РАЗЛИЧНИТЕ

Свобода на словото
Аватар
dexter
Философска система
Мнения: 1363
Регистриран на: 19 Окт 2010, 12:14

Re: РАЗЛИЧНИТЕ

Мнение от dexter »

Kleo написа:Доста хора остават непризнати и неоценени, докато са живи.
Пост фактум започват да ги уважават, но вече е късно, нали?
Късно, късно - колко да е късно :)? Мисля си, че хора като Ван Гог не се интересуват толкова от признанието на хората, нито от материалната страна на изкуството. До колкото съм запозната точно с неговата история, семейството му е било заможно, ако е искал, е можел да живее охолно. Само че той се е пекъл на собствения си огън, страдал е от собствените си демони, опитвал се е да се изрази по някакъв начин, да изкара на яве картините от главата си. И когато не е успявал, тъй като физическият свят не е отговарял на мисловния му, това точно му е причинявало болка. А такива проблеми трудно се лекуват с чуждо признание, още по-малко пари. Просто Ван Гог не е бил пригоден за света и не мисля, че проблемът е бил на света :).
Според мен различните не страдат от това, че другите хора ги намират за различни. А че просто не могат да се изразят, не могат да са като другите, понякога опитват, искат да се впишат, но наистина няма как да стане. Не че някой ги отхвърля, просто те си страдат от собствените си бесове.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: РАЗЛИЧНИТЕ

Мнение от Kleo »

Кърт Кобейн - един живот между лудостта и гениалността

Изображение

Казват, че всеки гений е малко луд. Казват, че всеки артист се нуждае от своето вдъхновение. Казват, че талантът е проклятие. Защо тогава не можем да разберем какво е разяждало отвътре един от най-великите музиканти на всички времена?

Кърт Кобейн си отива от този свят едва на 27 и завинаги остава в съзнанието ни онова младо момче с дълга руса коса, леко набола брада, скъсани стари кецове и тениски на непознати групи.

Казано е много за съдбата му, има и десетки теории за смъртта му, която настъпва на днешния ден преди 23 години. Ако беше жив, тази година легендарният Кобейн щеше да празнува своя 50-ти рожден ден. Но никой не може да си представи човек като Кърт да порасне, да остарее и да гледа внуци, защото именно там е разковничето в обаянието на Кобейн - той е роден, за да бъде безсмъртен и никога не би се примирил с обикновения живот.

Кърт Кобейн е роден на 20 февруари 1967 г. в Абърдийн, Вашингтон. Майка му е била на 19, а баща му на 21 години, когато Кърт се ражда. Той има щастливо детство до момента, в който родителите му се развеждат. Това оставя траен отпечатък върху съзнанието на Кърт. Той става много затворен и асоциален. Постоянно го местят да живее от един негов роднина при друг, живее при приятели, а накрая дори остава бездомен. Не е много популярен в гимназията и често го наричат странен заради музиката, която слуша.

Умее да пее, да свири, да рисува и да пише. Бил е хиперактивно, но изключително надарено дете, но често е оставал неразбран. Не успява да завърши гимназия, а животът му се превръща в спирала от гняв, лудост, наркотици и творене.

Обожава да рисува, макар и творбите му често да плашели хората - той обичал да рисува бебета без глави и крайници. Имал навика и да си води дневник, в който споделял всичко, което го тревожи. Там пише няколко пъти, че един ден ще стане много известен музикант и ще има куп пари. Кобейн се оказва много добър пророк...

През 1985 г. Кърт напуска Абърдийн и отива в Олимпия, където формира групата Nirvana през 1986 г. През 1989 г. записват дебютния си албум "Bleach". Стават много известни във Великобритания и до 1991 г. сключват първия си професионален договор. Следващият им албум "Nevermind" се превръща в истински шедьовър през 90-те и прави групата на Кърт една от най-успешните банди в света. Кърт Кобейн е направо премазан от успеха си и му е много трудно да свикне с този начин на живот.

Следващият албум на групата "Incesticide" излиза през 1992 г., а през 1993 г. издават "In Utero", който оглавява класациите.

През 1992 г. се жени за Къртни Лав, която по това време вече е бременна с дъщеря им Франсис Бийн Кобейн.

На 4 март 1994 г. Кърт е закаран в болница, тъй като изпада в кома. Официално е оповестено, че това е случайно, но има подозрения, че тогава прави неуспешен опит за самоубийство. Семейството му и приятелите го убеждават да се подложи на терапия. Според неизвестен свидетел, Кърт е напуснал клиниката по рехабилитация само няколко дни след постъпването си там.

На 8 април тялото му е намерено в дома му в Сиатъл. В ръцете си е държал оръжие, насочено към главата му. Оказва се, че преди да се застреля е взел огромна свръхдоза. До него намират прощално писмо, написано с червено мастило. Адресирано е до жена му Къртни Лав и дъщеря му Франсис.

Два дни след като е намерен мъртъв, много хора се събират в Сиатъл и започват да палят огньове, да ругаят и да се бият с полицията. Също така слушат запис на Къртни, която чете откъси от писмото, оставено от Кърт. Последните няколко думи са "Обичам те, обичам те".
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: РАЗЛИЧНИТЕ

Мнение от Kleo »

Изображение

Нормалността е павиран път:
Удобен е за вървене,
но не растат цветя по него!

Ван Гог


Толкова да съм съгласна с горното...
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
cchery
Завършена форумна мечка
Мнения: 7926
Регистриран на: 19 Авг 2010, 11:12

Re: РАЗЛИЧНИТЕ

Мнение от cchery »

Деска, и съм съгласна, и мога да разсъждавам по написаното от него....

То първо трябва добре да си отговорим на въпроса "Какво значи нормалност?!"... За някои хора това е дребнавостта, с която съжителстват, правейки всичко възможно да я маскират зад лозунги. За други - това е стремежът към пари, известност.... За мен пък - добрите и приятелски взаимоотношения, живот, в който друг другиму не си пречим, не влизаме в личното пространство и т.н - това е нормалност. Примерно. И да ти кажа честно - копнея за тази нормалност, пък ако ще да не бера цветя.... Ама, уви...

Но, да - приемам и тезата, че да си различен, да си интересен, изненадващ, неочакван с поведение, характер, отношение, добронамереност.... е, да..... що да не избера калния наместо павиран път?! :)
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."

Радостина А. Ангелова - поетеса
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: РАЗЛИЧНИТЕ

Мнение от Kleo »

Един от най-странните хора по света според мен:

25 кратки тезиса на Зигмунд Фройд, които могат да ни разкажат много за самите нас. Това са 25 лаконични и интересни цитата от Зигмунд Фройд, които мога да ни разкажат много за самите нас: 1. Колкото по-безупречен външно изглежда човек, толкова повече демони се крият вътре в него… 2. Ние не избираме хората случайно… Ние срещаме само тези, които вече съществуват в нашето подсъзнание. 3. За нещастие подтиснатите емоции не умират. Ние само ги караме да замълчат. И те вътрешно продължават да ни влияят. 4. Задачата човек да бъде щастлив не е влизала в плановете по сътворението на света. 5. Ние идваме на този свят самотни и самотни си тръгваме от него. 6. Обичащият много жени познава жените, обичащият една познава любовта. 7. Ти не спираш да търсиш сили и увереност отвън, а трябва да ги търсиш вътре в себе си. Те винаги са били там. 8. Повечето от хората всъщност не искат свобода, защото тя предполага отговорност, а отговорността плаши повечето хора. 9. На заетия човек безделниците рядко му идват на гости – към кипящото гърне мухите не летят. 10. През Средновековието биха ме изгорили на кладата. Сега горят само книгите ми. 11. Понякога пурата е просто пура. 12. Любовта и работата – това са крайъгълните камъни на нашата човечност. 13. Завистта е разрушителна. 14. Ние не винаги сме защитени от това да не допускаме грешките, по повод на които се присмиваме на другите. 15. Масите никога не са усещали жаждата за истина. Те искат илюзиите, без които не могат да живеят. 16. За сексуално отклонение може да се счита единствено пълното отсъствие на секс. Всичко останало е въпрос на вкус. 17. Нищо не ни струва така скъпо в живота колкото болестта и глупостта. 18. Първият човек, който вместо камък подхвърлил обида, е бил творец на цивилизацията. 19. Първият признак на глупостта е пълното отсъствие на чувството за срам. 20. Сънят е кралският път към безсъзнателното. 21. Всеки човек има желания, които не споделя с останалите и желания, които не признава дори и пред самия себе си. 22. За човек е характерно да цени и да желае най-силно това, което не може да постигне. 23. Единственият човек, с когото трябва да се сравнявате, това сте вие в миналото. И единственият човек, от когото трябва да сте по-добри, това сте вие днес. 24. Човек никога и от нищо не се отказва; той просто заменя едно удоволствие с друго. 25. Мащабите на вашата личност се определя от величината на проблема, която може да ви изкара извън релси. Превод от руски език: Александър Василев Източник: http://www.fit4brain.com" onclick="window.open(this.href);return false; Копирано от: http://www.zarata.org" onclick="window.open(this.href);return false;

[img]http://www.zarata.org/wp-content/upload ... tled_2.png[/img]
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: РАЗЛИЧНИТЕ

Мнение от Kleo »

Незаменимите...

Павел Владимиров

Не вярвайте на капиталистическата максима: „Няма незаменими хора!“, с която по-висшестоящите от вас спекулират, за да не ви увеличат заплатата или подобрят условията на труд, тъкмо когато сте се престрашили да говорите за това.

Има незаменими хора! Какво е светът без Уитни Хюстън и Майкъл Джексън, без Джордж Майкъл и Дейвид Бауи? Едно доста по-скучно място! И кой ще ги замени – Наско Ментата или Фонси? Какъв ще бъде филмът, от който изрязаха Кевин Спейси, заради преекспонираните секс скандали?

Какъвто беше „Двама мъже и половина“ без Чичо Чарли – гола вОда! Разбира се, незаменими са не само актьорите и поп-звездите, но те, като публични личности, имат голямо влияние върху обществото.

Незаменими са и Галилей, Mикеланджело, Леонардо (не говоря за Костенурките нинджа), Тесла, Юго, Моцарт, Ван Гог, Дали, Пикасо, Ботев, Левски. Няма да стигнат години да ги изброя, но това са различните, ЛИЧНОСТИТЕ, които са обърнали закърнялото мислене на човечеството с хастара навънка. Свестните, които считат за луди!

След еуфорията от празниците, в мрачния и мразовит януари го удряме на размисъл. Денят е къс, кално е, а кучешките акита са повече от снежинките – чудесни минимално необходими условия да се набием в зимна депресия. В края на един такъв мразовит януари се разделих с много близък човек.

Той беше голяма работа и можеше да стане още по-голяма, но остана завинаги в планината, на връх Матерхорн. Затова и отказах тоблероните - именно този връх в швейцарските Алпи е изобразен на опаковката, а щом го зърна - ми се обръщат червата.

Когато загубиш близък, имаш чувството, че и част от теб си отива, а когато си израсъл с него и дори сте започнали да си приличате – едно голямо парче от теб вече не е на мястото си. А дали ще се видите някъде там горе? Божа работа.

Пo-късно, през фаталната 2013-та, имах късмета да се запозная с Пол Уокър. Същата година той загина точно на рождения ми ден, но Пол няма как да бъде просто част от поредната черна статистика, защото не е поредният олигофрен без книжка, забил се пиян в бетонна ограда. Видях го само за десетина минути, но това беше достатъчно, за да си го спомням цял живот.

Магнетични сини очи на фона на лондонското мъгливо небе и усмивка, озаряваща всичко наоколо – все едно цял живот сте се познавали и си говориш със стар приятел за някое гадже, по което и двамата сте точили лиги в училище. Ако щете вярвайте, но като че ли моят загинал другар се беше вселил в него и се гъбаркаше с мен.

Няма да пиша на колко бедстващи е помогнал Пол с фондацията си, но около хора като него витае тайнствен ореол и приживе, това са ангели небесни, слезли на земята.

Мисълта, която ме тормози и ще ме тормози цял живот е, защо, по дяволите, те си отиват без време, за сметка на други, които свободно затриват цели семейства, разяждат обществото със своята гнилоч и паразитират на гърба на други, без да бъдат овъзмездени за това.

Но да ви кажа и за другите незаменими, които ми липсват. Вие, момичета, често се оплаквате, че вече няма истински мъже. Отчасти това е резултат от чудовищната еманципация през последните години и факта, че се опитвате да изземвате някои чисто мъжки функции. Но основната причина е, че не останаха добри примери за истински мъже в съвременния свят. Мъжкото се разми и избледня в годините като стара снимка във влажно мазе. Не знам какво ще се случи след две-три поколения, когато някакви third gender мелези станат мъже за пример и вместо Конан с меч, в детската стая виси плакат на Кончита Вурст, за която е спорно дали изобщо има вурст, пардон – меч!

Аз пък ще ви разкажа за Джоко Росич. Имах шанса да го срещна случайно малко преди кончината му и да стисна силната му десница. Грамаден човек, с грамаден глас, но носещ в себе си тъгата от загубата на любимата си.

Защото: „Ако няма до теб една жена, която да ти каже - страхотен си, тогава за какво живееш?“

Без излишен патос му казах, че всички мъже в нашето семейство от дядо ми, през баща ми, до мен сме му страхотни почитатели. Споделих му, че и аз обичам оръжията, неговото хоби беше да събира най-различни видове ножове и той, като по сценарий, извади от джоба си една сойка (вид сгъваем нож) и започна да ми разказва историята му. Щото мъж без нож, е като къща без стопанин, а българското кино без Джоко направо осиротя.

Има незаменими хора! Но няма по-незаменими за нас от нашите родители.

Когато сме малки ги обичаме, когато сме пубери често ни е срам от тях, даже ги мразим, макар и хормонално, после, щом усетим, че можем да ги загубим, отново ги обичаме, а накрая самите ние се превръщаме в тях. Затова помислете преди да нахокате майка си, не й затваряйте телефона, а ако съвсем случайно не си говорите от месеци, вземете шибаната слушалка и веднага й звъннете, за да кажете колко я обичате. Тази жена го заслужава, щото всеки си има кръстник, но не всеки може да ти бъде майка. МАЙКАТА е нещо свято, нещо космическо, нещо тотално незаменимо и връзката й с нейното дете, каквито ние си оставаме дори на 50, е извън обяснимото.

От друга страна незаменим е всеки от нас, защото както казва един от великите мислители на 20-век:

„Хората си приличат по това, че всички са различни!“

Вие сте уникални и незаменими и заслужавате повече! Но трябва да се борите за вашата уникалност, защото Моцарт не е станал незаменим, кесейки в инстаграм и фейсбук.

За финал искам да ви споделя една кратка изповед от биографичната книга на живата легенда на The Rolling Stones, феноменалният Кийт Ричардс:

„Хората ме питат: „Защо не се откажеш вече?“ Но аз не мога да се оттегля, докато не пукна. Не го правя заради парите, нито заради вас. Правя го заради себе си.”

Ей тоз човек е незаменим, даже СУПЕРНЕЗАМЕНИМ! А сега вижте едно изпълнение на тия момчета в Хайд парк и нека дружно си пожелаем да сме в същото цветущо здраве и да подскачаме като изоглавени третокласници и на 75!

*На снимката долу: Павел Владимиров /авторът на този текст/ с актьорите от "Бързи и яростни" Пол Уокър и Джордана Брустър през 2013 година.


Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: РАЗЛИЧНИТЕ

Мнение от Kleo »

Топли гевреци и защо сме глухи

Уриет Рашидова | 01 февруари 2018

Преди няколко седмици водех неангажиращ разговор с колежки относно необикновените хора, които ни карат да се усмихваме. Ставаше въпрос за мястото, през което минаваме всеки ден, в частност един подлез, в който има малка лавка за гевреци, продавачката на която е доста възрастна жена, около 70-годишна може би. Нищо необикновено, ще кажете.

Всъщност не е така. Колежките ми разказаха, че въпросната баба била изключително мила и впечатляваща, понеже предлага гевреците си по особено различен начин. На всеки, който минел оттам, тя пожелавала хубав и прекрасен ден и го питала дали не иска да си закупи един топъл геврек. Всяка сутрин. Не пропускала да поздрави всеки забързан и замислен човек, насочил се с тъмни мисли към работа и да създаде усмивка на лицето му в началото на деня.

Слушайки за нея, ми стана едно такова топло и радостно, но от друга страна се запитах защо мен никога не ме е поздравявала, при положение, че и аз всеки ден минавам оттам. Даже се почувствах някак пренебрегната и тъжна. И как не съм я забелязала? Защо мен не ме пита дали не искам геврек? Аз обичам гевреци...

Мислейки в тази насока, се опитах да пресъздам наум пътя, който извървявам всеки ден от вкъщи до работа и най-вече момента, в който минавам през подлеза. И изведнъж... ме осени като мълния! Та как ще я забележа и как ще я чуя бедната жена сутрин да ми пожелава приятен ден, като аз всеки божи ден минавам оттам само телом! Всеки божи ден аз... съм със слушалки.

Докато допреди малко се чувствах леко засегната и тъжна, сега ми беше изключително виновно и се намразих, че всъщност минавайки оттам всеки ден глуха за целия свят, не съм била пренебрегвана, а аз съм била тази, която пренебрегва.

Замислих се колко сме глухи всъщност (освен, че сме и слепи). Колко неща пропускаме всеки ден да чуем и защо го правим? Дали за да избягаме от действителността или просто ни е по-лесно да не се натоварваме с Другите (Проклет да си, Сартр!).

А ако някой ден поискаме ние да говорим, как ще се почувстваме, ако човекът отсреща си сложи слушалките и стане глух за нашите думи?

Такива мисли ми минаваха и даже въображаемо видях как бабата вика след мен, а аз я отминавам без изобщо да се обърна. Почувствах се ужасно.

...

На следващия ден тръгнах на работа без слушалки. Когато стигнах подлеза, се спрях на малката лавка, поздравих бабата (която между другото наистина изглежда като баба-вълшебница от приказките) и си купих един геврек. Вече спокойно си отидох на работа и ми стана някак си по-леко.

Нали ви казах, че обичам гевреци :)
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: РАЗЛИЧНИТЕ

Мнение от Kleo »

Цветята на баба Мария

Боян Боев | 23 януари 2016

[img]http://www.highviewart.com/uploads/cach ... 493336.jpg[/img]

Беше началото на март. Утрините още бяха мразовити и напомняха, че зимата не си е отишла. Още в ранните часове на деня комините в селото започваха да пушат като локомотив на влак. Ледени шушулки се спускаха от покривите на къщите, прилични на кристални остриета.

По пътищата и тревата в градините все още имаше купчинки сняг, останали от последния снеговалеж преди два дни. Но въпреки всичко, слънцето изгря и блестеше с цялата си красота, а лъчите му галиха всяко дърво и поточе, за да им напомни, че студа си отива.

Точно в седем и половина, вратата на къщата на баба Мария се отвори. От там излезе една жена на малко повече от седемдесет години. Беше облечена с най-хубавите си дрехи. Винаги казваше, че човек трябва да изглежда така, че дори и да му е криво на душата, никой да не го разбере. А според нея доброто облекло и ведрата усмивка, която прикриваше цялото ѝ нещастие, бяха съвсем достатъчни.

Загърна се хубаво в плетената си жилетка, която беше направила сама преди няколко години. Оправи забрадката на главата си, за да скрие побелелите си коси. Изпъна черната си вълнена пола, която имаше от толкова време, че дори вече бе забравила годините ѝ. И се заоглежда. Чакаше някого и нетърпеливо потропваше с гумените си галоши по мокрия път пред дома ѝ.

Лицето ѝ бързо беше поруменяло от студения вятър, който върлуваше наоколо, а тънките ѝ устни бяха напукани и сякаш ставаха още по-зле. Но след миг върху тях се появи задоволителна усмивка, когато видя от ъгъла да притичва към нея една друга жена на около нейната възраст.

- Хайде, Елено! По-бързо! - развика се тя. - Ще изпусна автобуса за града!

- Идвам, идвам! - отговори запъхтяна жената, която вече почти бе стигнала до нея. - Докато нахраня животните тая сутрин, видях че то станало почти седем и половина.

- Влизай вкъщи на топло. Запалила съм печката. - казваше баба Мария, докато се навеждаше към плетената кошница с цветя, която бе оставила до входната врата на дома си. В нея имаше малки букетчета от по няколко бели кокичета, завързани с червено конче на панделка. Мушна ръката си през дръжката и се изправи. - Аз съм го нахранила - продължи тя - така че после можеш само да му направиш чаша липов чай.

- Добре, не ни мисли нас. Ние ще се оправим.

- Хайде, тръгвам. - Каза баба Мария и със забързани крачки тръгна към автобусната спирка на селото.

Опитваше се да подтичва, но се боеше, че може да се подхлъзне някъде заради кишата, която бе останала по пътя. Само това ѝ липсваше – да падне и да си счупи някой крак, мислеше си тя. Но все пак успя да стигне до площада, точно когато автобусът пристигаше от съседното село. С учестено дишане се качи в него, взе си билет и седна на седалката, за да си поеме дъх. Имаше малко време, за да се стопли, докато стигнеше до града.

- Къде си тръгнала пак, бабе? - попита я шофьорът, преди да потегли.

- Как къде? - отвърна му тя с въпрос. - Да работя.

- Не си ли малко стара вече за работа?

- Докато краката ме държат, ще работя. За какво съм иначе жива? Да лежа по цял ден в леглото ли?

- Трябва да си почиваш вече. Цяла зима ходи всеки ден в града. Как не се разболя от тоя студ ми е чудно!

- Ще почивам като умра, каза му тя.

Шофьорът реши, че е безсмислено да продължава, защото с тази жена не можеше да излезе на глава. Затвори вратата на автобуса и потегли към града. А баба Мария се загледа през запотеното стъкло на прозореца, държейки в скута си кошницата с малките бели кокичета от нейната градина. Ароматът им се носеше из целия автобус по време на пътуването и караха всички хора да се обръщат към възрастната жена с усмивка. Болна усмивка.

Малко след осем часа сутринта, баба Мария вече беше в града. Всяка сутрин, освен в неделя, по едно и също време, тя слизаше на тази спирка. Тръгваше по главната улица в центъра, докато стигнеше до пазара. Там поздравяваше всички търговци по сергиите, които се подготвяха за новия работен ден.

Всички я знаеха от много време и бяха приятели с нея. И там, накрая на пазара, беше мястото, на което тя работеше. Не, нямаше сергия, на която да изложи стоката си. Нямаше навес, който да я пази от дъжда и вятъра. Нямаше дори стол, на който да седне. Тя оставяше кошницата с цветята си на земята, постилаше парче вестник на тротоара и сядаше върху него.

Прекарваше целия си ден на студения цимент, подканвайки минувачите да си купят по едно букетче от нейните кокичета, което струваше само един лев. Много пъти се бе прибирала без никакви пари, защото на пазара бе изкарала само толкова, колкото да си плати билета за връщане в селото. Но това не я отчайваше. Все казваше, че и тя като всички търговци, има успешни и неуспешни дни. Сякаш нищо не бе в състояние да свали усмивката, която тя слагаше всяка сутрин на лицето си, та чак до вечерта, когато се прибереше у дома.

С доброто си настроение се опитваше да зарази продавачите на пазара, минувачите и нейните клиенти. Затова и всички ѝ се радваха, когато я видеха. А наоколо имаше няколко цветарски магазина, които продаваха разкошни букети, опаковани с красива хартия и панделки. Те също обичаха баба Мария и не ѝ се сърдиха, когато виждаха, че понякога хората предпочитат да си вземат цвете от нея, а не от бутика.

Обикновено след около един-два часа стоене на едно място, на баба Мария ѝ ставаше скучно. Особено в слабите дни, в които дори нямаше много хора по пазара, тя вадеше от чантата си по някоя стара книга с разкъсани корици и започваше да чете. Беше прочела поне по два пъти всяка една книга в библиотеката си у дома. Но нямаше пари да си купи нови. Затова използваше времето си на пазара за препрочитане на старите книги или на някой вчерашен вестник, който някой е захвърлил наблизо.

Веднъж един търговец на стари книги, който също имаше място на пазара, ѝ беше подарил старо издание на "Ана Каренина". Шегуваше се, че поне с толкова дебела книга ще има известно време да чете нещо различно от нейната домашна колекция. Баба Мария му беше много благодарна. Никога преди това не беше чела тази книга. Подари му едно от своите букетчета в знак на благодарност.

- Хайде, със здраве! - каза му тя, както на всеки един, който си отиваше от пазара с цветя от нейната кошница. Поне седмица след това чете задълбочено и с интерес непознатото за нея произведение.

Докато си четеше на тротоара, без да обръща внимание на студения вятър, който я пронизваше, тя усети нечие присъствие до себе си. Отмести поглед от книгата и погледна встрани. За миг подскочи уплашена, но после се засмя на себе си, че се е стреснала.

- Ах, Шаро! Знаех си, че и този ден ще дойдеш при мен - каза тя на едно старо улично куче, което се настани до нея. Беше с черна козина, мръсни лапи и изморени очи. Тя остави книгата си встрани и започна да го гали. То легна на земята и се наслаждаваше на ласките и вниманието ѝ.

- Старото момче на баба! Виж се колко си надебелял! Май след като дойдеш при мен на посещение, после ходиш да ухажваш и други, а? - смееше се тя. - Хитрец си ми ти! Кой би устоял на тези големи очи!

Извади от чантата си парче вестник, в който бе увила обяда си – три филии хляб и сирене. Взе едната филия и я даде на уличното куче. То започна да я яде с апетит, а старата жена го наблюдаваше отстрани и му се радваше.

Тогава чу нечии гласове, които привлякоха вниманието ѝ. Вдигна глава от приятеля си и видя двама млади – момче и момиче, на малко повече от двадесет години, които се караха. Не искаше да клюкарства, но скандалът им бе привлякъл погледите на почти всички търговци на пазара.

След миг, момичето нагруби момчето, отблъсна го встрани и си тръгна. Младежът остана на мястото си, наблюдавайки как любимата му се отдалечаваше от него. Въздъхна тежко и седна на тротоара, държейки главата си с ръце. Хората на пазара продължиха да си вършат работата, но баба Мария не успя да остане равнодушна.

Остави за миг кучето и стана от мястото си с известно усилие. Взе едно букетче от кошницата си – пет кокичета, които приличаха на снежни цветя, завързани с червено конче на панделка. Доближи се до момчето на отсрещния тротоар и седна до него. Той вдигна поглед и се учуди, когато видя старицата, настанила се до него.

- Какво искаш, бабо? - попита я той.

- Занеси ѝ това - каза му тя и му подаде букетчето, което държеше в ръката си. - Ако ѝ подариш тези цветя съм сигурна, че ще забрави за скандала и пак ще иска да я прегърнеш и целунеш.

- Ох, ти нищо не разбираш. Тя има много лош характер.

- Всяка жена обича цветята. Ако не ти прости веднага, то поне ще омекне малко, ако ѝ направиш този жест.

Момчето се замисли. После реши, че старицата има право и бръкна в джоба си, за да извади портфейла, за да плати за букетчето.

- Не, - спря го баба Мария - не искам парите ти. Този път е безплатно.

- Благодаря! - усмихна се момчето и от лицето му изчезна тъгата, която по-рано го бе обзела. Взе цветята от старата жена, но не бързаше да става от мястото си. - А ти защо си тук, на пазара? Не си ли вече възрастна, за да работиш?

- Ех, синко... - усмихна се тя с въздишка. Да не мислиш, че и аз не искам да съм на топло сега, да си чета книгата до печката, а не на улицата... Но животът е такъв, че не винаги ни дава това, което искаме.

- Нямаш ли съпруг, деца, които да се грижат за теб?

- Мъжът ми почина преди пет години, мир на праха му. А деца... имам една неблагодарна дъщеря, която не иска да ме погледне. Понякога децата са неблагодарни...

- Скарани ли сте? - с любопитство попита момчето.

- Просто избрах да направя нещо, вместо нея. Тя не беше съгласна и затова от години вече не си говорим и не сме се виждали. Това е дълга история. Няма да те занимавам с нея.

Насили се да се усмихне старата жена и сложи ръка на рамото на момчето. - Така че сама съм си виновна, че и на седемдесет и пет, пак работя. Но човек сам трябва да носи болката си. Не трябва да се оплакваме насам и натам, сякаш някой, ей така, ще дойде и ще ни помогне.

- Сигурно и пенсията ти е малка... - добави със съчувствие момчето.

- Е, и на малкото трябва да се радваме. Времената са такива - погледна го в очите тя, продължавайки да се усмихва. - А сега, отивай при момичето ти.

Момчето се изправи от мястото си с букетчето от кокичета в ръка. Благодари с усмивка на старата жена и тръгна в посоката, в която бе поела любимата му преди минути. Баба Мария го наблюдаваше известно време, а после се изправи и тръгна бавно към своето място на пазара, където я чакаха кошницата с кокичета, нейната книга и бездомният ѝ приятел.

Веднага щом се настани върху стария вестник на цимента, тя видя нечия сянка, която се изпречи срещу нея. Вдигна погледа си. Изненада се, когато видя отново момчето, с което допреди малко бе разговаряла.

- Какво стана, дете? Забрави ли нещо? - попита го тя учудена.

- Да - усмихваше се момчето. - Забравих, че приятелката ми обича цветята и то много.

- Какво искаш да кажеш с това?

- Ще купя цялата ти кошница с букети от кокичета.

- Не ти трябват всичките - възрази старицата. - Ако момичето те обича, ще се зарадва и на малкия жест.

- Аз искам да зарадвам днес не само нея - продължаваше да се усмихва момчето. - Остави ме да купя цветята ти.

Баба Мария го гледаше с недоверие. Погледът ѝ беше изпитателен и първо си мислеше, че момчето си прави шега с нея. Но когато продължаваше да го гледа втренчено, видя, че младежът срещу нея остава непоклатим. Накрая склони и му отговори на усмивката. Той извади портфейла си и плати за всичките тридесет букетчета на старицата.

Тя му беше толкова благодарна, че не можеше да опише с думи вълнението си. Подари му кошницата с думите, че няма как да носи всички цветя в пазвата си. Момчето взе кошницата с кокичетата и вече беше готов да последва момичето, което обичаше.

- Хайде, със здраве! - извика след него баба Мария и му махна с ръка за довиждане.

Погледна парите, които беше спечелила. Отдавна не бе изкарвала толкова много пари накуп! Погледна към небето и благодари на Бог, че ѝ е помогнал точно в този ден да спечели някой лев. Събра вещите си в чантата, сбогува се с кучето, което продължаваше да си лежи на тротоара и тръгна през пазара.

Отбиваше се по сергиите, за да купи плодове, зеленчуци, месо. Напълни две чанти с продукти, които едва щеше да смогне да носи с двете си уморени хилави ръце. И преди да тръгне към автобусната спирка, доволна, че ще се върне на време в селото, тя се отби при търговеца на стари книги. Той се изненада да я види, но ѝ се зарадва.

- Искам да купя онази книга, за която ми говореше – каза тя. - Онази за момичето с градината, което помага на болното момче да оздравее.

- "Тайната градина"? - попита продавачът.

- Да.

- Но защо точно нея?

- Има някой, който трябва да я прочете, за да му вдъхне надежда.

Търговецът се скри зад сергията си и започна да рови из кашоните. Накрая намери книгата и я даде на баба Мария. Тя му я плати и му пожела хубав ден. Прибра я в чантата си и тръгна към автобусната спирка, нетърпелива да се прибере на топло.

Когато влезе вкъщи, завари тишина. Топлият въздух се блъсна в лицето ѝ и я накара да се почувства по-добре. Отиде в кухнята и остави покупките си на масата. След малко, дочула шума, при нея отиде приятелката ѝ Елена.

- А! Какво правиш тук толкова рано? - попита тя учудена.

- Продадох всичките си цветя и идвам при моето момче. Все пак днес не е обикновен ден - усмихна се баба Мария и приятелката ѝ я погледна мило.

Двете тръгнаха към стаята в дъното на тесния коридор на къщата. Баба Мария отвори вратата и прекрачи прага. Вътре беше полумрачно, защото пердетата на прозорците бяха още спуснати. Чуваха се гласовете, идващи от екрана на малко телевизорче, поставено върху скрина. Възрастната жена не беше доволна от тъмнината.

Доближи се до прозореца и дръпна пердетата. Дневната светлина се разля в стаята и внесе живот. Тогава тя успя да види легналото на леглото момченце. Беше на около тринадесет години, с тъмна коса и големи сини очи. Беше облечено с пижама и завито с дебело одеяло. А до леглото стоеше инвалидната му количка, която мразеше да вижда.

- Бабо?! - изненада се момчето, когато я видя. - Много рано се прибираш днес.

Тя се доближи до него и седна на леглото. Прегърна го топло и усети как хилавото му телце потрепери, когато усети студенината на дрехите ѝ.

- Студена си – засмя се момчето. - Като снежен човек.

- Ех, ако знаеш какъв студ е навън! - възкликна тя. - Но вече съм вкъщи. И имам изненада за теб.

- Изненада?! - очите на детето заблестяха като звезди.

Наблюдаваше внимателно как баба му извади от чантата си книгата, която купи от търговеца на пазара и му я сложи в скута. Момченцето я взе в ръцете си и лицето му грейна от радост.

- Книга! Благодаря!

- Честит рожден ден, внучето ми! - прегърна го отново тя.

- За какво се разправя в книгата? - нетърпеливо попита момчето.

- За едно момченце като теб, което не искало да оздравее.

- Но аз няма да оздравея, дори да искам.

- И момченцето в книгата казвало същото.

- Лъжеш ме...

- Прочети и ще видиш сам.

Детето отвори книгата и побърза да започне с четенето. Баба му го гледаше с пълни със сълзи очи и галеше косичката му. А до вратата стоеше Елена и ги наблюдаваше с умиление.

Баба Мария я погледна и ѝ се усмихна. Усмивката ѝ беше искрена. Усмивка на радост, изпълнена с надежда, защото вярваше, че един ден внучето ѝ ще оздравее, както момчето в книгата. С тази мисъл тя ставаше всеки ден и ходеше на пазара да продава своите букетчета с цветя още дълго време. Беше се зарекла, че ще го прави до сетния си час.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: РАЗЛИЧНИТЕ

Мнение от Kleo »

Тайната (по действителен случай)

Боян Боев | 28 февруари 2016

Първият сняг обличаше земята в бяла одежда. Зимен вятър се разхождаше по улиците на малкото планинско градче. Небето беше посивяло. Цареше тишина. Сякаш целият свят бе замлъкнал в очакване. Сякаш зимата бе готова да прегърне нечия душа и да я отведе със себе си във вечността.

Но тя не беше готова да си отиде. Още не. Тази душа бе дърпана към земята от нещо така, както котвата задържа кораба на пристанището. Тази душа криеше тайна, която не ѝ даваше покой, не ѝ позволяваше да се извиси във въздуха като снежинка, носеща се леко над полето.

Деветдесет годишната Мария лежеше на смъртния си одър с отворени очи. Погледът ѝ бе насочен към прозореца, зад който зимата танцуваше своя танц. Последният, който тя щеше да наблюдава. Очите ѝ се пълниха със сълзи. Не от страх, не от болка, а от тежестта, която носеше в сърцето си. Беше свикнала с нея, защото живееше така години наред.

Имаше моменти, в които не ѝ обръщаше внимание, защото се бе превърнала в част от нея, част от тялото ѝ. Имаше и други моменти, в които се чувстваше непосилна да носи това бреме и започваше да плаче. От баба си знаеше, че сълзите облекчават тежестта на душата. Но животът я напускаше. Мария искаше да освободи тайната, която беше като в затвор зад устата ѝ. Така това, което таеше в себе си, щеше да отекне в света като ехото на водопада, падащ от някоя висока планина, потънала в тих зимен сън…

Вратата се отвори. В стаята влезе предпазливо снаха ѝ. Боеше се да не я събуди. Но когато Мария погледна към нея с влажните си очи, тя се доближи до леглото.

- Гладна ли си? Обядът е готов.

- Не – отвърна старицата с дрезгав глас. После погледна отново към прозореца, който вече се бе запотил и тя не можеше да наблюдава танца на снежинките. – Искам да ти кажа нещо. Седни до мен. – Снаха ѝ взе стола, който стоеше до стената и се настани до леглото на Мария. Тя я погледна с усмивка, в която се четеше толкова много болка… - Искам да ти разкажа за моите близнаци.

- Какви близнаци? – учуди се снаха ѝ. – Ти имаш само две деца и те не са близнаци.

Тя си помисли, че Мария пак е изпаднала в онова състояние, в което за миг забравяше коя е и къде се намира. Понякога съзнанието ѝ я връщаше в друго време, караше я да говори за себе си така, сякаш е малкото момиченце, което е била в зората на живота си.

Друг път беше току що омъжилата се девойка, бореща се за одобрението на семейството, от което ставаше част. За жалост възрастта си играеше лоши шеги със съзнанието на хората. Но снахата на Мария бе свикнала с това. Беше част от тази игра на спомени вече почти две години.

- Имах близнаци – продължи старицата. – Родих ги точно когато синът ми беше на три, а дъщеря ми на две години. Бях благословена с две момченца, които дойдоха на този свят в една зимна нощ. Само веднъж успях да ги подържа в ръцете си като тяхна майка. Само веднъж успях да ги целуна и да им кажа, че ги обичам.

- Родиха се мъртви ли? – с недоумение попита снаха ѝ, осъзнавайки, че може би този път Мария е с всичкия си и споделя тайна, която е пазила години наред.

- Не бяха мъртви. Ние бяхме бедни. Едва успявахме да намерим храна за четиричленно семейство, а още две деца бяха голяма тежест за нас. Но вече се бяха родили. Бяха дошли на този свят и бяха толкова хубави…

В един съседен град имаше млада двойка лекари. Всички в околността ги познаваха, защото само те се грижиха за здравето на хората. Тогава времената бяха други… И колкото и добри и всеотдайни да бяха те, съдбата ги бе наказала, защото жената беше безплодна. Години наред не успяха да се сдобият с рожба. В нощта, когато родих моите близнаци, с мъжа ми взехме решение. Най-болезненото и най-страшно решение в живота на една майка. На всички казахме, че децата са се родили мъртви. Продадохме ги на лекарите.

Седмици наред не ставах от леглото. Плаках, молих се, надявах се. Не можех да се примиря с това, което бях сторила с моите близнаци. Те бяха плът от моята, носих ги девет месеца и ги обичах. Но животът е толкова несправедлив с бедните! Бях готова да умра, за да притъпя болката, която изпитвах. Но не исках да оставя другите си две деца без майка. Съпругът ми също имаше нужда от мен.

Трябваше просто да се примиря със случилото се. Трябваше да намеря сили да нося това бреме със себе си, да живея с него. И се научих. Научих се да се смея, докато душата ми плаче. Научих се да ридая тихо, докато всички вкъщи спят. Научих се да се моля тайно близнаците ми да са добре всеки ден. Тази тайна се превърна в част от живота ми. Така изминаха петнайсет години…

Но съдбата е непредвидима. Никога не знаеш какво ти е подготвила. В единия момент може да бъде благосклонна към теб, да се почувстваш погален от най-нежната ѝ ласка, а в друг момент може безмилостно да те зашлеви и да те накара да изпиташ огромна болка. И до ден днешен не съм сигурна коя страна от лицето на съдбата видях в онзи съдбовен ден, дали бях благословена или изтезавана.

Беше пролет. Слънцето по цял ден грееше в небето и събуждаше света от зимния сън, в който бе потънал месеци наред. Тогава работих в градината на едни богаташи от градчето. Всяка сутрин отивах у тях и следобед се прибирах вкъщи уморена. В онзи ден бях по-уморена от когато и да било. Едва успявах да вървя по улиците, докато се прибера вкъщи. Мислих си само за това колко много искам да поседна на стола и да оставя умората да се отърси от мен.

И тогава зад ъгъла видях нещо, което ме накара да забравя за всичко останало. Забравих за целия свят, дори за себе си. Видях двама близнаци. Две хубави момченца на около петнайсет години, облечени в еднакви дрехи и носиха тежки раници на гърба си. Сърцето ми заби като лудо, щеше да изскочи от гърдите ми. Стоях като стъписана и не можех да направя нито крачка повече напред. Нещо в мен се бе преобърнало.

Двете момченца се доближиха до мен и ме поздравиха любезно. Не намерих сили да отговоря на поздрава, а само се усмихнах с усилие. Попитаха ме накъде се намират разкопките, заради които много туристи напоследък бяха посетили нашия град.

- Изгубихме групата от училище, с която бяхме – каза ми едното момченце.

- Откъде сте? – попитах ги аз.

Бяха от съседния град. Същият, в който знаех, че живеят моите близнаци, които позволих да отраснат в друго семейство. Още повече изпитвах желание да заплача и да се смея едновременно. Усещах как всяка частица в мен пулсира от напрежение.

- А родителите ви с какво се занимават? – продължих с въпросите.

Момченцата се спогледаха учудени от моето любопитство. Двоумяха се дали да ми отговорят, защото бях една непозната за тях.

- Майка ни почина преди три години, но беше лекарка. Татко също се занимава с това – отговори накрая единия от близнаците.

Не можех да повярвам на ушите си. Това бяха те! Моите близнаци! Моите деца! Те стояха пред мен и ме гледаха студено, докато на мен ми се искаше да ги прегърна силно, да ги целуна и да им кажа, че аз съм тяхната майка. Очите ми се насълзиха. Светът пред мен рухна в един миг и в другия се изгради отново. Виждах с очите си, че децата ми са добре, че са пораснали, че са обичани.

Извадих от джоба си парите, които бях изработила през деня, прекаран в градината на богаташите. Подадох ги на момченцата с молбата да си купят сувенир от сергията пред разкопките. Накарах ги да ми обещаят, че винаги когато погледнат към него, да се сещат за това градче и за жената, която са срещнали в него. Те се усмихнаха и ми обещаха.

После ги упътих към мястото, на което щяха да открият групата, с която бяха дошли. Те ми благодариха и тръгнаха. Наблюдавах ги как се отдалечават от мен. Заплаках тихо, както правих всеки път. А душата ми крещеше, раздираше се и едновременно беше безкрайно благодарна към Онзи, който преплита пътищата на хората по необясним начин. Благодарих за срещата, която съдбата ми предостави с моите близнаци.

- Не мога дори да си представя какво е означавало това за теб – хлипаше снахата на Мария, докато слушаше разказа ѝ. – Каза ли на някого за това?

- Не. Нямаше смисъл да говоря за срещата с близнаците ми. Съпругът ми вече ги беше забравил и не се интересуваше какво се е случило с тях. А децата ми въобще не знаеха, че имат братя. Тази тайна трябваше да остане скрита в мен. Досега. Не можех повече да нося това бреме със себе си. Имах нужда да се освободя от него.

И сякаш тя наистина се бе освободила от голям камък, който бе увит с въже около врата ѝ. Вече се чувстваше по-спокойна, по-лека. Тайната, която не ѝ даваше покой през последните десетилетия, вече бе споделена с някого. Нямаше да я отнесе със себе си във вечността. Беше успяла да накара още някого да съпреживее нейната болка и радост, агония и еуфория. Още някой познаваше нейните близнаци, макар и само от един разказ за живота на старицата.

Малко по-късно, Мария остана отново сама в стаята си. Беше тихо. Тя чуваше спокойния ритъм на сърцето си. Погледна към прозореца. Стъклото вече не беше запотено и сякаш студен въздух нахлуваше вътре. Старицата видя, че снеговалежът е спрял и вече всичко е покрито с бяла пелена.

Усещаше вятърът, който доближаваше бавно към леглото ѝ. Почувства се странно, сякаш прегърната от нечий студени ръце. Тя се усмихна. Знаеше какво предстои. Не се страхуваше, вече беше готова. Пое си дълбоко дъх и затвори очите си. Завинаги.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: РАЗЛИЧНИТЕ

Мнение от Kleo »

Има хора, родени да събират погледи в себе си. Покосяват не само с чар на душата, но и с неустоим интелект.
Дори случайно изпусната от тях реплика може да ти подскаже смисъла на човешкото съществуване.
Думите и мълчанията им са овкусени различно. Друго е ускорението на свободата и мечтите им.
И те плачат.
И те се смеят.
И те крещят – отвътре-навън или отвън-навътре.
И те си имат свои тайни.
И те си имат своите пикове и пропадания.
И на тях им причернява пред очите понякога.
И те си имат свои навици и приумици.
И те са от плът и кръв.
И те вдишват и издишват.
Но различно, различно......
Те са по-вечни от вечността. Защото винаги са в крак с времето. И с една крачка пред безвремието. Колкото и да не ви се вярва.
Те са първият и последният човек едновременно.
Те се влюбват извън рекламното време на любовта по света. Те са твоят малшанс да бъдеш тотално романтичен без да се срамуваш.
Те са повод да избуташ още един ден на тази планета.
Тежко престъпление срещу човечеството би било да не напишеш и ред за тях. Дори и да си разпилял всичките си думи само допреди ден-два, или допреди минута.
Те са тревата, която ражда капки роса, за да има в какво да се огледаш, докато всички останали спят.
Хората, които обикваме внезапно и за дълго, за дълго.
Хората, които предизвикват нежността и добротата ни внезапно и за дълго, за дълго.
Те не съзнават, че могат да предизвикат поезия, да утаят поезия в нас и в останалите. Нито имат вина за това.
Те пораждат поезия извън самата поезия.
Те пораждат думи извън самите думи.
Има такива хора.
Меко казано хора. Меко казано.
Познавах такъв човек.

Петър Николай Петров

Заб. моя - взето без поправки от Фейсбук
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: РАЗЛИЧНИТЕ

Мнение от Kleo »

Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Публикувай отговор