Просто си спомням за един негов разказ, който много обичам:
Кривата на щастието
”От очите към сърцето върви директна пътека, която не минава през интелекта.” Г. К. Честертън
Вече втора седмица не успявам да напиша тази статия. Парадоксално – причината не е авторски блок, а по-скоро авторски излишък. Просто не знам откъде да започна разказа си за легендарния Къртис. Дали от супермаркета, от смъртоносното торнадо, от осакатеното завинаги бебе, от момчето с половин лице, от Супербоула, който се състоя миналата седмица, от стоте сирачета, от кривата на щастието или може би просто от очите. Това е една необикновена история, която се опитва безуспешно да се изтръгне от най-малко пет други истории. Остава ми да се надявам, че те всички ще се пресекат някъде поне веднъж в тази статия.
Винаги съм имал безотговорното усещане, че мога да науча много за човека срещу себе си горе-долу интуитивно – на базата на нещо почти незабележимо което може да е успяло да избяга от всяко друго място, но не и от очите му. Знам, че има и други като мен – хора които вярват, че е достатъчно да те погледнат в очите за да разберат що за човек си. Това, разбира се, е крайно наивно: очите, особено опитните, често лъжат и никoй не трябва да разчита безрезервно на техните послания. Но има и очи, които не крият собственика си – те гледат открито - без съпротива, подозрение и вторични цели – очи, които нямат нищо против да бъдат прочетени. Такива са очите на Къртис Уорнър: виждал съм ги вече хиляди пъти по екрани, снимки и реклами. Не знам как го правят, но тези две добри, топли очи, сякаш винаги се усмихват – дори когато са тъжни. Независимо от това в каква ситуация се намират и към кого са отправени. Това са очите на един спокоен, уверен и добър човек.
Така ги е възприел и началникът на нощната смяна в супермаркета "Хай-Ви" Дейв Дженсен, когато е назначил бившия куотърбек Кърт на работа като товарач. “Звучи странно” – спомня си Дженсен, “Но днес, той е същият какъвто бе и тогава: скромен, трудолюбив и търпелив. Никoй не е и мислил че ще става звезда.” Всъщност, кой знае защо никoй никога не е вярвал в Кърт Уорнър, което е и причината да се озове в супермаркет, запокитен в малко градче сред царевичните ниви на Айова, вместо под светлините на футболното игрище. Като че ли той единствен знаел на какво е способен: колко е силна ръката му, колко мълниеносни са реакциите му, колко бърза е мисълта му.
Сигурно е вбесяващо да осъзнаваш, че носиш в себе си огромен потенциал, че си далеч по-добър от всеки един човек на игрището и в същото време да бъдеш пренебрегван с насмешка от всички треньори на всяко ниво. В колежа търка скамейката три години, въпреки че би могъл собственоръчно да съсипе всяка защита. В НФЛ абсолютно никoй не му обръща внимание, драфта отминава и Кърт остава без отбор.
До ден днешен не мога да си го обясня: как е възможно никoй да не е забелязал таланта му, никoй да не е видял 24-каратовото злато скрито под непретенциозната външност. Уорнър се озовава в гробницата за футболисти наречена Арена Футбол където се играе 8 на 8 на малко игрище, мачовете са гладиаторска касапница, заплатите не стигат и за отопление, а контузиите са нечовешки. Но Уорнър някак съумява да оцелее и физически и психически, без да загуби дори за миг невъзмутимата усмивка в очите си. Нощем педантично зарежда щандовете в магазина, а през деня още по-педантично мачка противник след противник в полу-професионалната лига.
Кърт е крайно набожен и вярва безрезервно в доктрините на своята религия. Но той също е от хората, които разбират естеството на щастието и неговата цикличнoст. Той знае, че натурата му е непостоянна: всеки възход е временен и е следван от упадък. Щастието не е състояние – то е момент, които често отминава още преди да сме успели да му се насладим. Ако успехите в живота са графична крива, то за повечето от нас, тя ще се движи вълнообразно – единици са благословените за които щастието е вечно възходяща линия. Това, което помага на непоправими оптимисти като Кърт е разбирането, че монетата има обратна страна и дори нещастието не е нищо повече от предчувствие за щастие.
Чудя се обаче, какво ли е мислила Бренда за тази теория. Тя е от малкото хора, за които съдбата поне на пръв поглед е запазила само най-жестоките си плесници. Само падове и никакви възходи – една кошмарна низходяща линия, която сигурно би докарала друг човек до самоубийство. Израснала в бедно семейство, Бренда успяла да си набави пари за колеж по единствения възможен начин – постъпвайки в морската пехота.
Кошмарът започнал три години по-късно: Бренда била женена, с прелестно и здраво, четиримесечно бебе на име Закари. Понякога животът на човек се променя завинаги в един единствен миг: ако можеше бащата на Закари би дал живота си за да върне този миг назад. Един злощастен ден бебето се изплъзнало от ръцете мy и паднало на земята, посрещайки цимента с все още мекото си челце. Пораженията били опустошителни.
Нарушенията върху мозъка се оказали катастрофални, а двете ретини на бебето били напълно отлепени. Лекарите не вярвали че момчето някога ще може да се движи, да чува, да вижда и да говори. Смазан, бащата потънал в клинична депресия, престанал да функционира адекватно и в крайна сметка напуснал семейството. Бренда останала сама студентка, на социални помощи, с две невръстни деца едното от които в окаяно състояние.
Хората се изненадват когато им кажа че тук сме малко като на война, особено през пролетта и лятото. Градът ни е разположен върху т.нар. “Торнадна алея” и сме свикнали със сирени, мазета, противо-торнадни скривалища и бури, каквито не съм срещал никъде другаде по света. Трите пъти, в които съм виждал торнадо с очите си, не могат да бъдат изтрити от паметта ми дори със старческа деменция. Никога няма да забравя 91-ва, когато близо до Уичита торнаден облак ни връхлетя на магистралата.
Всичко замря рязко – тишина която вече съм се научил да разпознавам. Небето изведнъж се оцвети в нереални, мръсно-зелени пастели и слезе подтискащо ниско, създавайки зловещо, клаустрофобно усещане за обреченост. Сякаш самият Ван Гог бе дошъл отнякъде отвъд за да нарисува с огромна, непослушна четка пристигащата си лудост върху мрачното небе. Недалеч от магистралата огромен, абсолютно черен фуниен облак се спусна с диво въртене надолу към прерията, като мъхнатия хобот на някакъв разгневен, небесен мастодонт. Примитивният грохот на торнадото ни удари чак в костите. За пръв път виждах подобна стихия и aко аз бях зад волана 100% щях да катастрофирам. После научихме че сме видели торнадо Ф4 – в този ден 24 човека в района бяха убити от същата торнадна клетка.
Само няколко години след ужасният инцидент с бебето, Бренда бе сполетяна от друга трагедия: Ф-3 торнадо се стовари директно върху дома на родителите и в Арканзас и ги уби на място. Кошмарът вече бе гротескно мрачен – в дните на младата майка не проникваше дори лъч светлина и тя сякаш живееше в разказ на Кафка. Но съдбата най-после се усмихна и за нея, срещайки я с добрите очи на състудента и Кърт Уорнър. Когато я поканил на среща тя му казала в лицето: “Искам да знаеш че съм разведена с две деца – едното инвалид.”
Днес, 16 години по-късно двамата са все още неразделни, а малкият Зак е пълноценен човек. Макар и сляпо, момчето ходи на училище, чете, пише, говори и се движи. Заслугата е до голяма степен на Уорнър, които вложи цялата си любов, вяра и усилия в мисията да се превърне в достоен родител на двете заварени деца. Невероятно, но Кърт протегнал ръка дори към бившия съпруг на Бренда за да го изтръгне от блатото на депресия и самообвинение.
Доста години семейството свързвало с усилие двата края и никога не стъпвало в ресторант, пестейки всеки цент в очакване кривата на щастието най-после да тръгне нагоре. Един ден, чудото се случи и Кърт някак си попадна в лелеяната национална футболна лига като дълбока резерва в отбора на Сейнт Луис. След като стартовият куотърбек Трент Грийн се контузи, Уорнър най-после се изправи от скамейката, за да сътвори серия от незабравими изпълнения, за които ще се говори с години. Преди появата на Кърт, Сейнт Луис бе изтривалката на лигата, а отборът бе по-смехотворно предсказуем от северно-корейски ежедневник. В момента, в който Уорнър пое кормилото нещата се промениха драстично и тимът се превърна в нападателна стихия.
Кърт бързо натрупа поредица от рекорди в НФЛ и бе обявен за най-добър играч на 1999. Пасовете му са унищожително точни и изригват от ръката му с много бързо камшично движение. Това което го прави толкова ефикасен е скоростта с която мозъкът му обработва мнoгoбройни вариации на създалата се ситуация. За разлика от други куотърбеци Уорнър обича да подава в различни посоки към различни играчи, тъй като разполага с по-добро периферно зрение от млaда игуана. Т.нар. блиц-защита не му влияе тъй като са му необходими само 2-3 секунди за да вземе решение и да направи клинична дисекция на противниковият отбор.
Кърт съсипа Тенеси на финала през 2000, спечелвайки първият Супербоул за новото хилядолетие и грабвайки още един трофей МВП. В продължение на три години, Уорнър доминираше лигата, мачкаше рекорди и печелеше награди и после, ей така изведнъж... изчезна. Просто сякаш вече го нямаше в света на футбола.
Поредица от контузии, трансфери и некомпетентни треньори изпратиха кривата на щастието му в стремглаво падане надолу. Един ден, Уорнър се озова в позната ситуация – на пейката на най-слабият отбор в историята на НФЛ, Аризона – изтривалката на лигата. Мнозина се питаха защо още тренира? На какво се надява? Какво иска? Не вижда ли че е вече старец? Че косата на слепоочията му е побеляла? Че му е минало времето?
Странно, но отговорът навярно може да ни бъде даден от детето, което не може да говори. Виждали ли сте човек без долна челюст? Едва ли. А дете без долна челюст? Когато видиш нещо такова, усещането е далеч по-мъчително от това да се срещнеш с торнадо.
Ледени нокти стисват сърцето ти, нещо обръща душата ти наопаки и някъде дълбоко в теб всичко хубаво в което си вярвал не може да си поеме дъх. Айзея е едно от малкото деца на този свят родено без мандибула – на практика половината му лице го няма, говоренето е невъзможно, храненето е изкуствено, а дишането става чрез трахеотомична туба. С колкото и любов и добри хора да е обкръжено, всяко обезобразеното дете живее в самотно, несправедливо пространство, в което без да се е провинило го е наказала съдбата му.
Момчето е крехко във всяко отношение и никога не се отдалечава на повече от два метра от майка си – сякаш тя е крепостна стена, която ще го защити от останалия свят. Айзея е добро и умно дете. Човек го разбира щом погледа му се откъсне с усилие от осакатеното лице и стигне до очите му. В тях живее някаква невинна добрина, пощадена от нещастието. Душата на дете – би казал Яворов – в две хубави очи.
За Айзея и семейството му, Кърт Уорнър е герой. Въпреки че вече има седем собствени рожби, футболистът е решил да посвети всичките си ресурси, енергия и възможности за да даде нещичко от себе си и на други деца, които имат нужда от помощ. Кърт често няма време за тренировки - може да го видите да раздава пари и подаръци из сиропиталища, да помага в строежа на детски площадки, а наскоро дори покани сто сирака в дома си за да празнуват заедно Коледа. През последните 10 години, Уорнър е дарил милиони в полза на хиляди бедни и ощетени деца. Прави го без да иска благодарност и PR, просто защото вярва че трябва да бъде там където има най-голяма нужда от него.
Когато научил, че Айзея е негов фен, Кърт си стегнал куфара, намерил детето и го завел на екскурзия в Дисни Ленд. “За пръв път позволи да бъде разделен от мен” – спомня си през сълзи майка му. ”Това бяха най-щастливите два дни в живота му. Повечето деца тръпнат от нетърпение да видят Мики Маус или замъкът на Снежанка. Моят Айзея тръпнеше да види кумира си – Кърт”
Днес двамата се виждат редовно, а детето толкова боготвори футболиста, че кара майка си да снима с апарат телевизора всеки път щом Уорнър се появи на него.
Кърт има интересни обичаи: всеки път когато се храни в ресторант, той избира едно скромно облечено семейство и преди да си тръгне тайно плаща сметката им. Всеки път когато в къщата му дойдат гости, той иска децата му да му кажат какъв е цвета на очите им – идеята е поне веднъж да погледнат гостенина право в лицето. През годините Кърт е помогнал лично на огромно количество хора. Всеки път когато видят лицето му в телевизора, хиляди хора вярват че той гледа точно в тях. Може би затова се усмихва толкова често...
Поредният каприз на кривата на щастието превърна 2008 в годината на Уорнър. Аризона връчи топката на 37 годишния куотърбек и той отново стана от резервната скамейка за да разбие на пух и прах противниковите защити. Отборът мина като булдозер през плейофите и преди две седмици за пръв път в историята си стигна до Супербоул където се изправи като абсолютен аутсайдер срещу могъщата защита на Питсбърг и техния феноменален куотарбек Бен Ротлисбъргър. Букмейкарите в Лас Вегас предричаха смазваща победа за Питсбърг, подценявайки както обикновено майсторството и волята на Уорнър.
Казват, че този Супербоул е най-великият в историята на лигата. Обратите, акробатичните изпълнения и инфарктните ситуации бяха повече отколкото във филм на Тарантино. Невъобразимите геройства на Уорнър и свръх-естествени изпълнения на неговия съотборник Лари Фицджерълд не бяха достатъчни: неописуем тъчдаун на Ротлисбъргър даде преднина на Питсбърг секунди преди края. Кърт имаше един последен шанс да донесе титлата за отбора си. Още едно усилие, едно финално, плътно подаване между гората от ръце към Фицджерълд и приказката ще завърши щастливо. Та нали, ако има някой на този свят, който да може да направи нещо невероятно това е именно Кърт?!
Но животът не е приказка и границата на невъзможното има своите строги митничари – невероятните защитници на Питсбърг. Те смачкват като хартия съотборниците на Уорнър, затрупват тялото му, грабват ръката му и последният му пас полита неполучен надолу заедно с кривата на щастието. Мачът свършва, а заедно с него по всяка вероятност и кариерата на един от най-великите играчи в историята на този спорт.
Уорнър е изтощен, полу-пребит от грамадните защитници и смазан психически - никога не е изглеждал толкова стар, изгубен и съсипан. Hо когато камерата се спира върху очите му, те пак намират начин да се усмихнат. Може би знаят че не е загубено нищо повече от един мач. За тези очи кривата на щастието е вечно възходяща линия, защото те вярват в нещо по-голямо от цикличната натура на успеха. Бренда, Айзея, Зак, бащата на Зак, всички деца и всички хора докоснати от добрината на Уорнър носят малко от неговият поглед в своите собствени очи.
Преди 8 години, когато Кърт спечели титлата, малкият, незрящ Зак му написал бележка с разкривен, детски почерк: „Ти си толкова велик като татко, колкото и като куотърбек!” И ето, че тук моето мнение се разминава с това на този толкова изстрадал малчуган. Така че и аз реших да напиша една бележка за Къртис Уорнър, след съкрушителната загуба миналата седмица. Той няма никога да я прочете, но дано поне да стигне до вас, защото ми се иска да вярвам, че тя не е само от мене. Ето я: „Човече, ти си гениален играч, но си сто пъти по-велик като татко и хиляда пъти по-велик като човешко същество, отколкото като куотърбек! Благодаря ти за урока по добрина и нека очите ти винаги намират пътя си по неравната крива на щастието.”
Иво Иванов, Канзас
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Клара знаеше как да махне предпазителя и да зареди пистолета. Знаеше точно къде иска да го насочи. Знаеше, че ще ѝ е достатъчен един-единствен прецизен изстрел. Трябваше само да се промъкне тихичко, на пръсти покрай спящия си съпруг и да извади неговия Люгер П06 от кожения му кобур. Фриц едва ли щеше да се събуди. Дишаше равномерно. Алкохолът и умората го бяха дарили с дълбок, невъзмутим сън. Голата му глава проблясваше ритмично в полумрака с всяко дълбоко вдишване. Да, Фриц нямаше да се събуди и тази нощ Клара Имервар – една от най-забележителните дъщери на велика Германия, щеше да стреля... Ръката ѝ нямаше дори да трепне.
Това, далечни приятелю, е действителна история. Не мога да повярвам, че си решил да я прочетеш, и то точно днес, в епохата на гаснещото четене. Дано се добереш до самия ѝ край, защото тя е от онези своеволни притчи, които отказват да се впишат в сто и четиресет символа или в триминутно видео. Някак от само себе си това се превърна преди всичко в история за мъглата. Може би затова отлагах толкова дълго да ти я разкажа; просто думите изчакваха да дойде есента – сезонът на мъглите. И ето че сега съм седнал в кафенето „Хенри’с“ на Осма улица, на любимата си маса до прозореца. Сигурно ще пиша шест... седем… осем часа – цяла една събота. Няма значение – този разказ вече не търпи отлагане. Тротоарът, минувачите, дъждът са се настанили удобно в голямата мокра витрина – посърналите експонати на елегичния ноември. Нека ги оставим тук, а ние, ако нямаш нищо против, ще се качим в машината на времето. Така е – всяка история е машина на времето. Ако кафето е хубаво и ако успеем да я построим достатъчно надеждна и истинска, тя ще ни отнеме от настоящето и ще ни отнесе при себе си и своите герои, където и да се намират те. Някои разкази следват строга, линейна хронология. Други... други обичат хаоса и ни подхвърлят безцеремонно в различни точки на пространството и времето. Тази е от вторите – недисциплинираните, непредвидими, самозабравили се истории… историята на мъглата. Добре дошъл в нейната машина на времето.
2 мaй 1915 г., квартал „Далем“, Берлин.
Отново сме тук, сто и две години в миналото – в нощта, в която щеше да се случи нещо ужасно, нещо необратимо. Нощта, в която Клара Имервар (на снимката) сложи нежната си длан върху дръжката на пистолета. Ето, съпругът ѝ наистина не се събужда. Предпазителят е махнат, револверът е зареден. Клара се вглежда със свито сърце в спящия мъж – нима това наистина е Фриц? Нейният Фриц Хабер?
Помнеше деня, в който се влюби в него – беше отдавна. Преди Фриц да се превърне в знаменитост. Преди да бъде оповестен за един от най-гениалните хора в историята на човечеството. Много преди да направи своето голямо откритие и да промени целия свят. Със сигурност, години преди да се нанесат в тази прелестна къща. Но какво стана с тяхната любов? Защо стиска дръжката на пистолет? Къде изчезнаха мечтите ѝ? Големите и красиви планове? Защо вече не можеше да разпознае човека, дишащ в тялото на съпруга ѝ? О, да – тя го обичаше... поне в началото. Още от деня, в който се срещнаха на онзи урок по бални танци в Бреслау. Носеше се из залата стегнат и толкова уверен – като опитен танцьор. Някак си... рационален. Помнеше двете остри рапири на сините му очи, момчешкото лице и непослушните, вълнисти коси. Но това, което я плени, бе интелектът му – енциклопедичната, омаломощаваща ерудиция. Можеше да говори с него в продължение на часове за наука, история, поезия и философия. Това бе най-важното за Клара, защото тя не беше обикновена жена.
Искаш ли да замразим за малко окъпаната в лунна светлина сцена и да прескочим в миналото на тази забележителна личност, стискаща пистолет в дясната си ръка? Тя е човек, от когото се възхищавам, и според мен бе изпреварила времето си поне с едно столетие.
1877 година, Бреслау, Прусия.
„Това дете е изумително!“ – възкликнала учителката ѝ още в първи клас. Невръстната Клара Имервар изумявала всички с шокиращи познания, феноменална памет и неограничено въображение. Но това не било всичко. Клара имала силен, независим характер и добро, съчувстващо сърце. Още от най-ранна възраст било ясно, че в нейно лице закостенeлите предразсъдъци на патриархалната ѝ епоха ще имат един всеотдаен опонент. Всичко ѝ се отдавало с лекота, но това, което омагьосало малката Клара повече от всичко, била химията – и как да не бъде? Та нали това е наука за шепата безценни елементи, от които сме направени самите ние, храната, въздухът, водата, светът около нас, цялата материя в Космоса. Ако ги разберем, ще разплетем дори най-големите и древни тайни на Вселената. Клара искрено вярвала, че единствено науката е пътят на човечеството към просветление – само тя би могла да му помогне да намери благородно място в собствената си история и най-после да сложи край на войните, кръвопролитията и варварщината. Пацифист до мозъка на костите си, Клара не искала да бъде наблюдател, а двигател в тази история. Искала не просто да чете, а да пише любимата си приказка. Но в края на XIX век от жените в Германия се очаквало да бъдат послушни съпруги и усърдни домакини, не учени и химици.
Юни 2017, централната гара в Берн.
Току-що, без да знам точно защо, реших да се отклоня от пътя си. Случвало ми се е и преди, така че не се изненадвам и реагирам с предсказуема покорност. Вече отдавна съм научил, че няма полза от това да се съпротивлявам на инстинкта си за отклонение от пътя. Трябва да се кача на влака за Цюрих в осем сутринта. Там ме очакват две срещи и преспиване, а на следващия ден излитам за София. Но проклетият ми, неконтролируем поглед се спира върху разписанието и си купувам импулсивно и крайно нелогично билет за... Базел. Влакът тръгва след десет минути, така че стигам с тичане до перона. Ако всичко се стече в моя полза, ще прекарам там осемдесет и четири минути и ще успея да хвана връзката за Цюрих.
Вагонът ми е почти празен. Дори през юни сутрините тук са в състояние да хапят. Навън е мрачно и студено. Прочутите пейзажи липсват, погълнати от също толкова прочутата швейцарска мъгла. Базел. Отивам в Базел. Защо ли? Може би точно заради мъглата. Тя ме дърпа... дърпа ме към града, който няма да имам време дори да разгледам.
Мъглата – едно от най-странните и мистериозни климатични явления. Безформена, настойчива въздушна маса, наситена с микроскопични капчици вода. Понякога се превръщат в кристали. Появява се сякаш от нищото, особено през есента, когато въздухът започне да изстива по-бързо от земята. Парадоксално, ако караш в мъгла и включиш на дълги, видимостта се понижава. Светлината на собствените ти фарове се отразява в милионите миниатюрни стъкълца и те заслепява. Да, мъглата е в състояние да прави странни неща. Тя може да се спуска, носи, покрива и поглъща. Да пълзи. Да лепне. Да се просмуква. Колко са нещата на този свят, които са в състояние да се просмукват? Течност, пушек, змия... мъгла.
7 май 1898 година, университета „Бреслау“.
Напук на всички пречки и скептицизъм, Клара Имервар завърши висше образование с блестящ успех, а на този ден прояви нечувана дързост, появявайки се на всяващия ужас изпит „Bербандсекзамен“. Тестът е садистично творение на известната с изобретателните си изтезания немска академична инквизиция и е създаден с идеята да позволи само на най-надарените, всеотдайни и бих казал, луди студенти да бъдат записани в програмата за докторат по химия. Клара става първата жена в Германия, взела този изпит, при това без видимо усилие. На дванайсети декември 1900 година се превръща и в първия доктор по химия от женски пол в Германия – не с отличен... с феноменален успех! Дисертацията ѝ е на тема „Разтворимост на металните соли“.
След като получи своята степен, Клара положи лична клетва. „Никога – каза младата доктор Имервар – няма да използвам позицията си, за да сторя каквото и да било в противовес на нещата, в които вярвам – преследването на истината и развитието на достойнството на науката – за да ѝ помогна да достигне до висините, които заслужава.“ Клара не взе докторат само за себе си – тя отвори вратата за хилядите потиснати до този момент мечтателки, които щяха да я последват в новото време.
20 март 1909 г., Карлсруе.
„Тече! Тече! Макс, ела да видиш!“ Фриц Хабер – мъжът, чийто пистолет един ден ще се озове в ръката на Клара Имервар, тича и крещи като обезумял от етаж на етаж в търсене на асистента си Макс Майер. Току-що нещо много, много важно се бе случило в тъмната му лаборатория. Нещо, на което и аз, и ти, далечни приятелю, дължим част от себе си. Когато най-после Макс е довлечен в лабораторията на доктор Хабер, той не може да повярва на очите си. Невзрачна безцветна течност с безпогрешна миризма капе пестеливо, но уверено от кранчето на няколко скачени метални цилиндъра. Това, за което мечтаеха, за което бяха работили с години и което мнозина смятаха за невъзможно, се бе превърнало в неоспорима, тънка струя реалност! Светът никога повече нямаше да бъде същият. Гений! Доктор Хабер е гений!
О, да, Макс е прав, няма никакво съмнение – доктор Хабер е гений, от тези, които се раждат веднъж на сто години. Докоснат от Бога, или слънцето, или Буда – в зависимост от това в какво вярвате. Но нека обясня защо.
Пустинята Атакама, Чили, 1900 година.
Защо ни доведе точно тук и точно сега машината на времето? Не е случайно, но нека първо ви представя един стар наш приятел – стръкчето пшеница. Без него сме буквално загубени, особено през 1900 година. Населението на земята е едва милиард и половина, но дори това се оказва твърде много за изтощената почва и нейната животодаряваща рожба – житото. Планетата ни вече не е в състояние да произвежда достатъчно от растенията, с които се храним и ние, и нашият добитък. Проблемът се нарича... азот. Стръкчето пшеница го иска под формата на нитрати – той ѝ е жизненонеобходим. Азотът е един от строителните материали на органичната материя. Той е в протеините ни. В ДНК-то на всяко живо нещо. Но земната почва – кухнята на нашата планета, изнемогва под натиска на стихийно нарастващото човечество. Азотът е в естествените торове, разбира се, но те са недостатъчни. В основен източник се превръщат чилийската селитра, открита тук, в пустинята Атакама, както и депозитите от гуано в Южна Америка. Тези залежи хранят целия свят и стават толкова важни, че за тях се водят войни. Запасите от тези ресурси обаче са ограничени и се очаква да бъдат изчерпани за броени години.
Няма достатъчно азот – няма достатъчно храна. В края на XIX век става ясно, че човечеството е изправено пред ужасяваща криза. Глад, болести и отчаяние надвисват като дамоклев меч над целия свят. Нужно е някакво решение. Нужен е спасител. Някой гений. По възможност много, много... рационален. Оказва се, че името му е Фриц Якоб Хабер.
Прусия, 1868-1910 г.
Рационалността винаги е била от огромно значение за Фриц Хабер. Тя се превръща в осмислящ механизъм и мотиватор на всяко негово действие. За Фриц теоретичното научно богатство винаги е било най-вече пътека към практиката. Рационалност – той ѝ принадлежeшe още от съвсем малък. Може би затова напусна синагогата и прие християнството въпреки гордите еврейски корени на семейството си. Та нали никога не би постигнал целите си, ако бе останал евреин в морето от институционен антисемитизъм, властващ в Прусия. Химията го влечеше от малък и особено физикохимията – възможността да манипулира елементите и техните съединения, да ги направи по-рационални. След като изгради зашеметяваща академична кариера и си спечели името на феноменален лектор и ерудит, Хабер реши да се заеме с нещо по-практично. Беше време да спаси света от глад и мизерия. Фриц искаше да дари човечеството с азот и знаеше точно къде да го намери – на най-очевидното място – в голямото навсякъде. Въздухът, който дишаме в момента, е 78% азот – планетата ни e буквално опакована в него. Хабер искаше да го фиксира – да го грабне от атмосферата и да го превърне в амоняк. Ако успееше, човечеството щеше да получи неизчерпаем източник на азотни торове. Край на глада! Край на мизерията!
Но Хабер имаше много сериозен опонент – старата, долна, опърничава вещица, наречена тройна ковалентна връзка. Сигурно я помните от учебника по химия в осми клас. Тази негодница е една от най-здравите, неразрушими връзки в природата. (Дори в Народното събрание няма да намерите такива връзки.) В нейната кокалеста прегръдка двата атома на азотната молекула (N2) не могат да бъдат разделени и си витаят нагло в атмосферата, напълно недосегаеми за растенията. Фриц обаче бе твърдо решен да удари жесток шамар на тройната ковалентна връзка. Според собствените му изчисления, ако успее да смеси атмосферен азот с водород под огромно налягане и висока температура, двата атома ще получат така мечтания развод и ще бъдат превърнати в амоняк. За подобен проект са му нужни екип, експериментална апаратура и средства. За целта Хабер се свързва с баденската фабрика за анилин и сода, позната ни под името BASF. Най-вече поради репутацията му зa рационалност шефовете на най-големия химически концерн в света отпускат необходимите средства. Това се оказва много, много мъдър ход.
Август 1901 г., Карлсруе.
Нямам представа дали Фриц е обичал Клара. Не съм сигурен дали свръх-рационалните хора могат да обичат. Знам със сигурност обаче, че е бил привлечен от нея. От красивото лице, златистите къдрици, перфектна фигура и изключителен интелект. Поискал е ръката ѝ почти веднага след тяхното запознанство. Тя отказала, но не защото не била влюбена в него. Искала първо да постигне целта си. Да стане учен и да докаже на себе си, че няма нужда да разчита в живота на мъжки попечител. Фриц не се обезверил. Кой знае, може би именно независимостта на Клара го е амбицирала допълнително. Единайсет години след своята първа среща двамата най-после сключват брак. В началото Хабер поощрявал научната кариера на съпругата си. Клара изнасяла лекции, но бързо започнала да се натъква на стена от мъжки шовинизъм. Това, което особено я наранило, били злобните слухове, че известният ѝ съпруг пишел нейните лекции.
Март 1909 г., лабораторията на Хабер.
На този етап Фриц вече бе прекарал дълги години в безплодни опити да фиксира азот от въздуха. Имаше няколко големи проблема. Първо – огромното налягане и температура, които се опитваше да постигне, унищожаваха апаратурата, преди да може да бъде постигната желаната реакция. Хабер дори загуби един от колегите си в жестока лабораторна експлозия. Рационалността, разбира се, надделя над емоциите и експериментите продължиха почти веднага след инцидента. В крайна сметка прочутият инженер Роберт Ле Росиньол конструира специален цилиндър, направен от кварц и подсилен със стоманена жилетка. Това позволи да бъде постигнато чудовищно налягане от двеста атмосфери и температура от шестстотин градуса. Но и това не бе достатъчно – Хабер знаеше, че му е необходим катализатор. След дълги, мъчителни разходки из цялата Менделеева таблица той го откри в лицето на елемента осмий. И ето че на 20 март 1909 година доктор Хабер тичаше обезумял от щастие из сградата в Карлсруе – от устройството му течеше чист, благословен амоняк!
Малко по-късно химикът Карл Бош замени скъпия катализатор осмий с желязо и индустриализира синтеза на амоняк. Благодарение на процеса на Хабер, светът получи достъп до неизчерпаеми синтетични торове и задоволи завинаги апетита на земеделските посеви към азота. В следващите десетилетия населението на земята набъбна лавинообразно и в момента е над седем милиарда. Повечето от тези хора нямаше да съществуват без откритието на Фриц. Сигурно и нас нямаше да ни има. „Брoт аус луфт!“, гръмнали немските вестници – Хабер бе направил хляб от въздуха! Не е преувеличение. Казват, че половината от азота, който се намира в тялото ни в момента, се дължи на процеса на Хабер. Ние, приятелю, имаме Фриц Хабер чак в протеините си!
След като му бе присъдена Нобеловата награда, Фриц изнесе запомняща се реч. В нейния край той заяви, че човечеството сигурно скоро ще открие по-ефикасен метод за синтез на амоняк. Сто години по-късно това още не се е случило. Днес светът произвежда сто и седемдесет милиона тона амоняк на година чрез процеса на Хабер. Би могло да се каже, че той е отговорен за съществуването на повече хора по света, отколкото който и да е друг човек в историята.
Нека обаче не забравяме, че Хабер е преди всичко рационален. Находчивият му договор с BASF гласял, че Фриц ще получи пфениг и половина за всеки тон, произведен чрез неговия метод. Само за няколко години Хабер става милионер.
Берлин, 1911 година.
Слава, пари, влияние. Фриц е на гребена на вълната. Движи се в най-реномираните научни кръгове и става близък приятел със светила като Айнщайн и Макс Планк. Търка рамене с министри и милионери и често говори със самия кайзер Вилхелм, който проявява жив интерес към неговите научни занимания. Никой не е изненадан, когато Хабер поема кормилото на новосъздадения Институт по електро- и физикохимия в Берлин. Семейството, което вече включва и малкия им син Херман, се мести във великолепния си нов дом в един от най-скъпите квартали на немската столица. За броени месеци институтът на Хабер печели реномето на водеща сила в световната химия. Инвестиции валят отвсякъде. Клара обаче не е щастлива. Напротив – тя тъне в жестока депресия. Фриц вече не смята научните ѝ аспирации за... рационални. Амбицията му е изконсумирала мечтите на съпругата му. Той има нужда от жена, която да се грижи за домакинството и да обслужва многобройните му високопоставени гости. Клара се превръща в безгласна хаус фрау – това, от което винаги се е страхувала.
Юни 2017, някъде между Берн и Базел.
Влакът ми продължава да се плъзга озадачаващо безшумно в мъглата. Най-големият плюс на Швейцария, разбира се, е нейният национален флаг, но на едно от следващите места без съмнение се нареждат шокиращо пунктуалнитe ѝ железници. Знам, че няма да подраним или закъснеем. Пристигаме точно навремe. Имам осемдесет и четири минути до влака за Цюрих. Нито повече, нито по-малко. Нещата се усложняват, след като си изкълчвам глезена на слизане от вагона. Отбивам се в цветарския магазин на гарата и купувам два карамфила, които струват само с два-три франка повече от допустимото. Знам къде отивам, но все още нямам представа защо.
Трамваят ми се поклаща по старите улици и минава по моста над голямата река. Оттук по вода мога да стигна чак до Русе. Откога ли не съм бил там? Десетилетия... А толкова го обичам този хубав град. В него прекарах някои от най-тежките, но и най-незабравими моменти в живота си. Поделението ни беше на две крачки от реката. Казармата не беше лека в онези години, особено през зимата. Човек просто се опитваше да оцелее от цигара до цигара, без да изгуби разсъдъка си. Будеха ни в пет часа и правехме десет зъзнещи обиколки на плаца. Разбираемо е, че повечето войници ненавиждаха сутрешния крос – шаячните ни панталони бяха като родопски губери, а единственото цензурно нещо, което мога да кажа по адрес на прословутите обувки, познати във войнишкия фолклор под нежното име цинтари, е, че всяка от тях тежеше колкото трабантче.
Аз обаче обичах тези двайсет минути на плаца. Тичането винаги ми е допадало. Харесваше ми възможността да остана насаме с дистанцията и себе си, да вкарам в синхронен ритъм мислите и краката си. Всяка сутрин се втурвах с готовност да тичам, докато един ден не започна да пристига... мъглата. Идваше на гъсти, мълчаливи талази от другата страна на Дунава, където Чаушеску беше намерил за уместно да построи завод за хлор. Беше го закачил като ръждясал орден на простащината за ревера на река Дунав. Пускаха го на пълни обороти нощем, така че в пет сутринта отровна мъгла поглъщаше цялото поделение. Хлорът се впиваше в дрехите и кожата ни, пареше сладникаво гърлата и дереше яростно очите ни. Понякога след тичане имах чувството, че в дробовете ми се провежда турнир по фехтовка. Студ, цинтари и хлор – цяло чудо е, че оцеляхме. Особено като се има предвид на какво е способен хлорът в малко по-голяма концентрация.
Покрайнините на Ипър, Белгия, 22 април 1915 година.
Тук сме, макар че едва ли е безопасно. Първата световна война е в разгара си, а Ипър е на самата фронтова линия. Разказът ни е попаднал сред германските окопи и от време на време над главите ни прехвърчават куршуми. Група офицери и войници се суетят възбудено, следвайки строгите указания на един добре познат на всички ни лауреат на Нобелова награда. Всъщност Фриц Хабер е почти неузнаваем под пруската си униформа. Вече напълно е загубил косата си, а афинитетът му към бирата и кулинарните авантюри го е удостоил с почетно коремче. Под рошавия му кайзервилхелмски мустак се търкаля миризлива мокра пура. Фриц е тук в търсене на любимата си рационалност. Под негово ръководство войниците разтоварвaт 5700 стоманени цилиндъра, изпълнени със 167 тона хлор. Подредени са в шесткилометрова линия, насочена към френските окопи. Хабер изчаква най-подходящия полъх на вятъра и дава сигнал. Вентилите на газовите бутилки са отворени едновременно. Зловеща жълтеникава завеса се простира в бавно траурно шествие към озадачените войници. Mъгла... Мъгла на смъртта. Казват, че откъдето минела, тревaта увяхвала и птици падали мъртви от небето. Както винаги, Хабер беше изчислил всичко – хлорът е по-тежък от въздуха и след като вятърът го докара до окопите, газът пропадна директно в тях. Фриц знаеше идеално и свойствата на 17-ия елемент – веднъж попаднала в дихателните пътища, хлорната молекула реагира с влажните мукозни мембрани и се превръща в солна киселина. Тъканите и aлвеолите биват разядени отвътре и дробовете – наводнени с течност. Хиляди френски пехотинци буквално се удавиха на суша. Очевидци твърдят, че след газовата атака гледката била ужасяваща: труповете били синкаволилави от хипоксия, а лицата им – изкривени в жестоки конвулсии. Лишени от въздух, някои се опитали да разкъсат дрехите и дори гърлата си. В този ден Фриц Хабер не само лично уби хиляди хора, но създаде първото средство за масово унищожаване в света и собственоръчно сложи началото на химическото оръжие.
2 май 1915 година, Берлин.
Фриц вече е у дома. Германия го посреща като герой и веднага е повишен в чин капитан. Въодушевен от собствената си рационалност, Хабер не може да си намери място от щастие. Но Клара... Клара е съсипана, разтърсена и ужасена. Всичко, в което винаги е вярвала, бе стъпкано от нейния собствен съпруг – човекът, заради коготo пожертва кариерата си; бащата на детето ѝ. Когато научава за химическото клане в Ипър, Клара заявява публично, че този акт е поквара на самите идеали на науката и нечовешка варварщина. Тя прави отчаян опит да убеди мъжа си да се отрече от зловещата си дейност. Отговорът на Фриц е да обвини жена си в липса на патриотизъм. Конфликтът между двамата не е просто семеен – той е екзистенциален. На втори май е организиран пищен банкет в чест на триумфа на Хабер в Белгия.
Ние знаем още от първия ред накъде отива тази история. Вече сме били тук, в тъмната спалня. Знаем, че бирата, деликатесите и патриотичните песни са потопили Фриц в дълбок сън. Че е късно... Твърде късно за връщане назад и револверът му вече е в ръката на доктор Клара Хабер – Имервар. Обезвереният xуманист в нея шепне: „Няма друг изход, Клара! Нима не помниш клетвата си? Всеки дъх, всяка секунда са съучастие в чудовищно престъпление срещу човечеството. Трябва да направиш нещо – да извадиш себе си от уравнението на разрухата“. Клара излиза в градината зад къщата. Насочва пистолета право в сърцето си и дръпва спусъка. Изстрелът отеква в притихналия квартал, но не успява да събуди Фриц. Дванайсетгодишният Херман обаче скача на крака и открива майка си обляна в кръв върху свежата трева. Клара Имервар издъхна на втори май 1915 под звездите в ръцете на малкия си син, когото обичаше повече от всичко.
3 май 1915 година.
Трагедията си е трагедия – рационалността си е рационалност. Още на сутринта Фриц заминава на Източния фронт, за да организира нова химическа атака, този път срещу руските войници, оставяйки сина си и прислугата да се оправят с кошмара у дома.
Хабер продължава опитите си да се отдалечи още повече от своето еврейско потекло, а немският му патриотизъм започва да поглъща останалата му самоличност. Фриц сякаш иска да надгерманничи германците – готов е да посвети силите и живота си на райха. Изобретява нови пъклени газове и развива далеч по-ефикасни методи за тяхното разпръскване на фронта. Ръководи цели заводи, бълващи хлор, фосген и иприт (носещ името на злополучния град Ипър). Под неговата егида институтът му изобретява и първите противогази. Химическите оръжия обаче са само част от приноса му към военния епос. По-малката. Амонякът, разбира се, не се използва само за торове. Благодарение на процеса на Хабер, империята получава възможността да произвежда азотна киселина и съответно експлозиви и боеприпаси в неограничени количества. Казват, че без синтеза на амоняк Първата световна война щяла да свърши за броени месеци, тъй като британската флотилия била блокирала водните трасета към южноамериканските залежи от селитра. Може да се каже, че Фриц Хабер е отговорен за смъртта на милиони.
Между другото, в светските кръгове отдавна циркулирали слухове за извънбрачните похождения на Хабер и особено за близката му връзка с красива секретарка на име Шарлот Нейтън. Той потвърждава слуховете, като се жени за далеч по-младата Шарлот две години след смъртта на Клара. На сватбата Хабер се появява в униформа и лъскав пруски шлем.
Берлин, 1919 година.
Войната е вече в миналото, но последствията са навсякъде. Разруха, безизходица и бедност властват из победената Германия. Трябва да се вгледаме много внимателно в самотната фигура, бродеща из сивите берлински улици, за да разпознаем Фриц Хабер. Облечен е в дълъг балтон с вдигната яка. Лицето му е напълно погълнато от лакома гъста брада, а плешивата глава – подслонена от голяма шапка. Но това е обяснимо – когато собственоръчно си изтребил хиляди хора и милиони по света те смятат за военнопрестъпник, трябва да предприемеш необходимите мерки за дегизиране. Войната бе загубена, но бащата на химическото оръжие отказа да се отрече от сатанинската си рожба. Той продължаваше да твърди, че газът е по-хуманен от куршума, по-... рационален. Как успя да се отърве от военния трибунал, още не е съвсем ясно. Още по-изумително е, че Хабер остава начело на своя институт. Химическите оръжия са забранени от Версайския договор, разбира се, но той продължава тайно да работи по тяхното усъвършенстване. През следващите няколко години съумява не само да обогати немския арсенал, но и да помогне на Съветския съюз и Испания да изградят своя собствена програма за бойни отровни вещества – най-вече за ужасяващия и изобретен от неговия институт иприт.
Фриц също използва опита си с отровни газове, за да създаде селскостопански пестициди. Един от тях е базиран на цианид и изтребва вредителите с нечувана ефикасност. Наричат го „Циклон“.
1961 година, Йерусалим.
Хана Аренд е объркана. Очакваше нещо съвсем друго. Очакваше демон от преизподнята, а пред очите си имаше един невзрачен, обикновен, смирен човечец. Писателката е тук, за да отрази делото срещу нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман. Самата тя бе успяла да избяга от концентрационните лагери на Вермахта през 1933 г. Но това, което вижда в очите на Айхман по време на процеса, е неочаквано. По-късно тя ще го нарече „Баналността на злото“. Човекът, изпратил милиони на заколение, гледаше на себе си просто като на бюрократ, следващ безропотно указанията на законно избрания режим. Да, най-страшните чудовища не носят предупредителни белези. Те не са карикатурни озъбени злодеи. Не ухаят на сяра, от зъбите им не капе кръв. Понякога злото е облечено в баналност и мълчаливо послушание, а най-страшните престъпления се извършват в името на логистиката. Айхман бе осъден на смърт. Баналността на злото продължава да живее…
Октомври 1923 година, екватора, Атлантическия океан.
Фриц Хабер спази старинния моряшки ритуал при минаването на екватора. На палубата на кораба „Вюртемберг“ има басейн. Фриц се гмурва в него с елегантен скок, след което предлага три бутилки вино в дар на бог Нептун. Но легендарният химик очаква нещо в замяна от властелина на моретата. Нещо много скъпо. Според официалната версия е тръгнал за Буенос Айрес по служебна работа. Но всъщност мисията му е строго секретна. Истината е, че не го интересува Аржентина, а огромното водно пространство между Германия и нея.
Следвоенните години са истински кошмар. Неописуемата инфлация, съчетана с репарациите, парализира страната и обезценява марката. И Хабер, и институтът му, и цялата държава са в окаяно финансово състояние. Но Фриц има идея. План, според който би могъл не само да изтръгне любимата си Германия от бедността, но да я направи икономически независима завинаги. Известно е, че в морската вода има злато. Въпросът е колко?! Според Хабер, ако концентрацията е пет милиграма на кубичен метър, от океана могат да бъдат извлечени милиони тонове злато. Фриц създава изумителен процес и лабораторна инсталация за изолиране на благородния метал от солена вода. За подобен проект не е трудно да се намери спонсор и той е финансиран изцяло от „Металбанк“. Те вярват в Хабер и в неговата... рационалност. Човекът, който бе направил хляб от въздуха, този път бе решил да направи злато от морскатa вода! Защо пък не!? Потенциалните последствия от този проект са толкова мащабни в глобален аспект, че строгата секретност е от изключителна важност. Нужен е работен експеримент, както и морски проби от различни точки на планетата. През юли 1923 г. пътническият кораб „Ханза“ отпътува от Хамбург за Ню Йорк. На борда има 923 пътници. Между тях са Хабер и петима лаборанти, които са записани в пътния лист като екипаж. В търбуха на кораба обаче е построена свръхмодерна тайна лаборатория за анализ, а шестимата съмнителни „моряци“ сноват между нея и палубата в продължение на целия път. Фриц е изобретил и футуристично устройство за вземане на проби от кораба в движение. Сред пътниците плъзват слухове, че германците работят върху революционен източник на енергия.
Пробите от това пътуване са незадоволителни и екипът на Хабер започва да кръстосва моретата в търсене на солени съкровища. Той посвещава седем години от живота си на този екстравагантен проект. Събрани са пет хиляди проби от всяка точка на света, включително около пермафроста на Гренландия и Антарктика. За огромно разочарование на Хабер, най-богатата му проба е с концентрация 0.05 милиграма на метричен тон, което прави цялата концепция нерентабилна. Фриц е принуден да се откаже, но продължава да вярва, че някъде по света има морски региони с голяма концентрация на благородни метали. Това като че ли е единственият проект на Хабер, който се оказва абсолютен провал.
7 април 1933 година.
Фриц е в окаяно здравословно и финансово състояние. Втората му съпруга го е напуснала още преди няколко години. Вярно е, че се размина с международния съд, но репутацията му не се отърва от трибунала на световната научна общественост. Милиони хора гледаха на него като на масов убиец, а известни учени като Ърнест Ръдърфорд отказват да стиснат ръката му.
Фриц е отритнат от света и отлъчен от социалните кръгове извън Германия.
На този ден новото правителство на националсоциалистите, водено от популиста Адолф Хитлер, прие злокобния „Закон за реставрация на обществените служби“. Според него всички граждани без арийско потекло трябва да бъдат незабавно отстранени от обществени позиции. Хабер бе бягал цял живот от еврейската си самоличност и въпреки това бе догонен с една безскрупулна крачка от нацистката генеалогична машина. Военните му подвизи, християнската фасада, патриотизмът, амонякът, Нобеловата награда – нищо нямаше значение. За нацистите той винаги щеше да бъде просто „евреинът Хабер“. Фриц трябваше да подаде оставка от института, който бе създал, и да уволни брилянтните учени с еврейско потекло, които беше събрал под покрива му. Всичко, което бе строил в продължение на десетилетия, се разпадаше пред очите
му.
1902 г. Антикварна книжарница Ватенвил
Тук сме за да се срещнем с великия Херман Хесе. Той е написал две от любимите ми книги. Който е чел „Степния вълк“ или „Сидхарта“ знае, че Хесе има усет към поезията. Затова едва ли е изненадващо, че някои от стихотворенията му също се смятат за шедьоври. Едно от тях се казва „В мъглата“.
Най-лошото качество на поезията е, че тя не може да бъде превеждана. Това също е и най-хубавото ѝ качество. Както и да е – ще направя несръчен опит да преведа „В мъглата“. Дано да не съсипя напълно неговия мрачен ритъм и елегантна меланхолия:
Колко е странно да бродиш в мъглата!
Самотен е всеки камък и храст,
дървото не вижда дори съседно дърво във гората
и всеки е толкова сам.
Моят живот бе изпълнен с приятели,
когато светът бе облян в светлина,
но никого вече не мога да видя
сега, щом се спуска мъгла.
Така е – не може да бъде наречен мъдрец
тоз, който тъмнина не познава.
Ето я, иде – неизбежна и тиха,
и те отделя от всичко останало.
Колко е странно да бродиш в мъглата!
Животът е просто една самота.
Сякаш никой никого не познава
и всеки е толкова сам.
Август 1942 година, Освиенцим, Полша
Хилде Глюксман, съпругът ѝ, двете им невръстни деца и още 896 тръпнещи от ужас души са въведени в голямо бетонно помещение, наречено бункер номер две. Хилде е любимата племенничка на Фриц Хабер – дъщеря на сестра му Фрида. Децата треперят в прегръдката на Хилде. Няма прозорци, но в стените на помещението има отвори. След няколко минути през тях започва да прониква газ. Просмуква се... като мъгла. Секунди по-късно всички умират в жестока агония. Газът е пестицидът „Циклон Б“ – създаден в института на Хабер и одобрен за използване от Адолф Айхман. Милиони невинни души са избити като насекоми с него и след това изгорени в крематориумите на Освиенцим. Сред тях са много от най-скъпите приятели и близки на Фриц Хабер.
Януари 1934 година.
Самотата – мълчаливият убиец на отлъчените, вече бе единственият спътник на Хабер. Фриц бе абсолютна развалина. Прогонен и предаден от страната, която обичаше повече от човешкото в себе си, той се скиташе бездомен, забравен, болен и изоставен от държава в държава и от град в град в търсене на някакъв смисъл – нещо, за което да се залови. Най-после прави опит да погледне назад, да открие това, което е можел да бъде, да се свърже отново с еврейските си корени. Дори обмисля пътуване до Израел. Алберт Айнщайн е един от малкото хора, които може би от съжаление не прекъсват кореспонденцията си с него. Един ден Фриц изпраща писмо на великия учен, в което споделя следното:
„…Това е голямата ми болка, големият ми страх – ще успея ли да продължа това, което съм започнал, когато есенните бури на живота ме настигнат и около стъпките ми се спусне студена, печална... мъгла.”
Междувременно cинът му Херман бе изпаднал в жестока депресия. Колко ли опустошителна е била травмата от онзи ден, в който невръстното момче държеше умиращата си майка в ръцете си? Няколко години по-късно Херман щеше да сложи край на собствения си живот по същия начин – с куршум в сърцето.
Юни 2017, Базел.
Накуцвам върху нелепо изкълчения си ляв глезен по старите улици. Всичко е толкова зелено. Толкова подредено. Базел... тук Херман Хесе е работил в прашнатa антикварна книжарница “Ватенвил” преди повече от сто години. Тук е написал и своето стихотворение „В мъглата“. И той е бил германец, и той – гений, отлъчен от страната си... и той е спечелил Нобеловата награда. Така ми се иска да открия старата книжарница или поне мястото, където някога се е намирала. Но нямам време. Остават ми четиресет минути до влака, Стоя с два карамфила в ръка пред невзрачна каменна плоча. Някъде под нея лежат останките на великия Фриц Хабер.
Смъртта го е заварила тук, в Базел, на 29 януари 1934 година в местен хотел на път за Йерусалим. Влакът вече няма значение – усещам, че ако съм достатъчно търпелив, самият гроб ще бъде благосклонен и ще отговори на моя голям въпрос. Малко преди смъртта си Фриц е направил нещо шокиращо и нелогично. Нещо... нерационално. Написал е завещание и в него е посочил, че иска да бъде погребан заедно със своята първа съпруга – Клара Имервар. Останките ѝ са пренесени тук, в гробището Хьонли, и сега почиват под тази малка каменна плоча редом до мъжа, който отне душата им. Ех, Клара... Понякога човек се отклонява от пътя си, но понякога, по дяволите, пътят решава да се отклони от теб. Съдбата не бе справедлива към Клара Имервар. Захвърли я на перон без влакове, остави я в безпътица и без посока. Но тя не измени на себе си и на своята чистота до последния си миг. На немски Имервар означава “винаги правдива” – колко е хубаво да носиш името, което заслужаваш. Мисля, че започвам да разбирам защо съм тук. Може би човек открива покаяние в погледа на неизбежното и греховете стават по-релефни в блясъка на залеза. Фриц сякаш бе осъзнал нещо много важно в края на дните си. Може би, макар и от гроба, бе пожелал да се пречисти в присъствието на Клара. Може би най-после бе разбрал, че мозъкът и сърцето трябва винаги да бъдат заедно. Може би е искал да изпрати послание до мен и теб. Може би е искал да ни помогне да се изтръгнем от мъглата, в която самият той се лута цял живот. Защото дълбоко в нея дори докоснатият от слънцето може да бъде заслепен от собствената си светлина.
Мъглата... мъглата в нас – тази, за която говори Херман Хесе. Усещаш ли я, далечни приятелю? Тя пристига – банална, рационална и тройно ковалентна. Мъглата, която ни пречи да видим контурите на истината и ни разделя от всичко останало. Тя се стеле, спуска, лепне и пълзи – настойчива, безформена, бездушна маса. Уж прекрачихме в новата епоха, но забравихме да затворим вратата зад себе си. И ето, мъглата пристига от мрачните подземия на най-жестокото столетие в човешката история. Просмуква се през процепите, през мълчаливата апатия, през отвора, оставен от куршума в сърцето на Клара Имервар... като змия, като отровен газ... и ни поглъща. Мъглата е навсякъде, приятелю – на всеки континент, във всяка точка на света. Появява се сякаш от нищото, когато душата започне да изстива по-бързо от тялото. Точно днес – във второто десетилетие на XXI век. Навярно затова съм тук. За да получа предупреждение. За да го споделя с теб. За да сложа ръка на плочата. Да усетя и разрухата, и надеждата, вплетени в трагедията, наречена човечество. Тръгвам си от гробището с карамфил в ръката. Оставих едното цвете на гроба. За другото не намерих сили. Дано зарадва човека, който го намери на седалката във влака за Цюрих...
Точно сега в кафенето „Хенри'с“ на Осма улица.
На масата има четири големи празни чаши. Усещам кoфеина да пулсира чак в слепоочията ми. Дъждът отдавна е спрял. Витрината е потна. Няма мъгла. Писах осем часа – цяла една събота. И знаеш ли кое е най-тъжното? Нито аз, нито ти ще стигнем до края. Не – за съжаление, тази история ще продължава дълго след като аз и ти сме се превърнали в азот. Историята на мъглата. Ние не можем да ѝ избягаме, да напишем края ѝ, да спрем да гласуваме за нея, да я премълчаваме от генерация през генерация. Защо? Защо колкото повече нещата се променят, толкова повече нашите грешки остават същите? Защо след всички тези хилядолетия човекът продължава да бъде най-устойчивото агрегатно състояниe на злото? И защо ли във всичко около нас – дори във въздуха, дебне прозрението, че всяка секунда, всеки миг от нашето съществуване като раса на тази земя е един безкраен и студен сезон – сезонът на мъглите?
Всяка история е машина на времето. Понякога може да ни пренесе дори в бъдещето. Къде искаш да отидем? Сто? Двеста? Триста години напред? Някъде, където сигурно ще сме се променили. Където ще сме сложили край на зверствата, ксенофобията и самоунищожението. Където ще спрем да коленичим безропотно пред олтара на рационалността? Където Фриц Хабер вече няма да се спотайва дълбоко в протеините ни и надеждата веднъж завинаги ще спре да се прострелва в сърцето. Има ли такова място?
18 ноември 2317 година.
Пристигаме. Пътувахме точно десет букви, но тази история вече е много уморена. Протягаме се и се оглеждаме с любопитство. 2017-а е толкова далече зад нас – три столетия в миналото! Какво ли ни очаква? Време е да открием светлото бъдеще. Време е да излезем от този разказ и от машината на времето. Изправяме се и правим своята първа крачка напред... в мъглата.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
"... Музиката е просто там... в голямото навсякъде. Ето я – в ораторията на птиците, в ре бемола на листата, в каданса на планинския поток, дори в дивия танц на побеснелите пулсари в далечния беззвучен космос. ..."
Последно промяна от Kleo на 01 Дек 2017, 15:48, променено общо 1 път.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Микеланджело е изваял „Пиета“ през 1499 година. През 1917 година човечеството е съединило два огромни океана чрез невъобразим междуконтинентален канал. През 1928 г. в зеленикавия мухъл в мазето на лондонска болница Флеминг е открил пеницилина. През 1961 г. човешката цивилизация успя да изпрати човек в Космоса. Огромното, пулсиращо обществено съзнание, наречено интернет, бе създадено в края на XX век. През 2014-та архитектът Ейдриън Смит издигна сграда, висока 828 метра. През 2018-а фотографът на „Ню Йорк Таймс“ Тайлър Хикс направи снимка... снимка на седемгодишно момиче на име Амал. На арабски Амал означава надежда. Надежда – дума толкова универсално красива, че е използвана за женско име във всеки език, националност и култура. Фотографът се натъкнал на момичето, след като се бе добрал с огромни усилия и с риск зa живота си до едно от най-опасните места на планетата – Северен Йемен.
Тайлър натисна копчето на апарата си тук, в оскъден санитарен възел в прашното селище Аслам, точно преди два месеца. Невръстното момиче, което попадна в обектива му, бе едно от милионите страдащи деца, станали жертва на най-голямата хуманитарна криза в света. Семейството ѝ бе избягало от малкия си дом в Саада, прогонено от варварските бомбардировки на саудитските военновъздушни сили. От три години Амал и родителите ѝ бяха бежанци в собствената си държава и живееха в жестока немотия в лагер, подложени на системно недохранване, болести и жажда. Домът им е направен от слама, глина и пластмасови отпадъци.
Оставено без храна, тялото се обръща срещу себе си. В търсене на въглехидрати, мазнини и аминокиселини човешкият организъм започва да разгражда собствените си мускули и тъкани, да изключва една по една системите си... да се стопява. И тялото, и желанието на душата да остане в него започват да се изплъзват бавно и болезнено в нищото. Амал явно не беше яла храна от много, много отдавна.
Снимката ѝ не ми дава покой вече няколко седмици. Будя се по няколко пъти нощем с настойчивия образ на момичето, витаещ и дращещ в пространството между клепачите ми и съня.
Фонът на снимката е черен болничен матрак, който създава усещането, че детето е увиснало в някакъв студен, беззвезден космос. Контрастът между лицето на момичето и неговото тяло е шокиращ. Амал не гледа в обектива, а встрани и надолу. Лицето ѝ e толкова красиво. С нежен профил и спускащи се около него ручеи от кестеняви къдрици. Такова, каквото трябва да бъде лицето на всяко седемгодишно дете. Но тялото ѝ... тялото ѝ е опустошено от съкрушителен глад и е ясно, че животът, който мъждука сред развалините му, може да угасне във всеки един момент. Кожата ѝ сякаш е нанесена като тънък слой боя с четка директно върху изпъкналите ѝ ребра. Вените са синкави щрихи под полупрозрачен пергамент. Лявата ѝ ръка се е вкопчила в последните остатъци от плът над гърдите и я дърпа към себе си, сякаш иска да я задържи поне още малко, преди и тя да е отпътувала в небитието. Върху палеца на дясната ѝ ръка е кацналo насекомо, но момичето няма сила да гo прогони. Детето вече го няма в погледа ѝ. Очите ѝ не питат. Не говорят. В тях няма блясък. Няма дори болка. Само тиха тъга и примиреност... и смазващо душата усещане за безпомощност.
В последно време сме започнали да живеем живота си във все по-кратки, забързани интервали. Новинарският цикъл се стеснява. Спомените ни губят устойчивост. Смисълът на това, което се случва около нас, става все по-хлъзгав. Истината сменя притежателя си в зависимост от ехо камерата, в която е попаднала. Дори обективната действителност сякаш е намерила начин да бъде субективна. Сигурно затова все по-често гледаме, без да виждаме, слушаме, без да чуваме, регистрираме, без да осмисляме, отминаваме, без да усещаме.
Не е ли интересно, че днес, в епохата на видеото, мултимедиите и дигиталната преходност, фотографията не само че не изчезва, но продължава да разширява влиянието си. Може би това е така, защото в своята неподвижност една стойностна снимка ни принуждава поне за малко и ние да останем неподвижни. Да забавим ход. Да се взрем в нея. Да надникнем в ъгълчетата и свивките ѝ. Да я разберем. Да осъзнаем значението на момента, уловен върху нея, напук на неуловимата натура на времето. Тайлър Хикс направи снимка, от която боли. От която човек не може да заспи. Според мен това е нейната мисия и точно това я прави безценна. През последните три години повече от осемдесет хиляди деца в Йемен са умрели от глад! Днес – в XXI век! Четиринайсет милиона души живеят в жесток недоимък. Холерна епидемия е поразила над един милион души! От началото на конфликта са извършени осемнайсет хиляди саудитски бомбардировки! Осемнайсет хиляди! Много от тях са насочени срещу цивилни мишени: болници, училищни автобуси, сватби, жилищни комплекси. Невинните жертви са хиляди. Изселените са милиони. Разрухата е абсолютна и постапокалиптична. Няма държава. Няма икономика. Няма инфраструктура. Няма вода. Няма храна. Няма лекарства.
Може да говорим до безкрай за конфликта в Йемен. За древните вендети, втъкани в тази част на света. За хутите, шиитите и сунитите. За геополитическите интереси на най-могъщите държави в света. За това как Арабската пролет се превърна в неконтролируем, смъртоносен ад и безумно преселение на народите. Истината е, че в тази кървава пиеса всяко участващо лице е главен отрицателен герой. Не знам дали мирът в Йемен е възможен, но това, което знам със сигурност, е, че има огромни индустрии и сили, за които равновесието и спокойствието означават едно-единствено нещо – загуба на пари. На девети август училищен автобус в Йемен бе взривен с ракета. Загинаха четиресет деца между шест и единайсет години. Сред димящите останки бе намерен отломък от оръжието. Оказа се бомба с лазерно насочване „ГБУ-12 Пейвуей II“, продадена със значителна печалба на единствената държава в света, носеща името на управляващото я семейство. Cъщата държава която реже на парчета неудобната истина и неудобните журналисти и която в момента е купувач номер едно на оръжия от Съединените Щати и Великобритания. Ракетата е произведена от „Локхийд Мартин“ наблизо до мястото, от което пиша тази статия. Средствата за производството ѝ са осигурени чрез контракт с Пентагона. Бюджетът на Пентагона се крепи върху парите, събирани всяка година от сто двайсет и два милиона данъкоплатци. Аз съм един от тях. Може би затова не мога да заспя. А и не трябва. Жестоките варварщини често се крепят върху безразличието на обикновения човек. Всички кукловоди щяха да бъдат безработни, ако нямаха марионетки.
Знаете ли какво иска да ни каже без нито една дума малкото, съсипано от глад момиче от снимката? Да надраснем предразсъдъците си поне за малко и да се опитаме да премахнем границите. Не държавните граници – тях стана ясно, че не сме дораснали като цивилизация да премахнем поне още хиляда години. Не – другите, невидимите граници: дробните черти, които теглим с такава готовност между себе си и другите. С които се делим на числителни и знаменателни, на ние и вие, на имащи и нямащи, на просветени и непросветени, на бели, сини, червени, зелени и какви ли още не.
А всъщност сме просто хора. Направени от една и съща купчина аминокиселини. И в България, и в Йемен, и в Камчатка. С мечти, стремежи и деца, за които сме готови на всичко. Това, което остава, след като бъдат премахнати границите, е безгранична човещина. За нея си заслужава да се живее. Тази малка снимка трие граници. Тя обиколи света, разтърси милиони хора, обедини ги и ги накара да излязат от летаргията и да потърсят начин да помогнат на бедстващите в Йемен било с дарения, било с думи или действия. Има много хора на този свят, които колекционират снимки, но тази снимка е особена, защото се оказа, че тя колекционира хора.
Малката Амал никога няма да стане на осем. Тя си отиде от този свят само седмица след като бе направена снимката. Просто е изтляла тихичко и е издъхнала в ръцете на ридаещите си родители.
Ние бродим по този свят вече хиляди години. Кланяме се безропотно на боговете си, но като че ли забравяме да се преклоним пред най-голямото божество – ето това крехко момиченце, застинало на снимката. То ще остане завинаги на седем. Завинаги надвило със седмица собствената си смърт. Страданието му е тихият шепот във всеки от нас, който ни напомня, че божественото начало се крие в избора, предоставен пред всички ни. Избор, все по-често пренебрегван от цивилизацията в полза на разрухата.
След броени часове ще се съберем с хората, които обичаме, за да отпразнуваме рождения ден на най-известния бежанец в историята на човечеството. Какво ли би казал той самият за фотографията на Амал? Нямам представа, разбира се, но ми се иска да вярвам, че би изрекъл следното:
„Не гледайте тази снимка. Не я гледайте – вижте я! ВИЖТЕ Я! Чуйте мълчанието и. Осмислете посланието ѝ. Усетете мъката ѝ. Не ѝ позволявайте никога да се изплъзне от паметта ви. Нима не разбирате – всяко умиращо дете е вашата „Пиета“. Има грехове, които могат да бъдат изкупени единствено от вас самите. И ако искате наистина да оцелеете, ще трябва някой ден да позволите на това момиче да възкръсне в сърцето ви и да остане там завинаги.“
Да, вярно е – създадохме шедьоврите на Ренесанса. Построихме канал между два океана. Синтезирахме антибиотици. Изпратихме човек в Космоса. Изплетохме информационна мрежа, покриваща целия свят. Издигнахме сграда, висока един километър. Но не смятате ли, че всичко това някак губи значение, защото някъде по пътя си сгрешихме и позволихме на самата надежда да остане без храна.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Иво Иванов е един от най-популярните съвременни български автори и журналисти. 3апочва журналистическата си кариера във вестник "Старт" през 1987 г. По-късно работи и във вестник "Народен спорт". През 1990 г. завършва специалност "Баскетбол" в НСА с отличен успех и заминава да следва магистратура в Канзаския университет, САЩ. Дългогодишен кореспондент на БНТ в Съединените щати. През 90-те Иво публикува статии и очерци в американската преса. Едно от есетата му е избрано за епилог на книгата "The Embattled Lawrence". Спечелва авторски конкурс и през 2008 г. му е дадена постоянна колонка и Интернет блог в "Kansas City Star" - вестник с дългогодишни традиции и тираж от 260 000 броя. През 2003 г. Иво Иванов започва да води редовна колонка във вестник "7 дни спорт".
Иво Иванов е еклектичен, нестандартен и често напълно непредвидим. Водени от неподражаемия му стил, неговите изумителни истории пресичат океана всяка седмица, за да грабнат сърцата и съзнанията на хилядите читатели. Мисията на Иво никога не е била просто да информира и отразява, а да провокира независимо мислене, въображение и жажда за нови истини. Разказите на Иванов ни карат да обръщаме с нетърпение страниците и да четем понякога с усмивка, друг път със сълза, но никога с безразличие.
Тези, които познават стила на Иванов знаят, че ще бъдат отведени на непредсказуемо пътешествие. Иво пише извън оковите на каквито и да било стереотипи и много от повествователните му похвати са уникални не само за нашата, но и за световната журналистика. Очаквайте кодирани послания, оригинални метафори, истории, разказани отзад-напред, разкази написани в едно изречение или без нито един глагол. Перото на Иво търси свой собствен автентичен глас, но може би най-ценното е, че в колоритния му стил няма нищо самоцелно и пресилено. Всичко е на мястото си и във всеки ред се спотайва конкретно намерение, което иска да бъде открито от всички нас.
Ето какво пише издателство Вакон: "Стилът на Иво Иванов не подлежи на категоризация и излиза извън оковите на стандартната журналистика не само в български, но и в световен мащаб. В неговите ръце спортът е претекст - възможност да бъдат потърсени отговори на въпросите, които вълнуват всеки мислещ човек: какъв е смисълът на живота? На смъртта? На стремежите и амбициите ни? Какво точно е нашето място във вселената? Историите на Иво Иванов са за действителни личности, места и събития, но истинската им стойност е в спотайващите се между редовете послания, които, макар и създадени в далечните прерии на Канзас, от години търсят и намират будни съзнания и добри сърца в неговата родна България. Разказите му ще ви отведат на неочаквани и екзотични места: от едно от най-тайнствените кътчета на Хималаите, през клетъчните структури на зловещ паразит, до свръхсекретен лабиринт, скрит дълбоко под земята в самия център на Cъединените щ ати. Но не се учудвайте, ако далечните пътешествия, на които ще ви понесе тази книга, в крайна сметка завършат на най-непредвидимото, интересно и непристъпно място - това, в което обитавате самите себе си."
В този сайт ще намерите някои от по-редките статии, репортажи и интервюта на Иво Иванов, събрани от мен в последните 15 години чрез архивите на печатни и интернет издания. Държа да уведомя всички посетители, че сайта бе създаден само след като бе получено съгласието на г-н Иво Иванов. За връзка с мен или c автора използвайте страницата за контакти. Приятно четене! Антониo Стойков "Магелана"
"Смисълът на живота е да вложиш смисъл в живота си" - Иво Иванов
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Поеми дълбоко дъх, вслушай се в собствения си пулс, преброй бавно и спокойно до десет. Чак тогава вземи важно решение. Това е стар и може би поизтъркан съвет, но като че ли е особено актуален днес, в епохата на импулсивните решения. Днес исках да ви помоля за нещо, но понеже ми се струва важно и дори малко егоистично, не искам да го правите, преди да сме преброили заедно поне до десет.
Едно
Едно момиче... или по-скоро една млада жена. Така е било писано, че я срещнах за пръв път преди две години на най-тъжния етаж в най-тъжната болница. Навън бе юни, но из тези коридори като че ли винаги е късна есен. Човек се движи по хладния под като по студена ноемврийска алея. Листата капят, цветята съхнат, птиците отлитат... Някои от вас са минавали по този смълчан коридор и знаят. Опитваш се да стъпваш бодро, да вдъхваш увереност на походката си, но краката натежават с всяка крачка. Вратите на стаите те подминават една по една безизразни, затворени и тъжни. В мълчаливия им укор човек усеща прокрадващата се вина. Защо аз съм тук, а не там? С какво съм заслужил да бъда от тази страна на вратата? От къде на къде си позволявам да ходя с фалшива походка из тази късна юнска есен? Знаех, че момичето е много, много болно. Но не знаех какво да очаквам. Болка? Отчаяние? Безнадеждност?
Две
Две болести... събрани в една. Бифенотипната левкемия е коварна двуличница. Дели се стихийно, проклетата вещица, броди из клетките и сее разруха с два смъртоносни кинжала: единият миелоиден, другият – лимфобластен. Тъкмо когато си повярвал, че си се спасил от единия, тя започва да реже с другия. Болестта е рядка, упорита и ненаситна. Когато почуках на вратата, там – на най-тъжния етаж в най-тъжната болница – вътре бяха само двете – момичето и левкемията. Понякога очакванията се оправдават, друг път се оказват неоправдани, а понякога... понякога, като в този случай, всички очаквания се превръщат в объркани неочаквания. Нищо не ме бе подготвило за срещата с изумителната млада жена в болничната стая. Тя бе на леглото, но усмивката ѝ бе навсякъде. Тя грееше! Грееше във всяка нейна клетка. Нали се сещате? Това беше една от онези усмивки, които не са просто извивка на устните. Тя беше в очите ѝ, в гласа ѝ, в начина, по който се надигна от възглавницата, в цялото ѝ излъчване. Не знам какъв сезон бе в коридора, но тук... тук светеше и беше юни. Говорихме дълго – за рака, за живота, за хората, за Ланс Армстронг, за битките, които я очакват. Не исках да ѝ досаждам с клишета и със старите опаковани фрази за това как трябва да се бори, да не се предава и да вярва. Исках просто да говорим като двама приятели. Вглеждах се внимателно и с опасение в очите ѝ. Страх ме беше, че ще открия в тях онази мъждукаща паника – предвестника на отчаянието. Но нищо! Само усмивка! Такова беше момичето... Спокойно, непринудено и силно.
Три
Три сестри... Ако има нещо, което да съм научил от Чехов, от безбройните приказки, от „Крал Лир“... и от самия живот, то е, че когато три сестри се съберат на едно място, нещата стават много, много сложни... за този, който има неблагоразумието да се изправи срещу тях. Това се отнася и за болестта. Според законите, създадени от самата природа, трите сестри са неудържима стихия. Вижте, бифенотипната левкемия може да има два кинжала, но болното момиче – то има нещо много повече – то има две сестри. Едната от тях – Татяна, ме откри, без да ме познава, преди повече от две години и ми каза: „Може да си се срещал с всякакви хора, но не си виждал човек като сестра ми и сега е моментът да го направиш. Защото е много болна и... има нужда от теб!“. Така, без да знам с какво мога да помогна, се озовах в болницата – между думите си Татяна не бе оставила никакво пространство за възражение. И се оказа права, разбира се – не бях виждал човек като сестра ѝ. Но не знам дали тя имаше нужда от мен, или аз от нея. Станахме приятели – истински, близки приятели, от тези, които усещат, че нещо липсва, ако не са се чували или виждали няколко седмици. Другата сестра – Наталия, се оказа идеален донор на стволови клетки, което, както ще видим след малко, е от огромно значение. Болестта демонстрира недалновидност, защото не се сблъска просто с едно момиче – тя се сблъска с три сестри. И те нямаше да я оставят на мира.
Четири
Четири години... Преди няколко месеца едно очарователно момченце стана на четири години. Голяма част от тях е прекарало без майка си. Болестта я застигна малко след неговото раждане. Химиотерапиите, усложненията, пункциите, операциите ще я държат почти непрекъснато между болничните стени. Не можем да знаем какво е да се бориш с една от най-ужасните болести, познати на човечеството, с дни, нощи, месеци, години, докато бебето ти е далеч от теб. Онези моменти, в които детето ти прави първата си крачка или казва първата си дума – те са безценни. „Болестта ми отне тези моменти – те няма как да се върнат – казва момичето. – Но тя не можа да наруши връзката ни. Синът ми е с мен, в моите мисли и в сърцето ми винаги и във всяка секунда, в която дишам на този свят. Когато се роди, знаехме със съпруга ми, че искаме да го дарим с хубаво, силно българско име. Нарекохме го Пресиян – на един от най-гордите и обичани български владетели.“
Пет
Пет потвърждения...
„Помниш ли, когато се срещнахме за пръв път в болницата?“ – попита ме наскоро момичето.
„Помня, разбира се! Очаквах съвсем друга ситуация, но ти беше толкова усмихната и уверена, че аз самият се успокоих.“
„Знаеш ли, това беше най-тежкият момент в живота ми. Точно тогава, когато влезе в стаята, бях на ръба на отчаянието. Беше точно по средата на унищожителна химиотерапия и бях смазана физически. Заради нея се получи инфекция и некроза на челюстта и небцето. Хората ги беше страх да ми трансплантират стволови клетки, без да са направили сложна лицево-челюстна операция. Но никой не искаше да се наеме с такава процедура, преди да са минали девет месеца без химиотерапия. От друга страна, месеци без химиотерапия означаваха сигурна смърт. Общо взето, Параграф 22 – бях в безизходица. Накрая ми казаха, че ще направят трансплантацията, но ми поискаха поне пет потвърждения и подпис, че разбирам опасността от последствията и поемам цялата отговорност. Пет потвърждения... Бях готова да дам и хиляда.“
Шест
Шест месеца на надежда… През януари миналата година след безброй перипетии момичето получи стволовите клетки на сестра си. Те бяха усвоени с 98% успеваемост, което е феноменален резултат. Трансплантацията мина идеално! Последваха почти шест благословени месеца на тотална ремисия. Шест месеца у дома. Шест месеца със семейството. Шест месеца с малкия Пресиян. „Днес съм най-най-най-щастливият човек на света и летяяяяяяя!“, писа ми момичето.
Седем
Седем различни мнения... На шестия месец левкемията отвърна на удара с рецидив и бласти в централната нервна система. Малко по-късно последва и втори рецидив. И лезия в мозъка. Нещата изглеждаха отчайващи, но момичето нямаше намерение да се предава. Нямаше да позволи малкият Преси да расте без майка. Лекарите обаче се озоваха в непозната територия. Как да третират упоритата болест? Как да подходят към нея? Последваха безкрайни комисии, специалисти, консултации. Седем различни лекари – седем различни мнения, и в крайна сметка шест от тях се свеждаха до едно и също обречено решение – да се откажат от лечението на мозъка, да налеят момичето с химия и да видят какво ще стане. Изходът от този подход изглежда обречен, но... лъчът на надеждата бе в седмото мнение. То пристига от клиниката по хемато-онкология в Лайпциг.Лечение има! Надежда със сигурност има! Оказва се, че немските специалисти имат протокол за третиране точно на нейния случай и вярват, че могат да вкарат рака в ремисия, след което да направят втора, решаваща трансплантация на стволови клетки.
Осем
Осем спирки с метрото...„Хайде, кога ще дойдеш да ни видиш? – попита ме преди няколко месеца момичето. – От вас е само осем спирки с метрото. От там ще те посрещне мъжът ми и за нула време сте в Сливница.“ Няколко часа по-късно най-после стискам ръката на съпруга ѝ, който, между другото, се казва Сокол (честна дума!). Запознали са се като студенти в Пловдив. Било е истинска, неудържима любов. И като всяка истинска любов, тя не само надживява болестта, но става по-силна заради нея. След университета не могат да си позволят квартира в София и се озовават в Сливница, където той собственоръчно стяга изоставената и необитавана с години къща на дядо си. Влизаме в малката спретната къщичка. Домакинята ни посреща с добре познатата неразрушима усмивка. Ако болестта се е опитала да я съкруши, със сигурност не е успяла. Прегръщам неотразимия Пресиян. Усещам сърчицето му да се блъска весело в прегръдката ми. Знам колко им е тежко. Левкемията отдавна бе лишила момичето от любимата му работа. Сега цялото семейство се крепи на раменете на съпруга ѝ, който работи нощна смяна във фабрика за кафе. Колко силен и добър човек! Какво ли са били тези три години и за него? Как е успявал? Болниците? Работата? Разходите? Тревогите? Къщата? Детето?
„Ние сме щастливи хора, Иво! – казва момичето, –защото се обичаме и сме живи. Докато ни има и тримата на този свят, ще се радваме на всеки сегашен миг и ще се борим за всеки следващ.“
Девет
Девет живота... „Казват, че котките имали девет живота. Колко ли тогава имам аз? – пита момичето. – Колко пъти съм умирала... Колко пъти ме погребваха и отписваха лекарите... Колко пъти бях на ръба на бездната... А ето че още съм жива. И ще продължавам да живея по най-добрия възможен начин на този свят. Ще продължавам да бъда майка на детето си, съпруга на мъжа си, приятелка на приятелите си. Виждала съм болка, страх, безизходица и затова ми се иска да хвана ръката на всеки в моята ситуация. И да им кажа, че винаги има надежда.“ Девет живота... наистина! Семейството едва свързва двата края, но благодарение на добрината и благотворителността на хората от банката, в която е работило момичето, парите за първата фаза на лечение в Германия бяха събрани. Хирурзите в Лайпциг извършиха ювелирна операция и отстраниха тумора в мозъка, който се оказа доброкачествен. Това беше чудо само по себе си, но още по-изумително е, че момичето се върна в България без бласти. Всички те, които трябваше да бъдат смъртоносни, са вече някъде в небитието. Момичето бе в ремисия! Оставаше само едно – най-важното в борбата с левкемията. Без перфектна втора трансплантация всяка победа срещу тази болест е временна. Цената е смазваща – 230 000 евро! С внезапно повишилите се шансове за оздравяване семейството е уверено, че Комисията за лечение в чужбина ще отпусне парите.
Десет
Десет долара... Наскоро един добър човек и голям българин, на когото се възхищавам от години, бе изпаднал в кошмарна ситуация. За кой ли път! Малко са хората на този свят, които са в състояние да се борят с превратностите на съдбата така, както го прави великолепният български журналист Фори Караджов. Въпреки че е парализиран и живее сам-самичък, Фори е професор в калифорнийски университет и води пълноценен живот. Но след тринайсет операции, непосилни медицински сметки и невъзможност да плати квартирата си, Фори бе изпаднал в цайтнот. Негови приятели направиха кампания за набиране на средства в интернет. Идеята беше да му подадем ръка, да му помогнем поне с нещичко и най-важното – да усети, че в този тежък момент не е сам. Написах апел към съмишленици, приятели и познати във Фейсбук и споделих линка към кампанията. След няколко дни хвърлих един поглед, за да видя дали е имало ефект. Даренията, разбира се, бяха започнали да се стичат от сърцата на хората – дори тези, които не го познаваха, бяха помогнали с каквото могат. Очите ми се спуснаха надолу по списъка с дарители. Георги – 100 долара; Симеон – 20 долара; Виолета – 50 долара. Ето, това са хубави имена... имена на добрината, казах си. И... изведнъж застинах! Прочетох отново и отново едно от имената: Анастасия Арикова – десет долара. Анастасия Арикова! Точно ти ли? Ox... не исках ти да даряваш, Наси! Знам! Със сигурност знам, че си лишила от нещо семейството си, за да помогнеш на Фори. Tези пари...са с по-голяма стойност за теб отколкото за повечето от нас. Можеше да зарадваш Пресиян с някоя играчка. Или да си помогнете със съпруга ти за сметките...Но вие вече знаете що за човек е Анастасия Арикова. Болното момиче е дало тези пари на човек, когото не познава, с голяма усмивка, без дори да преброи до десет. Просто защото е усетила, че някъде някой страда и има нужда от помощ.
Ето че преброихме заедно до десет и ти вече сигурно знаеш за какво ще те помоля. Наскоро Анастасия преживя нов безмилостен удар – след многомесечно чакане Комисията отхвърли молбата ѝ за лечение в Лайпциг. Нямам представа каква е причината – може би просто няма достатъчно пари. Това е обяснимо; толкова много са страдащите – невръстни деца, млади хора, майки и бащи. Здравната каса изнемогва. Безизходицата сякаш е навсякъде. Иска ми се да крещя от болка всеки път когато видя, че малко детенце се нуждае от огромна сума, за да оживее. Понякога се питам – защо трябва да е така? Защо човек трябва да се бори не само срещу смъртоносна болест, но и срещу смъртоносната система, която е индустриализирала тази болест по най-циничния възможен начин? Защо човешкото страдание трябва да се осребрява? Защо трезорите на рака са пълни до пръсване от Турция до Съединените щати? Но това е друга тема... тук не е място за критика – неслучайно преброих до десет. Това е просто молба. Молба към теб да помогнеш с каквото можеш на една болна млада жена, един Сокол и един четиригодишен български владетел на техните сърца. Днес Анастасия е жива благодарение на усилията на прекрасни наши лекари, но техните ресурси са изчерпани и избавлението ѝ се намира на 1520 километра от нейния малък дом.
Така сме изградени от недалновидната природа, че рано или късно всеки човек става пациент. Може би, макар и латентно, това прозрение винаги тлее някъде дълбоко вътре в нас. Или може би просто добрите хора са повече от лошите. Каквато и да е причината, не милионерите, а именно обикновените хора се отзоваха на отчаяния зов за помощ на Анастасия... нейната последна надежда. За месец кампанията за нейното лечение събра една четвърт от спасителната сума чрез интернет. Но болницата няма да я приеме, без да е получила всичко в наличност. Нужни са още 170 000 евро. Но не това е най-внушителната цифра. Нея можем да открием, ако се върнем в началото на нашето преброяване до десет. Най-внушителната цифра е цифрата едно. Едно момиче... една млада жена... един човек. Не изглежда много. Но е всичко. Ти си един човек. И както във всеки човек, и в теб навярно я има същата тази искрица облагородяваща съпричастност, която накара Анастасия да дари десет долара за човек, чиято душа обичаше, без да го познава. Ние не сме богата нация. Българинът няма много пари, но... добрината на нашата географска ширина има своя собствена таблица за умножение и точно когато всичко изглежда загубено, е в състояние да ни дари с плюс безкрайност вяра в човешкото. Ще кажеш: „Защо да дарявам точно на това момиче? Защо не на някой друг?“. Добре! Направи го! Точно сега! Дори да не е на нея. Има хора на този свят, които имат нужда от теб. Най-голямата благотворителност не е да дариш милион долара, когато имаш сто милиона. Най-голямата благотворителност е да дариш един долар, когато имаш само два. И ако решиш да се отзовеш на момичето, с което тe запознах, искам да ти кажа нещо: с твоята помощ и нейната свръхестествена воля ще станем свидетели на нещо изумително и ще осъзнаем, че не Анастасия се е разболяла от левкемия… He – левкемията се е разболяла от Анастасия и нищо няма да може да я спаси!
Така че поеми дълбоко дъх, вслушай се в собствения си пулс, преброй бавно и спокойно до десет. Решението е изцяло твое:
Виждам се отново майка.
