Момичетата на 40

Свобода на словото
Публикувай отговор
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

Това, което не казах на дъщеря си! ...

Автор: detenalunata Категория: Лични дневници
Прочетен: 963 Коментари: 4 Гласове: 10
Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

12-годишната ми дъщеря тази сутрин се загледа в мен, докато си сресвах косата и с типично детската си откровеност каза ужасено: „Мамо, имаш бял косъм. Аааа и още един, и още, и… Ти сигурно вече си стара. Мамо, ти на колко години си?” „ На 35.” „О, да, ти вече си стара.”-отсече. Това което не отговорих на дъщеря си беше, че отдавна спрях да се притеснявам за годините и да се боря с тях. Станахме приятели с времето. Аз не се сърдя за белите коси и за бръчките. То ми подарява мъдростта и спокойствието, които идват с осъзнатия и натрупан опит. Всеки ден е все по-красив, защото е нов. И изпълнен с възможности. Отношенията ми с хората-познати и непознати, отношението към мен самата, светогледа ми, начина по който работя, способността ми да казвам или да премълча нещо, да откажа или да се съглася, секса, любовните връзки, приятелствата…всичко е толкова различно, отколкото на 20, много по-смислено, осъзнато и пълноценно. Книгите, които съм прочела на 20 и които чета сега отново, звучат много по-различно и имат друг смисъл. Днес виждам неща, които преди 15 години не съм забелязвала. Откривам, че майка ми е била права за много неща. Откривам, че повтарям същите думи, които тя ми е казвала някога, а аз съм се заклевала, че никога няма да кажа на дъщеря си. Откривам залеза, изгрева, аромата на кафето. Виждам старите грешки по нов начин. Смея се на страховете си от преди 15 години, 5 години, 5 месеца. Разбирам, че няма фатални неща, дори когато изглеждат фатални. Откривам избор там където съм си мислела, че няма избор. Виждам пътечки там където съм мислела, че има само трънаци. Пея фалшиво, без това да ме притеснява. Влизам в конфликти само ако се налага защото разбирам, че не е нужно да докажеш, че си прав, наричайки друг грешен, и че е възможно да има много истини. Това, което не казах на дъщеря си, беше че белите коси не са страшни, защото всъщност това са дните, часовете и минутите, които съм изживяла. Тя ще го разбере, когато…започне да остарява.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

Декемврийското писмо на една самотна жена

02.12.2017 / Вяра Иванова

Изображение

Здравей, страннико,

Отново е декември, а аз се намирам на кръстопът. Липсваш ми, липсва ми начинът, по който ръката ми се сливаше идеално с твоята. Липсват ми онези малки моменти, онези усмивки, онзи малък прозорец, през който заедно гледахме света.

През декември сякаш всички пътища водят към теб. Всяко място в този град, всяка улица, всяко паве, всяка случайна пейка, всичко ми напомня за някой откраднат миг с теб. Тогава, когато светът не съществуваше, а имаше само аз и ти.

Само аз си знам колко те обичах, обичам... Да, може би все още те обичам или поне съм влюбена до болка в нас и в начина, по който очите ми блестяха, когато погледът ми срещаше твоя.

Днес няма погледи, днес съм сама и всичко ми изглежда безинтересно, лишено от смисъл и красота. Защото в края на краищата, най-важното е да има с кого да споделиш празниците, да има на кого да опаковаш подарък, да има кой да ти обели няколко мандарини и да те храни с тях сякаш си малко дете.

А аз те нямам и пространството около мен става все по-празно. Онези горещи спомени охладняват все повече, раните от теб зарастват, вече не помня точно какъв отенък беше кафявото в очите ти, забравям и каква бях аз с теб и заради теб.

Сега съм само аз, едно изгубено пораснало момиче, което знае какво иска, но не знае какво заслужава. Надявам се, че където и да си в празничните дни, се чувстваш обичан и значим. Желая ти щастие, но го желая и на себе си.

Ето защо дойде време да се разделя завинаги с теб. Благодаря ти, че ме научи да живея и ми показа какво е любовта. Благодарение на теб сега знам точно какво да си пожелая за празниците, а то е нещо много просто - по-малко самота.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

Направи квантов скок през 2018, както аз го направих през 2012!

[youtube]BSH_mCWptgQ[/youtube]

Направи квантов скок през 2018, както аз го направих през 2012!
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

[youtube]Hat1Hc9SNwE[/youtube]

Mariah Carey - Without You (Official Video)

От коя година ли е това вечно парче и мое много любимо?
Не зная. Но знам, че е било доста отдавна.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

Разузнах от съпруга на свещеник, че 40-годишнината си се празнувала съвсем нормално и по обичайния начин според БПЦ. Всички приказки, че не трябвало да се празнува, били просто суеверия.

Честно, празнува ми се на 1 март. Навършвам 40. И пак честно казано - много ми се празнува. И Чери знае това - празнува ми се бе, хора! :plezya se

До момента имам предложения за подаръци за юбилея си, от страна на колежки и от една от клиентките ми в Центъра. Едното предложение звучи естествено - нов телефон от Хри - но другото е :1215 - нещо хипер нестандартно и неочаквано за мен - а и наистина никога не съм имала такова нещо досега, а именно ... вибратор :lol: :1062
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

ОКТОМВРИЙСКОТО УТРО НА ЕДНО 40-ГОДИШНО МОМИЧЕ оттук - източник - Солунска 16

Когато бях малка и татко казваше, че есента е любимият му сезон, се чудех как е възможно. Премълчавах недоумението си, за да не го обидя. Един вид „аз харесвам пролетта, защото съм млада, а ти харесваш есента, понеже не си вече млад“. Е, сега съм точно толкова „немлада“ колкото него тогава и познайте... обожавам есента. И колкото да не ми се иска да го призная, май има нещо общо с годините. Когато си млад, всичко е недвусмислено. Последните песъчинки се изсулват из пръстите на краката ни, които примирено влизат в сиви чорапи и тежки обувки и това е... раздяла. Листата падат, изнемощели и нерадостни, върху калния асфалт и това е... край. Вечерта ни затрупва още преди да успеем да излезем от задъханото ежедневие, улиците се препълват със сърдити хора, става все по-трудно да изпиташ ентусиазъм и това е... мъка. И това е есен. Но после порастваш и започваш да объркваш сезоните. Понякога есента идва най-неочаквано в средата на някоя година. И дори листата отвън да са млади и крехки, а пръстите на краката ти да шляпат в отворени сандали, есента покрива всички белези на другите сезони и довежда остри ветрове. Друг път, точно като сега, есента е само сезон, цифра в календара, и въпреки умиращите листа на мен ми се струва, че всичко цъфти в блажено спокойствие и щастлив подем.

Изображение

Изобщо с годините времето неусетно променя значението си. Не мога да определя дали го губи, или към очевидното му значение се прибавя ново. Когато бях толкова малка, че да не виждам радостите на есента, си мислех, че тея, 40-годишните, са изпята песен. Днес съм на 41 и всяка сутрин се събуждам с чувството, че тепърва ще пея. Сякаш досега всичко беше само подготовка. Плъзгане по нотния лист с очите на начинаещ. Генерална репетиция за истинското, осъзнато живеене. Живеене с новозараждащо се вълнение. Живеене с току-що пръкнал се смисъл. Живеене като това, заради което е бил създаден Животът. 40 отново е само цифра, годишнина на тялото. Духът ми е на друга възраст.

Ама някой казал, че след 40 е късно да имаш дете. Да се влюбиш като за първи път. Да започнеш отначало. Да се държиш като хлапак! Късно е само за онези, които спъват хоризонта си на възрастта, в която не разбирах родителите си. Късно е за скованите от страх и за колекционерите на оправдания. За всички останали времето може да е препятствие, но не и знак за задънена улица. И някой казал, че времето е пари. За някои хора то е пари. За мен е любов. Времето е всичко, от което се нуждая за любов. Да бъда със съществата, които наричам „мой живот“. Да бъда по пътищата, които ме изпълват с адреналин и със възторг. Да бъда по стъпките на всяко чудо, което ме разтуптява. Да бъда жива, будна, даваща, трансформираща се, цяла. Времето е любов, а годините са неговите стрелки. В 3 без 15 ще се науча да се гмуркам, за да покажа на детето си и на мен самата, че страховете са по-слаби от нас. В 7.25 ще издам книга, за да мога да я подаря на мама и татко. В 12 ще простя на любовта, за да имам чистото сърце да й повярвам отново. Стрелките обикалят в равномерен ритъм, а ние ту се издигаме с тях нагоре, ту се спускаме надолу. Да, понякога се уморяваме от катеренето, друг път ни боли от спускането, но докато часовникът работи, времето е наше и единствено ние решаваме като колко годишни да го живеем.

Наскоро една приятелка ми каза, че й е мъчно, че е срещнала мъжа си чак на 40, защото ще има по-малко време с него. Какво да кажат тези, които още не са срещнали мъжа си? А тези, които са го срещнали и са го загубили на 40? Никой от нас не знае с колко време разполага. Притежатели сме единствено на настоящия миг. И веднага го губим. Наивно е да се притесняваме за времето и още по-лошо – да разчитаме на него. Времето минава през нас неусетно – не докосва, не продумва, а променя всичко... Някои хора се срещат на 20 и на 40 с изненада откриват, че са изчерпали онова, което могат да си дадат. Разделят се и започват да отброяват времето от начало. Или пък живеят заедно до края като брат и сестра, като съквартиранти, а някои дори и като врагове. Заради децата, заради това какво ще кажат другите, заради общия кредит, навика, удобството, инертността, страха, предразсъдъците и най-често заради сгодните илюзии. Има и късметлии, които живеят заедно по половин век, изпълнени с любов и благодарност към всеки миг, в който човекът до тях вдишва. Такива, чието общуване е толкова наситено с хармония и съдържание, че не могат да пуснат ръцете си дори когато те вече треперят и са студени от времето, протекло във вените им. За съжаление тези двойки са по-рядко срещани от еднорози. Любовта е най-неустойчива на време. Повече от тялото, повече от омразата дори. Тъжно е, но има нещо по-тъжно от това – животът без любов, животът – компромис. Да, времето нанася щети. То убива хора и любови. Но това, че ще умрем, означава ли, че трябва да живеем уплашено и предпазливо? Това, че ще се разделим, означава ли, че трябва да обичаме стиснато и пресметливо?... Последния път, когато обичах, имах на разположение само четири години, но за тези четири години любовта ми изживя толкова екстаз и красота, колкото някои хора не натрупват за цял живот заедно. Пропътувахме километри и места, които някои двойки дори не могат да си представят. Правихме любов, за каквато един ден няма да повярвам на спомените си. Изживяхме колосално щастие, което трудно се побира само в една любов. Благодарна съм! Мога дори да кажа, че времето ни беше достатъчно. И отново четири е само цифра. Изживяното беше дълго като безкрай. Някои хора имат по 50 години заедно, други имаме безкрай.

Та така... С времето се оказа, че времето не е сезон, календар или мярка за продължителност. За някои то е чудовище, което краде от гладката структура на кожата им, за други времето е спътник, който носи техния безценен куфар със спомени. То е магистралата, по която стигаме до по-зрялото си и по-добро аз. То е книгата, в която пишем историите си и в която трупаме благодарност и благородство.

Времето ми е благородно и аз опитвам да съм благородна с него. Ставам и му благодаря, че е там... Напъхвам се във вълнен пуловер, пускам топлото и докато котката и кучето се боричкат кой да се свие, позамръзнал, в краката ми, слагам на лицето си бронзовия руж от лятото. Слагам и колието си с корабче... леко е хладно, но отново пуска морето в гърдите ми. А после тръгвам да диря следи от детството си из квартала. Минали са години, но октомврийското слънце огрява по същия начин старите сгради. По същия начин котките протягат лапи из сънените дворове. По същия начин аз шляпам с палто и със сандали, по детски развълнувана от настъпването на един съвсем нов ден.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

СОЛУНСКА 16

НЕ ЗНАЯ МНОГО ЗА ЛЮБОВТА

Поканиха ме да говоря за любов. Каква ирония! Какво знае за любовта една жена, която на 40 години е сама? Не че не съм обичала, но колкото повече обичах, толкова по-малко разбирах любовта. Последния път й дадох всичко, а тя едва не ме уби. Може би я разсмя моята увереност, че я познавам, и реши да ме приземи, като първо ме поразхвърли от едната крайност до другата. От великанското щастие до всемирната тъга. От скута на Бога до юмрука на Дявола. От Ние до Безтеб.

Ще отида и ще разкажа на тези хора защо не знам нищо за любовта.

Когато бях малко момиченце, изглеждаше ясно и просто. Мислех, че знам всичко. Виждах ясно любовта и беше съвършена. Срещам го, среща ме и вече не сме аз и той, а сме Ние. И повече не можем да съществуваме под друга форма освен като Ние. В добро и в лошо, преди и след като смъртта ни раздели. Вярвах във всички „Ние“ клишета. Вярвах безконтролно. Клишето „Ние завинаги“ беше двигател. Машина за най-красивите илюзии.

Срещнах момчета, които приличаха на част от моето „Ние завинаги“. Обичах красиво, получих и красиво обичане, както и камара спомени, за които понякога дори сама си завиждам. Вероятно можех да спра до някого от тях и да се потрудя да създам с него моето Ние. Можех, но не исках компромис, не исках Ние-менте. Знаех, че когато моето Ние се появи, няма да остави никакво съмнение, че е то. Ще бъде като изгряването на сочна, нова луна в замрялата утайка на нощта. Ще застане над всичко мрачно и непостоянно, ще освети пътя, ще застели с мъдро спокойствие.

Така и се случи... като изключим спокойствието. Беше по това време на годината. Появи се първо той, после и Ние. Беше по-ясно и мощно от всичко, което съм очаквала. Беше красиво отвъд познатото. Бях виждала този мъж един път и нямаше причина да го видя отново. В първия момент не разбрах, че е любов, но бях сигурна, че не искам да го губя. Изпитвах необяснимо желание един непознат да бъде щастлив, а аз да мога винаги да го виждам отнякъде. Може би е била любовта, но не я познах веднага, защото този човек беше невъзможен за моето Ние. Любовта ни беше забранена. Не съм истеричен моралист, но не намирам забранената любов за по-вълнуваща и по-романтична. Чувствах се недосегаема за забранената любов, която и преди ме беше пробвала. Ето че и тази увереност беше разбита, когато срещнах моето Ние.

Трябваше да бягам. Той трябваше да бяга също. И ние бягахме, но нашето Ние ни застигна. Връзката ни беше забранена, но нищо не можеше да забрани на Ние да се роди от нас. Дори ние двамата не успяхме. Вече нямаше аз и той, имаше единствено Ние. Въпреки забраната на обстоятелствата, въпреки морала, въпреки разума, въпреки всички приятели, които се опитаха да ни спрат, въпреки неприятелите, които опитаха същото. Въпреки опустошителната болка, която в началото само загатваше какво ни очаква. Роди се от нас, които цял живот сме били чужди на срама. Роди се! Край... Начало... И двете бяха верни. Роди се Ние, роди се ново Всичко. Светът се обърна с хастара навън и заплака със силата на всичките си бездънни морета. Изгубиха се сезоните, настъпи безвремие, окапаха звездите, на небето изгряха нови сълзи. Синьото стана зелено, самолетите – хора с криле. Настана хаос в целия всемирен ред и вече нищо не можеше да бъде същото.

В това време... сякаш най-после всичко си дойде на мястото. Аз - в ръцете му, той - в мислите ми, ние – толкова еднакви, в ангелски синхрон. Треперещи от влюбеност, объркани, но по-живи отвсякога. И вечността се сгуши в шепата ни, пълна с боровинкови сълзи.

Не зная много за любовта. Помня, че има странното свойство да придава и отнема смисъла. Може да го направи само с една дума, с един жест, с един знак в телефона. Любовта може всичко. Така си мислех. Но не стана така.

От самото начало знаех, че няма да е никак лесно, но не притежавах контрол над събитията. А и това, което се случваше, изглеждаше прекалено значимо, за да мисля през какво трябва да мина за него. Доверих се на любовта да ме прекара през тежкото и да осмисли раните. Доверих се на всички невидими сили, които сочеха, че ми е дадено нещо свръхзначимо и нямам право да бъда страхливка.

Дълго премълчавах болката, за да не изплаша с нея нашето Ние. Стисках сълзи зад клепачите и се преструвах на безгрижна. В действителност бях ужасена. Изживях любовта си някъде между Рая и Ада, между безумната надежда и банкрута на последните зрънца вяра. Дадох на тази любов смелостта си, търпението, което дори не притежавах, дадох й крилете си и цялата си нежност. Дадох й всички години на вярност към нея, единствената. Направих всичко, което тя поиска от мен и бях готова да стигна още по-далеч и да й се посветя до невъзможната крайност. Исках от нея само да изтрие срама и да ми позволи да принадлежа без забрана и без страх. Открито, не откраднато. С гордост, не със болка и със срам.

Тази любов ми даде много, само не и това. Тя ми показа какво е да си най-обичаната на света. Позволи ми да докосна и позная един необикновен мъж с мощни криле, добър човек със сърце колкото слънцето. Показа ми свят по-голям и по-красив от онзи, който обитавах без нея. Желание за живот, каквото притежават единствено лудите. Мисля дори, че ме научи на всичко, което днес мога и знам. Сякаш не съм съществувала преди нея. Или пък не е имало значение дали съществувам. Тя прекрои света, превърна го в смисъл, натъпка ме с надежди, издигна ме високо, високо над сивото, помогна ми да вярвам, че съм птица... след което повдигна гърдите ми, извади сърцето ми и го стъпка. Сякаш наказваше това сърце, че е цялото нейно. Тази любов ни предаде и двамата. Предаде цялата ми луда вяра в нея – вяра на дете в неговия Създател. Предаде наивността, с която се уповавах на силата й, и ме пусна на глупавите ми надежди да ме изядат.

Не зная много за любовта. Може би тя постъпи така с мен, за да ме научи на нещо, за да ме направи по-силна. За да ме накара да обикна първо себе си, а после нея. Не знам. Вече не говоря често с любовта.

След тази катастрофа се свих като наритано куче в тъмното. Поскимтях, поблизах рани. Полутах се между „да бъда или не“. Най-обичаната на света бързо се превърна в най-самотната. Повъргалях се в самосъжаление известно време, но разбрах, че това не е мойто и се изправих. Не зная много за любовта, но реших да й покажа, че колкото и да ме е стъпкала, не би могла да промени онази част от мен, която й е посветена. Бий ме, обичам те! Лъжи ме, аз пак ще ти вярвам! Открих гориво в мисълта, че мога да бъда по-добра от самата любов. По-вярна. По-смела. По-истинска. Естествено, че не мога, но се натъпках с мантрите, разкарах сълзите и вдигнах глава към необозримото утре. Беше неочаквано лесно да отскоча от дупката и да се озова отново на пътя. Дори бях решила, че раните са се затворили и съм готова да обичам отново. Но когато външните рани се успокоиха, там някъде - в тишината на първите мигове след оцеляването, се обадиха вътрешните. И стана ясно, че те ще болят доста по-дълго, а аз ще трябва първо да ги излекувам, пък после да търся себе си отново сред птиците.

Не зная много за любовта. Все по-често откривам подаръци в болката, която тя ми донесе. Когато ми е необичайно светло на душата, си позволявам дори да вярвам, че това са подаръци за по-лекото ми утре...

През изминалите месеци се виждах като войник, завърнал се от тежко сражение. Виждах оцелял, който е бил толкова близо до края, че не може да забрави вкуса му, нито да се спаси от усещането, че нищо всъщност няма смисъл. Ветеран от войната, който пие уиски от 7 сутринта, храни се с жлъч и цинизъм и не допуска никого до себе си. Никой не може да го утеши и погали. Той не вярва на никого и най-малко вярва на нежности. Защото утре тези нежности ще бъдат нови рани.

Не зная много за любовта, но зная за себе си. Тези дни усещам, че вече не мога да подпирам сърцето си в тази инвалидна количка. Не мога да превърна трайно цинизма в начин на мислене, да се пазя от хората, за бетонирам любовта си към любовта и да кастрирам всички красиви представи за бъдещето. Сърцето може да е посчупено, но днес е като малко дете, което дори нахокано и разплакано, оставено самó в тъмното, се ослушва да разбере какво интересно следва след лошото. Не мога повече да остана тук и да си задавам въпроси за загубената битка. Трябва да си простя, че я загубих и да продължа към следващата. Има още толкова живот за живеене и толкова любов за даване! Ще отида и ще кажа на онези хора, че може да съм на 40 и да съм сама, но знам едно за любовта. Тя е в мен и дори понякога да не я разбирам, няма кой да ми я вземе. Раните още са пресни, но утре ще са най-красивите ми брошки. А с помощта на времето ще си върна и наивността и отново ще скоча в някой от онези грамадни, въздушни балони с илюзии, които ще ме отведат високо, високо над сивото.

Не зная много за любовта. Уж пораснах, уж ме боля, а все още вярвам в „Ние завинаги“. То е толкова дълбоко в мен, че изобщо не е било засегнато от битките. Смешно е, но ветеранът от войната губи играта от онова малко момиченце, което знае, че ще дойдеш и ще останеш. Едва ли има съвършена любов, но има любов, която не се нуждае от битки, от болки, от срам. Ще бъде просто и вечно. Ще се будим един до друг, ще разгръщаме всяка страница заедно. Ще обиколим този и още няколко само наши светове. И ще ценим... защото който е губил, знае да цени.

Винаги ще помня с хубаво онази любов. Тя ме научи колко чуплива е вечността и колко мощен мигът. Може би тя ме хвърли в бой, за да ме научи как се пази любов. Може би онази любов не можа да остане, защото по пътя се задаваш ти.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

Току-що разбрах от мама, че и за този наш рожден ден е намислила да излезем извън София :1216 Този път ще отпразнуваме рождения си ден в Хисаря :1216 заедно с близките ни. Много се радвам, че ще сме на път и че ще сме отново на прекрасно място сред природа :1216 На 1 март тя навършва 61, а аз - 40 години. За поредна година празнуваме така.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

За 40-ия си рожден ден съм решила да се накъдря :1028 :1028 :1028
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Публикувай отговор