрос на живот и смърт. Чувства се като измъчен аутсайдер, което е сравнително нормално за изгнаника, но не е нормално да седи със скръстени ръце, да плаче и да не прави нищо. Тя трябва да скочи на крака и да потърси истинското си място. Това е задължителната стъпка за изгнаника, жизненоважна за жената с предала се вътрешна майка. Жената трябва да откаже да се превърне в предала се майка за самата себе си.

Майката дете или майката без майка
Както виждаме, обрисуваният от майката патица образ е много елементарен и наивен. Най-често срещаният тип е майката без майка. В приказката патицата, която толкова иска да има патенца, накрая се отказва от детето си. Човешката или психичната майка може да постъпи така по много причини. Самата тя може да е нямала майка или да е от онези слаби майки, които психически са много млади или наивни.
Тя може да е толкова психически разстроена, че да се смята за недостойна за обич дори от собственото си дете. Може да е била толкова измъчвана от семейството и културата си, че да се смята за недостойна да целуне подгъва на архетипа на „сияйната майка“, който съпътства майчинството. Разбирате ли, тук няма две възможности - майката трябва да бъде подготвена от майка си за майка. Макар че има здрава духовна и физическа връзка с детето си, в света на инстинктивната дива природа жената не се превръща изведнъж в напълно готова майка.
Едно време благословията на дивата природа обикновено идвала от ръцете и думите на жените, които помагали на по-младите майки. Особено първескините носят в себе си не опитна старица, а майка дете. Майката дете може да е на всякаква възраст, на осемнайсет или четирийсет, няма значение. Всяка жена започва като майка дете. Майката дете е достатъчно възрастна, за да ражда и притежава нужните инстинкти, но има нужда от наставленията на по- възрастна жена, която да я окуражава и подкрепя в отглеждането на децата и.
Тази роля от древни времена е била изпълнявана от стариците на племето или селото. Тези човешки „Богини майки“, по-късно превърнати от религиозните институции в „кръстници“, представляват жизненоважна женска „хранителна“ система, която подкрепя младите майки, учи ги да хранят психето и душата на своите деца. Когато ролята на Богинята майка се интелектуализира, „кръстницата“ е жената, грижеща се детето да не се отклони от изискванията на Църквата. При тази метаморфоза е изгубено много.
По-възрастните жени били кивотите (Ноевият ковчег) на инстинктивното познание и поведение и можели да го предават на младите майки. Това познание се предавало по словесен път, но и по друг начин. Сложни послания могат да се предават с обикновен поглед, докосване с шепот, нежна прегръдка.
Инстинктивната същност винаги благославя и помага на онези, които вървят по стъпките на другите. Така е при здравите животни и здравите хора. Така майката дете прекрачва прага и влиза в кръга на зрелите майки, които я посрещат с благожелателни шеги, подаръци и истории.
Този женски кръг някога е бил територия на Дивата жена и е приютявал всички. Но днес от него е останала само т.нар. „бебешка баня“, където в рамките само на два часа трябва да се споделят всички вицове за раждане, женски подаръци и истории, свързани с гениталиите.
Днес в повечето части на индустриалните страни младата майка сама износва, ражда и отглежда детето си. Това е същинска трагедия. Тъй като много жени имат слаби майки, майки деца и майки без майки, самите те могат да имат подобна вътрешна нагласа.
Жената, която има в психето си майка дете или майка без майка, най-вероятно страда от наивни предчувствия и липса на инстинктивна способност да си представи какво ще се случи след час или десет години.
Жената с вътрешна майка дете възприема аурата на дете, което се преструва на майка. Жените в това състояние не са способни да напътстват и подкрепят своето дете, а като децата на селянина от приказката за грозното патенце ужасно се радват, че в дома им има животинче, но не знаят как да се грижат за него. Без да го съзнава, майката дете измъчва собствената си рожба с различни форми на дискриминиращо внимание, а в някои случаи и с липса на внимание.
Понякога слабата майка също е лебед, отгледан от патици. Тя не е успяла да намери истинската си самоличност достатъчно бързо, за да е от полза за детето си. После, когато през пубертета дъщеря ѝ се натъква на великата загадка на дивата женска природа, майката също усеща в себе си лебеда. И в сутерена на този дом ще има два диви духа, които се държат за ръце и се надяват да ги повикат горе.
Това са нещата, които могат да се объркат, ако майката е откъсната от собствената си инстинктивна природа. Но не въздишайте прекалено дълго, защото за всичко това има лек.

Силната майка, силното дете
Изходът е да откриете майка за своята млада вътрешна майка. Това са истински жени във външния свят, по- възрастни, по-мъдри и за предпочитане калени като стомана. Независимо от цената, която са платили, техните очи виждат, техните уши чуват, техните усти говорят.
Даже да сте имали най-прекрасната майка на света, вие може да имате повече от една. Както често казвам на своите дъщери: „Вие сте родени от една майка, но ако имате късмет, ще откриете и други. И от тях ще получите повечето от онова, от което се нуждаете.“ Вашите връзки с todas las madres - многото майки, най-вероятно ще са постоянни, защото човек никога не надраства потребността си от напътствия и съвети. От гледна точка на вътрешния съзидателен живот така и трябва да е .
Връзките между жените, независимо дали са от една кръв или са психически близки, дали връзката е между психоаналитик и клиентка, между учителка и ученичка, са най- важните родствени връзки.
Макар че някои съвременни психолози обявяват освобождаването от цялата майчина матрица за успех, а други твърдят, че за психичното здраве е полезно да хулиш родната си майка, всъщност концепцията за дивата майка никога не може и не бива да се изоставя. Защото в противен случай жената изоставя собствената си вътрешна природа, която съдържа цялото познание, всички семена, всички напомнящи бодилчета, всички лекове за работа, отдих, любов и надежда.
Вместо да се откъсваме от майката, ние търсим дива и мъдра майка. Ние не можем да се отделим от нея. Връзката ни с тази душевна майка трябва постоянно да се променя. Тази майка е училището, в което сме родени, училището, в което сме ученици, училището, в което сме учители през целия си живот. Независимо дали имаме деца, дали се грижим за градина, или се занимаваме с наука или поезия, ние винаги се докосваме до дивата майка по пътя си към нещо друго. Така и трябва.
Но какво да кажем за жената, която наистина е била подложена на деструктивно майчинско влияние в ранна възраст? Разбира се, този период от живота не може да се изтрие, но болката може да се облекчи. Мнозина се страхуват не толкова от доминирането на вътрешната майка, колкото, че навремето е умряло нещо важно, нещо, което не може да се възроди, нещо, което не е било хранено, защото майката е психически мъртва. Бъдете спокойни, самите вие не сте мъртви, не сте смъртоносно наранени.
Също като в природата, душата и духът притежават удивителна издръжливост. Също като при вълците и други животни, душата и духът са способни да се поддържат със съвсем малко, а понякога и почти без нищо. За мен това е истинско чудо. Веднъж пресаждах люлякови храсти. Един от тях беше изсъхнал по неизвестна причина, но останалите пролетно време се окичваха с лилав цвят. Корените на изсъхналия храст обаче бяха свързани с тези на живите.
И още по-удивителното бе, че изсъхналият беше „майката“. Нейните корени бяха най-дебели и най-стари. И всичките ѝ пораснали деца се справяха чудесно, въпреки че самата тя беше botas arribas - опънала петалата, така да се каже. Люлякът се възпроизвежда с т.нар. система от коренови израстъци и всяко дърво е издънка на родителя. В тази система даже майката да умре, децата оцеляват. Такъв е психичният модел и на онези, които не са имали майка или са преживели мъчително детство. Въпреки че майката няма какво да даде на децата си, те ще се развият, ще пораснат и ще разцъфтят.

Лоша компания
Грозното патенце обикаля от място на място в търсене на покой. Макар че инстинктът къде точно да отиде може още да не е напълно развит, инстинктът да се скита, докато открие каквото му трябва, е непокътнат. И все пак в синдрома на грозното патенце понякога има нещо патологично. Човек постоянно чука на погрешната врата. Естествено няма откъде да знаем на коя врата да почукаме, ако още от самото начало не знаем коя врата не е погрешна. Погрешни обаче са онези врати, които ни карат да се чувстваме отхвърлени.
Тази реакция на прогонването може да се нарече „търсене на обич само на погрешни места“. Когато жената възприеме повтарящо се компулсивно поведение - постоянно прави едно и също и това не я удовлетворява, не подхранва жизнеността и, - за да се избави от изгнанието, тя всъщност си причинява вреда, защото не решава проблема си и непрекъснато си нанася нови рани.
Това е все едно да си слагаш капки в носа, когато имаш тежка рана на ръката. Всяка жена избира различно „погрешно лекарство“. Някои избират очевидно погрешното, например лоша компания, прекалено задоволяване на желанията, което е вредно или развращава душата, неща, които вътрешно изчерпват жената.
Решенията са различни. Ако се вгледа в сърцето си, жената ще види там потребността дарбите и способностите ѝ да бъдат признати и приети. Затова, за да започнете лечението, престанете да се заблуждавате, че малко неправомерно забавление ще излекува счупения ви крак. Кажете истината за раната си и тогава ще разберете как да я излекувате. Не тъпчете празнотата с всичко, каквото ви е подръка. Изчакайте истинското лекарство. Ще го познаете, защото то ще направи живота ви по-смислен, а вас - по-силни.

Различност
Също като грозното патенце, аутсайдерът се научава да се пази от ситуации, в които може да действа правилно, но въпреки това да не изглежда така. Патенцето например може да плува добре, ала въпреки това да не изглежда така. И обратно, жената може да изглежда нормално, но да не постъпва правилно. Има много поговорки за хора, които не могат (и в душата си не желаят) да скрият истинската си същност - от източнотексаската „Можеш да ги облечеш в най-хубавите им дрехи, но не можеш да ги изведеш навън“ до испанската „Тя беше жена с черно перо под полата“ .
Патенцето в приказката се държи като глупак , нищо не върши както трябва... напрашава маслото и пада в брашното, но първо е разляло каната с мляко. Всички сме имали такива моменти. Нищо не правим както трябва. Опитваме се да поправим грешката си, но още повече влошаваме положението. Патенцето няма работа в къщата. Но вие виждате какво става, когато човек е отчаян. Отива не където трябва и прави не каквото трябва. Както казваше един мой скъп колега, вече покойник: „Не можеш да намериш мляко в къщата на овена“ .
Въпреки че е полезно да изграждаме мостове дори към групи, на които не принадлежим, и че е важно да се опитваме да сме любезни, не бива да полагаме прекалено големи усилия, не бива да се заблуждаваме, че ако се държим добре, ако успеем да овладеем всички пориви на дивата природа, наистина ще ни смятат за мили, сдържани, покорни и скромни дами. Това поведение, този стремеж на егото на всяка цена да принадлежи към дадена група прекъсва връзката с Дивата жена в психето. И тогава вместо в жизнена жена вие се превръщате в мила жена с „отрязани котешки нокти“. Превръщате се в кротка, но нервна жена, отчаяно копнееща да е „добра“. Не, много по-добре, по-естествено и по- полезно за душата е просто да сте такива, каквито сте и да оставите другите също да не изневеряват на истинската си същност.

Замразени чувства, замразено творчество
Жените реагират на изгнанието по други начини. Също като патенцето, което замръзнало в леда на езерото, и те замръзват. Замръзването е възможно най-лошият отговор. Студът е целувката на смъртта за творчеството, за връзката, за самия живот. Някои жени се държат така, като че ли да са студени е успех. Не е така. Това е проява на защитен гняв.
В архетипната психология студът означава безчувственост. Има приказки за замръзнали деца, безчувствени деца, замръзнали в леда трупове. През това време нищо не помръдва, нищо не се ражда. Замръзването означава съзнателна безчувственост, особено към самия себе си, но понякога и към другите. Макар че това е защитен механизъм, той оказва отрицателно въздействие върху душата психе, защото душата не реагира на студ, а на топлота. Студът угасява женския съзидателен огън и пречи на творческата функция.
Това е сериозен проблем, но приказката ни подсказва една идея. Ледът трябва да се разбие и душата да се освободи.
Когато се почувстват изчерпани, писателите например разбират, че могат да запълнят празнотата, като пишат. Ала ако са сковани в лед, това не е възможно. Някои художници копнеят да рисуват, но си казват: „Стига. Твоите творби са адски странни и грозни“. Много творци, които още не са се наложили, и други, които имат богат опит в изграждането на творческия си живот, всеки път път щом посегнат към писалката, четката, сценария, чуват някакъв вътрешен глас: „Твоите творби са некадърни и напълно неприемливи, защото самият ти си некадърен и неприемлив.“
Какъв е изходът? Правете като патенцето. Борете се. Грабнете писалката и престанете да хленчите. Пишете! Грабнете четката и рисувайте. Балерини, завържете панделките на косата, кръста и глезените си и кажете на тялото си да продължи оттам. Танцувайте! Актриси, драматурзи, поетеси, музикантки и всякакви други - просто престанете да хленчите. Не казвайте нито дума повече, освен ако не сте певици. Затворете се в стаята си или излезте на поляната под ясното небе. Творете. Обикновено нищо не може да замръзне, ако се движи. Затова се движете. И не спирайте да се движите.

Странникът
Въпреки че спасяването на патенцето от селянина изглежда по-скоро литературен начин за продължаване на приказката, отколкото архетипен лайтмотив за изгнанието, тук, струва ми се, има една много ценна мисъл. Човекът, който може да ни измъкне от леда, който дори може психически да ни освободи от нашата безчувственост, не е непременно от нашата глутница. Това е поредното вълшебно, но преходно събитие, явяващо се, когато най- малко го очакваме, проява на доброта от страна на случайно минаващ странник.
Това е пореден пример за подхранване на психето в момент, в който сте изчерпали силите си. Сякаш от нищото се появява помощ и после изчезва в нощта, като ви оставя да се чудите: „Това човек ли беше или дух?“. Може би просто късметът ви е донесъл нещо, от което изпитвате огромна нужда - отсрочка, облекчаване на напрежението, отдих и покой.
Тук не става дума за приказката, а за истинския живот. По един или друг начин духът ни храни, изтегля ни от дупката, показва ни тайния тунел, скривалището, пътя за бягство. И това се случва тогава, когато се чувстваме буреносно мрачни или мрачно спокойни, помага ни да направим следващата крачка, да пристъпим към следващия етап в опознаването на силата на изгнанието.

Изгнанието като благословия
Ако сте се опитвали да играете някаква неприсъща ви роля и не сте успели, вие сте имали късмет. Може и да сте изгнаници, но сте запазили душата си. Отхвърлянето ви тласка в прегръдките на истинското ви психично семейство, независимо дали става дума за научна дисциплина, изкуство или група хора. По-лошо е да останете там, където не ви е мястото, отколкото да се скитате изгубени в търсене на психичните си роднини. Никога не е грешка да търсите онова, към което се стремите. Никога.
В напрежението има нещо полезно. Изгнанието закалява патенцето. Въпреки че тази ситуация не е желателна за никого, ефектът е подобен на процеса, при който от поставен под налягане природен въглерод се получават диаманти - крайният резултат е психе с великолепен блясък и чистота. Макар че в никакъв случай не е забавно, изгнанието носи неочаквана полза. То ни помага да преодолеем слабостите си, изостря проницателността ни, подсилва интуицията ни, дава ни различна гледна точка.
Въпреки негативните аспекти, дивото психе може да понесе изгнанието. То ни кара още повече да копнеем да освободим истинската си природа и да търсим култура, подходяща за нас. Дори само този копнеж ни кара да не се предаваме. Ако не успее да открие култура, която да я окуражава, жената обикновено решава сама да си я създаде. И това е чудесно, защото ако го направи, някой ден ще се появят други, които дълго време са търсили, и ентусиазирано ще заявят, че им е трябвало тъкмо това.

Рошавите котки и кривогледите кокошки
Рошавата котка и кривогледата кокошка смятат желанията на патенцето за глупави. Това дава точна представа за ценностите на другите, които хулят различаващите се от тях. Кой очаква от котката да харесва водата? Кой очаква от кокошката да плува? Никой, разбира се. Но изгнаникът много често се смята за по-нисш от другите и не оценява правилно техните способности и мотиви.
Е, тъй като не искаме да изкарваме едни хора нещо повече, а други по-малко, пък и не се налага за целите на това изложение, тук ще кажем само, че патенцето има същите преживявания като хиляди изгнанички - принципна несъвместимост с различаващите се от него, за което никой не е виновен, въпреки че много жени винят себе си.
В такива случаи виждаме жени, които са готови да се извинят, че заемат място на този свят. Виждаме жени, които се боят просто да кажат „Не, благодаря“ и да си тръгнат. Виждаме жени, които слушат някой да им повтаря, че постоянно грешат, без да разбират, че котките не плуват и кокошките не се гмуркат.
Трябва да призная, че понякога в практиката ми е полезно да описвам различните личностни типове като котки, кокошки, патици, лебеди и т.н. Ако е оправдано, предлагам на някоя пациентка за момент да си представи, че е лебед, което не съзнава, и че е била отгледана или в момента е заобиколена от патици.
Нищо им няма на патиците, уверявам ги, нито на лебедите. Но патиците са си патици, лебедите са си лебеди. Понякога, за да го демонстрирам, трябва да използвам други животински метафори. Ами ако сте били отгледани от хора мишки? А всъщност сте лебед? Лебедите и мишките ядат различни неща. Мислят си, че другият вид мирише странно. Не искат да са заедно и ако се налага, едва се понасят.
Ами ако сте лебед и трябва да се преструвате на мишка? Ако трябва да се преструвате на сиви, космати и мънички? Ако нямате дълга тънка опашка, която да вирнете във въздуха в деня за носене на опашки? Ако се опитвате да ходите като мишки, но вместо това се клатушкате? Няма ли да сте най- нещастното същество на света?
Отговорът е категорично да. Щом е така, защо жените постоянно се опитват да възприемат форми, които са им чужди? Имам дългогодишен клиничен опит с този проблем и трябва да кажа, че причината обикновено не е дълбоко вкоренен мазохизъм, целенасочена самоунищожителност или нещо от този род. Най-често жената просто не знае друг изход. Тя не е имала майка.
Има една поговорка: tu puedes saber muchas cosas - можеш да знаеш нещата, но не е същото като sentido - да притежаваш разум. Патенцето като че ли знае „нещата“, но няма разум. То няма майка, което означава, че е невежо на най-фундаментално равнище. Запомнете, майката учи детето, като развива вродените му дарби. Животните, които учат децата си да ловуват, не им обясняват точно как да го правят, защото това им е вродено. Учат ги какво да търсят, на какво да обръщат внимание - тези неща не са им известни, докато майката не им ги покаже, за да се постигне взаимодействие между нова информация и вродено познание.
Същото е при жената в изгнание. Ако е грозно патенце, ако няма майка, инстинктите ѝ не са били изострени. И поради тази причина се учи по метода на опита и грешката.
Опитите обикновено са много, грешките - още повече. Ала има надежда, защото, разбирате ли, изгнаничката никога не се отказва. Тя продължава напред, докато намери водача, миризмата, докато намери дирята, докато намери дома си.
Вълците изглеждат най-смешни, когато са изгубили миризмата и полагат невероятни усилия да я открият. Те подскачат във въздуха, тичат в кръг, ровят с нос и нокти земята, тичат напред, после се връщат и застават абсолютно неподвижно. Сякаш са си изгубили ума. Но всъщност събират всички възможни следи. Изтръгват ги от въздуха, изпълват дробовете си с миризмите на равнището на земята и раменете, опитват въздуха, за да видят кой е минавал наскоро, ушите им, подобно на сателитни антени, засичат далечни сигнали. Щом съберат всички следи, те разбират как да продължат.
Ако е изгубила връзка с живота, който най-много цени, и обикаля в кръг в опит да си го върне, жената изглежда объркана и разсеяна, но всъщност тя най-често събира информация, опитва от това, вкусва от онова. Единственото, с което можем да ѝ помогнем, е накратко да ѝ обясним какво прави. И после да я оставим на мира. Веднага щом обработи цялата информация от събраните следи, тя ще открие пътя си и ще изгуби желание да бъде рошава котка или кривогледа кокошка.

Да помним и упорстваме на всяка цена
Всички ние изпитваме копнеж към своя род, към своя див род. Както си спомняте, патенцето избягало, след като било подложено на безмилостен тормоз. После срещнало два гъсока и едва не било убито от ловци. Било изгонено от дома на селянина и накрая изтощено стигнало до друго езеро. Сред нас няма жена, която да не познава това чувство. И все пак тъкмо този копнеж ни кара да продължаваме, да не изгубваме надежда.
Това е обещанието на дивото психе към всички нас. Въпреки че само сме чували, зървали отдалеч или мечтали за чудния див свят, на който някога сме принадлежали, въпреки
че още не сме се докосвали до него, въпреки че не се смятаме за негова част, споменът за него е фар, който през целия ни живот ни води към истинското ни място. Когато грозното патенце вижда лебедите в небето, в него се събужда томително познание и от този момент нататък споменът за видяното му помага да продължи.
Една моя пациентка беше на края на силите си и вече мислеше за самоубийство. Веднъж забелязала на верандата си паяк, който плетял паяжина. Никога няма да разберем точно какво в поведението на това мъничко създание е разчупило леда около душата й. Но и като психоаналитик, и като cantadora аз съм убедена, че много често най-добре лекуват нещата от природата, особено най-достъпните и най-простите. Природните лекарства са силни и директни: калинка върху зелената кора на динята, красиво цвете, падаща звезда, дори дъга в парче стъкло на улицата.
Интересно е, че даже да е болна, даже да е приклещена в ъгъла, даже да е самотна, уплашена или слаба, вълчицата никога не се предава. Тя продължава да куцука напред даже със счупен крак. И отива при другите вълци в търсене на закрила от глутницата. Ако се наложи, точно като патенцето ще се влачи по корем от място на място, докато открие убежище, където да се излекува.
Основното качество на дивата природа е, че винаги продължава напред. Тя упорства. Това не е нещо, което правим съзнателно. То е заложено в самите нас. Когато не можем да се развиваме, ние продължаваме напред, докато открием своето място. Независимо дали сме откъснати от съзидателния си живот, дали сме отхвърлени от култура или религия, дали сме прокудени от семейството си или нещо ограничава нашето движение, мисъл и чувство, дивият вътрешен живот продължава и ние се съобразяваме с него. Дивата природа не е присъща на конкретна етническа група. Тя е изконната природа на жените от Бенин, Камерун и Нова Гвинея. Тя е в жените от Латвия, Холандия и Сиера Леоне. Тя е в гватемалките, хаитянките и полинезийките. Посочете която и да е страна. Посочете която и да е раса. Посочете която и да е религия. Посочете което и да е племе. Посочете който и да е град или село. Това свързва всички жени - Дивата жена, дивата душа. Всички ние продължаваме напред по следите на дивото.
Затова, ако се налага, жените ще нарисуват синьо небе на стената в затвора. Ако изгори преждата, те ще изпредат нова. Ако бъде унищожена реколтата, те веднага ще хвърлят нови семена. Жените рисуват врати там, където има само голи стени, отварят ги, минават по нови пътища и откриват нов живот. Тъй като дивата природа упорства и побеждава, жените също упорстват и побеждават.
Грозното патенце е било на косъм от смъртта. Чувствало се е самотно, било е тормозено, преследвано, гладно, изгубено, не е знаело какво ще стане с него. И сега идва най-важната част от приказката: настъпва пролетта, събужда се нов живот, възможен е нов опит. Най-важно е да упорствате: за творческия си живот, за усамотяването си, за момента да бъдете и да действате. Упорствайте, защото такова е обещанието на дивата природа - след зимата винаги идва пролет.

Любов към душата
Упорствайте. Дръжте се. Вършете си работата. Ще откриете своя път. В края на приказката лебедите приемат патенцето още преди самото то да се е осъзнало като лебед. Това е типично за изгнаничките. След безрадостните скитания те успяват да пресекат границата на родната земя и често не разбират веднага, че хората вече не ги гледат презрително, а по-скоро неутрално, ако не се отнасят към тях с възхищение и одобрение.
Повечето жени си мислят, че след като са на собствена психична територия, вече ще са невероятно щастливи. Ала не. Поне за известно време те ще са ужасно недоверчиви. Тези хора наистина ли ме уважават? Наистина ли съм в безопасност? Няма ли да ме пропъдят? Наистина ли мога да спя спокойно? Мога ли да се държа като... лебед? Постепенно тези подозрения ще отпаднат и започва следващият етап от завръщането към себе си - признаването на собствената уникална красота, т.е. дивата душа, която е вътре в нас.
Може би няма по-точна и по-сигурна мярка за това дали през живота си жената е била в положението на грозното патенце от нейната неспособност да приеме искрен комплимент. Въпреки че това може да се отдаде на скромност или свян - макар че прекалено много тежки рани с лека ръка се приписват на „нищо друго, освен на свян“ , - най-често комплиментът предизвиква смущение, защото поражда автоматичен и неприятен диалог в женския ум.
Ако ѝ кажете, че е красива или че творбите ѝ са прекрасни, ако похвалите нещо, в което е вложила душата си, някакъв неин вътрешен глас отвръща, че тя не го заслужава и вие сте идиот да си мислите така. Вместо да разбере, че когато е самата себе си, красотата на душата ѝ сияе, жената променя темата и всъщност лишава от важна храна душата същност, защото признанието я кара да цъфти.
Ето защо това е последната задача на изгнаничката, която търси мястото си - да приеме не само своята индивидуалност, своята идентичност като личност, но и своята красота... чертите на душата си и факта, че близостта до това диво създание преобразява и нас, и всичко, до което се докосне.
Когато приемем своята дива красота, ние вече не я осъзнаваме болезнено, но и не се отказваме от нея. Вълчицата знае ли, че когато скача, е невероятно красива? Котката знае ли, че когато седи, тялото ѝ приема прелестна форма? Птицата благоговее ли пред размаха на крилете си? Когато се учим от тях, ние просто сме верни на себе си и не се отказваме, не крием естествената си красота. Също като животните, ние просто сме такива, каквито сме, и това е чудесно.
При жените това търсене и откриване се основава на тайнствената страст към дивото, към вродената им същност. Ние наричаме обекта на този копнеж „Дива жена“... Но дори когато не я познават под това име, дори когато не знаят къде е домът й, жените се стремят към нея и я обичат с цялото си сърце. Те копнеят за нея и този копнеж едновременно е мотивация и двигателна сила. Именно този копнеж ни кара да търсим и откриваме Дивата жена. Не е толкова трудно, колкото може би изглежда, защото Дивата жена също ни търси. Ние сме нейни деца.
Синът ми е на 13. Ах, колко го обичам! Децата са щастие и отговорност...
Живееща мечтите си. Центрирана в собственото си сърце. Блажена.
Изготвям хороскопи - за повече информация - на лични.
Kleo
Вятър в косите...
 
Мнения: 11605
Регистриран на: Пет 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За книгите

Мнениеот mari_ko » Сря 20 Дек 2017, 11:38

"Произход на видовете" на Георги Блажев :1140 :1140 :1140
Да не се чете на обществени места изискващи пазене на тишина. Скоро не се бях смяла така :524 :524 :524
Изображение
Аватар
mari_ko
Форумна палавница
 
Мнения: 1143
Регистриран на: Чет 19 Авг 2010, 21:43

Re: За книгите

Мнениеот Kleo » Пет 22 Дек 2017, 16:27

Синът ми е на 13. Ах, колко го обичам! Децата са щастие и отговорност...
Живееща мечтите си. Центрирана в собственото си сърце. Блажена.
Изготвям хороскопи - за повече информация - на лични.
Kleo
Вятър в косите...
 
Мнения: 11605
Регистриран на: Пет 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За книгите

Мнениеот dexter » Съб 23 Дек 2017, 19:04

Започнах да чета новата книга на д-р Михайлов

Изображение

До половината съм. Като че ли е ориентирана повече към другите лекари, има доста специфични термини, неразбираеми за мен. Отново си припомням важни неща, намествам си парченца от пъзела.
Аватар
dexter
Философска система
 
Мнения: 1364
Регистриран на: Вто 19 Окт 2010, 12:14

Re: За книгите

Мнениеот mari_ko » Нед 24 Дек 2017, 00:00

dexter написа:Започнах да чета новата книга на д-р Михайлов

Започнах я и аз. На автоимунните заболявания съм.
Изображение
Аватар
mari_ko
Форумна палавница
 
Мнения: 1143
Регистриран на: Чет 19 Авг 2010, 21:43

Re: За книгите

Мнениеот Kleo » Сря 27 Дек 2017, 20:20

За едно денонощие прочетох ето тази книга:

Изображение

Любовта на Божур - Лиза Сий - за Китай през 17. век.
Синът ми е на 13. Ах, колко го обичам! Децата са щастие и отговорност...
Живееща мечтите си. Центрирана в собственото си сърце. Блажена.
Изготвям хороскопи - за повече информация - на лични.
Kleo
Вятър в косите...
 
Мнения: 11605
Регистриран на: Пет 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За книгите

Мнениеот Kleo » Чет 04 Яну 2018, 15:38

През отпуска си прочетох също така и двете книги на Ивелина Радионова, "Алтъна" и "Обич", харесаха ми, "глътнах" ги на един дъх:

Изображение

А сега се зачетох в книгата на Елиф Шафак - "Трите дъщери на Ева". Още нямам мнение за нея, защото сега я почвам тепърва.
Синът ми е на 13. Ах, колко го обичам! Децата са щастие и отговорност...
Живееща мечтите си. Центрирана в собственото си сърце. Блажена.
Изготвям хороскопи - за повече информация - на лични.
Kleo
Вятър в косите...
 
Мнения: 11605
Регистриран на: Пет 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За книгите

Мнениеот Kleo » Чет 04 Яну 2018, 15:47



ОБИЧАМ ДА ЧЕТА - ВЪВ ВИДЕОТО ПО-ГОРЕ

Няколко научни причини, защо четенето е полезно...
Синът ми е на 13. Ах, колко го обичам! Децата са щастие и отговорност...
Живееща мечтите си. Центрирана в собственото си сърце. Блажена.
Изготвям хороскопи - за повече информация - на лични.
Kleo
Вятър в косите...
 
Мнения: 11605
Регистриран на: Пет 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За книгите

Мнениеот mari_ko » Съб 06 Яну 2018, 13:01

Довършвам "СЛУГИНЯТА" на Катрин Стокет. Книгата е много силна. Препоръчвам я, както и филма. Филма го гледах много отдавна и силно ме впечатли. Един от малкото случаи, в които екранизацията не е ощетила историята. Направен е много добре /според мен, разбира се/. Образите са изключително силни, прекрасно подбрани актьори. След толкова години, четейки книгата, не мога да си представя героите с други лица. Но книгата си е книга.
:524 :524 :524
Изображение
Аватар
mari_ko
Форумна палавница
 
Мнения: 1143
Регистриран на: Чет 19 Авг 2010, 21:43

Re: За книгите

Мнениеот Kleo » Пет 12 Яну 2018, 11:38

Аз прочетох ето тази книга и много ми хареса:

Изображение

Изображение
Синът ми е на 13. Ах, колко го обичам! Децата са щастие и отговорност...
Живееща мечтите си. Центрирана в собственото си сърце. Блажена.
Изготвям хороскопи - за повече информация - на лични.
Kleo
Вятър в косите...
 
Мнения: 11605
Регистриран на: Пет 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За книгите

Мнениеот mari_ko » Нед 14 Яну 2018, 16:40

Чета "Разбойници" - сборник с разкази. До 701 стр. не ме впечатлиха особено, дано нататък стане по-интересно :221
http://ciela.bg/books/book/razbojnitsi/2278
Изображение
Аватар
mari_ko
Форумна палавница
 
Мнения: 1143
Регистриран на: Чет 19 Авг 2010, 21:43

ПредишнаСледваща

Назад към МАЙСТОРИЦИ НА СВОБОДНОТО ВРЕМЕ - ХОБИ

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта