За изначалната самота

Свобода на словото
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

За изначалната самота

Мнение от Kleo »

Раждаш се сам. Умираш сам.
По време на живота също често си сам.
Понякога дори и в компания се чувстваш сам, самотен, неразбран.

Каква е разликата според вас между сам-ност /бъдене сам със себе си/ и самота, самотност, изолираност? Как се чувствате, когато сте сами за по-дълго време? Запълвате ли тишината или се потапяте изцяло в нея?

Уединението - натрапено зло или търсена, желана награда? Как стоят тези неща при вас? При мен като че ли се засилва потребността понякога да остана насаме със самата мене си. На колкото повече години ставам, толкова повече ценя тези моменти, когато съм сама. Никога не скучая. Не ми е тъпо. Или запълвам тишината с дейности, или й се предавам напълно. Различно. В зависимост от настроението ми.

[img]http://lubov.spisanie.to/media/k2/galle ... sama-4.jpg[/img]

[youtube]EzdmC5Put-c[/youtube]
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
cchery
Завършена форумна мечка
Мнения: 7926
Регистриран на: 19 Авг 2010, 11:12

Re: За изначалната самота

Мнение от cchery »

Kleo написа:Раждаш се сам. Умираш сам.
По време на живота също често си сам.
Понякога дори и в компания се чувстваш сам, самотен, неразбран.

Каква е разликата според вас между сам-ност /бъдене сам със себе си/ и самота, самотност, изолираност? Как се чувствате, когато сте сами за по-дълго време? Запълвате ли тишината или се потапяте изцяло в нея?

Уединението - натрапено зло или търсена, желана награда? Как стоят тези неща при вас? При мен като че ли се засилва потребността понякога да остана насаме със самата мене си. На колкото повече години ставам, толкова повече ценя тези моменти, когато съм сама. Никога не скучая. Не ми е тъпо. Или запълвам тишината с дейности, или й се предавам напълно. Различно. В зависимост от настроението ми.
Дес, не съм съгласна. Особено що се отнася до частта:
Kleo написа:Раждаш се сам. Умираш сам.
Възможно е да умреш сам, но никога не се раждаш сам... И не само, защото те ражда друг човек, а защото най-често ти си толкова желан и чакан, че даже не те и оставят на мира :1062 :1062 . Изпървом са Съветниците от борда на бабите, които отупани от прахта на времето те изненадват с броя си.... почваш да се чудиш дали някои спеицално не са възкръснали само и само да те щипят и мляскат по бузите, да ти завират орехови листа в отверстията и да те кичат с гривни против уроки докато не ти стигнат до ушите. След това идва Парламентът на майките в кварталната градинка или парка , на който не му е нужен кворум и председател, за да взема решения по теми от рода на "Какво ми нашепва бледия нюанс на охра в акото на новороденото?!" ..... И ако случайно ти се разминат тези многочислени кворуми, то не можеш да избягаш от вездесъщата СЗО, която на всяка цена ще ти определи я грамажа на хранене, я часа, в който да ти се допиша или пък... дали ти се пие или не вода първите 6 месеца от живота....... Така че..... :1062 :1062

А сега малко по-сериозно..... каква е разликата между това да си сам, да си самотен или пък изолиран?! Всеки я знае. Обикновено се стремим, или поне даваме вербална заявка, че се стремим, когато сме сами да не сме самотни!!! Но в крайна сметка човек може да се чувства адски самотен дори и в голяма компания. Така че едното - самотност - е състояние на духа, усещане за включване/изключване, принадлежност или остъствие на такава към нещо/някого - група, инициатива, идея. То е преплетено тясно с емоционалната същност на човешкото същество. Докато другото да си сам - ами ето в момента, в който пиша това, съм сама в офиса. Няма никой друг. Т.е. сам е състояние, в което чисто физически на дадено място не присъства повече от 1 човешко същество. И при все има и един семантичен нюанс на това "да съм сам" - т.е. дали си в любовни отношения с друго човешко същество.

Що се отнася до изолиран..... ами.... знаеш, можеш да си изолиран в диспансер. Може и в затвор. Т.е. да има физическа причина за това. Но мисля, че ти визираш другата - в която отново липсва усещането за принадлежност към нещо/някого. Този път обаче с 1 идея на негативна оценъчност, каквато отсъства при самотността.

И сега на въпросите ти дали обичам да бъда сама? И чувствам ли се понякога самотна и изолирана?!?

Не, не обичам да съм сама!!! Особено вечер у дома или където и да било!!! Което е диаметрално различна позиция от онази, която бях заела в годините на моето юношеско съзряване. Тогава се молех нашите да отидат някъде и да ме оставят сама в апартамента, но не ми се получи. Сега, в дните, в които Момчил е в командировка, аз леееееко изкуквам вечерта от страх. Независимо, че децата са си у дома. Случи се дори така, че преди 2 години отидох по бързата процедура към Горна - майка я бяха приели в болница. И ми се наложи 1 вечер да преспя сама в родния си апартамент - не помня откога не бях брала толкова страх!!! Не, не обичам да съм сама!!!

Но виж, харесвам моментите, в които вечер децата са по леглата, Момчил си цъка нещо на компа в спалнята, а аз се чувствам все още бодра... Тогава си затварям вратата на хола, където ни е големия комп и го пускам и почвам да чета и да пиша. Така обичам да съм сама!!!

Понякога искам да остана сама за минутки или половин час... в моментите на върхово напрежение. Но не и повече.... Доскучава ми. Дори и да чета книга, не мога да го правя повече от 2 часа или поне да правя само това......

А дали се чувствам самотна и изолирана?!?! Мммм... по-скоро не. Но самотна и изолирана в смисъл на неразбрана - да, това ми е често състояние. Но се радвам, че съм му намерила решение - разговори! и писане! :)
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."

Радостина А. Ангелова - поетеса
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За изначалната самота

Мнение от Kleo »

cchery написа: ... Дес, не съм съгласна. Особено що се отнася до частта:
Kleo написа:Раждаш се сам. Умираш сам.
Възможно е да умреш сам, но никога не се раждаш сам... И не само, защото те ражда друг човек, а защото най-често ти си толкова желан и чакан, че даже не те и оставят на мира :1062 :1062 . Изпървом са Съветниците от борда на бабите, които отупани от прахта на времето те изненадват с броя си.... почваш да се чудиш дали някои спеицално не са възкръснали само и само да те щипят и мляскат по бузите, да ти завират орехови листа в отверстията и да те кичат с гривни против уроки докато не ти стигнат до ушите. След това идва Парламентът на майките в кварталната градинка или парка , на който не му е нужен кворум и председател, за да взема решения по теми от рода на "Какво ми нашепва бледия нюанс на охра в акото на новороденото?!" ..... И ако случайно ти се разминат тези многочислени кворуми, то не можеш да избягаш от вездесъщата СЗО, която на всяка цена ще ти определи я грамажа на хранене, я часа, в който да ти се допиша или пък... дали ти се пие или не вода първите 6 месеца от живота....... Така че..... :1062 :1062

А сега малко по-сериозно..... каква е разликата между това да си сам, да си самотен или пък изолиран?! Всеки я знае. Обикновено се стремим, или поне даваме вербална заявка, че се стремим, когато сме сами да не сме самотни!!! Но в крайна сметка човек може да се чувства адски самотен дори и в голяма компания. Така че едното - самотност - е състояние на духа, усещане за включване/изключване, принадлежност или остъствие на такава към нещо/някого - група, инициатива, идея. То е преплетено тясно с емоционалната същност на човешкото същество. Докато другото да си сам - ами ето в момента, в който пиша това, съм сама в офиса. Няма никой друг. Т.е. сам е състояние, в което чисто физически на дадено място не присъства повече от 1 човешко същество. И при все има и един семантичен нюанс на това "да съм сам" - т.е. дали си в любовни отношения с друго човешко същество.

Що се отнася до изолиран..... ами.... знаеш, можеш да си изолиран в диспансер. Може и в затвор. Т.е. да има физическа причина за това. Но мисля, че ти визираш другата - в която отново липсва усещането за принадлежност към нещо/някого. Този път обаче с 1 идея на негативна оценъчност, каквато отсъства при самотността.

И сега на въпросите ти дали обичам да бъда сама? И чувствам ли се понякога самотна и изолирана?!?

Не, не обичам да съм сама!!! Особено вечер у дома или където и да било!!! Което е диаметрално различна позиция от онази, която бях заела в годините на моето юношеско съзряване. Тогава се молех нашите да отидат някъде и да ме оставят сама в апартамента, но не ми се получи. Сега, в дните, в които Момчил е в командировка, аз леееееко изкуквам вечерта от страх. Независимо, че децата са си у дома. Случи се дори така, че преди 2 години отидох по бързата процедура към Горна - майка я бяха приели в болница. И ми се наложи 1 вечер да преспя сама в родния си апартамент - не помня откога не бях брала толкова страх!!! Не, не обичам да съм сама!!!

Но виж, харесвам моментите, в които вечер децата са по леглата, Момчил си цъка нещо на компа в спалнята, а аз се чувствам все още бодра... Тогава си затварям вратата на хола, където ни е големия комп и го пускам и почвам да чета и да пиша. Така обичам да съм сама!!!

Понякога искам да остана сама за минутки или половин час... в моментите на върхово напрежение. Но не и повече.... Доскучава ми. Дори и да чета книга, не мога да го правя повече от 2 часа или поне да правя само това......

А дали се чувствам самотна и изолирана?!?! Мммм... по-скоро не. Но самотна и изолирана в смисъл на неразбрана - да, това ми е често състояние. Но се радвам, че съм му намерила решение - разговори! и писане! :)
Душице, заставам си плътно зад думите :221 Според мен наистина човек се ражда и умира сам. И ще ти кажа защо мисля така: когато се раждаш, да, може майка ти да се напъва и да те "ражда", но кой всъщност се ражда - ти самият. ТИ трябва да положиш кански усилия да преминеш през изключително тесен тунел, за да се окажеш накрая в доста негостоприемен свят: на студ, ярка светлина и на всичкото отгоре си принуден САМ да поемеш въздух, САМ да засучеш... а досега си бил приютен на топло, сигурно, тъмно местенце, където всичките ти нужди са били осигурявани на мига, без да се налага да молиш /плачеш/за тях... Независимо че те поемат ръце веднага след раждането ти, представи си колко чуждо ти е било всичко в самото начало. И си бил САМ. Преди да те поеме майка ти, баба ти и там-всички-изброени-от-теб-същества :1069 А като умираш, е още по-ясно, че го правиш САМ - никой не тръгва да те придружава за Оня Свят :1069

Аз пък обожавам да съм сама. Дори и през нощта. Идеално ми е. Не ме е страх. Може би просто съм с една идея "нащрек" за това какво се случва около мен. Достатъчно детето ми да е наоколо или преди като беше живо кучето ни, тогава дори тази лека боязън, че сме сами вкъщи, изчезваше. А ми се е налагало за дълъг период от време да съм сама у дома, най-много с Алекс и Меги /кучето ни, кокер-шпаньолка/. Хри ходеше на няколко пъти до Франция за по месец - два. Не ми е било напрегнато. Чувствах се добре.

И да, разговорите и писането помагат и на мен да общувам, дори когато съм сама и/или се чувствам временно самотна! :922
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
dexter
Философска система
Мнения: 1363
Регистриран на: 19 Окт 2010, 12:14

Re: За изначалната самота

Мнение от dexter »

Когато стаен въпрос за самотата, винаги се сещам за Джон Стайнбек и този откъс от „Благодатният четвъртък”, който по едно време знаех почти наизуст:

"Понякога се случваше друго. В късните нощи Док се превиваше над олющения си микроскоп и внимателно подреждаше планктона върху предметните стъкла с късче стъклена нишка в ръка. Изведнъж в него запяваха три гласа. Високият глас на разума припяваше: „Какви чудни частици — ни растения, ни животни, а и двете в едно — резервоарът на живота по земята, основна храна на всяко живо същество. И ако измрат до една, като последица ще измрат и всички други живи същества.“ По-ниският глас, гласът на чувството, казваше: „Към какво се стремиш, човече? Себе си ли искаш да определиш? Не се ли занимаваш с дребните неща, за да избегнеш големите?“ А третият глас, който идваше сякаш от гръбначния мозък, боботеше: „Самотен си. Самотен си! Каква полза от всичко това? За кого? Мисълта е бягство от чувството. Искаш да зазидаш самотата, а тя все пробива стените.“
Друг път ще изостави работата и ще отиде при фара да гледа белия камшик на светлината, подгонил хоризонтите. Стигнеше ли там, мисълта се връщаше при планктона и той си казваше: „Това са естествени белтъци. Храна. Да можех да събера тази храна и да я дам на хората, тогава никой по света не би гладувал.“ А ниският глас се обаждаше: „Ти си сам! Сам! Мъчиш се да си пробиеш път към хората.“"


Тези думи съвсем точно описват около 30 години от живота ми. Аз съм нещо като експерт по самотата, пълвам всяко клише за нея, за което можете да се сетите – чувствала съм се самотна в голяма компания; била съм сама сред море от хора; и накрая – от около 10 години няма и помен от третият и най-дълбок глас на Стайнбек. Едно дете успя да го заглуши – класическото клише! Вторият, по-нисък глас все още звучи, но колкото и внимателно да слушам, третият го няма. А беше много силен и отчетлив.
Винаги съм се чудила и още се чудя на хората, които се страхуват да останат сами. Не разбирам стремежът да бъдеш с някой, с който и да е, само за да не си сам. Кое е толкова страшно в самотата? Помня какво е да си самотен, но не помня да е било ужасяващо и непоносимо. Когато си сам, дори когато си самотен имаш време да послушаш себе си, да помислиш кой си, къде си, къде искаш да бъдеш и как да го постигнеш. Ако не го направиш, ще се мяташ от една несполука към друга, от един провал към следващ. Няма да имаш време да помислиш защо и как ти се случва това или онова. Поради това съм убедена, че е важно да се научим да оставаме сами. Да не се боим от самотата, а да я използваме.
Обичам да оставам сама, защото вече не се чувствам самотна. Вслушвам се в себе си, не ми е скучно, ценя тези моменти, не само защото са редки, а и защото ми дават възможности. Иска ми се животът да поспре с бясното си препускане и моментите на самота ми осигуряват търсеното спокойствие.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За изначалната самота

Мнение от Kleo »

Страхотно, Декс! :329 И аз се доближавам ВЕЧЕ до това осъзнаване на сам-ността...
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
cchery
Завършена форумна мечка
Мнения: 7926
Регистриран на: 19 Авг 2010, 11:12

Re: За изначалната самота

Мнение от cchery »

Точно този откъс от „Благодатният четвъртък” ми беше един от най-тежките моменти в книгата. Изпитах истинска жал към док :cry: :cry: ..... Може би именно защото по подобие на теб:
dexter написа: Не разбирам ........
Различните от мен. Т.е. аз понякога наистина не ги разбирам. А не е да не ги приемам. Има толкова много вой на вятър в пуст скалист каньон, понесъл на плещите си милиони години история и самота, в описанието на Стайнбек. Такъв застой на битието на "аз"-а на героя. Имам чувство, че има разбиране, но няма ..... нищо друго. Просто от тази самота не произлиза нищо.. Освен още тишина и нищо... Предполагам затова изпитах съжалеине. Стайнбек не прави оценки. Но имам чувството, че на това място леко "прозира" и неговото усещане за просто нищото....

dexter написа: Не разбирам стремежът да бъдеш с някой, с който и да е, само за да не си сам.
Ъъъ..... това и за мен е неразбираемо. Но нека направим и следната разлика - за някои хора е от изключително значение да НЕ са сами, за да бъдат забелязани с НЯКОГО!!! За други хора самотата е тровител, защото техните потребности са различни - нужда от общуване с друго човешко общество. И тези хора не се стремят непременно към това да са с някого. Но докато намерят точния човек изпитват тежък период. Аз съм може би по средата - категорично не мога да съм просто с някого. Това е абсурдно. Но...... често съм в ситуация на случайно общуване, от която не страдам, че не съм останала сама. Напротив - точно по този начин съм открила безкрайността на гледните точки и разнообразието от типажи сред хората....
dexter написа:Кое е толкова страшно в самотата?
Тишината. Спомените, които я натискат. Отсъствието на смях. Или смеха сред глухотата на 4-те стени. Разбирането, споделянето и по-точно тяхната липса. И какво ли не още... Аз изпитвам и физически страх - от това някой да нахлуе у дома. И само, моля ви, не ми казвайте, че това вече е фантасмагория, защото.... просто не е.
dexter написа: Когато си сам, дори когато си самотен имаш време да послушаш себе си, да помислиш кой си, къде си, къде искаш да бъдеш и как да го постигнеш. Ако не го направиш, ще се мяташ от една несполука към друга, от един провал към следващ. Няма да имаш време да помислиш защо и как ти се случва това или онова. Поради това съм убедена, че е важно да се научим да оставаме сами. Да не се боим от самотата, а да я използваме.
Според мен, това което описваш, е едно и също при хората, които казват, че не обичат да са сами, и при другите - които открито го заявяват. Просто първите правят тези равносметки в пъти по-бързо от вторите. И са готови с отговорите си без да имат специална нужда от време за самота. Честно казано аз мисля, че по-често се провалят тези, които обмислят нещата с години.... Просто защото понякога не стигат до крайни решения или дори само до решения. :)
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."

Радостина А. Ангелова - поетеса
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За изначалната самота

Мнение от Kleo »

Ани, аз те разбирам, че се боиш и това не е фантасмагория. Тоест вярвам ти. Просто ти казвам, че мен не ме е страх да остана сама.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
cchery
Завършена форумна мечка
Мнения: 7926
Регистриран на: 19 Авг 2010, 11:12

Re: За изначалната самота

Мнение от cchery »

Kleo написа: Просто ти казвам, че мен не ме е страх да остана сама.
Деска, казала съм май нещо в повече, но не мога да разбера какво. :1044 :1044
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."

Радостина А. Ангелова - поетеса
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За изначалната самота

Мнение от Kleo »

cchery написа:
Kleo написа: Просто ти казвам, че мен не ме е страх да остана сама.
Деска, казала съм май нещо в повече, но не мога да разбера какво. :1044 :1044
Нищо, Ани. Репликирах ето на това точно:

Аз изпитвам и физически страх - от това някой да нахлуе у дома. И само, моля ви, не ми казвайте, че това вече е фантасмагория, защото.... просто не е.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За изначалната самота

Мнение от Kleo »

Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: За изначалната самота

Мнение от Kleo »

Ето какво написах в един безкрайно самотен за мен миг:

"Безвремие"

Той спи. Аз сготвих за детето.
Чиниите - измити.
Кафето - готово.
Безвремие в тихото и тъмното.
Гора. Балкан. Звезди.
Размишлявам. И боля...
Уж с някого, а всъщност сама.
С Луната...
Знаеш ли какво е:
Да си сред хора, но отвътре празен, пуст, самотен, чужд, различен?
Да се смееш през сълзи?
Да сънуваш с отворени очи?
Да четеш книга, но сякаш си говориш с автора?
Да танцуваш до несвяст?
Да любиш до премала?
Да джапаш в локви под дъжда?
...

Десислава Враджалиева
18.03.2014
(лично творчество)

Постнах си го и в блога, и във ФБ, чак се чудя защо ли се е запиляло досега :1044
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Публикувай отговор