Kleo написа:Интелигентна и шарена женска компания, в която не се съска
Чудех се, чудех къде да напиша това, което ще прочетете по-долу. Къде да намеря подходящо място и за снимките и тръгнах по темите из спам-форума. Прехвърлих 2-3 страници. Но заглавието на настоящата тема "закачи" погледа ми и се улови на вътрешната ми мрежа за необясними неща, наречена интуиция, 6-о чувство или просто ..... "така го усещам".
И действително иде реч именно за онова, което ми дава форума. Да, той отдавна е свил размерите си. Ограничил е функциите си. Не е конкурентен не само на социалните мрежи, но и като цяло на други форуми. И въобще - станал е нещо като частно виртуално място за неколцина потребители. Не се лъжете от бройката на хората, които са се регнали. Тези, които пишем активно, сигурно сме десетина
.
И преди някой да си помисли, че съм изпаднала в дупка, искам да споделя прозрението си, което дойде ненадейно - както се случват най-хубавите неща с мен!!! Форумът е точно толкова голям, колкото доверие мога да гласувам на хората, с които живея!!! Та в крайна сметка.... кой в реалния си живот комуникира и дели ежедневие с 500-1000 и повече маса народ?! И какъв ли е човека, натрупал над 400 приятелства във фейса?! Познава ли той тези хора?! И може ли да си гарантира, че те са реални и са същите личности, за които се представят?!? И ако е така, то............
какво от това?!
Знам че не съм точно аз човекът, който трябва да говори за ограничено общуване, защото - да, разпиляна съм на много "континенти". Имам познаства и приятелства в парка до нас. Имам такива от ученическите си години. Ползвам привилегията да общувам с хора от групата ни по спорт, в която участвах допреди година. Виждам се с 2 мамешки групи... Поддържам мейл-контакт с 2 интересни жени...... Но... онези приятелства, които заемат място в сърцето ми, карат ме да се чувствам сигурна и благодарна, са не повече от десетина. И някои от тях съм намерила тук!!! Затова.... пиша този разказ на това място, защото именно въпросът, озаглавил темата, ще намери отговор по-долу.
Точно преди 5 дена, в неделната утрин на 13-и септември слънцето, разсърдило се от няколко дни, ме събуди с играта на своите лъчи по тавана в стаята на комплекс "Стара Плиска" в гр. Плиска.... Предишната вечер бяхме на празника на двама страхотни млади хора, които скрепиха любовта си в брак... Този ден пък предстоеше да видим останките от някогашното величие на Аспарухова България!!! Винаги, ама винаги се вълнувам като ходя на такива места!!! Царевец, Мадара, Мезек........ Какво говоря - та аз треперех от емоции дори когато посетихме средновековния дворец Уориук в Англия и пищния Версай.... Камо ли да става въпрос за нещо българско. Но ..... имаше и още нещо. Още една съставка в моето вълнение... щяхме да се видим отново с
Цвети, Симо, Райчето, Калинка и Симчо-младши!!! След като бях толкова близо до онова, през което Цвети мина с подуването на лимфните й възли, много исках да я видя. И то не за да.... я успокоявам нещо и т.н., а ......... за да почерпя от нейните сили, кураж и изграден маниер на възприемане на ситуацията.... Честно ви казвам........ ТАЗИ ЖЕНА има много повече като качества и характер отколкото е успяла да ни разкрие тук... !!!
Идват те и паркират форда до нашето рено - двама старци на автомобилната индустрия
, които обаче безропотно изпълняват желанията ни за предвижване от една точка до друга. Излизат
Цвети и Симо и двамата усмихнати.... нахилваме се и ние!!!
Бела и
Райчето се прегръщат...
Симчо ми казва нещо, а
Калинчето го допълва.
Коко се прави, че не забелязва стройната мацка, каквато е в очите му Райчето
.. Нищо, има време до момента, в който и сам ще й го каже.
И ние навремето колко сме се срамували..... Ех.....
И така, заредени с усмивки и още нещо, Плиска ни посреща майчински.... За мен е изключителна привилегия да стъпвам по същите онези камъни, по които са вървяли българи преди 14 века... Да си представям какво е било. Да се опитам да почувствам някакви вибрации, които ще ми донесат усещането на атмосферата на първата българска столица от преди стотици години... Дали мога да "зърна" за миг Аспарух, стана му и хората, които са застанали зад него... Бих искала да си поговоря с тях... да им кажа колко са ми важни.... Но Аспарух го няма, а
Цвети е до мен... ами ще му обърна гръб сега на ханската физиономия като не е дошъл заради мен
и ще си лафим с
Цветката. Децата тичат щастливи и свободни под веселите слънчеви лъчи..... такъв прекрасен ден е!
Докъдето ти стигне погледът, полето се е ширнало в безкрая си... Зелено е!!! Не е горещо..... Нито е пролет, нито лято..... а есента е свела изчаквателно глава.. Ни рак, ни риба... Намирам се в някакво безвремие!!! Или пък го откривам (времето) надълбоко:
С Цвети полагаме морни задни части
на ето тези камънаци:
и просто си мълчим.... не ми е нужно да говоря. Не се чувствам неловко... От една страна (долната
) ме побиват тръпки от мястото, върху което съм положила дупето си...... то е на повече от 14 века..... от друга страна - имам съмишленик вдясно... Седим с Цвети и аз казвам поне 3 пъти колко спокойна и изпълнена се чувствам. Лекият ветрец роши косите ми и съм сигурна, че разнася моето спокойствие наоколо. Усещам се лека, щастлива, благодарна..... Слънцето стопля сетивата ми, припомня ми коя съм без да ми натяква какво съм погубила по пътя дотук.... Отново поглеждам към безкрая на зеленото поле... Толкова съм щастлива да видя тази вечност. Давам си сметка, че именно "краят" ме плаши!!! Краят на и във всичко... Но краят - краят е тогава, когато нещо свърши..... а дотогава то
Е! СЪЩЕСТВУВА!
Разбира се, животът ми такъв, какъвто е, си продължава и трябваше да "захапя" телефона за неприятен разговор:
Слушам майка и си мисля.... ако бяхме пак на същото място двете с нея, но преди 10-14 века какви ли щяхме да бъдем?!?!?!.... Ех, никой не знае.... но пък поне мога да покажа какви сме, когато вятърът прокара пръсти през гривите ни
:
Краткото време, отредено за разкопките на Плиска и импровизираната ни форумна среща с
Цвети и Симо изтече... Обещахме си да се видим пак за по-дълго..... в дните около 3-и март догодина!!!
И като съм се разбърборила, няма как да пропусна и това, че пътуването ми до Горна ми донесе още една много приятна среща - тази с
Елисчето.
И то не как да е.... тя ме покани на гости в дома си.... новия, стар дом, който тепърва ще градят с Боби и децата..... И не само това ..... беше мислила за мен, за тази среща, и ми беше приготвила от бухтите, за които с нея си имахме приказка в кулинарния форум
.... Как да го обясня с думи това усещане, което се насложи като гъста и плътна "утайка" в гънките на мозъка ми.... че съм желана, че съм човек, че заслужавам някой да направи нещо
специално за мен!!! Тази мисъл просмуква все по-надълбоко, все по-упорито в мислите ми и рисува новия ярък оттенък на нещото наречено щастие!!! Това, което ще трябва да градя от самото начало, защото го изгубих.....
С
Елисчето си говорихме за Горна, за децата, за вълненията около училище... хапвахме бухти с домашно сладко от праскови, домашна ябълкова пита, сметаново руло.... засладихме си като за световно, защото го заслужаваме. А децата се забавляваха... И да ви кажа под секрет - има нещо ново в погледа на
Елис.... една райска усмивка ....