Мъжете, жените и парите
[img]
http://mamaninja.bg/media/k2/items/cach ... 54d9_L.jpg[/img]
Автор: Мария Пеева
Темата за успелите жени е винаги актуална. Преди векове такива жени са били изключение, а в някои случаи са завършвали на кладата. Днес всички им се радваме и ги подкрепяме, взимаме ги за пример и вдъхновение. Но много често се оказва, че в личния си живот те са нещастни и самотни.
По този въпрос са писали много психолози, но ние решихме, че ще е много по-интересно да сондираме мненията на нашите читатели. В социалните мрежи зададохме въпроса дали една връзка може да е успешна, ако жената печели повече от мъжа и се реализира по-добре от него. Включиха се над сто участници. В интерес на истината повечето коментирали бяха жени, което не е учудващо, защото както знаем, мъжете рядко споделят чувствата си, ако не става дума за спорт или политика. Всички мнения, разбира се, са строго субективни и почерпени от личния им опит, но изводите, които се налагат от тях, според мен, обобщават нагласите в съвременното българско общество.
В коментарите по темата се обособиха две основни страни, макар и с доста нюанси. Явно разделение на мъже и жени нямаше, приблизително еднакъв брой мъже и жени подкрепиха и двете тези.
Според първата – за да има успешна връзка, мъжът трябва да е по-добре реализиран от жената – професионално и материално. Той има вътрешна необходимост да е „алфа“, да е водещият, да е стълбът на семейство, човекът, който вади хляба и осигурява стандарта. Всички мъже, които подкрепят тази теза, заявиха, че нямат нищо против жена им да работи или да прави кариера, стига тя да го иска и да се чувства щастлива. Но ще се чувстват потиснати, ако тя ги поведе в развитието си и ще положат усилия не да я спрат, а по-скоро да я надминат. Нито един мъж не изрази мнение, че жената изобщо не бива да прави кариера или че мястото й е в кухнята и при децата, но като цяло те биха предпочели жена, концентрирана върху семейството. Някои от жените, които подкрепят връзка от този тип, споделиха, че предпочитат да са домакини и да се грижат за хармонията на дома и друга професионална реализация не ги привлича. Доста от тях изразиха опасение, че връзка, в която жената е по-успяла от мъжа, би била обречена или споделиха от опит, че когато мъжът е изоставал от тях в материален план, след време това е допринесло за отчуждаване, ниско самочувствие у мъжа, упреци и „отмъщение“, и дори до разпадане на брака им. Ето едно отлично обосновано мнение в защита на връзка от традиционния тип, в който съпругът е водещият в семейството в материален и професионален план.
Аз лично, за добро или лошо, съм от онази част на мъжете, възпитани в по-традиционния за нашите ширини - патриархален модел (в малко по-съвременна версия). Това означава, че във моето възприятие е залегнало (възпитано) схващането, че мъжът трябва да бъде силният пол, да бъде глава на семейството - кавалер и нежен към половинката си, но силен в трудни моменти, финансов и емоционален стожер на семейството. И ако някой трябва да се "бъхти" допълнително за осигуряването на "насъщния", то това е роля на мъжа. Не, че логически това е най-правилният начин, просто така си представям идеала за мъж, базирано на средата и културата, в която съм отраснал. Малко е типът "мъж - супермен". И тук идва въпросът дали ще се чувствам малоценен, ако половинката ми изкарва повече от мен... Като цяло искам съпругата ми да бъде щастлива и да се развива и чувства пълноценно, но интересното е, че ще имам нужда от адаптация. И това е свързано с ролята, към която съм възпитан да се стремя.
Според втората група участници в дискусията е без значение за връзката дали мъжът или жената са водещи в професионалното развитие и в доходите. Много жени и някои мъже споделиха, че точно такава е ситуацията в тяхното семейство и това ни най-малко не ги притеснява. За тях отношения, при които жената бива издържана основно от мъжа, са притеснителни и поставят връзката на нестабилната основа на принудата и зависимостта. Според някои участници бракове, в които мъжът е водещият и от него се очаква да вади парите за семейството, са морално остаряла концепция и такава връзка не ги устройва. Те държат на независимост и самостоятелност на всеки един от партньорите и смятат, че няма значение кой вади парите в семейството, важното е бюджетът да е общ и да се планира от двамата. Имаше мнение, че предимно млади хора разсъждават по този начин, затова специално си направих труда да проверя възрастта на участниците и се оказа, че са от различни поколения. Разбира се, моята „представителна извадка“ е от стотина души и не може да се приеме за статистически достоверна. Ето една история, което много добре илюстрира тезата, че няма значение кой е по-успелият в семейството:
Когато се запознахме с мъжа ми преди 20 години, той имаше добри доходи, аз бях дипломирана безработна. И за двамата беше окей той да поеме по-голяма част от разходите. С годините аз направих много добра кариера и постоянно печелех повече от него. Никога не е било проблем, нито сме делили кой колко изкарва и кой колко може да похарчи.
От 10 години сме в друга държава. Имам много желана и трудно постижима позиция, заплатата ми е в пъти над средната за страната, съответно и стандартът ни на живот е добър. По тези причини решихме да се установим тук дългосрочно. Мъжът ми не можа да си намери добра работа. Така че е безработен, пазарува, готви, поддържа къщата и градината, развозва децата на активностите им. Все пак са му спестени истински неприятните неща, като чистене и пр., защото плащаме за тази услуга. На практика денят му рядко е свободен.
Така както е подреден живота ни, ние сме в пълно разбирателство за ежедневието и финансите ни. Това за съжаление, не значи, че той е щастлив с живота си. Сериозно го потиска липсата на социална среда и лична реализация. Разбира обаче, че това изцяло зависи от него, възможностите му и какво иска да работи. Аз ще го подкрепя, дори и ако реши да бъде нискоквалифициран работник, макар че това няма да помогне на финансите ни и ще ни усложни живота.
Между другото, тук хората не се взират така, кой колко изкарва и кой какво прави в дома си и живота си. Познаваме няколко семейства, където мъжете не работят. Според това, което казват и правят, разбирам , че за момента поне, са ОК от положението и не се панират от факта, че жените им ги издържат. Никога не съм чула и да ги обсъждат в тяхно отсъствие.
Един фактор, който притеснява някои от коментиралите по темата е, че в България семейството, роднините и приятелите обикновено „надничат“ в паничката на другия и често правят забележки и неприятни коментари, когато жената се справя по-добре от мъжа. С времето този негативизъм се натрупва и хорското мнение може да повлияе върху самооценката на съпруга.
Основният извод, до който достигаме е, че няма един-единствен правилен вариант за ролите в семейството. Някои са щастливи в патриархална връзка, други - в равнопоставена. Единственото условие, за да е щастлива една връзка, е партньорите в нея да имат сходна представа за значимостта на ролите си. Ако един мъж е възпитан да вярва, че той трябва да е водещият, трудно ще приеме успехите на съпругата си и постоянно ще се конкурира с нея, което с времето е много вероятно да охлади отношенията им. И обратното, ако мъжът е възпитан да вярва, че партньорите трябва еднакво да допринасят за семейния бюджет, трудно ще приеме връзка с жена, която предпочита да работи на половин ден, или изобщо да не работи и да се отдаде изцяло на домакинството и децата си. По същия начин – амбициозна жена, възпитана в дух на независимост, трудно ще поддържа връзка, в която от нея се очаква да се грижи за домакинството и да гледа децата, особено ако за целта се налага да изостави кариерата си. И съответно жена, която предпочита да се отдаде на семейството и децата, ще страда, ако от нея се очаква да работи колкото мъжа и да допринася наравно с него за семейния бюджет.
Когато двама души започват една връзка, много рядко се замислят за подобни въпроси, а дори да се замислят, си казват, че когато има любов, всичко ще се подреди и партньорът им ще ги приеме такива каквито са. Но всички споделени мнения показват, че подобна промяна в нагласите е изключително рядка и почти невъзможна. Оказва се, че стереотипите, които са ни заложени от ранно детство, много трудно могат да се преодолеят и дори ако в началото изглежда, че всичко е наред, при по-дългогодишни връзки се натрупва огорчение, дори озлобление у партньора, чиято представа за мястото му в брака не се е реализирала. Много хубави бракове, в които и двамата партньори поотделно са чудесни хора, се провалят само по тази причина – не защото няма любов, не защото няма общи постижения, общи цели и разбирателство, а защото очакванията на някоя от страните за ролята им в семейството се разминават с действителността.
В крайна сметка можем да заключим, че за да е успешна една връзка, трябва от самото начало и двамата партньори да са съвсем откровени за очакванията си – дори не толкова към другия колкото към собственото си място и принос в семейството. Защото в него има две основни роли – ваденето на насъщния и грижите за дома и децата – те могат да са споделени и разпределени в различни пропорции. И ако любовта е основата на една връзка, то удовлетворението и на двамата партньори от ролите им, е носещата стена, върху която тя се изгражда с годините. А никой не гради дома си със стени, които и най-малкият трус ще събори. Дали държите на определена роля в семейството, дали сте гъвкави и адаптивни в това отношение, дали за вас е водещо да правите кариера или предпочитате да се отдадете на домакинството – добре е не само да разговаряте с партньора си по тези въпроси, но преди всичко да сте наясно със себе си и доколко сте готови на компромиси със собствените си очаквания.
Ако тази статия ви е харесала, може би ще ви е интересна и публикацията ни за стереотипите във възпитанието:
Автор: Яна Пеева
„Стереотипите и сексизма ограничават потенциалния растеж и развитие.“
Аз не съм диамант. Не съм и цвете. Не съм и крайпътен камък. Аз съм си аз - с хубавото ми и с лошото ми. Защото имам и от двете. Искам хората да се държат с мен, както съм заслужила. Защото иначе не е честно. Нито спрямо мен, нито спрямо тях. Ако нараня някого или не съм достатъчно добра в нещо, искам да го знам. За да мога да се поправя. За да мога да се движа напред. За да мога да продължа да се уча. Искам човекът до мен да знае, че може да ми каже - “Яна, това не ми харесва, имам нужда от това, може ли да направим това?”. Не искам да стоя на пиедестал. Нито да поставям него на такъв. Така че, не, не съм диамант. Аз съм топло, променливо човешко същество, с чувства и желания, и мечти, и изисквания. Както всеки друг. И за щастие, благодарение на жените (и мъже) преди мен, имам право на избор. Мога да работя, каквото ми се отдава, каквото обичам. Мога да се оженя по любов. Мога да имам деца, мога да нямам деца. И нито едно от тези неща не ме прави по-”женска” или “неженска”. Имам право на избор. И това е най-прекрасното на света.
Така че, мили дами, жени, диаманти, цветя, каквито искате да бъдете, каквито вярвате, че сте, вие нямате право да ми го отнемате това право на избор. И ще си го отстоявам цял живот. Защото то няма общо с вас. Можем да бъдем всякакви. Живеем във време на безумни възможности. Но не сме еднакви, и не би трябвало да бъдем. Вашите желания, не са желанията на всички. Вашите предпочитания, не са предпочитанията на 3 милиарда и половина жени на света. Моите също не са.
Уважавайте се. Всички сме чували фрази от сорта “толкова са грозни жените, които псуват”, “толкова са непривлекателни жените, които се искат да са самостоятелни”. Не искам да ви казвам къде точно да ги поставите тези фрази, защото не е прилично. Не само за жена, а като цяло. Единствените жени, които не харесвам по начало, са тези, които не подкрепят другите жени. Не сме змии. Не си забиваме ножове в гърба за спорта. Не сме клюкарки, скандалджийки, не сплетничим. Това не са женски характеристики - човешки са. Спрете да поставяте всичко, което се приема за женско, като по-ниско. Подкрепяйте се. Ако не харесвате някого, не го харесвате, заради него, а не заради “половите му характеристики”. Ако приятелката ви има кариера, а вие си стоите вкъщи и гледате 3 деца, пускате по 2 перални на ден, готвите за 5 човека и успявате да сте адекватни - вие също работите. Не си прекарвате времето в “нищоправене”. Но това не ви прави по-жена от нея. И двете заслужавате внимание, подкрепа и уважение. Това са неща, които всички хора заслужават. Така че изборът си е ваш и никой не е виновен за него.
Не бъдете сексисти. Не обяснявайте на сина си, че не е мъжко да плаче. Или че не е мъжко да си играе с детския кухненски комплект. Или с кукличките. Няма мъже готвачи ли? Или дизайнери? Или просто такива, които обичат да се приберат след работа и да сготвят на себе си и половинката нещо вкусно. Дори и да не развият любов към някое от тези неща, не ги оставяйте да растат, вярвайки, че кухнята е женска територия и за тях би било срамно да влязат там. Не им разделяйте книжките на момичешки и момчешки, защото някой ден ще се подиграят на някого, чиито родители не са били толкова тесногръди. Обграждайте ги с любов, но ги учете да уважават всеки човек, без значение колко им е лесно да го разберат. Имаме право да бъдем себе си. Дръжте се с тях като с малки хора, а не като с малки мъже или малки жени. Това е единственият начин да се научат и те да се държат с другите като с хора, а не като с подразделения. Научете ги да бъдат по-добри от вас, дори и да не изберат същия път като вашия. Защото иначе ще страдат.
И сега малко наука. Има две основни теории за пола. Не това, което ни е в гащите, а това, което ни е в главата. Дечицата започват да разбират що е то пол към двегодишна възраст, а до 3г. могат да определят своя собствен. (Martin & Ruble, 2004)
1. Lawrence Kohlberg - въвежда теорията, че полът e концепция, която се научава. Според него когнитивните възприятия на децата за пола влияят на действията им.
2. Втората теория е за пола като социална конструкция. В момента, в който децата се самоопределят като момчеце/момиченце те започват автоматично да се насочват към нещата, които обществото определя като приемливи за съотвения пол.
Ако вие не набивате в главата на детенцето си неща от сорта “момчетата играят компютърни игри, момичетата четат книжки”, “момиченцата са по-старателни, момчетата са много мърляви”, “кухненският комплект е за момичета, кубчетата са за момчета”, те няма как да го научат сами. Ще си играят с нещата, които са им интересни, без да се притесняват, че ако посегнат към нещо, предназначено за другия пол, ще са ненормални и ще им се подиграват.
Децата виждат всичко, попиват всичко, чуват всичко. Може и да си мислите, че сте най-либералните широкоскроени модерни родители на света, но ако детето ви си мисли, че бихте имали против да играе с дечица от другия пол или с играчки, които не са в правилния цвят, шансът е, че вината е у вас.
И като за край - позволете им да имат еднакви възможности. Не им казвайте какво е “истински мъж” или “истинска жена”, не обяснявайте на момченцата, които са по-чувствителни, че са женчовци, а на момичетата, които обичат да спортуват, не мрънкат и са по-самостоятелни, че са “мъжки момичета”. Как после момчето ви да уважава жените, като сте го обиждали с това, че е “женчо”? Как би могла една обидна дума да се превърне нещо хубаво? Няма как.
Тази статия е отговор на статията на руската психоложка Олга Валяева, която публикувахме наскоро. Според нея момиченцата са диамант и трябва само да се хвалят, а момченцата е редно да се поощряват, само когато имат заслуги. Характерно за руските психолози е половото разделение във възпитанието.