dexter написа:Чудесна малка книжка, стопля ми душата
. Ще търся и другата книга на Ким Тхуи, преведена на български.
Интересна фамилия има Ким
.
Аз буквално се измъчвам с книга, която е спечила най-голямата литературна награда в Чехия, „Магнезия Литера” -
"МЕЛНИЦА ЗА МУМИИ" на Петър Станчик. Не мога да разбера....... проблемът с текста от превода ли идва или..... е в мен?
Дори....., в беглите си опити да намеря коментари из нета за това четиво, не успявам да стигна до нищо....
Всъщност основно влизам, за да пусна инфо за книга на български автор, чието представяне ми хареса:
"Кладенецът" на Веселина Седларова
Жаждата, която ни отвежда до дъното на „Кладенецът“
Има книги, които се появяват в литературата като гръм от ясно небе. Повечето от тези книги са тихи, но толкова категорични, че иначе шумните флагмани на класациите отстъпват смирено и запазват мълчание. Защото освен литература или злободневен шум, в тях има нещо повече – зрънце от истинския живот. И затова покълват в сърцата на читателите.
“Кладенецът” (изд. „Ciela“) на Веселина Седларска е книга, за която може да се говори много – и съм сигурна, че тепърва ще се говори много. Рядко се случва излизането на някое заглавие от роден автор да постигне такъв отзвук без шумна рекламна кампания, без участия в сутрешните блокове и турнета из книжарниците в страната. За автор от журналистическата величина на Веселина Седларска би било изключително лесно да впрегне личните си приятелства и професионалните познанства и да постигне такова медийно отразяване, каквото нито едно българско издателство не би могло да си позволи финансово.
Вместо това авторката остави романa тихо и елегантно сам да намери пътя си и това е най-мъдрото и красиво решение, на което съм ставала свидетел скоро. Зад великолепната корица на Фиделия Косева се крие една от онези книги, които са като кълбо прежда – ако искаш да започнеш от началото, трябва да го развиеш цялото.
Темата на романа е изненадваща – не злободневен политически коментар на живота в България, а разказ за психотерапия, за търсене и намиране на пътя към себе си. Но не по онзи лъскав начин, пропагандиран от женските списания и булевардните романи.
Тук говорим за търсене на онази врата в подсъзнанието ни, зад която скриваме всичко, което не пасва на образа, който изграждаме за себе си. Килерът с мръсните ризи.
Искам да ви кажа, че само в комедиите се случва това, че Робърт де Ниро поглежда психоаналитика си и казва: „Тииии – добър си!“. В живота е доста по-различно: не знаеш какво да кажеш, но усещаш, че пред теб е отворена неподозирана врата и ти вече си с единия крак в антрето на нещо безбрежно и неизвестно.
Впечатляващо е колко много е чела авторката. Това е един от трите най-често повтаряни от гурутата на творческото писане съвети за начинаещи творци – трябва да четете повече – и все пак, един от най-малко спазваните.
Тук си личи задълбоченото познаване не само на бащите на модерната психология Фройд и Юнг, но и горчивият опит от „предрусването“ с модерни четива за самопомощ и „позитивна психология“:
Хайде сега, всеки им се подиграва, но и всеки ги е чел. Те са позитивно, терапевтично, утешително звучащи, а някои от тях даже ни учат на закони в човешките взаимоотношения, които са толкова обективни, колкото закона, според който ябълката паднала от дървото и ударила Нютон по главата. Преди още той да е знаел, че това е Законът за гравитацията.
Проблемът е, че след като прочетем десет такива книги, ние не се променяме, ами купуваме единайсета. А иначе сме толкова интелигентни, че вместо да я четем, вече бихме могли да я напишем.
Структурата на романа отново напомня на онова кълбо прежда, което споменах в началото на ревюто. Любопитна, смела и изненадваща, тя придава на “Кладенецът” особена дълбочина и преплита множество истории, сред които поне два романа в самия роман, семейна хроника с елементи на магически реализъм и приказка с (неочаквана) поука. Езикът е остър (“Тя беше от онези жени, за които е достатъчно да се каже, че е подстригана на черта.”) и в същото време приласкаващ в споделянето на мъката.
„Кладенецът“ е книга, която се чете на един дъх… и после я започваш отново. Познаваш се по малко във всеки от героите, техните грешки и недостатъци те стряскат, защото ги разпознаваш като свои. Семейната история, разказана от Веселина Седларска, е обект на дискусия в писателска група – всеки от бъдещите автори има своя гледна точка, свой финал на недовършения ръкопис, с който започва романът. Ала техният финал издава повече за самите тях, отколкото подозират.
Сложната връзка на Милкана с Радев е от онези зависимости, в които всяка съвременна жена попада рано или късно, втълпила сама на себе си, че трябва да се доказва на всяка цена. Героите на Седларска са толкова плътни и реални, че започваш да разпознаваш в тях не само себе си, но и приятелите си и собствените си отношения с тях.
И макар романът да носи заглавие “Кладенецът”, това е всъщност история за жаждата – жаждата да бъдем обичани, ценени, признати.
Жаждата е твоето изпитание. Ако не извървиш стръмния й път, никога няма да разбереш как да се справиш с нея. Защото жаждата обърква. Теб обърква. Най-тежкото е, когато жаждата така те мъчи, че почваш да я бъркаш с утоляването.
“Кладенецът” е малка по обем книга с огромно значение. Тя е способна да преобръща съдби, да пренаписва житейски истории, да спасява – както от жажда, така и от това да пропаднеш в дълбок тъмен кладенец и да виждаш светлината, но да не знаеш как да се изкачиш до нея.
Говоренето за книги обича етикетите: “женска”, “хубава”, “прехвалена”, “уникална” и прочее. Веселина Седларска обаче е написала история, на която етикетите са й тесни, нещо повече – не успяват да прилепнат върху нея. На българската литература й трябват по-малко скандали и повече такива творби.
Източник