Личен дневник - cchery

[cchery]

Елисче, Деска, благодаря ви, че ме прочетохте. Че коментирахте. Че съпреживяхте с мен ...... Чакам сега нови емоции на новото място, на което сме, за да се вдъхновя за още писане......

[Kleo]

Целувки и приятно изкарване!

[ellis_stoyanova]

И ние чакаме нови емоции

[Kleo]

И аз те чакам, Чери

[cchery]

Морската ни почивка е зад гърба ни . Толкова отминала, че сега съм на ново място - при майка в Горна. След 3 дена ще съм обратно в София. А през почивните дни - около Благоевград и Симитли..... Но идеше реч за морската почивка - уви, Музев, който иначе ми дава настроение за истории, така и не се появи повече за оставащите 10 дена ... Някак си тази година... беше различно. Не по-малко вълнуващо, но една идея по-еднотипно като изключим първите 3 дена на Тасос. Последните няколко години установявам, че не ми стига само да съм на море, т.е. да ходя на плаж, да се пека, да се къпя и евентуално вечер да правя някоя и друга разходка. По-интересно ми е, ако всичко това е подплътено и с някакви приключения, пътуване до близки, но интересни и неочаквани дестинации. А връх на всичко това са круизните пътувания с корабчета или лодката под наем, с която обикаляме около някой остров. Е, тази година това се случи само на Тасос и добре, че се случи, де. Плажната ивица Коринос - Паралия - Катерини - Плака - Неос Панталеймонас, където прекарахме втората част от почивката - е толкова еднаква през 50-те километра на които се простира, че..... нямаше смисъл да наемаме лодка, за да видим златни пясъци и равнини зад тях - ние присъствахме на тях всеки ден. От друга страна.... китното село Палео Пантелеймонас в Олимп и крепостта Платамонас заслужават внимание.... Замислих се.

Но.... така или иначе аз обичам да си правя и сама интересното (особено добре ми е така) и всеки ден си вземах книжката под ръка и чашата с кафе и се събуждах на плажа:



Не мога да кажа, че напреднах кой знае колко с книгата точно в тези ранни часове на деня , защото всъщност първо се топвах в морето, устремявайки се към слънчевата пътека, която все още ниското слънце гравираше по морската повърхност. После отпивах на големи глътки поизстиналото кафе, гледах как се събират първите ранни плажуващи. Как блажено се обтягат на шезлонгите под меката слънчева светлина и тишината на сънения бряг. Двама-трима бягащи по пясъка даваха тласък на вдъхновението ми . НО..... имаше и нещо друго, което не успя да ме оттегчи. Нещо, което се случваше всяка сутрин - по един и същи начин. С един и същи сценарий. И наблюдавах почти втренчено.....

Възрастна двойка гърци следваха един и същи сутрешен ритуал. Бяха "закотвили" малката си моторна лодка върху теглич за кола на около 5-6 метра от морето. Когато аз се появявах на плажа, те вече се прибираха от воаяжа си. Моята приятелка, която една сутрин се е озовала в 5:30 на плажа, ми каза че двойката спускала лодката в морето малко преди 7 часа. Но, когато аз отивах, те се връщаха. Спираха лодката на около метър от пясъка. Той скачаше във водата и придърпваше моторницата дотам, докъдето носът ѝ заораваше във влажния пясък. После и тя слизаше от нея. Извървяваше 6-те метра до
мястото, където стоеше тегличът за кола и изпод него почваше да развива дебели гумени ленти с ширина около 50 см, навити на ролка. Два броя ленти. Те стигаха точно до лодката и оформяха 2 коловоза. По тях той спускаше теглича за лодка. В самия пясък, на около 6 метра от водата, имаше моторче (не знам с какво се задвижваше то) - от моторчето се подаваше въже с катарама в своя край. Катарамата се закаше за теглича и по този начин го управляваше по гумените коловози. Когато тегличът стигнеше до лодката, той спираше мотора. Отиваше и закачаше катарамата на въжето на носа на лодката. Пускаше моторчето и я изтегляше бавно и плавно върху теглича. Моторчето не беше мощно и се виждаха понякога неистовите тласъци, които упражняваше върху въжето заради тежината на лодката. И тя, и той помагаха с ръце на лодката, докато се изкачи на теглича. Когато най-сетне лодката беше изцяло върху теглича той я привързваше здраво за него. После връзваше отново теглича с въжето и го издърпваше бавно на около 6 метра от водата. Тегличът
вървеше гладко по дебелите гумени коловози и всичко ставаше лесно - с една отработеност и рутина, която изглежда като да носи белега на доста години опит. А тя - тя почваше да навива гумените коловози на рула - бавно, премерено и вещо. Стигаше до задното колело на теглича и там подпираше с камък масивното и искащо да се разгъне обратно руло. После се справяше и с второто. Когато приключеше с тази дейност, отиваше и изпразваше в хладилна чанта наловената риба, докато той мяташе покривало върху лодката и отново с особено внимание привързваше въжетата в неговата периферия така че вятърът да не може да ги развърже и да издуха покривалото. Когато приключеха с тези дейности, влизаха в морето. Двамата. Бавно, премерено, без усърдие и сякаш по силата на някакъв навик, традиция, незнаен, но неизебжен ритуал. По-скоро по инерция, отколкото с отчетлива радост от прегръдката на водата. Но и без ни най-малка следа от оттегчение. Потапяха се до вратовете и в продължение на 20 минути 2 бели шапки нарушаваха монотонноста на синята морска
повърхност. После излизаха от водата. Двамата едновременно. Вземаха си чантите - тя тази с рибата, той - друга пълна с кой знае с какво. И се прибираха. И така.... до другото утро.

Точно заради тях двамата, някъде на 3-ата, 4-ата сутрин докато си пиех кафето на плажа ми хрумна аналогията на живота на тази двойка с нещо, което бях видяла преди това - упоритите цветя, които цъфтят в прекрасни нюанси на лилавото или на скали, или в жежкия пясък:

За цветята

Не знам защо, но те двамата ми напомниха именно на тези инатливи цветенца. Техният живот сега..... въпрос на навик ли беше?! Или... това е нещото, с което се заявяваха на света?!....

[Kleo]

Идилия.
Той и тя.
Пишеш прекрасно

[cchery]

Идилия.
Той и тя.
Пишеш прекрасно

Благодаря ти, Деситас.

Сега попаднах на една статия в интернет - в Тасос също бушуват пожари . Едно от местата е Рахони.... като се сетя - там бяхме на таверна последната вечер - таверна Христос, където собственикът - Христос беше винопроизводител и ни покани да разгледаме избата му... Стана ми мъчно. Стана ми мъчно и за всички гърци, които в момента стоят бездомни по плажовете...... дори и да се завърнат там, където са били къщите им, къщи няма да има.... Голяма трагедия е това... Мъчно ми е.

И се сетих за село Палео Пантелеймонас - в ниските части, но все пак в Олимп . Препоръчаха ни го - било със запазена архитектура имало чудни таверни на центъра му.

Качихме се до табелите, обозначаващи началато на Палео Пантелеймонас и паркирахме там. Слязохме от колите и се обърнахме да погледнем залива, към който се откриваше една от най-вдъхновяващите панорами, които съм виждала.....





Втората снимка е правена вече от самото село - виждат се част от покривите на къщите. Но, както казва един дядо "водещ" - гледаш и не вярваш на ушите си. Долу в ниското морето искри в наситено синьо, мараня поглъща отблясъците и ги прави още по-меки, пълни със светлина и свежест. Бреговете очертават със златен конец началото на равна като тепсия суша, където къщи се гушат сред тъмно зелените корони на дърветата. А зад тях, изтеглени на сигурно място обширни полета застилат зелените си килими.... Долу е жега, горе - прохлада. Седим на лекия ветрец, дивим се на тази чудна красота и се питаме - може ли да е по-хубаво от това?!

Сигурно може, но ... в стария (Паеос - стар) Пантелеймон ни очаква очарованието на едно каменно селце с тесните кълдъръми, по които се стичат хилави вадички вода. Почти всички къщи са оправени, а дуварите от големи и студени камъни се държат хладно с преминаващите..... Тук-таме са прошарени от цъфнали инатливи треви.





Къщите - също така строги и студени, сгушени в каменни прегръдки, омилостивявани от подивели мушката в безброй цветове.... Тези къщи ми напомниха за нашата Възрожденска архитектура.



Табели, които да посочват пътя към центъра на селото, нямаше, но.... точно както във Вечния град - всички пътища водят към мегдана......



А той - мегданът - е приютил цели 4 таверни в малкия си скут като над всички се извисява църквата св. Пантелеймон и един гигантски чинар (дано не съм сбъркала какъв е вида на дървото). Четири таверни....!!!! За мен беше невероятно, че има толкова на такова малко място, но е истина. Водата, която се сервира още като седнат клиентите (това в Гърция е правило - като седнат клиенти и се сервира вода и хляб) се пълни от чешма с 3 чучура почти срещу входа на църквата. Интересно беше да гледам как сервитьорите току прибягват и пълнят големите стъклени кани с бистра, студена и утоляваща вода и после тези кани се озоваваха на масите, където ние потни и заморени се наслаждавахме на глътка от древността на Олимп...

Храната в нашата таверна беше уникална. Лично аз ядох агнешко месо с картофи - без забележка... а гръцката мусака, която сервираха на Бела беше фантазия - с огромен пухкав "калпак" над патладжаните и картофите..... За десерт ни поднесоха разкошно, топящо се в устата реване с шоколадов сладолед... Ядеш и ревеш :lol: - май така се казваше.

Ставаме с натежели стомаси, с отпуснати рамене всред глъч от охкане и ахкане.... преяли сме. Ама не само с храна. Преяли сме с всичките си сетива - очите са видяли цветове във всевъзможни нюанси и почти невъобразими красоти. Съзнанието "предъвква" ненавременни сравнения. По ръцете още пълзи хладината от каменните дувари, които галехме. А усещането вътре в нас е.... като да сме видели непостижимото и реалността, немислимото и съвсем обозримото, близкото и далечното, усещане за сладост, насита, удовлетворение, удоволствие.....

Изпраща ни един изключително чаровен четирикрак сладур:



Братята и сестрите му спят на хлад под дърветата:



А залезът се е сгушил между къщите и праща розови целувки на морето....

[Kleo]

Тъкмо седнах, гледах снимки от Атина и пожарищата, изпепелили толкова много хора , къщи и коли... и на мен ми е много, много мъчно, тъжно и страшно ... и си казах - я да вляза в Меца-та да видя какво става, и попаднах на горния ти пост, Ани. Какво да ти кажа? ... Пред природните стихии сме безсилни понякога. ... Навън пак заваля.

[cchery]

Тъкмо седнах, гледах снимки от Атина и пожарищата, изпепелили толкова много хора , къщи и коли... и на мен ми е много, много мъчно, тъжно и страшно ... и си казах - я да вляза в Меца-та да видя какво става, и попаднах на горния ти пост, Ани. Какво да ти кажа? ... Пред природните стихии сме безсилни понякога. ... Навън пак заваля.

И тук в Горна не е спирало да вали. При това днес бая силно - по едно време улиците приличаха на реки. А когато реките се оттекат след тях остава кал, дребен чакъл, боклуци... жалка гледка.

Иначе има и нещо вдъхновяващо в тези всичките дъждове и облаци. Тази вечер се прибирахме от Габрово към Горна. Дори и шофирайки успях да мерна луната, чийто премрежен облачен поглед изглеждаше повече от романтичен, привлекателен и дори секси... Беше красива, светла и ярка луна, която мастилено сините облаци не успяваха да погрозят..... Стана ми едно такова романтично, загадъчно - още повече, че и пътят вдигаше мараня, острани дърветата на Балкана ограждаха шосето в тунел...... и се размечтах - там някъде под светлата луна, тежките облаци и всред миришещите на зелено и леко гнило мокри дървета и кална трева да има една къщичка. Не много голяма, но осветена - топла и уютна. И в нея да ме чака някой.... ... с 2 чаши ароматно и леко стипчиво червено вино....

[Kleo]

Прочетох те

Поетична си.
Романтична си.

Много ми стана хубаво, да знаеш...
А и си представих образно цялата картинка!

[cchery]

Прочетох те

Поетична си.
Романтична си.

Много ми стана хубаво, да знаеш...
А и си представих образно цялата картинка!

Мислех си за теб, Деси, докато го писах. Знаех, че ще прочетеш. И че ще ми пишеш в отговор.... Благодаря.

Тази вечер нямам някаква специална история макар, докато шофирах към София, да ми беше хрумнало нещо... :idea: :idea: Забравих го.

От Горна не събрах кой знае колко емоции... но поне си починах. :idea: Почти няма такава тишина както на нашата улица там - "Славянска". Особено пък, когато въздухът я "дави" във влага - тогава тя става една такава...... глуха. Харесва ми и аромата на моята улица, който се просмуква през отворения прозорец. Дори и равномерното прохъркване на майка, идващо откъм кухнята, където тя спи. В другата стая е Бела - заплесната все още (тя е на 12 години!!!) в детски филмчета. Някак си времето в Горна малко преди и след полунощ спира своя ход. И тогава всички ние почваме просто да съществуваме, но не и да напредваме във времето. Като носене по повърхността на вода е - леки, перушинести. Всичко придобива сгъстена плътност, засилен аромат и звуците са в пъти по-доловими (ако ги има). Ако ги няма - е, тогава чувам звуците на душата ми......

Просто си спомням - вече съм си в София...., но се надявам през септември пак да си отидем с Бели в Горна.