Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...
Re: Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...
Как се възпитава самоконтрол у децата - http://semeistvo.bg/" onclick="window.open(this.href);return false;деца/възпитание/самоконтрол/
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм 
Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...
На какво НЕ ни научи мама
източникът
Ние сме две сестри. Аз – десет години по-малката, тя – десет години по-зрялата. И двете отглеждаме дъщерите си сами. Нея мъжът й я заряза преди пет години, аз моя го натирих по празниците. Тя – жертвата, аз – палачът. Общото между нас? Майката.
Майка ни – най-силната, най-безстрашната. Вдовица от 20+ години. Винаги предана на децата си, никога не показа, че има нужда и от друг вид ласка. Никога не заплака, никога не склони глава на ничие рамо. Не каза „не мога”, „изморена съм”, „искам да спя”. Винаги на пост, винаги в бойна готовност за поредната буря или следващия удар. Властта й е първа природа. За всичко имаме план, всичко се случва по график – децата се хранят под час и имат режим на съня, майките се съобразяват с децата. Няма „болна съм”, „мъчно ми е”, „плаче ми се”. Не може да се отпускаш, да страдаш, да чакаш. Позволено е само „стегни се”, „горе главата” и „продължавай напред”.
Мама ни направи войници – без мрънкане, без рев, без драми. Търпим си болките – и буквалните, и преносните – без оплаквания и без сълзи. Правим всичко което и както трябва. Готвим, чистим, гладим. Работим по 100 часа седмично, учим осмото „висше”. Поддържаме перфектния социално приемлив образ на доволни от живота млади същества от женски пол.
Мама ни научи как да бъдем това, което тя смята за най-важно – отдадени майки, грижовни съпруги и добри дъщери.
Но не ни научи на онова, което се оказа истински важно – да бъдем щастливи със себе си жени.
Научи ни как да се грижим за мъжете си, за децата си, за приятелите си. Да ги дундуркаме, да им създаваме душевен и физически комфорт. Да се отзоваваме винаги на нуждите им. Научи ни, че в дома има „женска” и „мъжка” работа. Домакинстването е „женска”, но не, издръжката на семейството не е „мъжка” работа. Научи ни, че щастието на децата е най-висше благо и в негово име трябва всичко да се търпи и да се понася.
Само че не ни научи, че не можеш да се грижиш за щастието на друг, ако ти самата си нещастна.
Нямаше уроци на тема „Как да се грижим за себе си”. Не разбрахме как да се спасяваме в битките и как да се съхраняваме в нерадостите. Нито как да свързваме тялото с ума и емоциите си така, че да не остава премълчана болка. Нито да плачем, когато имаме нужда от това, за да се лекуваме с мехлема на собствените си сълзи, или да вием срещу луната, когато най-много боли. Не ни научи да даваме сами на себе си онова, което искаме да дадем на другите, защото тя самата не знае как става това.
Мама не можа да ни научи, че преди да сме добри дъщери, съпруги, майки и професионалисти, ние сме жени. И че да си жена е същност, а останалото са роли, в които влизаме заради биологичното оцеляване и социалното удобство.
И понеже не успя с урока по женственост, не й се получи и урокът по партньорство.
За партньорство са нужни двама равностойни индивиди, всеки център на собствената си вселена, а при сборуването им се образува трета. Тази работа не става, ако единият всичко приема, разбира, търпи и понася, глади ризи и събира чорапи, а другият чака да му принесат и да му приготвят дрехите за работа от вечерта. Не става, ако женската част в уравнението сама се поставя в позицията на слабостта, или ако смята, че „всички мъже са еднакви” и че „жената не изпитва никакво удоволствие от секса”. Не става, ако майка ти те е учила, че мъжете имат право да си тръгват от връзките си, но жените са длъжни да стоят в тях завинаги. Този урок направи от мен палач, а от сестра ми – жертва.
Аз отказах да го науча.
На трийсетата си година като дъщеря осъзнах, че мама не може да ни научи на нищо, което не й се е случило и което тя самата не умее, каквото и да ни говори. Осъзнах също, че не можем вечно да се оправдаваме с това, че сме лишени от здрав пример и е само в нашите ръце и усилия да наваксаме липсващото. И разбрах, че няма никакъв смисъл да се опитвам да убедя мама, че сексът е прекрасен и за мен, жената, защото тя няма да ми повярва, ако никога не го е преживявала така.
На третата година майчински стаж осъзнах, че има само две важни неща, на които да науча дъщеря ми – да се оправя сама и да се грижи за себе си.
И че няма как това да стане, ако аз не живея така и не й дам пример.
Реших, че ще я науча да вярва и да иска за себе си само най-доброто, без да прави компромиси с душевния си комфорт, дори да се наложи да плати за това със самота или с временен мрак. Да се грижи за жената в себе си, като си позволява мигове и периоди на слабост, в които ще има нужда от пристан, докато отмине бурята. Реших, че ще я науча да се отпуска, да почива, да дава на себе си, без да е длъжна да дава на другите, а да го прави само ако и когато поиска. Да си тръгва от връзките, в които се чувства безнадеждно и непоправимо нещастна, дори ако вече има деца. Защото децата не са повод да търпиш и понасяш всичко и нещастната майка не може да отгледа щастливи деца.
Така се прощавам с образа на майката-икона - най-близката, най-добрата, най-святата, която всичко разбира, приема и прощава. Която винаги ти „мисли най-доброто”, ама както тя си го разбира. Нека дъщеря ми да знае, че не всичко трябва да бъде прието, не всичко трябва да бъде разбрано, не всичко може да бъде простено. Че тя избира.
Искам един ден да напише текст със заглавие „Майка ми ме научи да живея”.
източникът
Ние сме две сестри. Аз – десет години по-малката, тя – десет години по-зрялата. И двете отглеждаме дъщерите си сами. Нея мъжът й я заряза преди пет години, аз моя го натирих по празниците. Тя – жертвата, аз – палачът. Общото между нас? Майката.
Майка ни – най-силната, най-безстрашната. Вдовица от 20+ години. Винаги предана на децата си, никога не показа, че има нужда и от друг вид ласка. Никога не заплака, никога не склони глава на ничие рамо. Не каза „не мога”, „изморена съм”, „искам да спя”. Винаги на пост, винаги в бойна готовност за поредната буря или следващия удар. Властта й е първа природа. За всичко имаме план, всичко се случва по график – децата се хранят под час и имат режим на съня, майките се съобразяват с децата. Няма „болна съм”, „мъчно ми е”, „плаче ми се”. Не може да се отпускаш, да страдаш, да чакаш. Позволено е само „стегни се”, „горе главата” и „продължавай напред”.
Мама ни направи войници – без мрънкане, без рев, без драми. Търпим си болките – и буквалните, и преносните – без оплаквания и без сълзи. Правим всичко което и както трябва. Готвим, чистим, гладим. Работим по 100 часа седмично, учим осмото „висше”. Поддържаме перфектния социално приемлив образ на доволни от живота млади същества от женски пол.
Мама ни научи как да бъдем това, което тя смята за най-важно – отдадени майки, грижовни съпруги и добри дъщери.
Но не ни научи на онова, което се оказа истински важно – да бъдем щастливи със себе си жени.
Научи ни как да се грижим за мъжете си, за децата си, за приятелите си. Да ги дундуркаме, да им създаваме душевен и физически комфорт. Да се отзоваваме винаги на нуждите им. Научи ни, че в дома има „женска” и „мъжка” работа. Домакинстването е „женска”, но не, издръжката на семейството не е „мъжка” работа. Научи ни, че щастието на децата е най-висше благо и в негово име трябва всичко да се търпи и да се понася.
Само че не ни научи, че не можеш да се грижиш за щастието на друг, ако ти самата си нещастна.
Нямаше уроци на тема „Как да се грижим за себе си”. Не разбрахме как да се спасяваме в битките и как да се съхраняваме в нерадостите. Нито как да свързваме тялото с ума и емоциите си така, че да не остава премълчана болка. Нито да плачем, когато имаме нужда от това, за да се лекуваме с мехлема на собствените си сълзи, или да вием срещу луната, когато най-много боли. Не ни научи да даваме сами на себе си онова, което искаме да дадем на другите, защото тя самата не знае как става това.
Мама не можа да ни научи, че преди да сме добри дъщери, съпруги, майки и професионалисти, ние сме жени. И че да си жена е същност, а останалото са роли, в които влизаме заради биологичното оцеляване и социалното удобство.
И понеже не успя с урока по женственост, не й се получи и урокът по партньорство.
За партньорство са нужни двама равностойни индивиди, всеки център на собствената си вселена, а при сборуването им се образува трета. Тази работа не става, ако единият всичко приема, разбира, търпи и понася, глади ризи и събира чорапи, а другият чака да му принесат и да му приготвят дрехите за работа от вечерта. Не става, ако женската част в уравнението сама се поставя в позицията на слабостта, или ако смята, че „всички мъже са еднакви” и че „жената не изпитва никакво удоволствие от секса”. Не става, ако майка ти те е учила, че мъжете имат право да си тръгват от връзките си, но жените са длъжни да стоят в тях завинаги. Този урок направи от мен палач, а от сестра ми – жертва.
Аз отказах да го науча.
На трийсетата си година като дъщеря осъзнах, че мама не може да ни научи на нищо, което не й се е случило и което тя самата не умее, каквото и да ни говори. Осъзнах също, че не можем вечно да се оправдаваме с това, че сме лишени от здрав пример и е само в нашите ръце и усилия да наваксаме липсващото. И разбрах, че няма никакъв смисъл да се опитвам да убедя мама, че сексът е прекрасен и за мен, жената, защото тя няма да ми повярва, ако никога не го е преживявала така.
На третата година майчински стаж осъзнах, че има само две важни неща, на които да науча дъщеря ми – да се оправя сама и да се грижи за себе си.
И че няма как това да стане, ако аз не живея така и не й дам пример.
Реших, че ще я науча да вярва и да иска за себе си само най-доброто, без да прави компромиси с душевния си комфорт, дори да се наложи да плати за това със самота или с временен мрак. Да се грижи за жената в себе си, като си позволява мигове и периоди на слабост, в които ще има нужда от пристан, докато отмине бурята. Реших, че ще я науча да се отпуска, да почива, да дава на себе си, без да е длъжна да дава на другите, а да го прави само ако и когато поиска. Да си тръгва от връзките, в които се чувства безнадеждно и непоправимо нещастна, дори ако вече има деца. Защото децата не са повод да търпиш и понасяш всичко и нещастната майка не може да отгледа щастливи деца.
Така се прощавам с образа на майката-икона - най-близката, най-добрата, най-святата, която всичко разбира, приема и прощава. Която винаги ти „мисли най-доброто”, ама както тя си го разбира. Нека дъщеря ми да знае, че не всичко трябва да бъде прието, не всичко трябва да бъде разбрано, не всичко може да бъде простено. Че тя избира.
Искам един ден да напише текст със заглавие „Майка ми ме научи да живея”.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...
Защо майките НЕ могат да спят?
[img]http://www.jenatadnes.com/wp-content/up ... 35x355.jpg[/img]
ИЗТОЧНИК
Когато взех решение да имам дете, да родя още докато съм в университета и първа в приятелския кръг да се посветя на майчинството, не знаех какво да очаквам. Не случайно казвам, че „взех решението“, защото човекът до мен (все още не беше съпруг) не бе напълно съгласен. По-възрастен от мен, вероятно е имал зрелия поглед какво е да носиш отговорността за едно беззащитно, но своенравно създание.
Аз нямах идея за това. Не бях държала бебе. Бях гледала романтични комедии и си представях живота си като на кино. Романтичен, забавен, със съпруг, който винаги е до мен и с радост ще предложи рамото си на разбитата ми от бушуващи хормони душа, вечно насълзени очи и подсмърчащ нос. Убедена бях, че ще прегръща обезформеното ми от бременността тяло, цялото треперещо от съчетанието липса на сън и конски дози кофеин.
[img]http://www.jenatadnes.com/wp-content/up ... 35x803.jpg[/img]
Имате ли деца? Ако да, значи сте наясно как бързо се спука сапунения мехур на моите илюзии и аз се озовах люлееща бебето 7-ма поредна вечер в 4 сутринта до блажено похъркващия си (вече) съпруг. Липсата на сън ме правеше нервна, изнервена. В тези дълги часове, когато малкият вързоп не иска да заспи напук на д-р Спок, на всичките останали книги и на неистовите ми усилия, да направя всичко, което по принцип върши работа, за да мога да затворя очите си – обвинявах всички за своето положение – бебето за това, че ме поставя в тази ситуация, мъжът ми, че си е позволил да заспи, майка ми, че не ми е казала, че ще трябва да мина през всичко това.
Редките случаи, в които Сънчо спохождаше детето, аз оставях часове наред на крак, за да изгладя, да подредя, да изваря шишетата – домакинската работа нямаше край.
Всичко, за което мечтаех, беше да поспя. Да стигна до леглото, без да стъпя на проклетата скърцаща плочка на паркета, която да събуди отново ревящия звяр в бебето ми. Дълги, безсънни месеци на успях да стигна до спалнята. Интимността между нас като двойка изчезна. Аз се превърнах в ходеща буца нерви.
И тогава се случи чудото. Бебето започна да спи вечер. Но не и аз. Продължавах да лежа в леглото. Клепачите ми тежаха и не можех да отворя очите си, те сякаш спяха, но съзнанието ми продължаваше да работи. Мислите ми се лутаха между задълженията, желанията, мечтите. Колко много исках да заспя, а не можех. Дъщеря ми спеше непробудно в кошарата си, а аз прекарвах часовете надвесена над нея. С огледалце проверявах дали бебето диша. Съзерцавах това приказно създание, което беше само мое. С изящни малки пръстчета, отпусната спокойно в малкото легълце. Косичката, започнала да пада отзад от въртенето на малката възглавничка. Да, това дете бе най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота.
[img]http://www.jenatadnes.com/wp-content/up ... 35x357.jpg[/img]
Все още ходех като сянка през деня, защото исках да спя, но не можех. Прекалено много мисли се лутаха в съзнанието ми вечер.
Вечерта за мен беше и нещо друго. Моето време да бъда със себе си. Да направя това, което ми доставя удоволствие. Да изпия чаша вино в тишината, да почета, да гледам безсмислено реалити. Или просто да разгледам живота познатите си във Facebook. Този техен живот, който на мен ми изглеждаше толкова интересен в момента.
Колкото и да исках да се наспя, да остана будна бе единственото време, което можех да посветя на себе си.
Този мой навик даде други отражения – сънливост през деня, с която нямаше как да се преборя, липса на енергия, за да се радвам на грижите на детето; често самосъжаление и апатия.
Сега, години по-късно. Вече с две поотраснали деца, които не изискват физическото ми присъствие над леглото им, все още не мога да се върна към нормалния режим на сън. Когато работата вкъщи и в офиса заеме заплашителни размери от времето за семейството, често чувам сина ми да казва на как си „Тихо, че мама днес е нервна.“ Срамувам се от това.
[img]http://www.jenatadnes.com/wp-content/up ... 35x608.jpg[/img]
Не ме разбирайте погрешно. Обичам децата си, които ме направиха по-добър човек. Обичам съпруга си, който бе до мен, когато бях кълбо от нерви и който с волското си търпение понесе всичките ми емоционални състояния, през които преминах и продължавам да преминавам аз като майка.
Често се питам как моята майка е издържала всичко това и защо не ми е казала, че ще има дни, в които ще мечтая единствено да мога да забравя за всички тревоги и да затворя очи. Но няма да мога, защото детето е с температура; или ще има представление като балерина и аз се вълнувам повече от нея.
Понякога също така се питам дали аз ще бъда така добра майка да успея да съхраня само за себе си безсънните часове и да скрия от децата си тъмната страна на това да бъдеш родител.
Ани Д. на 36 години от София
[img]http://www.jenatadnes.com/wp-content/up ... 35x609.jpg[/img]
Една история споделена от Happy Dreams по повод 8-ми март – деня на майката
97% от бременните жени имат проблеми със съня.
Родителите на всяко новородено губят между 400 и 750 часа сън през първата година.
Жените с проблеми в съня споделят, че губят интерес към 30 до 50% от дейностите, които са им носили удоволствие през деня.
Всяка трета жена споделя, че липсата на достатъчно сън се отразява зле на връзката й със съпруга.
Жените, които системно недоспиват и в продължение на 10 години спят по 5 часа на вечер, страдат от високо кръвно налягане и рискът от сърдечен арест е с 39% по-голям при тях отколкото при тези, които спят по 8 часа на денонощие.
[img]http://www.jenatadnes.com/wp-content/up ... 35x355.jpg[/img]
ИЗТОЧНИК
Когато взех решение да имам дете, да родя още докато съм в университета и първа в приятелския кръг да се посветя на майчинството, не знаех какво да очаквам. Не случайно казвам, че „взех решението“, защото човекът до мен (все още не беше съпруг) не бе напълно съгласен. По-възрастен от мен, вероятно е имал зрелия поглед какво е да носиш отговорността за едно беззащитно, но своенравно създание.
Аз нямах идея за това. Не бях държала бебе. Бях гледала романтични комедии и си представях живота си като на кино. Романтичен, забавен, със съпруг, който винаги е до мен и с радост ще предложи рамото си на разбитата ми от бушуващи хормони душа, вечно насълзени очи и подсмърчащ нос. Убедена бях, че ще прегръща обезформеното ми от бременността тяло, цялото треперещо от съчетанието липса на сън и конски дози кофеин.
[img]http://www.jenatadnes.com/wp-content/up ... 35x803.jpg[/img]
Имате ли деца? Ако да, значи сте наясно как бързо се спука сапунения мехур на моите илюзии и аз се озовах люлееща бебето 7-ма поредна вечер в 4 сутринта до блажено похъркващия си (вече) съпруг. Липсата на сън ме правеше нервна, изнервена. В тези дълги часове, когато малкият вързоп не иска да заспи напук на д-р Спок, на всичките останали книги и на неистовите ми усилия, да направя всичко, което по принцип върши работа, за да мога да затворя очите си – обвинявах всички за своето положение – бебето за това, че ме поставя в тази ситуация, мъжът ми, че си е позволил да заспи, майка ми, че не ми е казала, че ще трябва да мина през всичко това.
Редките случаи, в които Сънчо спохождаше детето, аз оставях часове наред на крак, за да изгладя, да подредя, да изваря шишетата – домакинската работа нямаше край.
Всичко, за което мечтаех, беше да поспя. Да стигна до леглото, без да стъпя на проклетата скърцаща плочка на паркета, която да събуди отново ревящия звяр в бебето ми. Дълги, безсънни месеци на успях да стигна до спалнята. Интимността между нас като двойка изчезна. Аз се превърнах в ходеща буца нерви.
И тогава се случи чудото. Бебето започна да спи вечер. Но не и аз. Продължавах да лежа в леглото. Клепачите ми тежаха и не можех да отворя очите си, те сякаш спяха, но съзнанието ми продължаваше да работи. Мислите ми се лутаха между задълженията, желанията, мечтите. Колко много исках да заспя, а не можех. Дъщеря ми спеше непробудно в кошарата си, а аз прекарвах часовете надвесена над нея. С огледалце проверявах дали бебето диша. Съзерцавах това приказно създание, което беше само мое. С изящни малки пръстчета, отпусната спокойно в малкото легълце. Косичката, започнала да пада отзад от въртенето на малката възглавничка. Да, това дете бе най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота.
[img]http://www.jenatadnes.com/wp-content/up ... 35x357.jpg[/img]
Все още ходех като сянка през деня, защото исках да спя, но не можех. Прекалено много мисли се лутаха в съзнанието ми вечер.
Вечерта за мен беше и нещо друго. Моето време да бъда със себе си. Да направя това, което ми доставя удоволствие. Да изпия чаша вино в тишината, да почета, да гледам безсмислено реалити. Или просто да разгледам живота познатите си във Facebook. Този техен живот, който на мен ми изглеждаше толкова интересен в момента.
Колкото и да исках да се наспя, да остана будна бе единственото време, което можех да посветя на себе си.
Този мой навик даде други отражения – сънливост през деня, с която нямаше как да се преборя, липса на енергия, за да се радвам на грижите на детето; често самосъжаление и апатия.
Сега, години по-късно. Вече с две поотраснали деца, които не изискват физическото ми присъствие над леглото им, все още не мога да се върна към нормалния режим на сън. Когато работата вкъщи и в офиса заеме заплашителни размери от времето за семейството, често чувам сина ми да казва на как си „Тихо, че мама днес е нервна.“ Срамувам се от това.
[img]http://www.jenatadnes.com/wp-content/up ... 35x608.jpg[/img]
Не ме разбирайте погрешно. Обичам децата си, които ме направиха по-добър човек. Обичам съпруга си, който бе до мен, когато бях кълбо от нерви и който с волското си търпение понесе всичките ми емоционални състояния, през които преминах и продължавам да преминавам аз като майка.
Често се питам как моята майка е издържала всичко това и защо не ми е казала, че ще има дни, в които ще мечтая единствено да мога да забравя за всички тревоги и да затворя очи. Но няма да мога, защото детето е с температура; или ще има представление като балерина и аз се вълнувам повече от нея.
Понякога също така се питам дали аз ще бъда така добра майка да успея да съхраня само за себе си безсънните часове и да скрия от децата си тъмната страна на това да бъдеш родител.
Ани Д. на 36 години от София
[img]http://www.jenatadnes.com/wp-content/up ... 35x609.jpg[/img]
Една история споделена от Happy Dreams по повод 8-ми март – деня на майката
97% от бременните жени имат проблеми със съня.
Родителите на всяко новородено губят между 400 и 750 часа сън през първата година.
Жените с проблеми в съня споделят, че губят интерес към 30 до 50% от дейностите, които са им носили удоволствие през деня.
Всяка трета жена споделя, че липсата на достатъчно сън се отразява зле на връзката й със съпруга.
Жените, които системно недоспиват и в продължение на 10 години спят по 5 часа на вечер, страдат от високо кръвно налягане и рискът от сърдечен арест е с 39% по-голям при тях отколкото при тези, които спят по 8 часа на денонощие.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...
4 въпроса, които трябва да задавате на детето си всеки ден
категория: Изкуството да си родител
Много често в ежедневната суета, улисани в грижи и ангажименти, просто следваме училищните програми, но забравяме да поговорим с децата простичко и от сърце. А това често води до формализиране на отношенията и постепенно създаване на емоционална пропаст между тях и нас.
Според някои статистики хората отделят средно около 12,5 минути на ден за общуване с детето си, като от това време 8,5 минути се падат на различни видове наставления, забележки и спорове. И на приятелското и задушевно общуване остават едва 4 минути!
Писателката и психоложка Джейми Харингтън формулира 4 въпроса, които всеки родител трябва да задава на своето дете. И то всеки ден.
„Аз имам малко време, което да посветя на дъщеря си, но всяка вечер отделям 15 минути за сърдечен разговор с нея. – споделя Харингтън пред Huffington Post. – Смятам, че по този начин аз оставям винаги „отворена врата“ в случай, че тя има нужда да сподели с мен нещо важно. Не мислете, че винаги получавам подробен отговор, тя понякога се ограничава до една-две думи, но в някои случаи се получава така, че надълго и нашироко обсъждаме важни за нея въпроси. След като й задавам тези 4 въпроса всеки ден, аз я слушам много внимателно. Искам моето момиче да е сигурно, че аз съм там, до нея.“
Важно е да задавате на детето си открити въпроси, т.е. такива, на които не може да отговори с „да“ или „не“. Именно откритите въпроси стимулират детето да описва своите чувства, да дава оценка на своите и чуждите постъпки, а това помага да го опознаете и разбирате по-добре.
И така, ето 4-те въпроса, които ще ви помогнат да изградите топла и приятелска връзка с детето си, дори и общуването да не върви много гладко.
1. Как мина денят ти?
Ако детето започне да се шегува или да отговаря едносрично в стил „лошо“, „нормално“ и т.н., не е необходимо да го подлагате на разпит и да се опитвате да изтръгвате думите му насила. Може просто да кажете: „Е, добре, ако искаш не ми разказвай, но да знаеш, че ми е много интересно. Тогава аз ще ти разкажа за моя ден. Днес ми се случи това и това...“ С времето даже най-затвореното и потайно дете ще започне да споделя това, което му е на душата. Изпитано е в практиката! (Между другото, същият похват работи и с мъжете.)
2. Как са приятелите ти?
Може да попитате за някой конкретен приятел, ако знаете някакви определени събития за него, а може и за всички едновременно. Например: „Кой от твоите приятели според теб ми харесва най-много? Разкажи ми за най-добрия си приятел? Какъв трябва да бъде добрият приятел според теб? Кое е най-хубавото нещо, което твой приятел е правил за теб? С кой от приятелите ти се гордееш най-много? Защо? Ако разбереш, че твой приятел е откраднал нещо, как би постъпил?“ Както се подразбира за различните възрасти и ситуации тези въпроси са различни.
3. Какво хубаво ти се случи днес?
Дори и в най-мрачния ден и след контролно по математика, детето може да се замисли и да си спомни някакви дребни, но приятни неща от деня. А ако не си спомня, то измислете начин да се разведрите заедно. Например, направете спонтанно посещение на кино. Или пък организирайте някаква семейна игра, или просто помечтайте заедно как ще прекарате отпуската. Такива фантазии ще ви отвлекат от неприятните мисли и ще ви заредят с положителни емоции.
4. Нуждаеш ли се от помощта ми?
Всички знаем колко е трудно понякога да поискаме помощ. И ако детето не е свикнало да получава помощ за дребни неща, то е малко вероятно да се обърне към вас за помощ в много по-сериозни ситуации. Затова започнете с малкото – помогнете му да почисти стаята си, да подготви уроците си, да разреши някаква нееднозначна ситуация. Не се страхувайте, че това ще го разглези – да му помагате за дребни неща не означава да правите всичко вместо него. Просто детето трябва да знае, че при сериозен проблем, винаги може да дойде при вас за съвет и подкрепа.
И още няколко малки, но важни съвета:
Слушайки детето си, не бързайте да правите заключения и да давате оценки. Коментирайте само когато то ви помоли за това.
Докато говорите с него, нека очите ви бъдат на едно ниво. Ако детето е малко, наклонете се към него, вземете го на ръце или просто седнете до него.
Не подценявайте физическия контакт, прегърнете го, хванете го за ръка. И ако сте в лошо настроение или нямате време за него – откровено му обяснете това и още сега се уговорете да поговорите по-късно.
Вижте още: НЕ СЕ ФОКУСИРАЙТЕ В ДЕЦАТА СИ. ОСТАВЕТЕ ГИ ДА ДИШАТ!
категория: Изкуството да си родител
Много често в ежедневната суета, улисани в грижи и ангажименти, просто следваме училищните програми, но забравяме да поговорим с децата простичко и от сърце. А това често води до формализиране на отношенията и постепенно създаване на емоционална пропаст между тях и нас.
Според някои статистики хората отделят средно около 12,5 минути на ден за общуване с детето си, като от това време 8,5 минути се падат на различни видове наставления, забележки и спорове. И на приятелското и задушевно общуване остават едва 4 минути!
Писателката и психоложка Джейми Харингтън формулира 4 въпроса, които всеки родител трябва да задава на своето дете. И то всеки ден.
„Аз имам малко време, което да посветя на дъщеря си, но всяка вечер отделям 15 минути за сърдечен разговор с нея. – споделя Харингтън пред Huffington Post. – Смятам, че по този начин аз оставям винаги „отворена врата“ в случай, че тя има нужда да сподели с мен нещо важно. Не мислете, че винаги получавам подробен отговор, тя понякога се ограничава до една-две думи, но в някои случаи се получава така, че надълго и нашироко обсъждаме важни за нея въпроси. След като й задавам тези 4 въпроса всеки ден, аз я слушам много внимателно. Искам моето момиче да е сигурно, че аз съм там, до нея.“
Важно е да задавате на детето си открити въпроси, т.е. такива, на които не може да отговори с „да“ или „не“. Именно откритите въпроси стимулират детето да описва своите чувства, да дава оценка на своите и чуждите постъпки, а това помага да го опознаете и разбирате по-добре.
И така, ето 4-те въпроса, които ще ви помогнат да изградите топла и приятелска връзка с детето си, дори и общуването да не върви много гладко.
1. Как мина денят ти?
Ако детето започне да се шегува или да отговаря едносрично в стил „лошо“, „нормално“ и т.н., не е необходимо да го подлагате на разпит и да се опитвате да изтръгвате думите му насила. Може просто да кажете: „Е, добре, ако искаш не ми разказвай, но да знаеш, че ми е много интересно. Тогава аз ще ти разкажа за моя ден. Днес ми се случи това и това...“ С времето даже най-затвореното и потайно дете ще започне да споделя това, което му е на душата. Изпитано е в практиката! (Между другото, същият похват работи и с мъжете.)
2. Как са приятелите ти?
Може да попитате за някой конкретен приятел, ако знаете някакви определени събития за него, а може и за всички едновременно. Например: „Кой от твоите приятели според теб ми харесва най-много? Разкажи ми за най-добрия си приятел? Какъв трябва да бъде добрият приятел според теб? Кое е най-хубавото нещо, което твой приятел е правил за теб? С кой от приятелите ти се гордееш най-много? Защо? Ако разбереш, че твой приятел е откраднал нещо, как би постъпил?“ Както се подразбира за различните възрасти и ситуации тези въпроси са различни.
3. Какво хубаво ти се случи днес?
Дори и в най-мрачния ден и след контролно по математика, детето може да се замисли и да си спомни някакви дребни, но приятни неща от деня. А ако не си спомня, то измислете начин да се разведрите заедно. Например, направете спонтанно посещение на кино. Или пък организирайте някаква семейна игра, или просто помечтайте заедно как ще прекарате отпуската. Такива фантазии ще ви отвлекат от неприятните мисли и ще ви заредят с положителни емоции.
4. Нуждаеш ли се от помощта ми?
Всички знаем колко е трудно понякога да поискаме помощ. И ако детето не е свикнало да получава помощ за дребни неща, то е малко вероятно да се обърне към вас за помощ в много по-сериозни ситуации. Затова започнете с малкото – помогнете му да почисти стаята си, да подготви уроците си, да разреши някаква нееднозначна ситуация. Не се страхувайте, че това ще го разглези – да му помагате за дребни неща не означава да правите всичко вместо него. Просто детето трябва да знае, че при сериозен проблем, винаги може да дойде при вас за съвет и подкрепа.
И още няколко малки, но важни съвета:
Слушайки детето си, не бързайте да правите заключения и да давате оценки. Коментирайте само когато то ви помоли за това.
Докато говорите с него, нека очите ви бъдат на едно ниво. Ако детето е малко, наклонете се към него, вземете го на ръце или просто седнете до него.
Не подценявайте физическия контакт, прегърнете го, хванете го за ръка. И ако сте в лошо настроение или нямате време за него – откровено му обяснете това и още сега се уговорете да поговорите по-късно.
Вижте още: НЕ СЕ ФОКУСИРАЙТЕ В ДЕЦАТА СИ. ОСТАВЕТЕ ГИ ДА ДИШАТ!
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.