Карбовски е прав. Всичко, което е написал в статията, е точно така. Преди доста време обещах да напиша нещо за образованието и досега не го направих именно защото трябваше да напиша същите тези неща. И все пак...
В училищепоследната година ни смениха учителя по математика и здачите, които решавахме, изведнъж станаха толкова елементарни и лесни в сравнение с тези, които бяхме решавали до тогава, че аз се тревожех, че нивото ни по математика е паднало до толкова, че няма да успеем да се подготвим за кандидатстудентските си изпити. Впоследствие се оказа, че спадналото ни ниво е било неимоверно високо спрямо това, което е нужно за безпроблемно решаване на задачите на кандидатстудентските изпити по математика в кое да е висше училище и едва изчаках да мине времето, след което се разрешава излизане, за да си тръгна от моите изпити, тъй като отдавна бях решила задачите и вече скучаех.
Когато завърших гимназия и започнах да уча като студентка в първи курс, изпитах истински културен шок. Най-силният културен шок, който съм изпитвала в живота си. Културен шок от ниското ниво на своите състуденти и някои преподаватели. Чудех се къде съм попаднала и как е възможно това! Все пак аз съм учила в специална паралелка, състояща се от пет човека, по специална програма и в елитната (поне тогава) варненска математическа гимназия. По това време на националните олимпиади по математика отборите на Русе и София печелеха второ и трето място, защото първото беше за отборът на моето училище. Впрочем училището имаше толкова голям потенциал, че рядко участваше с един отбор, имахме по два отбора – А и Б, затова понякога Русе или София оставаха извън тройката (Русе традиционно бяха по-често в тройката от София и по-често на второ място, след нас). Всичко това донякъде обяснява културния ми шок, но само донякъде, тъй като учителите, които учиха мен, учиха и всички останали ученици в гимназията.
Имах невероятни преподаватели не само по математика. Първият ми учител по физика успя да ме накара да мисля за физиката като за най-вълнуващото нешо на света. Той беше поставен в невъзможност да си върши работата по време на т.нар. възродителен процес и емигрира в Турция през 1989 г. След време разбрахме, че там подготвя националния отбор на Турция по физика. Този човек не беше случаен. А за нас беше просто учител. Един от многото.
Учителят ми по биология се занимаваше с йога, беше на неизвестна възраст, но поне 40 годишен, тъй като имаше големи вече деца и беше плавал на изследователски кораб край бреговете на Куба. Преди две години го видях и изглеждаше на същата възраст, както някога, все още преподаваше, останалите му колеги бяха остарели с изминалите около 20 години, но не и той. Два пъти седмично тичаше до Аладжа манастир и обратно, което е около маратонското разстояние, само дето той го правеше с почивка по средата. Къпеше се в морето във всички сезони. Учеше ни, че здравето ни зависи от начина ни на живот и че добрият учител първо трябва да създаде интерес, да предизвика любопитството на учениците си и чак след това да го задоволи, а не да влезе в час и да започне да им дава отговори на въпроси, които те не са си задали. Този човек не беше случаен. А за нас беше просто учител. Един от многото.
Учителката ми по руски ме заведе за първи път на театър. Водеше театралния кръжок на гимназията. Накара ме да чета Пушкин и Лермонтов, а някои неща мога да изрецитирам и днес. Почина от рак. Следващата ми учителка по руски, рускиня, ме накара да прочета „Война и мир” на 13 години. После я прочетох още веднъж на 19. Беше снаха на адмирал Бранимир Орманов, командващ българския военен флот от 1950 до 1960 г. Видях я преди някоко години, беше пенсионирана, изнемогваше финансово и търсеше частни ученици, на които да преподава руски. Не беше модерно да се учи руски и се издържаше от уроците по руски език и руска литература на децата на рускоезичната общост във Варна, които искат да учат майчиния си език. Тези жени не бяха случайни. А за нас бяха просто учителки. Едни от многото.
Когато завърших университета и започнах да преподавам в него, бях удивена от това колко по-ниско е нивото на студентите спрямо това на моите състуденти. Няколко години преди това нивото на моите състуденти ми се струваше ниско, помните, нали?
Когато започнах като преподавател, написах много задачи, които да ползвам по време на семестриалните изпити. Мислех, че ще мога да ги ползвам дълго време. Почти всяка година преди изпитната сесия вадя задачите от предишната година, чета ги и установявам, че са твърде сложни за нивото на студентите и ако ги дам в този вид, трябва масово да бъдат скъсани. Добре, че пазя файловете. Изрязвам по-трудните условия, рапечатвам задачите и ги давам на изпита олекотени. Обикновено резултатът от изпита е по-лош, отколкото са били моите предположения.
От няколко години забелязвам, че ако съм решила по време на семинарно упражнение със студентите една задача и те са я разбрали и после дам друга задача, за чието решаване се изискват абсолютно същите знания, които са били нужни за предишната задача, те не могат да я решат. Нито един от тях! Вместо това казват, че досега такива задачи не са решавали. Излиза, че те очакват съвсем същата задача, само с други числа! Не са в състояние да използват знанията, които вече имат, като ги комбинират по нов начин. Не могат да приложат творчески подход, мислят схематично. Това се нарича русло и е характерно за хората в напреднала възраст. Младостта обикновено е тази, която дава нестандартните подходи. Вкостенелостта, вдървеността, липсата на гъвкавост във всяка форма – физическа, емоционална и ментална – това са признаци на старост.
Моят инструктор по йога, който освен това е и каратист с черен пояс, писател и учител по физическо (а и бивш учител по български език и литература, бивш командос, бивш състезател по плуване, тенис на корт и карате) веднъж сподели как от няколко години наблюдава, че учениците в класовете от пети до осми в час по физическо, играейки на народна топка, не могат да се сетят, че ако целят противников играч, който се движи наляво-надясно по полето за игра, трябва да се движат успоредно с него, така че като хвърлят топката, тя да се движи по дължината на полето, а не по диагонал, защото иначе ще излезе от полето в аут и ще загубят точка. Още по-изумителното е, че след като това им бъде обяснено, те пак трудно го разбират.
Миналата година моят мъж ме попита как да изчисти котления камък от електрическия чайник в офиса. Аз му казах да сипе малко оцет или едно пакетче лимонтузу (винена киселина) или лимонена киселина и малко вода, да изчака 15-20 мин. и да изплакне. На следващия ден ми казва, че едно от момичетата в офиса му казало, че в магазините има специални препарати за чистене на котлен камък. От любопитство потърсих в супермаркета и се оказа, че има много такива, които струват около 3-4 лв. Съдържат, според собствения им етикет, лимонена киселина за хранителни цели и аромат. Едно пакетче лимонена киселина струва под 50 стотинки.
Аз имам съдомиялна машина. За да се мият както трябва съдовете, в нея трябва да се слага сол за съдомиялни машини. Реших да си купя, но ме подразни цената от около 7-8 лв. за 1 кг. специална сол за съдомиялни, поставена в специална кутия с капак, който се отваря така, че по-лесно да се сипва. Проверих състава и се оказа 99.5% натриев хлорид за хранителни цели. Купих си 1 кг. готварска сол за 56 стотинки. Съставът е 99.5% натриев хлорид. Не е в специална кутия обаче и сипването ме затрудни – отне ми около 30 секунди.
Първият сапунен сериал е създаден целево, по поръчка. Рекламна агенция, рекламираща перилни препарати, искала да е сигурна, че в часа, в който ще се излъчи рекламата, ще има пред телевизорите публика с предварително зададен от нея профил – целевият клиент на рекламата – жени домакини на средна възраст. Трябвало е да са жени, защото те купуват тези препарати. Трябвало е да са домакини, а не заети с кариера, по същите причини. Трябвало е да са на средна възраст, защото проучванията били показали, че те са най-платежоспособни. Твърде младите и твърде старите били по-бедни. Телевизията, създала първия сапунен сериал, успяла да им осигури този вид зрители именно чрез сериала, направен да се харесва на хора със същия профил и получила добър рекламен договор. Тази телевизия е успяла да вкара зрителите в русло, да ги разпредели по целеви пазарни сегменти и да гарантира стабилност и постоянство на аудиторията.
За да дадеш на детето си осемнайсети по ред антибиотик, след като предишните седемнайсет не са подействали, вместо да потърсиш друг, нестандартен начин, определено се изисква схематично мислене. Мислене в русло. Мислене по стереотип. За да дадеш 8 лв. за специална сол за съдомиялни машини, след като можеш да сложиш сол за 56 стотинки, която е достатъчно неспециална, за да може да си посолиш с нея манджата, се изисква мислене в русло. За да си надежден и верен потребител, трябва да си предвидим потребител. За да си предвидим потребител., трябва да си предвидим човек. Трябва да си вкаран в русло. Трябва да си преждевременно остарял.
Карбовски не е прав. Той е представител на друго поколение, поколение, което е успвявало благодарение на творческите си способности, благодарение на способността си да се справя с нова по същество задача, използвайки знанията, натрупани до момента, но комбинирани по нов начин. От тази своя позиция, той мисли, че с пълната неспособност да мислят творчески, младите хора, излизащи от образователната ни система, няма да имат шанс да работят друго, освен метачи и портиери. Някой чел ли е наскоро обяви за работа от българските представителства на големи транснационални корпорации? Някъде да се иска опит в определена област? Някъде да се иска някакво специално образование? Как мислите се управлява огромна структура като една транснационална корпорация и то по начин, осигуряващ на клиента еднакво качество на обслужването, независимо дали влиза в офиса в Ню Йорк, Виена, София или някъде в Занзибар? Не и като всеки служител прави нещата по свой начин, защото, видите ли, той мислел творчески. Постъпвайки на работа в подобна структура, човек се сблъсква с невероятно подробни схеми за всичко – от това кой точно нюанс на кой цвят има право да използва във фирмените бланки и визитни картички и колко милиметра да е линията на тези картички, до това как точно се изпълнява всяка операция на работното място, при това разчетена до такива подробности, че може да ти се завие свят! Тази схематичност има и своите добри страни, безспорно. Когато във Варна сглобяваха автомобили Ровър, един мой познат разказваше как избирали работници, които да поставят акумулаторите на местата им в автомобила. Трябвали им да речем 10 човека, те извикали на обучение 30. Дошъл англичанинът и показал точното движение – къде се поставя единия крак, къде се поставя другия, как едната ръка хваща, как хваща другата, как се държи изправен гърбът и т.н. Нашите, силачи, взели да правят каквото си искат, стремейки се да изпъкнат пред англичанина и да покажат, че те могат да работят повече, за да назначат тях. Не спазвали точните движения и отначало наистина работили по-бързо, отколкото спазвайки ги. Към края на работния ден обаче били с болки в кръста, а на следващия ден не могли да станат от леглото. Назначили тези, които спазили процедурата. Истината е, че над тази процедура се били трудили много специалисти, докато открият най-нетравматичния и запазващ работоспособността начин да се изпълнява дадената работа. Схемата в случая е била добра. Това все пак не означава, че не е схема. Проблемът не е дали е добра или не, а дали човек е способен да върви в нея и да не изпитва психически дискомфорт, вътрешна съпротива срещу това, да не се бунтува и да не я саботира. Идеалният случай явно е работник, работещ в схемата без съпротива и потребител, купуващ съгласно схемата, без да се отклонява от нея.
Има и допълнителни предимства в това, работниците ти да са обучени да следват стриктно дадена схема – те не могат лесно да сменят работата си, защото това, което са научени да вършат, техният натрупан опит, не е предимство при търсенето на работа при друг работодател, а недостатък. Грубо и цинично казано, ако достаъчно дълго си вървял в коловоза, си налягаш парцалите и вървиш докрай.
Пак казвам, всичко това, ако не е доведено до абсурд, не е непременно лошо.Това върти оборотите в икономиката. Представете си как беше при нас едно време – всеки разбира от всичко и прави всичко сам – българинът сам си поправяше и миеше колата, сам си шиеше дрехите, сам си сменяше бушоните и сам си поправяше бойлера. Сиромах човек – жив дявол. Крайната степен на това пенкилерство е затвореното натурално стопанство от феодалната епоха, където всичко нужно за живота се произвежда вътре в стопанството – от житото до хляба, от вълната до дрехата, целият цикъл е затворен. Ако аз, вместо да си сменя сама кранчето на мивката, извикам специалист по това, т.е. водопроводчикът, и му платя, създавам оборот в икономиката, а освен това постигам по-високо качество, защото колкото и да съм способна, никога не мога да го направя толкова качествено, както човек, на когото това му е работата. Това се нарича специализация. Аз употребявам времето си не да сменям кранчета, а да се занимавам с това, в което аз съм специалист и плащам на водопроводчика да ми смени кранчето. Създавам му доход, с който той ми плаща да правя за него това, което аз умея. Колкото по-голяма е специализацията, т.е. коклкото по-малко различни неща умея, толкова оборотите в икономиката са по-бързи, а от това се печели. Не е все едно дали като вложа 100 лв., за да купя нещо и да го продам с печалба 5%, ще успея да направя същото още два пъти през месеца или още 20 пъти. Ние живеем в обществото на пазара и пазарът определя почти всичко. Не ви се вярва? Помислете пак. Кой мислите че решава каква да е господстващата парадигма в... медицината? Кой определя коя от алтернативните школи да е доминираща? Естествено това ще е тази, продаваща най-много – школата на антибиотиците, антихистамините, антипиретиците, антидепресантите... Същото нещо, доведено до крайност, означава да си купя специален препарат за почистване на котлен камък, защото някой специалист по чистенето на котлен камък, който разбира повече от мен, специално го е разрзботил. Това също е специализация и също върти оборотите в икономиката,особено ако препаратът струва 10 пъти повече, отколкото ако не е толкова специален. Предполагам, че след време ще има специален прапарат за почистване на котлен камък от чайници, друг – за почистване на котлен камък от тенджери и трети – от кани. Те, разбира се, няма да струват около 3 лв., а примерно около 10 лв.. По-късно специализацията може да достигне до там, да има отделен препарат за жълтите чайници и друг – за сините. Цената би могла да е поне 15 лв. Проблемът е, че потребителите на тези продулти имат различен профил от моя – те не са толкова ограмотени от часовете си по химия, че да се сетят, че котленият камък, който е варовик, може да се изчисти с каква да е киселина и/или не са научени да прилагат тези си знания за решаването на нова задача. Те са научени да ги ползват само за едно – да си получат оценката по химия.
Образователната система е в ролята на телевизията, създала първия сапунен сериал – тя трябва да създаде хора с определен профил. И го прави. Не ви харесва профилът? Значи сте от друго поколение. Замислете се, когато бяхме малки имаше чичковци и лелки, които казваха, че сага на нищо не ни учат. Те какво са учили навремето! А то, това, днешното, какво е?!
Образователната система е част от обществото. Не е по-добра от него, не е и по-лоша. Не ви харесва образът в огледалото? Дали е виновно огледалото?
Напоследък в книжарниците има една книга. Казва не „Не пипай тази книга”. Не си я купих, но я прелистих в една книжарница. Написана е от някакъв човек, който бил уж представител на някакъв таен световен елит, определящ съдбата на света – масони или нещо подобно, не разбрах точно. Журналистът, водещ разговор с него, го пита как може да правят така, че светът да върви към опошляване, децата да растат сред наркотици и безнравственост, насилие и липса на идеали, лоша храна, лоша хигиена, пълен разпад и деградация. Отговорът ме изуми. Отговорът беше такъв – да, правим точно това, но моите деца растат в същия този свят, който описвате, а не са такива. Защо ли? Защото са мои деца, възпитани от мен, взели пример от мен.
Момичета, образователната система има проблемите на обществото, носи неговите белези – добри и лоши. Нашите деца са в същата тази система, но такива ли са? Ако станат такива, това ще е и защото са наши деца, нали? Ако станат мислещи хора, пак ще е по същата причина. Въпросът е: къде в цялата тази ситуация сме ние? Как присъстваме в живота им? Какви препятствия ги караме да преодоляват (това с препятствията ми е любима тема, развивах я по друг повод
тук)? Какъв пример има даваме? Какво ценим – оценката или оригиналността? Какви наши постъпки виждат – купуваме поредния антибиотик или търсим друг начин? Вървим ли в руслото или сме млади по дух (
тук вижте тази тема)?
Хм, има още какво да кажа по темата, но вече е уморих за днес. Очаквайте Том 2, когато отново ми дойде музата.