Преди малко прочетох следната творба на Иво Иванов и ми се прииска да я споделя с вас:
За колоездача, лекаря, кънкобегача… и старите кодове
26 май 2014 | 15:23
Джaк Никълсън отваря широко прозореца и пали цигара. Той не подозира, че днес ще ни помогне да надникнем в историитe на колоездача, лекаря и кънкобегача. Или всъщност, кой знае... може би подозира: почти нищо в тази странна сага не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. В момента Никълсън е в ролята на журналиста Дейвид Лок. Два часа по-рано, в началото на филма, героят му се натъква на трупа на току-що починалия от сърдечен удар Дейвид Робинсън и без никакво обяснение и видима причина разменя своята самоличност с неговата. Лок не знае нищо за починалия и въпреки това оставя всичко зад себе си - жена, семейство, дом, кариера, минало, и се впуска без колебание, мотив и угризения в един напълно чужд и пълен с неизвестности живот. Но Робинсън се оказва сенчест търговец на оръжия, преследван по петите от опасните последствия на своята професия. И ето че в самия край на филма главният герой е попаднал в малко селце някъде сред пустинната жега на Южна Испания, в шокиращо аскетична хотелска стая c решетки на прозореца. Джак Никълсън се изтяга върху леглото. Цигарата е все още в устата му, когато започва изумителната предпоследна сцена от филма.
Необезпокояван от какъвто и да било монтаж, кадърът е седемминутен филмотечен епос. Камерата постепенно става безразлична към Лок и сякаш придобива своя собствена безплътна самоличност. Тя се вглежда настойчиво в прозореца и поема в плавно съзерцание към прашния, опечен от слънцето площад отвъд. Събитията, които се разиграват навън, просто попадат в регистъра и без да бъдат класирани по произволност и значимост. Камерата се приближава все повече до решетката и някак си съвсем естествено и в същото време необяснимо... минава директно между железните тръби! Нещо важно се случва зад нея в хотела, но то вече е без значение. Какво точно е камерата в този момент? Дали истинската самоличност на героя? Дали освободената от черупката душа? Дали стъкленото око на провидението? Изплъзнала се с невъзмутима призрачност от стаята, тя се понася в плавен панорамен валс над перхидроления площад и неговите обитатели и когато най-после решава да направи 180-градусово обръщане към хотела, стаята и Дейвид Лок, неговата история вече е открила закономерния си край, цигарата е изпушена и човекът върху леглото може би наистина е Дейвид Робинсън.
Сцената е от шедьовъра на Микеланджело Антониони “Професия: репортер” - един от малкото филми, които се изучават и анализират както в академиите по киноизкуство, така и във факултетите по философия из целия свят.
Самият Джак Никълсън, чиято кариера е наситена с изумителни постижения, смята участието си в този филм за най-добрата роля в живота си. Защо ли? Филмите на Антониони не са за всекигo и определено изискват усилие от зрителя. Никой няма да започне да прескача стъклени небостъргачи след ухапване от мутагенен паяк. Няма да има шевролет Камаро 77, който да смущава движението, превръщайки се в огромен хиперактивен робот. Никой няма да ритне никого в лицето сред фонтан от излитащи на забавен кадър бели гълъби. Няма да видите дори и нещо толкова елементарно като акробатична битка с октоплазмени рапири върху покрива на движещ се с 200 километра в час влак.
Не, филмите на Антониони са по-особени. Те са криволинейни, бавни, своенравни и опияняващо непредсказуеми. Носят се плавно като величествени фрегати в безбрежния океан от въображение на един велик творец. Казват, че сегашната генерация не е в състояние да възприеме произведенията му, тъй като епохата на сегментирана информация, дигитална консумация и насечен монтаж е осакатила съзнанието ни и е стеснила капацитета ни за концентрация.
Лекарят, за когото искам да ви разкажа, е по-скоро рожба на моята генерация, така че той определено разполага с търпението да проследи от началото до края пътешествието нa достолепна фрегата като “Професия репортер”. Проблемът е, че все няма време. Той работи почти непрекъснато, но не толкова за пари, колкото за благополучието на пациентите си.
Не е тайна, че лечителското поприще в САЩ е комерсиализирано до такава степен, че болниците са се превърнали в колосални и често бездушни корпорации. Фармацевтичната и здравнозастрахователната индустрия са трудно описуем, чудовищен механизъм с могъщо лоби в коридорите на Конгреса и с влияние, простиращо се отвъд здравия разум. Колкото и ужасяващо цинично да е подобно твърдение, има болести, които едва ли някога ще бъдат отстранени просто защото са изключително доходни в сегашния си вид.
Има само две държави в целия свят, които са разрешили директната реклама на рецептни лекарства. САЩ е една от тях. Ако пуснете който и да било телевизионен канал тук, ще бъдете незабавно заринати от два основни вида реклами: за бързи храни и за скъпи лекарства, с които да намалите катастрофалните последствия от консумацията на същите тези храни. Тук вече всички са примирени с това, че медицинско-промишленият комплекс е напълно втъкан в управлението на обществото, а лекарската професия е просто една от многото й марионетки.
В подобна атмосфера лекари като нашия герой са крайно необходими. Той е от хората, които са станали лечители по призвание - не по банкова сметка. Създал е своя собствена клиника, излекувал е безброй пациенти и след многогодишен труд и абсолютен професионализъм е изградил репутацията на един от най-добрите хирурзи ортопеди в страната. Не му е било лесно: следването и задължителният стаж тук са истински кошмар, особено за човек като него, който е започнал да следва медицина късно - чак 26-годишен.
Напълно логично е най-благородната професия да е една от най-добре платените, но той не е станал лекар, за да бъде милионер. Направил го е, защото е усетил призванието на лечител във вените си и въпреки че вече десетилетия са минали, откакто е положил Хипократовата клетва, той не е забравил нито дума от нея. Постепенно репутацията му нарасна до такава степен, че той се превърна в един от най-търсените травматолози в Америка, а пред клиниката му редовно се образува опашка. Особено търсен е от спортисти, претърпели тежки контузии, тъй като виртуозните му пръсти са в състояние да реставрират дори най-катастрофално унищожените ставни връзки. Баскетболният "Сакраменто Кингс" реши да се възползва от майсторството му и го направи лекар на отбора. Славата му постепенно стигна и до ушите на Американския олимпийски комитет, който го ангажира за доктор на националните отбори по кънки и колоездене за последните четири Oлимпиади. Може би затова често използва спортни метафори, за да опише изискванията на професията си: “Ако искаш да бъдеш шампион в каквото и да е спорт, трябва да тренираш като шампион - твърди лекарят. - Време и усилия - това е ключът към всеки успех. Професията ми е много тежка и изисква постоянно самоусъвършенстване. Нужни ca страхотна координация, издръжливост, самообладание и ловкост. Човек трябва да тренира ръцете си, очите си, интелекта си, независимо от това колко стаж и опит има.”
Като стана дума за време и усилия, може би сега е най-подходящият момент да ви върна за малко към сцената шедьовър на Антониони. Джак Никълсън твърди, че нейното заснемане е било нещо епохално и е продължило 11 дни! Целият хотел е бил построен специално за този седемминутен опус. Режисьорът е конструирал релси на тавана на стаята, по които да придвижи плавно камерата към прозореца. Как е постигнал безплътното преминаване през решетката ли? Цялата стена и металните тръби са били разрязани по средата и са се разтворили като железнозъбеста бетонна паст, за да може камерата да се изтръгне от стаята. Навън чакал колосален 30-метров кран. За да бъде свалена от релсите и закачена за крана, без да се изгуби усещането за елегантна безтегловност, камерата била оборудвана със сложна система от жироскопични устройства, създадени конкретно за филма. Защо е била нужна подобна маниакална кинематографична хореография? Какво друго очаквахте от човека, който твърди, че цветовете във филмите му са от също толкова голямо значение, колкото актьорите... Казват, че за да заснеме прочутата последна сцена в друг свой шедьовър - “Фотоувеличение”, Антониони е пребоядисал тревата в лондонски парк 23 пъти, за да постигне точно определен оттенък на зеления цвят.
Но дори нестандартна птица като него, бе изненадана от странната участ на “Професия: репортер”. Действително нещо много, много изненадващо се случи с произведението на Антониони преди около 30 години. Нещо безпрецедентно. Филмът просто изчезна! Изпари се в нищото! Оказа се, че тайнствен колекционер е закупил оргиналния негатив, както и правата върху лентата и го е изтеглил напълно от обращение. За филмотечни зомбита като мен остана само да предъвкваме осакатени, треперещи от старост версии на филма, запечатани върху антични видеокасети. Екстравагантният милионер искаше филма само за себе си, така както се иска антична амфора или платно на Писаро... и това бе вбесяващо. Понякога си го представях - излегнал ce самодоволнo върху кадифено канапе в изтънчения сумрак на домашния си кинотеатър, докато кадрите от филма се разтварят бавно и величествeно върху екрана като акварели на Де Кирико.
Колоездачът, за когото искам да ви разкажа, се появи неочаквано на американската спортна сцена в същата година, в която филмът на Антониони бе така алчно отвлечен от киноархивното си убежище. Щатите нямаха традиции в този изнурителен спорт. Все още ни предстояха епохите на Грег Лемонд, Армстронг, стихийната популярност, колосалната велосипедна промишленост, допингскандалите и т.н. Елитните колоездачи тук поддържаха тесен, автономен кръг и когато нашият герой направи опит да се включи в него, той бе посрещнат с известна насмешка и пренебрежение. Той бе прекалено наивен, прекалено неопитен, прекалено висок, прекалено тежък и… прекалено закъснял. Кой наистина започва да мечтае за пръв път за "Тур дьо Франс" на 24 години? Та нали хората тренират дробовете, мускулите и волята си от деца, само и само за да завършат това нечовешко изпитание... Но “старецът” колездач е от хората, които не обръщат внимание на скептиците. Подобно на лекаря, за когото ви разказах, той вярва, че всеки връх може да бъде изкачен, ако бъдат вложени достатъчно време и усилия. Изцеждащ, нечовешки тренировъчен режим го вкара в невероятна форма и когато cпечели титлата на Съединените щати, единственият човек, който не бе изненадан и впечатлен, бе самият той.
Тренировките му станаха още по-изтощителни и интензивни. Целта му беше Cвещеният граал на колоезденето - Обиколката на Франция. Не ставаше дума за нейното спечелване - мечтата му бе да се добере до Тура, да се сблъска с нечовешките му изкачвания, опасни завои, предизвикателства... и да го завърши. Да победи без дрога и машинации не толкова съперниците на шосето, колкото съперника в себе си. Великолепната му форма бе забелязана от новосформиралия се американски отбор 7-Eleven и като негов член той се представи повече от достойно в реномираната Обиколка на Италия. Резултатът на отбора бе толкова впечатляващ, че малко по-късно, невярващ и въодушевен, новобранецът колоездач се озова на старта на мечтания „Тур дьо Франс”. Още по-изненадващо бе представянето му. Младежът не само че не отпадна още в началото, но остави зад гърба си голяма част от световния велосипеден елит. Ден след ден, хълм след хълм, етап след етап колоездачът напредваше спокойно и уверено към големия финал на Шанз-Елизе. Не е съвсем ясно какво точно се случи само няколко дни преди края на състезанието. Какво точно предизвика жестоката му катастрофа? Той самият или не иска да каже, или просто не помни. Дали е закачил улично препятствие с гумата си? Или не е влязъл както трябва в завой? Каквато и да е причината, велосипедът и неговият ездач са излетели във въздуха с огромна скорост. При падането колоездачът удря главата си с такава сила в паважа, че дори шлемът не успява да го предпази. Той е в полусъзнание. Кръв се стича по лицето му и въпреки че прави отчаян опит да се изправи, жестокото сътресение на мозъка не му позволява да продължи. Колоездачът отпада от състезанието само пет дни преди мечтания финал.
Въпреки че никога повече не успя да се добере до Тура, приносът му към този спорт и голямото му сърце не бяха подминати от щатската федерация и през 1999 година името му попадна в Залата на славата на американското колоездене.
Между другото, сигурно ще се съгласите, че ако имаше Зала на славата на филмовото изкуство, Микеланджело Антониони без съмнение щеше да присъства в нея. Понякога е трудно да се каже какво точно прави творенията му уникални, но тяхното вълшебство е неоспоримо. Антониони задава въпроси без да дава категорични отговори. Филмите му са тест, отправен към тази част от мозъка на зрителя, която регулира абстрактното мислене. Те често са почти лишени от диалог, но когато той присъства, човек трябва да внимава: в почти всяка дума се крие смисъл. Всъщност всяка сцена и всеки кадър ca наводнени със символика. Всичко е на мястото си - няма нищо случайно. Ако хотелската стая прилича на затворническа килия - това не е случайно. Ако на леглото до Никълсън има чифт очила - това не е случайно. Ако тялото му присъства върху кревата, но лицето му остава извън кадър - това не е случайно. Не са случайни нито картината на стената, нитo ъгълът, под който светлината се прокрадва в стаята, нито фактът, че героят се обръща с гръб към прозореца. В ръцете на Антониони 24 кадъра в секунда не са просто движеща се лента, а възможност да бъде създадена сложна, мозаечна композиция от метафори и шифрирани послания. И за да бъдат разбрани, човек трябва да ангажира тази рядко използвана част от съзнанието си, която е в състояние да възприеме всички отделни щрихи поединично, преди да ги обедини в цялостен, хомогенен образ. Те нямат нужда от начало и край; oт горе и долу; oт герои и антигерои; oт псевдокалоричните белтъчини, с които ни е закърмила масовата консумация. Те са импресия, която човек трябва първо да усети, преди да се е опитал да разгадае. Разбирате ли, Антониони не прави филми - той прави картини! Hавремето гледах “Професия: репортер” седем пъти в рамките на две седмици в галерията, наречена кино “Дружба”, и за моя изненада видях седем различни филма. Има хора, които все още търсят скритото послание на филма, но Джак Никълсън не е един от тях. Той винаги е твърдял, че знае точно за какво става дума в “Професия: репортер”. В даден момент героят му Дейвид Лок промълвява следното от екрана: “Проблемът е, че ние се опитваме да правим превод на всяко свое преживяване, използвайки все същите стари кодове”.
По някакъв странен начин, подобно на Джак Никълсън, кънкобегачът, за когото искам да ви разкажа, също е наясно с криптичното послание на Лок. Искате ли да се срещнем с него в един от най-напрегнатите моменти от живота му? Ето го: едва 21-годишен и облечен в прилепнало като бляскав епидермис по тялото му златисто трико, кънкобегачът се носи като ракета върху олимпийския лед. По петите му е легендарният световен рекордьор Кай Арне Стенсхемет от Норвегия. Двама изтъкани от мускули и воля мъже в жестока последна битка за олимпийското злато. Публиката е полудяла. Остриетата късат с хриптене леда, разпръсквайки облак от побеснели кристали зад шеметно летящите атлети. Остават 800 метра. Ненадейно бръсначът на дясната кънка на младия кънкобегач се натъква на цепнатина в леда. Публиката замира.
Само пет дни по-рано същият кънкобегач победи в ожесточен директен дуел световния рекордьор на 500 метра Евгени Куликов с няколко стотни от секундата. Този златен медал, както и олимпийският му рекорд бяха много изненадващи, тъй като никой не го смяташе за фаворит в спринтовите дисциплини. Само ден по-късно младежът се окичи и с второ злато - този път на 5000 метра. Невероятно, но малко по-късно станалият любимец на публиката олимпиец бе отново на върха на стълбицата - този път със златото в дисциплината 1000 метра. Сякаш нищо не можеше да го спре. Минаваше като огнена мъглявина по олимпийския овал, печелейки медал след медал и мачкайки рекорд след рекорд. Механиката му бе перфектна, психиката непоклатима, а мощта, издръжливостта и бързината, спотаени в чудовищните му бедрени мускули, правеха съперниците му безпомощни.
Именно нечовешката му мускулатура му помогна да преодолее опасното спъване на 1500 метра. Кънкобегачът загуби равновесие, но някак си остана върху масивните си крака и намери начин да влезе отново в ритъм. Дори великият Кай Арне не можа да се възползва от ситуацията и минути по-късно младежът се окичи с четвъртия си златен медал и пореден олимпийски рекорд. Но това не бе всичко: само 48 часа го деляха от любимата му дисциплина: 10 000 метра. В нощта преди състезанието кънкобегачът не можа да заспи - унесе се чак на сутринта и бе събуден от треньора си минути преди финала. Това не му попречи да спечели петия си златен медал и да изпепели световния рекорд с цели 6 секунди.
Пет златни медала! Пет рекорда! Всяка индивидуална титла в цял един спорт бе негова. 21-годишният олимпиец се превърна в глобално явление. Постижението му бе немислимо и съпоставимо с това един и същи човек да победи във всички лекоатлетически дистанции на Олимпиада - от 100 до 10 000 метра. До ден днешен подобно нещо не е правено и едва ли някога ще се случи отново. Целият свят говореше за него - за могъщите му крака, голяма усмивка и... невиждана скромност. Момчето бе на върха на спортния Олимп, но се чувстваше крайно неудобно и правеше всичко възможно да се измести от центъра на вниманието. Сякаш не можеше да разбере защо всички камери са насочени към него, защо получава предложения за женитба от всички краища на света. Защо трябва да дава интервюта всеки пет минути? “Какво толкова съм направил - попита с недоумение кънкобегачът в една от срещите си с пресата. - Според мен хората надценяват значението на Игрите. Защо не интервюирате хора с истински професии?”
Думи, които ме карат отново да се замисля за мистериозно изчезналата лента на Антониони. “Професия: репортер” е филм за кризата на личността, която обича да се стоварва неочаквано и безмилостно върху хората на средна възраст. Когато човек усети, че дните, които е оставил зад себе си, са станали повече от тези, които му предстоят, съмненията често се превръщат в паника. Вратите, които си оставял открехнати, сякаш вече са затворени завинаги. Дали направих правилния избор? В личния си живот? В кариерата? Дали не трябваше да бъда археолог? Или пожарникар? Или учител? Дали не пропилях живота си? Може би... не е късно да започна всичко отначало. Може би някъде зад ъгъла все още ме чака истинската, единствена любов? Или поне моето голямо призвание?
В такива случаи много хора изоставят здравия разум и действат егоистично и импулсивно... като Дейвид Лок. Oкован в инфектиран от изневери брак, фалшиви приятели и усещане за незначителност, героят на Никълсън сякаш осъзна, че целият му живот се е превърнал в безучастен репортаж. Той се задушаваше в самия себе си и знаеше, че за да оцелее, му трябва ново начало, нов смисъл... нови кодове. Всички знаем колко е важно човек да не губи своята самоличност, но какво става тогава, когато самоличността ти не е нищо повече от координати на мястото, където са катастрофирали мечтите ти?
Историята на Дейвид Лок е нещо като екзистенциално съзерцание на отчаяното бягство на един човек от самия себе си. И може би предупреждение. Над целия филм витае някаква обреченост. Самоличността, казва Антониони, не може да бъде сменена като риза. Да, сигурно има начин да излезеш от килията, която си купил под наем. Възможно е даже да минеш през решетката, но дори да се измъкнеш от себе си, няма да можеш да се измъкнеш от последствията. Но не винаги е така. Мъдростта на филма е в това, че той отказва да бъде назидателен. Антониони не вярва в категоричните послания и знае идеално, че животът е далеч по-добър режисьор от самия него. Някъде във всеки негов филм живее и намекът, че в нашия свят няма нищо невъзможно.
Да вземем историята на кънкобегача например. Много, много странна сага... и не всичко в нея е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Действително, великият Ерик Хейдън направи нещо безпрецедентно на Олимпиадата в Лейк Плесид. Помня как дори нашите медии не можеха да сдържат възхищението си въпреки гримасите на комунистическата цензура. От шестте златни медала на домакините пет бяха негови. Младият американец събра повече титли на тези Игри от Финландия, Норвегия, Холандия, Швейцария, Западна Германия, Италия, Канада, Унгария, Япония, Чехословакия и Франция взети заедно! Едва 21-годишен вече бе сложил целия свят в краката си. Чакаха го още много медали, рекорди, рекламни договори, телевизионни участия, обожание, красиви жени и много, много пари.
И в този момент, необяснимо защо, Ерик Хейдън захвърли всичко зад себе си и се гмурна без абсолютно никакво колебание в напълно нова самоличност и нов живот, за който не знаеше нищо. Човекът, който се бе пързалял от малко дете ден и нощ сред виелиците на Уисконсин и който тренираше движенията си непрекъснато, дори у дома върху пластмасова плоскост, просто махна с ръка и... изчезна. “Аз не съм станал кънкобегач заради славата - каза Хейдън на прощаване. - Ако исках слава, щях да стана хокеист. Златните медали не значат много за мен. Ако някой ден го закъсам за пари, сигурно ще ги продам. Свършвам с кънките. Може би... ако имаше начин да бъда анонимен спортист, както преди, щях да продължа.”
Ерик отказа да рекламира бирени компании и бързи храни и нахлузи с усмивка новата си самоличност: тази на колоездач. Не го спряха нито скептиците, нито възраженията на финансовите му съветници. Фактът, че с неговото масивно телосложение и липса на опит успя да спечели американската титла, говори много за нечовешката му воля. И въпреки че жестоката катастрофа пет дни преди финала му попречи да завърши Обиколката на Франция, той вече бе постигнал целта си. Бе доказал на себе си, че е способен да избяга от най-бързия кънкьор на света. С няколко завъртания на педалите да остави и него, и златистото му трико далеч зад себе си.
И в този момент колоездачът реши, че е време отново да захвърли напълно настоящата си самоличност и да облече следващата. Ерик завърши първото си висше образование в Уисконсин, след което бе приет в престижната медицинска академия в Станфорд. Дългото, изнурително следване не го изплаши, защото, както знаем, винаги е вярвал в печелившата комбинация от време и усилия. В един пролетен ден на 1991 година му бе връчена тържествено диплома на доктор и петкратният олимпийски шампион Ерик Хейдън положи Хипократовата клетва. До ден днешен не е забравил нито дума от нея. Фактът, че в момента е един от най-търсените травматолози на Америка, се дължи не на легендарното му име, а на абсолютния му професионализъм и жажда за самоусъвършенстване. Колкото и да е невероятно, много от пациентите му нямат представа, че личният им лекар с тих глас и широка усмивка е жива олимпийска легенда. Наскоро холандската преса, където този спорт е религия, го нарече най-великия бегач за всички времена. Що се отнася до медалите, самият Ерик признава, че в продължение на години са събирали прах в забравено чекмедже в дома на родителите му.
И двамата негови пациенти, с които се свързах за тази статия (Сюзън Евънс и Стив Тилфорд), ми казаха едно и също нещо: че Хейдън се гордее далеч повече с постиженията си нa лекар, отколкото нa кънкьор. За него всеки излекуван човек е златен медал, несравнимо по-благороден от олимпийския. Всеки път, когато сте на път да се разочаровате от човешката раса, си спомнете за доктор Ерик Хейдън. Вярно е, неговата история е странна. История на три отделни самоличности, която сякаш няма нужда от начало и край, от горе и долу, от псевдокалории. За да бъде разбрана напълно, ще трябва да възприемем всяка една от трите й части поотделно, преди да ги обединим в цялостнa хомогеннa картина. В ръцете на доктор Хейдън 24 часа в денонощието не са просто интервали от безвъзвратно отминали моменти, а възможност да бъде създадено нещо хуманно, хубаво и стойностно. Разбирате ли, той не прави отлитащи моменти - той прави живот! Доктор Ерик Хейдън никога не се е отказвал от себе си по начинa, по който го направи Дейвид Лок. Кънкьорът и колоездачът ще бъдат част от него до края на дните му, но истинската му самоличност – тази, на чийто прозорец няма решетки - винаги ще принадлежи на лекаря.
Казват, че кризата на идентичността е характерна за хората на изкуството и особено за актьорите, използващи метода на Станиславски. Най-добрите от тях са свикнали да се превъплъщават до такава степен в героите си, че често с месеци губят своята собствена идентичност... като Джак Никълсън например. Истината е, че той не бе в ролята на Дейвид Лок или Дейвид Робинсън, или някой друг. Той играеше Джак Никълсън и навярно затова филмът има огромна стойност за него. Може би затова почти никой нe бе изненадан, когато именно той се оказа мистериозният колекционер, отмъкнал филма на Антониони от световния архив. За щастие, след като му се наслаждава в продължение на две десетилетия, големият актьор най-после се раздели с негатива преди няколко години и предостави филма изцяло на Sony Pictures, заявявайки, че просто иска той да бъде разпространяван без съкращения и комерсиални модификации.
Понякога наричаме киното седмо изкуство и причината не e нито Спайдърмен, нито Годзила. Причината са творения като “Професия: репортер”, които ни карат да мислим, да се съмняваме и да търсим не само големите отговори, но и техните въпроси. Аз не вярвам на тези, които твърдят, че днешната генерация не може да оцени филма. Изкуството си е изкуство и дори след 400 години ще има хора, които ще се взират в подвижните картини на Антониони и ще оставят въображението си да се лута омагьосано из неговите пищни композиции.
Разбира се, както сега, така и тогава ще има и такива, които няма да искат да разберат нито посланията на италианския режисьор, нито живота на добрия, скромен лекар. Но те нямат вина. По-скоро имат проблем. Проблем толкова стар, колкото е стара уязвимата човешка самоличност. Вие вече се досещате точно кой е той, нали? Да, разбира се, напълно сте прави: техният проблем е, че се опитват да правят превод на всяко свое преживяване, използвайки все същите стари кодове.
За колоездача, лекаря, кънкобегача… Разкази на ИВО ИВАНОВ
За колоездача, лекаря, кънкобегача… Разкази на ИВО ИВАНОВ
Последно промяна от Kleo на 01 Дек 2017, 10:38, променено общо 1 път.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм 
Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: За колоездача, лекаря, кънкобегача... и старите кодове -
А тази негова история ме накара да плача през цялото време, докато я четях...
Силата на нашето неспокойствие
5/24/2015
Tози много личен спомен на Иво Иванов ни бе предоставен от издателство ICU във връзка с 24 Май. Разказът е част от сборника "Куфарът на брат ми", който ще бъде издаден през месец Юни и включва размишления на хора от различни поприща и националности върху естеството на емиграцията (и външната и вътрешната). Между учавстващите в сборника са автори като Георги Господинов, Нева Мичева, Явор Гърдев, Пиер Мейлак, Димитър Камбуров и много други. Книгата излиза с подкрепата на "Аз чета" - най-голямата българска онлайн медия за книги и четене. Специални благодарности на издателството за предоставения материал, който ни напомня че има хора, които празнуват този хубав ден дори на хиляди километри от България. Честит 24 Май на всички българи, където и да се намират телата им!"
СИЛАТА НА НАШЕТО НЕСПОКОЙСТВИЕ
Иво Иванов (Публикувано в Спортал, 24 Май, 2015)
Някъде бях прочел, че едно от най-ценните качества на човешкия мозък е способността да забравя. Не мога да се оплача от недостиг на това качество - способен съм да забравя къде са ми обувките, докато им връзвам връзките, но кой знае защо мозъкът ми отказва да забрави толкова много подробности от онзи студен зимен ден... прекалено много. А беше толкова отдавна. Двайсет и пет години. Четвърт век.
Помня овехтелия мраморен под на летището. Вестникарската будка с мръсен прозорец, в която се излежаваха няколко отегчени броя „Дума” и един брой още по-отегчена продавачка. Помня тъжното кафене на терминала, в което нямаше нищо освен една тъжна, клокочеща машина за еспресо и три-четири тъжни морени. Помня хубавото, мрачно момиче, което ми направи хубаво, мрачно кафе. Помня големите тъжни очи на майка ми, които отказваха да ме пуснат. Помня устните ѝ върху лявата ми буза, миг преди да се разделим. Не ме беше целувала от дете. Помня как ми взе дъха силната прегръдка на баща ми. Помня всички нужни и ненужни подробности от този първи ден на втория ми живот, но най-вече помня странното, напрегнато усещане, че не съм взел със себе си нещо крайно необходимо. Че не би трябвало да се качвам на самолета без него, но няма как да го побера нито в ръчния багаж, нито в куфара, и ще трябва да го оставя тук завинаги. Иска ми се да го разкажа тръпка по тръпка това усещане за внезапно образувала се празнина, но истината е, че неговите неясни измерения са далеч отвъд моите описателни възможности.
Уж не си тръгвах завинаги, но някак си над този момент бе надвиснало разбирането за неизбежна раздяла.
Чакаше ме търбухът на застаряващ самолет на авиокомпания, която отдавна не съществува. Чакаха ме хиляди километри над безкрайната бездна на Атлантическия океан. Чакаше ме друг, непознат континент. Други хора. Друг манталитет. Друга действителност. Друг живот.
Светът беше толкова шокиращо различен и толкова по-голям от мястото, което обитаваме днес. Нямаше интернет, нямаше евровалута, нямаше дори мобилни телефони. Всичко като че ли бе едновременно и по-простичко, и несравнимо по-сложно.
Първо кацнахме в Белград, където самолетът се напълни с албански бежанци - измъчени хора с овехтели дрехи и овехтели лица. Изглеждаха уплашени и объркани от предстоящата неизвестност, взираха се мълчаливо пред себе си и палеха цигара от цигара. Под нас се стелеха пейзажите на западната ни съседка, готвеща се за безумна братоубийствена война. Някъде във фюзелажната далечина, сред никотинова мараня, на голям видеоекран започна прожекцията на филма „Новакът“ с Марлон Брандо. Звукът се губеше на всеки две минути. Няма да го забравя – скърцащия самолет и застаряващия, безмълвно говорещ на озадачените албански емигранти Кръстник, безнадеждно потънал сред гъстите кълба на техния тютюнев дим.
Днес осъзнавам значението на този ден за себе си и за хората, които обичам. Давам си сметка, че произволните лица, детайли и събития са инвестирали спомена за себе си в строежа на паметник на този ден в съзнанието ми. Знам, че имам нужда от този скромен монолит, че трябва да се отбивам от време на време при него за своето малко поклонение и да не позволявам на цветята му да увяхват.
Толкова много време е минало от онзи първи ден. Толкова много съм преживял оттогава. Толкова много съм намерил и изгубил. Толкова много съм се променил. Наскоро хвърлих поглед назад и си дадох сметка, че вече съм живял тук повече години, отколкото в родината си... Колко странно, особено за човек, който не е имал никакво намерение да емигрира. В началото бях просто студент, изтезаван от любопитство и енергия. Исках да попия всичко, до което успея да се добера – манталитет, популярна култура, хумор, жаргони, мисли, фолклор и философия. Надявах се да дешифрирам американския начин на живот, да оставят и моите колела грайферите си по пътищата на Щатите и по тяхното мислене, да разбера какво са имали предвид Керуак, Стайнбек и Пърсиг и след това да взема всичко научено и да го върна заедно със себе си в България. По това време Америка беше енигма, а сред връстниците ми вилнееше някакъв мощен условен рефлекс – бяхме държани затворени толкова дълго, че искахме отчаяно да се гмурнем без никакви задръжки в мистериите на останалия свят и да изживеем всичко това, от което ни бяха охранявали цял живот.
Знам, че емиграцията често е мъчителна драма в няколко акта. Единият е болка. Другият е отрицание. Третият е незарастваща рана. И аз съм минал през тях, но когато си млад, леко откачен и лишен от отговорности и задължения, адаптацията към един напълно нов свят е много, много по-безболезнена. И въпреки това година-две след пристигането си попаднах в обятията на изпепеляваща носталгия към всичко в моята малка България. Уж нямах време за подобна прегръдка, а ето че просто не знаех как да се измъкна от нея.
В един момент усетих, че не мога да спра да пътувам. Хвърчах по повод и без повод по безкрайните шосета на Американския Запад, благодарение на героичните усилия на поредица стенещи, разпадащи се таратайки. Исках просто да се движа. Да не спирам. Всеки свободен ден беше извинение за нови асфалтови авантюри или, както аз наричах тези безцелни пътувания, асфалтюри. Не знам дали търсех Америка, или бягах от носталгията. Сега си давам сметка, че това маниакално, холерично движение е било някаква авто-имунна форма на терапия.
Както често се случва, съдбата имаше свои собствени намерения и напълно игнорира моя план за постоянно завръщане в Родината. И ето че една съпруга, две деца, три кариери и 25 години по-късно пиша тези редове и аз самият се опитвам да разбера какво се случи наистина и къде точно, по дяволите, е Иво. Този, който съм аз и който е намерил начин да съществува едновременно на две места. Да, така е, аз определено съм открил за себе си някакъв странен дуализъм – напълно функционален начин да бъда и в България, и тук, в географския център на Съединените щати. Вече го правя без усилие - просто съм и тук, и там, против законите на конвенционалната физика. Дълги години отказвах да взема американски паспорт, сякаш парче хартия щеше да отнеме истинската ми самоличност. Днес съм наясно както с това, че мога да имам две националности, така и с това, че нищо никога няма да измести първата.
Истината е, че емиграцията на тялото невинаги е емиграция на душата. През годините съм срещал много българи тук, които съществуват в състояние на постоянна безтегловност. Вечно неспокойни, вечно търсещи. Дори тези, които са намерили успех и благополучие, продължават упорито да търсят нещо: може би някаква недостижима истина, а може би просто някакъв важен отломък от себе си. Къде ли се крие силата на това тайнствено неспокойствие?
Преди години около Коледа през града ни мина Ваня Костова и петдесетина българи веднага се събраха в дома ми, за да се запознаят с великолепната певица. Нямаше обещание за песни, но всички, разбира се, се надяваха да чуят знаменития ѝ глас. В един миг Ваня сякаш усети някакво силно, неизречено желание в претъпканата гостна и внезапно запя „Облаче лe бяло“. Така, както само тя може: хем силно, хем нежно, без никакво усилие и на самия ръб на въздишката. Всички притихнахме и оставихме прелестния ѝ глас да обиколи плавно стаята, да грабне душите ни и да ни отведе обратнo...тaм към търкалящите се родопски хълмове, към наводнените с благоуханни рози подбалкански долини, към приказливите листа на горите ни и към най-синьото небе на този грешен свят.
До ден днешен не съм чувал по-прекрасна песен, но въпреки това нямаше ръкопляскания и поздрави за изпълнението на Ваня. Надявам се тази чудесна жена да ни е простила за това и да е разбрала колко опустошително силна е била песента и колко много признателност е имало в мълчанието ни и в просълзените ни очи.
Натъквал съм се, разбира се, и на много българи тук, които не искат да имат нищо общо с родината си. Но според мен има някаква патология в това да се отречеш от мястото, в което си роден и израснал и което те е формирало като човек. Според мен тези хора просто бъркат страната си с апаратурата на корупция, халтура и бюрокрация, която е деформирала административните и структури... Поне за мен тези две понятия съществуват в отделни пространства. Независимо дали го осъзнаваме или не, първите седем години от живота ни – тези, които на практика не помним, са градивна част от това, което сме като хора. И ако тези наши години са български, значи и ние сме българи. Човек може да отпътува на десет хиляди километра от страната си, но няма да може да се отдалечи дори на един милиметър от себе си.
Вярно е, че в последните години светът се смали, а границите се обезсмислиха. Емигрантите се превърнаха просто в глобални граждани със сменен адрес. Самата дума „емиграция“ като че ли започна да се лута объркана в собствената си дефиниция. Напълно възможно е да няма нито един емигрант на този свят. Но е възможно и обратното. Говоря за вътрешната емиграция, за тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи. В „Криле на желанието“ Вендерс беше казал, че в днешно време има толкова държави, колкото и хора. Струва ми се, че това е универсална истина, която ни дава възможност да функционираме спокойно и пълноценно в свой собствен, уютен кръг. Но трябва да внимаваме и никога да не затваряме напълно вратите на посолството на Република Аз - в нашата епохата на самоизолация е изключително важно човек да се бори срещу натурата си и да дава достъп на новото и непознатото до съзнанието си.
А що се отнася до България, нейното значение за мен винаги се е простирало далеч отвъд границите ѝ. Тя винаги ще бъде моя и аз ще бъда неин. Да остана българин, колкото и други паспорти да имам, е важно за мен. Може би затова си идвам всяко лято. Не съм пропускал. Двайсет и пет години – двайсет и шест идвания! Прелетял съм петдесет и два пъти над Атлантическия океан. Това е твърде многозначително, особено за човек, който ненавижда самолетите. Децата ми не са прекарали нито едно лято в Америка и са благодарни за това. За щастие, България намери място и в техните първи седем години и те ще я носят завинаги със себе си.
Аз самият обикновено пристигам и минавам като вятър през трийсетте си дни в родината. Роднини, купони, приятели, концерти, пътувания из цялата страна и т.н. Лудницата ме поглъща и аз я посрещам с ентусиазъм и без никаква съпротива. Така е по-добре. Така няма време за мисли. Няма време за интроспекция. Но винаги, ВИНАГИ ми се случва нещо странно на летище София, преди да излетя обратно за Щатите. Тръгвам към самолета и една добре позната, голяма и студена празнина пропълзява вътре в мен. Или може би не пропълзява, може би винаги е там и в този момент просто се активира. Не е ясно откъде и защо пристига тази мрачна гостенка, но знам, че е неизбежна и че ще мине още една година, преди да съм се отървал от нея напълно. Тя има тежест и почти физически измерения и кара ръцете ми да се изпотят, а краката ми да натежат като олово.
Наскоро един приятел ме попита защо всяка година използвам отпуската си, за да отида в България: „Защо не отидеш до Хаваите? Или пък елате с мен и семейството ми в Рио тази година. Какво ще кажеш?“.
Какво да му кажа? Исках да му разкажа за хората в Родината ми, за приятелите които знаят, че си идвам, без да съм им казвал. За безценните спомени. За олющените керемиди на къщичките, сгушени в Родопите. За величествената осанка на старата Калиакра. За особения начин, по който свенливите снежинки се разтапят върху лицето ми само и единствено високо в Рила. Исках да му разкажа толкова много неща, но кой знае защо, ги премълчах. Може би не бях готов. Може би трябваше да напиша всичко това. Да открия мястото си в собствената си история. Да прегърна носталгията и да не ѝ позволя да си поеме дъх. Да си призная, че съм дал възможност на България да емигрира в мен завинаги.
И ето че отново съм тук, с букет от думи, пред притихналия паметник на онзи първи ден. Той винаги ще бъде там, на стария очукан терминал, където течението прелиства страниците на няколко самотни вестника, очите на родителите ми са тъжни и хубаво момиче ми прави най-горчивото кафе на този свят.
Защо си ходя всяка година в България, питаш? Защото най-ценното качество на мозъка е да забравя, а аз се интересувам само от най-безценното му качество и не искам никога, НИКОГА да забравя точно кой съм, откъде съм дошъл и на кого дължа всичко, което съм постигнал. За да заредя батериите си от най-красивата земя. За да усетя отново и страданието, и величието на тази прелестна страна. За да науча децата си на несравнимия български език. За да даря и тях с възможността да осъзнаят значението на саможертвата на българскитe мъченици. За да прегърна най-добрите родители на този свят. И разбира се, за да посетя сърцето си, което така и не побрах в багажа и което завинаги ще бъде там на летище София, където го оставих да ме чака в онзи първи ден на втория си живот…
[img]http://magelana.weebly.com/uploads/7/3/ ... 2_orig.jpg[/img]
Силата на нашето неспокойствие
5/24/2015
Tози много личен спомен на Иво Иванов ни бе предоставен от издателство ICU във връзка с 24 Май. Разказът е част от сборника "Куфарът на брат ми", който ще бъде издаден през месец Юни и включва размишления на хора от различни поприща и националности върху естеството на емиграцията (и външната и вътрешната). Между учавстващите в сборника са автори като Георги Господинов, Нева Мичева, Явор Гърдев, Пиер Мейлак, Димитър Камбуров и много други. Книгата излиза с подкрепата на "Аз чета" - най-голямата българска онлайн медия за книги и четене. Специални благодарности на издателството за предоставения материал, който ни напомня че има хора, които празнуват този хубав ден дори на хиляди километри от България. Честит 24 Май на всички българи, където и да се намират телата им!"
СИЛАТА НА НАШЕТО НЕСПОКОЙСТВИЕ
Иво Иванов (Публикувано в Спортал, 24 Май, 2015)
Някъде бях прочел, че едно от най-ценните качества на човешкия мозък е способността да забравя. Не мога да се оплача от недостиг на това качество - способен съм да забравя къде са ми обувките, докато им връзвам връзките, но кой знае защо мозъкът ми отказва да забрави толкова много подробности от онзи студен зимен ден... прекалено много. А беше толкова отдавна. Двайсет и пет години. Четвърт век.
Помня овехтелия мраморен под на летището. Вестникарската будка с мръсен прозорец, в която се излежаваха няколко отегчени броя „Дума” и един брой още по-отегчена продавачка. Помня тъжното кафене на терминала, в което нямаше нищо освен една тъжна, клокочеща машина за еспресо и три-четири тъжни морени. Помня хубавото, мрачно момиче, което ми направи хубаво, мрачно кафе. Помня големите тъжни очи на майка ми, които отказваха да ме пуснат. Помня устните ѝ върху лявата ми буза, миг преди да се разделим. Не ме беше целувала от дете. Помня как ми взе дъха силната прегръдка на баща ми. Помня всички нужни и ненужни подробности от този първи ден на втория ми живот, но най-вече помня странното, напрегнато усещане, че не съм взел със себе си нещо крайно необходимо. Че не би трябвало да се качвам на самолета без него, но няма как да го побера нито в ръчния багаж, нито в куфара, и ще трябва да го оставя тук завинаги. Иска ми се да го разкажа тръпка по тръпка това усещане за внезапно образувала се празнина, но истината е, че неговите неясни измерения са далеч отвъд моите описателни възможности.
Уж не си тръгвах завинаги, но някак си над този момент бе надвиснало разбирането за неизбежна раздяла.
Чакаше ме търбухът на застаряващ самолет на авиокомпания, която отдавна не съществува. Чакаха ме хиляди километри над безкрайната бездна на Атлантическия океан. Чакаше ме друг, непознат континент. Други хора. Друг манталитет. Друга действителност. Друг живот.
Светът беше толкова шокиращо различен и толкова по-голям от мястото, което обитаваме днес. Нямаше интернет, нямаше евровалута, нямаше дори мобилни телефони. Всичко като че ли бе едновременно и по-простичко, и несравнимо по-сложно.
Първо кацнахме в Белград, където самолетът се напълни с албански бежанци - измъчени хора с овехтели дрехи и овехтели лица. Изглеждаха уплашени и объркани от предстоящата неизвестност, взираха се мълчаливо пред себе си и палеха цигара от цигара. Под нас се стелеха пейзажите на западната ни съседка, готвеща се за безумна братоубийствена война. Някъде във фюзелажната далечина, сред никотинова мараня, на голям видеоекран започна прожекцията на филма „Новакът“ с Марлон Брандо. Звукът се губеше на всеки две минути. Няма да го забравя – скърцащия самолет и застаряващия, безмълвно говорещ на озадачените албански емигранти Кръстник, безнадеждно потънал сред гъстите кълба на техния тютюнев дим.
Днес осъзнавам значението на този ден за себе си и за хората, които обичам. Давам си сметка, че произволните лица, детайли и събития са инвестирали спомена за себе си в строежа на паметник на този ден в съзнанието ми. Знам, че имам нужда от този скромен монолит, че трябва да се отбивам от време на време при него за своето малко поклонение и да не позволявам на цветята му да увяхват.
Толкова много време е минало от онзи първи ден. Толкова много съм преживял оттогава. Толкова много съм намерил и изгубил. Толкова много съм се променил. Наскоро хвърлих поглед назад и си дадох сметка, че вече съм живял тук повече години, отколкото в родината си... Колко странно, особено за човек, който не е имал никакво намерение да емигрира. В началото бях просто студент, изтезаван от любопитство и енергия. Исках да попия всичко, до което успея да се добера – манталитет, популярна култура, хумор, жаргони, мисли, фолклор и философия. Надявах се да дешифрирам американския начин на живот, да оставят и моите колела грайферите си по пътищата на Щатите и по тяхното мислене, да разбера какво са имали предвид Керуак, Стайнбек и Пърсиг и след това да взема всичко научено и да го върна заедно със себе си в България. По това време Америка беше енигма, а сред връстниците ми вилнееше някакъв мощен условен рефлекс – бяхме държани затворени толкова дълго, че искахме отчаяно да се гмурнем без никакви задръжки в мистериите на останалия свят и да изживеем всичко това, от което ни бяха охранявали цял живот.
Знам, че емиграцията често е мъчителна драма в няколко акта. Единият е болка. Другият е отрицание. Третият е незарастваща рана. И аз съм минал през тях, но когато си млад, леко откачен и лишен от отговорности и задължения, адаптацията към един напълно нов свят е много, много по-безболезнена. И въпреки това година-две след пристигането си попаднах в обятията на изпепеляваща носталгия към всичко в моята малка България. Уж нямах време за подобна прегръдка, а ето че просто не знаех как да се измъкна от нея.
В един момент усетих, че не мога да спра да пътувам. Хвърчах по повод и без повод по безкрайните шосета на Американския Запад, благодарение на героичните усилия на поредица стенещи, разпадащи се таратайки. Исках просто да се движа. Да не спирам. Всеки свободен ден беше извинение за нови асфалтови авантюри или, както аз наричах тези безцелни пътувания, асфалтюри. Не знам дали търсех Америка, или бягах от носталгията. Сега си давам сметка, че това маниакално, холерично движение е било някаква авто-имунна форма на терапия.
Както често се случва, съдбата имаше свои собствени намерения и напълно игнорира моя план за постоянно завръщане в Родината. И ето че една съпруга, две деца, три кариери и 25 години по-късно пиша тези редове и аз самият се опитвам да разбера какво се случи наистина и къде точно, по дяволите, е Иво. Този, който съм аз и който е намерил начин да съществува едновременно на две места. Да, така е, аз определено съм открил за себе си някакъв странен дуализъм – напълно функционален начин да бъда и в България, и тук, в географския център на Съединените щати. Вече го правя без усилие - просто съм и тук, и там, против законите на конвенционалната физика. Дълги години отказвах да взема американски паспорт, сякаш парче хартия щеше да отнеме истинската ми самоличност. Днес съм наясно както с това, че мога да имам две националности, така и с това, че нищо никога няма да измести първата.
Истината е, че емиграцията на тялото невинаги е емиграция на душата. През годините съм срещал много българи тук, които съществуват в състояние на постоянна безтегловност. Вечно неспокойни, вечно търсещи. Дори тези, които са намерили успех и благополучие, продължават упорито да търсят нещо: може би някаква недостижима истина, а може би просто някакъв важен отломък от себе си. Къде ли се крие силата на това тайнствено неспокойствие?
Преди години около Коледа през града ни мина Ваня Костова и петдесетина българи веднага се събраха в дома ми, за да се запознаят с великолепната певица. Нямаше обещание за песни, но всички, разбира се, се надяваха да чуят знаменития ѝ глас. В един миг Ваня сякаш усети някакво силно, неизречено желание в претъпканата гостна и внезапно запя „Облаче лe бяло“. Така, както само тя може: хем силно, хем нежно, без никакво усилие и на самия ръб на въздишката. Всички притихнахме и оставихме прелестния ѝ глас да обиколи плавно стаята, да грабне душите ни и да ни отведе обратнo...тaм към търкалящите се родопски хълмове, към наводнените с благоуханни рози подбалкански долини, към приказливите листа на горите ни и към най-синьото небе на този грешен свят.
До ден днешен не съм чувал по-прекрасна песен, но въпреки това нямаше ръкопляскания и поздрави за изпълнението на Ваня. Надявам се тази чудесна жена да ни е простила за това и да е разбрала колко опустошително силна е била песента и колко много признателност е имало в мълчанието ни и в просълзените ни очи.
Натъквал съм се, разбира се, и на много българи тук, които не искат да имат нищо общо с родината си. Но според мен има някаква патология в това да се отречеш от мястото, в което си роден и израснал и което те е формирало като човек. Според мен тези хора просто бъркат страната си с апаратурата на корупция, халтура и бюрокрация, която е деформирала административните и структури... Поне за мен тези две понятия съществуват в отделни пространства. Независимо дали го осъзнаваме или не, първите седем години от живота ни – тези, които на практика не помним, са градивна част от това, което сме като хора. И ако тези наши години са български, значи и ние сме българи. Човек може да отпътува на десет хиляди километра от страната си, но няма да може да се отдалечи дори на един милиметър от себе си.
Вярно е, че в последните години светът се смали, а границите се обезсмислиха. Емигрантите се превърнаха просто в глобални граждани със сменен адрес. Самата дума „емиграция“ като че ли започна да се лута объркана в собствената си дефиниция. Напълно възможно е да няма нито един емигрант на този свят. Но е възможно и обратното. Говоря за вътрешната емиграция, за тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи. В „Криле на желанието“ Вендерс беше казал, че в днешно време има толкова държави, колкото и хора. Струва ми се, че това е универсална истина, която ни дава възможност да функционираме спокойно и пълноценно в свой собствен, уютен кръг. Но трябва да внимаваме и никога да не затваряме напълно вратите на посолството на Република Аз - в нашата епохата на самоизолация е изключително важно човек да се бори срещу натурата си и да дава достъп на новото и непознатото до съзнанието си.
А що се отнася до България, нейното значение за мен винаги се е простирало далеч отвъд границите ѝ. Тя винаги ще бъде моя и аз ще бъда неин. Да остана българин, колкото и други паспорти да имам, е важно за мен. Може би затова си идвам всяко лято. Не съм пропускал. Двайсет и пет години – двайсет и шест идвания! Прелетял съм петдесет и два пъти над Атлантическия океан. Това е твърде многозначително, особено за човек, който ненавижда самолетите. Децата ми не са прекарали нито едно лято в Америка и са благодарни за това. За щастие, България намери място и в техните първи седем години и те ще я носят завинаги със себе си.
Аз самият обикновено пристигам и минавам като вятър през трийсетте си дни в родината. Роднини, купони, приятели, концерти, пътувания из цялата страна и т.н. Лудницата ме поглъща и аз я посрещам с ентусиазъм и без никаква съпротива. Така е по-добре. Така няма време за мисли. Няма време за интроспекция. Но винаги, ВИНАГИ ми се случва нещо странно на летище София, преди да излетя обратно за Щатите. Тръгвам към самолета и една добре позната, голяма и студена празнина пропълзява вътре в мен. Или може би не пропълзява, може би винаги е там и в този момент просто се активира. Не е ясно откъде и защо пристига тази мрачна гостенка, но знам, че е неизбежна и че ще мине още една година, преди да съм се отървал от нея напълно. Тя има тежест и почти физически измерения и кара ръцете ми да се изпотят, а краката ми да натежат като олово.
Наскоро един приятел ме попита защо всяка година използвам отпуската си, за да отида в България: „Защо не отидеш до Хаваите? Или пък елате с мен и семейството ми в Рио тази година. Какво ще кажеш?“.
Какво да му кажа? Исках да му разкажа за хората в Родината ми, за приятелите които знаят, че си идвам, без да съм им казвал. За безценните спомени. За олющените керемиди на къщичките, сгушени в Родопите. За величествената осанка на старата Калиакра. За особения начин, по който свенливите снежинки се разтапят върху лицето ми само и единствено високо в Рила. Исках да му разкажа толкова много неща, но кой знае защо, ги премълчах. Може би не бях готов. Може би трябваше да напиша всичко това. Да открия мястото си в собствената си история. Да прегърна носталгията и да не ѝ позволя да си поеме дъх. Да си призная, че съм дал възможност на България да емигрира в мен завинаги.
И ето че отново съм тук, с букет от думи, пред притихналия паметник на онзи първи ден. Той винаги ще бъде там, на стария очукан терминал, където течението прелиства страниците на няколко самотни вестника, очите на родителите ми са тъжни и хубаво момиче ми прави най-горчивото кафе на този свят.
Защо си ходя всяка година в България, питаш? Защото най-ценното качество на мозъка е да забравя, а аз се интересувам само от най-безценното му качество и не искам никога, НИКОГА да забравя точно кой съм, откъде съм дошъл и на кого дължа всичко, което съм постигнал. За да заредя батериите си от най-красивата земя. За да усетя отново и страданието, и величието на тази прелестна страна. За да науча децата си на несравнимия български език. За да даря и тях с възможността да осъзнаят значението на саможертвата на българскитe мъченици. За да прегърна най-добрите родители на този свят. И разбира се, за да посетя сърцето си, което така и не побрах в багажа и което завинаги ще бъде там на летище София, където го оставих да ме чака в онзи първи ден на втория си живот…
[img]http://magelana.weebly.com/uploads/7/3/ ... 2_orig.jpg[/img]
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: За колоездача, лекаря, кънкобегача... и старите кодове -
16 цитата на великия Иво Иванов
1Лично аз, ако знам че съм на смъртно легло, веднага ще се преместя.
2Тази година ми се ходи на Хавайските острови. Не, че съм бил там... Просто миналата година пак ми се ходеше.
3Понякога в главата ми нахълтват безумни въпроси, на които не може да бъде намерен отговор. Като например: „Кой е по-добър Роналдо или Меси?“, „Къде е границата на вселената?“ или пък „Колко ковчега са необходими, за да бъде погребана една матрьошка?“
4Питър Крауч има, меко казано, нестандартна физика за футболист. Не може да си два метра висок и да тежиш под 70 кг! Направо се чудя как ръководството на Ливърпул успява да го задържи в Англия…особено през есента, когато останалите щъркели мигрират в Северна Африка.
5Обърнете внимание на огромния Гилбърт Браун. В момента именно той е най-едрият играч по американски футбол в лигата. Навремето ми беше колега в университета в Канзас и правеше носталгията ми по България по-поносима… stara_planinaКогато го видех в коридорите на университета, ми напомняше за Стара планина.
6Общата възраст на членовете на „Ролинг Стоунс" е 247 години. Всъщност те са толкова стари, че вече избягват да ходят в археологическия музей, защото на излизане се задейства алармената инсталация.
7Определено липсва ентусиазъм сред звездите от НБА на олимпиадата... Не е лесно да мотивираш някой, който ходи на работа с ролс-ройс, храни кучето си с хайвер и вечер вместо с одеяло се завива с две-три манекенки на „Плейбой".
8Физиономията на Кимбо Слайс е вледеняваща. Веждите му са като два хапещи се кралски пудела, а останалата част от лицето му е погълната от грандиозен фонтан от гъста къдрава брада бинладенка. В южната й част като мокра цвърчаща наденица подскача огромна долна устна в безплодните си опити да избяга от двата лакоми кратера на масивния му сплескан нос.
9Такива уникални спортисти като Пейтън Манинг се броят на пръстите на ръката на късоглед дърводелец.
10Надмощието на Болт на 100 метра в Пекин бе омаломощаващо. В последните 20 метра навярно би могъл да оплете пуловер, да си попълни данъчната декларация и пак да спечели състезанието.
11Hе знам дали можем да наречем дома на Ивендър Холифийлд дом. Той е по-скоро суверенна територия. Зашеметяващият палат разполага с 54 000 квадратни фута площ, 109 стаи, три кухни, 17 бани, грамаден киносалон и зала за боулинг. Това е истинско безумие – нищо чудно късно нощем от източното полукрило да се носят воплите на отдавна изгубил се иконом. Пред къщата има басейн с приблизителните размери на Каспийско море. Шегувам се, разбира се – Каспийско море не е толкова голямо. Ако „Слънчев бряг" АД надуши басейна, сигурно набързо ще застрои западното му крайбрежие.
12Този човек е като статуя на Микеланджело!, – възкликна коментаторът. michelangelo07Така бе наистина, но проблемът бе в това, че Томас Робинсън бе горе-долу също толкова подвижен, колкото произведенията на ренесансовия скулптор. Тромавият тийнейджър разполагаше с координацията на гранитен барелеф.
13Няма и няма да има друг хокеен вратар като Доминик Хашек! Не шайба, а корпускулярен фотон не може да проникне в мрежата му.
14Много е наивно от страна на ФИФА да очаква Христо Стоичков да промени характера си след наложеното му наказание. Все едно да обвиниш нитроглицерина в избухливост и да очакваш да си вземе бележка и да се превърне в риванол.
15Култовите китайски кецове са направени изцяло от неунищожимо парче каучук и някакъв загадъчен плат. Тези обувки са едно от малкото неща, които редом с хлебарките и членовете на „Ролинг стоунс" ще останат на земята след термоядрен апокалипсис.
16Супериграчът на отбора е десетгодишната мълния Роуън, който прелита през игрището като Питагоровата теорема през главата на турбофолк певица – с огромна скорост и без да бъде докоснат от нищо.
1Лично аз, ако знам че съм на смъртно легло, веднага ще се преместя.
2Тази година ми се ходи на Хавайските острови. Не, че съм бил там... Просто миналата година пак ми се ходеше.
3Понякога в главата ми нахълтват безумни въпроси, на които не може да бъде намерен отговор. Като например: „Кой е по-добър Роналдо или Меси?“, „Къде е границата на вселената?“ или пък „Колко ковчега са необходими, за да бъде погребана една матрьошка?“
4Питър Крауч има, меко казано, нестандартна физика за футболист. Не може да си два метра висок и да тежиш под 70 кг! Направо се чудя как ръководството на Ливърпул успява да го задържи в Англия…особено през есента, когато останалите щъркели мигрират в Северна Африка.
5Обърнете внимание на огромния Гилбърт Браун. В момента именно той е най-едрият играч по американски футбол в лигата. Навремето ми беше колега в университета в Канзас и правеше носталгията ми по България по-поносима… stara_planinaКогато го видех в коридорите на университета, ми напомняше за Стара планина.
6Общата възраст на членовете на „Ролинг Стоунс" е 247 години. Всъщност те са толкова стари, че вече избягват да ходят в археологическия музей, защото на излизане се задейства алармената инсталация.
7Определено липсва ентусиазъм сред звездите от НБА на олимпиадата... Не е лесно да мотивираш някой, който ходи на работа с ролс-ройс, храни кучето си с хайвер и вечер вместо с одеяло се завива с две-три манекенки на „Плейбой".
8Физиономията на Кимбо Слайс е вледеняваща. Веждите му са като два хапещи се кралски пудела, а останалата част от лицето му е погълната от грандиозен фонтан от гъста къдрава брада бинладенка. В южната й част като мокра цвърчаща наденица подскача огромна долна устна в безплодните си опити да избяга от двата лакоми кратера на масивния му сплескан нос.
9Такива уникални спортисти като Пейтън Манинг се броят на пръстите на ръката на късоглед дърводелец.
10Надмощието на Болт на 100 метра в Пекин бе омаломощаващо. В последните 20 метра навярно би могъл да оплете пуловер, да си попълни данъчната декларация и пак да спечели състезанието.
11Hе знам дали можем да наречем дома на Ивендър Холифийлд дом. Той е по-скоро суверенна територия. Зашеметяващият палат разполага с 54 000 квадратни фута площ, 109 стаи, три кухни, 17 бани, грамаден киносалон и зала за боулинг. Това е истинско безумие – нищо чудно късно нощем от източното полукрило да се носят воплите на отдавна изгубил се иконом. Пред къщата има басейн с приблизителните размери на Каспийско море. Шегувам се, разбира се – Каспийско море не е толкова голямо. Ако „Слънчев бряг" АД надуши басейна, сигурно набързо ще застрои западното му крайбрежие.
12Този човек е като статуя на Микеланджело!, – възкликна коментаторът. michelangelo07Така бе наистина, но проблемът бе в това, че Томас Робинсън бе горе-долу също толкова подвижен, колкото произведенията на ренесансовия скулптор. Тромавият тийнейджър разполагаше с координацията на гранитен барелеф.
13Няма и няма да има друг хокеен вратар като Доминик Хашек! Не шайба, а корпускулярен фотон не може да проникне в мрежата му.
14Много е наивно от страна на ФИФА да очаква Христо Стоичков да промени характера си след наложеното му наказание. Все едно да обвиниш нитроглицерина в избухливост и да очакваш да си вземе бележка и да се превърне в риванол.
15Култовите китайски кецове са направени изцяло от неунищожимо парче каучук и някакъв загадъчен плат. Тези обувки са едно от малкото неща, които редом с хлебарките и членовете на „Ролинг стоунс" ще останат на земята след термоядрен апокалипсис.
16Супериграчът на отбора е десетгодишната мълния Роуън, който прелита през игрището като Питагоровата теорема през главата на турбофолк певица – с огромна скорост и без да бъде докоснат от нищо.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: За колоездача, лекаря, кънкобегача... и старите кодове -
Кладенец в пустинята
(Този път великият Георги Георгиев постави два световни рекорда!)
Така ми се иска да не пиша нито дума за това пътуване, далечни приятелю. Толкова по-хубаво, по-истинско би било да можех просто да те взема с мен. Шосето трябва да се изживее - не да се разказва. Седалката до мен е празна. Можеше да си хвърлиш сака до моя в багажника, да яхнем верния миниван, да наблъскаме с Лед Цепелин уредбата и да отворим прозорците. Представяш ли си как хубаво щяхме да си изкараме по пътя към пустинята? Нямаше да се налага да карам без почивка хиляди километри ден и нощ; да се боря с хипнозата на пресечената линия; да търкам яростно изтощени очи; да пристигам с окървавен мазол на свивката на палеца.
Щяхме да си предаваме волана на всеки 6 часа; да се любуваме на неземните пейзажи и да отговаряме заедно на хилядите въпроси пристигащи с ритмична неизчерпаемост от задната седалка, където се е разположил господин Любопитство - осемгодишният ми син.
Щяхме да караме като омагьосани директно на запад, към хоризонта, който дърпа магистралата към себе си, като безкраен, асфалтов конец. И като по конец, разбира се, щяхме да пресечем прериите на Канзас, да прорежем отдясно Колорадо и да нахълтаме в Скалистите планини. Сигурно щяхме да спрем да спим някъде в прелестния западен Уайоминг, чийто красоти сякаш са откраднати от декорите на някой уестърн.
Щяхме да седнем на капака и да обърнем по една студена бира с дъното към звездите. И сигурно в този момент щях да се плесна по челото и да попитам и теб и себе си: "Накъде сме тръгнали, човече? Що за откачена авантюра? Луди ли сме да караме чак до сърцето на Невада? Там, където няма нищо освен безжизнена пустиня?" А ти, приятелю, сигурно щеше да отвърнеш с усмивка: "Ех, Ивчо не си ли чел Екзюпери? Нима не помниш прочутите думи на малкия принц: "Красотата на пустинята е в това, че някъде в себе си тя крие кладенец."
Така че щяхме да продължим на запад; да минем покрай голямото солено езеро; щяхме да се заровим с трепет в хранопровода на побесняла буря и да се доверим сляпо на пътя, криволичещ уверено между светкавиците. И в един хубав ден, най-после щяхме да стигнем до целта си: Бетъл Маунтайн, щата Невада, където според моите скромни изчисления се намира самият географски център на нищото. Щяхме да се огледаме озадачени и да се питаме как е възможно в 21 век, в една толкова индустриализирана държава да съществува такава необятна, дива, недокосната пустош?
Тук всяка малка промяна отнема столетия. Слънцето, вятърът и времето са се трудили упорито с години за да обезобразят лицето на пустинята, така че никoй да не я пожелае. Всъщност не е съвсем така. Ако беше тук с мен, щеше да видиш, че в момента тук гъмжи от нейни ухажори. Всеки септември, в продължение на една седмица в Бетъл Маунтайн се събират най-бързите хора на планетата. Причината е самотното шосе номер 305 - най-правият, плосък и идеален за състезания път в Съединените Щати. Надморската височина е също перфектна: 1400 метра. Идеята е да се развие максимална скорост, генерирана само с човешки услия. Става въпорс за въртене на педали, но е много трудно футуристичните ракети на две колелета да бъдат наречени велосипеди.
Година след година, отбори от различни краища на света си дават среща тук с надеждата да детронират уникалните болиди на един изключителен, 67 -годишен българин на име Георги Георгиев. Той е нисичкият, крехък и широко усмихнат човек, който отказа да ме посрещне със здрависване и ме прегърна с неочаквана сила още щом кракът ми слезна от колата. Заради него исках да те взема на път и да те доведа тук, читателю. Така ми се иска да знаеш за неговите легендарни подвизи и за невероятната му, необяснима дарба. Искаше ми се да те запозная с него, защото знам че срещнеш ли го веднъж, няма да го забравиш никога. Ах, как щеше да се гордееш с него, ако беше видял как всички го обикалят като деца и го гледат в очите. Как очакват всяка негова дума.
Няма да разказвам отново цялата история, да обяснявам защо Георги живее на островче в Тихия Океан, да се връщам пак към причината болидите му да се казват "Вaрна", да анализирам творенията му, счупили безброй световни рекорди, да обяснявам защо толкова много хора го наричат гении и т.н. Ти сигурно вече си чел историята от миналата година. Ако не си, направи го ето тук: http://www.sportal.bg/news.php?id=134357" onclick="window.open(this.href);return false; - няма да сгрешиш ако й отделиш 10 минути. В нея става дума както за изпълнения с премеждия живот на Георги, така и за изумителното му постижение от миналата година, когато "Варна Диабло 3", водена от канадския пистов колоездач Сам Уитингам, смаза световния рекорд, постигайки 132.5 км/час. Това е 1/10 от скоростта на звука с двигател една единствена човешка сила!
Тази година исках да сме тук, защото има все още толкова много загадки около Георги. Има толкова много, което не разбираме. Как е възможно един скулптор без математически познания, без компютри, лаборатории и аеродинамични тунели, сам самичък да създава най-съвършените превозни средства? Да надделява над учени, университети и спонсорирани екипи? "Двете си ръце имам и работилницата в дворчето. Това е всичко" - казва Георги - "Това което може би притежавам в повече е, че като ваятел, имам вътрешен усет към формите в природата. Някак си знам точно какво трябва да направ, за да скрия "Варна" от вятъра и да я направя най-бърза. Процесът е вътрешен. Нямам точно обяснение как го правя."
Но кой ще попиташ е Георги? Що за човек е? Какво става в съзнанието и душата му? Нали за това толкова исках да дойдем тук. За да усетим по-добре човека скрит от собствената си легенда. Всичко останало вече го знаем. Ако беше и ти тук до мене, щяхме заедно да се възхищаваме на неговата неописуема скромност и неподправена добрина. Как все така става, че Георги се измъква от центъра на вниманието? Защо никога не сяда на първия ред? Защо им е толкова трудно да го открият хората с камерите? Защо говори толкова тихо и отклонява вниманието към колоездача си. Нима действително не знае, че всички тези хора дошли от различни държави и континенти му се възхищават и искат да попият всеки негов жест и всяка дума?
Знаеш ли, според мен, той наистина не знае. Скромността на Георги не е поза - тя е негова натура. Ако можеше да видиш как непосредствено се държи с хората около себе си, как намира усмивка, уважение и добра дума за всекиго, колко неподправено се смущават очите му когато някой почне да го хвали - сигурно щеше да си кажеш: Боже, колко обикновени хора били гениите... и колко гениално е да си обикновен!
Така ми се иска да бе станал съучастник на разговорите ми с Георги. Не тези, в които описва механизмите на болидите си, а тези в които стана дума за други неща. Иска ми се да беше чул лично от него, защо след 40 години извън родината, още носи България в сърцето си и защо най-съвършените превозни средства в света са кръстени с името "Вaрна". Много ми се иска да беше чул и следните думи излезли от собствената му уста: "За малко сме тука, приятелю. И докато ни има, трябва да направим нещо хубаво и след това да му помогнем да стигне до колкото се може повече хора. Остави ги рекордите. Искам чрез моята "Вaрна" да разпространя идеята, че можем да постигнем невероятна ефикасност и вместо да се самоунищожаваме да използваме чистата енергия, която е навсякъде около нас."
"Знаеш ли" - добави Георги - "Аз не пазя в тайна дизайните си. Давам ги на всекиго и много от съперниците ми са копирали изцяло "Вaрна". Важно е тя да бъде достояние на всички. За мен е мистерия защо продължавам да печеля. Явно е нещо в детайлите...нещо в ръцете ми. Мисля да се пенсионирам - не защото не искам да се състезавам, а защото искам и другите да почнат да печелят. Така би било по-добре за всички. Конкуренцията води до прогрес."
Но не и тази година, Георги. Още е рано за пенсия. И този път пустинята посрещна гениалния българин и неговата нова, снежно бяла "Вaрна Темпест", знаейки идеално, че ще хвърчат световни рекорди. Ех, ако можеше да видиш, читателю, как излетя като мълния пилотът на Георги - Сам Уитингам и как набра безумна скорост за да счупи отново рекорда си. Искаше ми се много да видиш и как малко по-късно, една симпатична французойка на име Барбара Буатои се настани леко напрегната във Варна Диабло 3. Беше дошла тук чак от Париж по покана на Георги, който искаше да я направи най-бързата жена в света. Беше малко преди залез, когато вятърът внезапно утихна и пустинята стана неестествено тиха. Секунди по късно, Барбара смаза световния рекорд за жени постигайки фрапантните 121 км/ч. Това я направи не само най-бързата жена в света, но и най-бързият човек в Европа. Само трима мъже в света са развивали по-голяма скорост от нея!
След цяла седмица, състезанията и този път завършиха както в предишните години: с абсолютно надмощие на ракетите на Георги, но този път не с един, а с два световни рекорда. Останалите отбори подобриха собствените си резултати, но все още са на светлинни години зад нисичкия български гигант. Седемте дни отлетяха толкова бързо. Георги е щастлив, изморен и малко тъжен...защото е време да си тръгваме.
"Ама Емчо, ти си просто едно златно дете!" - казва на раздяла Георги на сина ми, който естествено го обожава и след това ме прегръща за сбогом силно и някак особено, сякаш иска да прегърне нещо много повече от мен. И в този момент, читателю, замирам, защото си давам сметка, че всъщност ти действително си бил тук, с мен в пустинята. Вярно, нямаше те в колата, но явно съм те довел, без дори да подозирам, чак тук в безизразната пустош на Невада поради простата причина, че Георги е искал да те прегърне. Нали разбираш какво имам предвид?
Така ми се иска да се гордееш с него поне толкова колкото и аз. Така ми се иска и на теб да ти става топло всеки път, когато чуеш за подвизите му. Така ми се иска да разкажеш историята му и на други, за да не тъне името му в забрава в собствената му родина. Така ми се иска да му кажеш някоя добра дума ето тук: varna@varnahandcycles.com или поне да му намериш уютно място в мислите си.
Тръгваме си от пустинята с озадачаващото усещане, че могат да бъдат намерени много ценни неща дори в географския център на нищото. Саковете са в багажника. Лед Цепелин в уредбата. Чакат ни хиляди километри. Но кой знае защо хвърлям един последен поглед назад в огледалото и виждам с изненада, че Георги е все още там - самотен, тъжен силует, махащ за сбогом с ръка. Един 67-годишен, малък принц в голямата пустиня. И ето, че поглеждам с усмивка към теб, далечни приятелю, седящ до мен на празната седалка, защото знам, че точно сега, докато очите ни изпращат Георги, и аз и ти мислим за едно и също нещо. Онези прочути думи на мъдрия Екзюпери: "Красотата на пустинята е в това, че някъде в себе си тя крие кладенец".
Иво Иванов (Невада)
[img]http://img3.sportal.bg/uploads/tinymce/ ... m_2008.jpg[/img]
(Този път великият Георги Георгиев постави два световни рекорда!)
Така ми се иска да не пиша нито дума за това пътуване, далечни приятелю. Толкова по-хубаво, по-истинско би било да можех просто да те взема с мен. Шосето трябва да се изживее - не да се разказва. Седалката до мен е празна. Можеше да си хвърлиш сака до моя в багажника, да яхнем верния миниван, да наблъскаме с Лед Цепелин уредбата и да отворим прозорците. Представяш ли си как хубаво щяхме да си изкараме по пътя към пустинята? Нямаше да се налага да карам без почивка хиляди километри ден и нощ; да се боря с хипнозата на пресечената линия; да търкам яростно изтощени очи; да пристигам с окървавен мазол на свивката на палеца.
Щяхме да си предаваме волана на всеки 6 часа; да се любуваме на неземните пейзажи и да отговаряме заедно на хилядите въпроси пристигащи с ритмична неизчерпаемост от задната седалка, където се е разположил господин Любопитство - осемгодишният ми син.
Щяхме да караме като омагьосани директно на запад, към хоризонта, който дърпа магистралата към себе си, като безкраен, асфалтов конец. И като по конец, разбира се, щяхме да пресечем прериите на Канзас, да прорежем отдясно Колорадо и да нахълтаме в Скалистите планини. Сигурно щяхме да спрем да спим някъде в прелестния западен Уайоминг, чийто красоти сякаш са откраднати от декорите на някой уестърн.
Щяхме да седнем на капака и да обърнем по една студена бира с дъното към звездите. И сигурно в този момент щях да се плесна по челото и да попитам и теб и себе си: "Накъде сме тръгнали, човече? Що за откачена авантюра? Луди ли сме да караме чак до сърцето на Невада? Там, където няма нищо освен безжизнена пустиня?" А ти, приятелю, сигурно щеше да отвърнеш с усмивка: "Ех, Ивчо не си ли чел Екзюпери? Нима не помниш прочутите думи на малкия принц: "Красотата на пустинята е в това, че някъде в себе си тя крие кладенец."
Така че щяхме да продължим на запад; да минем покрай голямото солено езеро; щяхме да се заровим с трепет в хранопровода на побесняла буря и да се доверим сляпо на пътя, криволичещ уверено между светкавиците. И в един хубав ден, най-после щяхме да стигнем до целта си: Бетъл Маунтайн, щата Невада, където според моите скромни изчисления се намира самият географски център на нищото. Щяхме да се огледаме озадачени и да се питаме как е възможно в 21 век, в една толкова индустриализирана държава да съществува такава необятна, дива, недокосната пустош?
Тук всяка малка промяна отнема столетия. Слънцето, вятърът и времето са се трудили упорито с години за да обезобразят лицето на пустинята, така че никoй да не я пожелае. Всъщност не е съвсем така. Ако беше тук с мен, щеше да видиш, че в момента тук гъмжи от нейни ухажори. Всеки септември, в продължение на една седмица в Бетъл Маунтайн се събират най-бързите хора на планетата. Причината е самотното шосе номер 305 - най-правият, плосък и идеален за състезания път в Съединените Щати. Надморската височина е също перфектна: 1400 метра. Идеята е да се развие максимална скорост, генерирана само с човешки услия. Става въпорс за въртене на педали, но е много трудно футуристичните ракети на две колелета да бъдат наречени велосипеди.
Година след година, отбори от различни краища на света си дават среща тук с надеждата да детронират уникалните болиди на един изключителен, 67 -годишен българин на име Георги Георгиев. Той е нисичкият, крехък и широко усмихнат човек, който отказа да ме посрещне със здрависване и ме прегърна с неочаквана сила още щом кракът ми слезна от колата. Заради него исках да те взема на път и да те доведа тук, читателю. Така ми се иска да знаеш за неговите легендарни подвизи и за невероятната му, необяснима дарба. Искаше ми се да те запозная с него, защото знам че срещнеш ли го веднъж, няма да го забравиш никога. Ах, как щеше да се гордееш с него, ако беше видял как всички го обикалят като деца и го гледат в очите. Как очакват всяка негова дума.
Няма да разказвам отново цялата история, да обяснявам защо Георги живее на островче в Тихия Океан, да се връщам пак към причината болидите му да се казват "Вaрна", да анализирам творенията му, счупили безброй световни рекорди, да обяснявам защо толкова много хора го наричат гении и т.н. Ти сигурно вече си чел историята от миналата година. Ако не си, направи го ето тук: http://www.sportal.bg/news.php?id=134357" onclick="window.open(this.href);return false; - няма да сгрешиш ако й отделиш 10 минути. В нея става дума както за изпълнения с премеждия живот на Георги, така и за изумителното му постижение от миналата година, когато "Варна Диабло 3", водена от канадския пистов колоездач Сам Уитингам, смаза световния рекорд, постигайки 132.5 км/час. Това е 1/10 от скоростта на звука с двигател една единствена човешка сила!
Тази година исках да сме тук, защото има все още толкова много загадки около Георги. Има толкова много, което не разбираме. Как е възможно един скулптор без математически познания, без компютри, лаборатории и аеродинамични тунели, сам самичък да създава най-съвършените превозни средства? Да надделява над учени, университети и спонсорирани екипи? "Двете си ръце имам и работилницата в дворчето. Това е всичко" - казва Георги - "Това което може би притежавам в повече е, че като ваятел, имам вътрешен усет към формите в природата. Някак си знам точно какво трябва да направ, за да скрия "Варна" от вятъра и да я направя най-бърза. Процесът е вътрешен. Нямам точно обяснение как го правя."
Но кой ще попиташ е Георги? Що за човек е? Какво става в съзнанието и душата му? Нали за това толкова исках да дойдем тук. За да усетим по-добре човека скрит от собствената си легенда. Всичко останало вече го знаем. Ако беше и ти тук до мене, щяхме заедно да се възхищаваме на неговата неописуема скромност и неподправена добрина. Как все така става, че Георги се измъква от центъра на вниманието? Защо никога не сяда на първия ред? Защо им е толкова трудно да го открият хората с камерите? Защо говори толкова тихо и отклонява вниманието към колоездача си. Нима действително не знае, че всички тези хора дошли от различни държави и континенти му се възхищават и искат да попият всеки негов жест и всяка дума?
Знаеш ли, според мен, той наистина не знае. Скромността на Георги не е поза - тя е негова натура. Ако можеше да видиш как непосредствено се държи с хората около себе си, как намира усмивка, уважение и добра дума за всекиго, колко неподправено се смущават очите му когато някой почне да го хвали - сигурно щеше да си кажеш: Боже, колко обикновени хора били гениите... и колко гениално е да си обикновен!
Така ми се иска да бе станал съучастник на разговорите ми с Георги. Не тези, в които описва механизмите на болидите си, а тези в които стана дума за други неща. Иска ми се да беше чул лично от него, защо след 40 години извън родината, още носи България в сърцето си и защо най-съвършените превозни средства в света са кръстени с името "Вaрна". Много ми се иска да беше чул и следните думи излезли от собствената му уста: "За малко сме тука, приятелю. И докато ни има, трябва да направим нещо хубаво и след това да му помогнем да стигне до колкото се може повече хора. Остави ги рекордите. Искам чрез моята "Вaрна" да разпространя идеята, че можем да постигнем невероятна ефикасност и вместо да се самоунищожаваме да използваме чистата енергия, която е навсякъде около нас."
"Знаеш ли" - добави Георги - "Аз не пазя в тайна дизайните си. Давам ги на всекиго и много от съперниците ми са копирали изцяло "Вaрна". Важно е тя да бъде достояние на всички. За мен е мистерия защо продължавам да печеля. Явно е нещо в детайлите...нещо в ръцете ми. Мисля да се пенсионирам - не защото не искам да се състезавам, а защото искам и другите да почнат да печелят. Така би било по-добре за всички. Конкуренцията води до прогрес."
Но не и тази година, Георги. Още е рано за пенсия. И този път пустинята посрещна гениалния българин и неговата нова, снежно бяла "Вaрна Темпест", знаейки идеално, че ще хвърчат световни рекорди. Ех, ако можеше да видиш, читателю, как излетя като мълния пилотът на Георги - Сам Уитингам и как набра безумна скорост за да счупи отново рекорда си. Искаше ми се много да видиш и как малко по-късно, една симпатична французойка на име Барбара Буатои се настани леко напрегната във Варна Диабло 3. Беше дошла тук чак от Париж по покана на Георги, който искаше да я направи най-бързата жена в света. Беше малко преди залез, когато вятърът внезапно утихна и пустинята стана неестествено тиха. Секунди по късно, Барбара смаза световния рекорд за жени постигайки фрапантните 121 км/ч. Това я направи не само най-бързата жена в света, но и най-бързият човек в Европа. Само трима мъже в света са развивали по-голяма скорост от нея!
След цяла седмица, състезанията и този път завършиха както в предишните години: с абсолютно надмощие на ракетите на Георги, но този път не с един, а с два световни рекорда. Останалите отбори подобриха собствените си резултати, но все още са на светлинни години зад нисичкия български гигант. Седемте дни отлетяха толкова бързо. Георги е щастлив, изморен и малко тъжен...защото е време да си тръгваме.
"Ама Емчо, ти си просто едно златно дете!" - казва на раздяла Георги на сина ми, който естествено го обожава и след това ме прегръща за сбогом силно и някак особено, сякаш иска да прегърне нещо много повече от мен. И в този момент, читателю, замирам, защото си давам сметка, че всъщност ти действително си бил тук, с мен в пустинята. Вярно, нямаше те в колата, но явно съм те довел, без дори да подозирам, чак тук в безизразната пустош на Невада поради простата причина, че Георги е искал да те прегърне. Нали разбираш какво имам предвид?
Така ми се иска да се гордееш с него поне толкова колкото и аз. Така ми се иска и на теб да ти става топло всеки път, когато чуеш за подвизите му. Така ми се иска да разкажеш историята му и на други, за да не тъне името му в забрава в собствената му родина. Така ми се иска да му кажеш някоя добра дума ето тук: varna@varnahandcycles.com или поне да му намериш уютно място в мислите си.
Тръгваме си от пустинята с озадачаващото усещане, че могат да бъдат намерени много ценни неща дори в географския център на нищото. Саковете са в багажника. Лед Цепелин в уредбата. Чакат ни хиляди километри. Но кой знае защо хвърлям един последен поглед назад в огледалото и виждам с изненада, че Георги е все още там - самотен, тъжен силует, махащ за сбогом с ръка. Един 67-годишен, малък принц в голямата пустиня. И ето, че поглеждам с усмивка към теб, далечни приятелю, седящ до мен на празната седалка, защото знам, че точно сега, докато очите ни изпращат Георги, и аз и ти мислим за едно и също нещо. Онези прочути думи на мъдрия Екзюпери: "Красотата на пустинята е в това, че някъде в себе си тя крие кладенец".
Иво Иванов (Невада)
[img]http://img3.sportal.bg/uploads/tinymce/ ... m_2008.jpg[/img]
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: За колоездача, лекаря, кънкобегача... и старите кодове -
Обетът на кучето
Иво Иванов, Канзас | 23 февруари 2016
[img]http://i2.offnews.bg/events/2016/02/23/ ... 6hdk7a.jpg[/img]
Новият брой на списание Travel & Extreme Explorer, посветен на възхода на свръхчовека през новото столетие ни предостави уводната си статия написана от нашия редовен автор Иво Иванов.
Преди десетина години двама приятели - млади и доскоро силни момчета се озоваха в една и съща военно-полева болница в отделението за тежки изгаряния. Няколко дни преди това конвоят им бил нападнат някъде сред пясъците на Ирак, по всяка вероятност от една от същите групировки, които днес се бият под черното знаме на ИДИЛ. Двамaта, които били на практика две току-що завършили гимназия хлапета, някак си оцелeли сред експлозиите, но на каква цена?! Лицата им били завинаги обезобразени, телата - съсипани, кожатa и плъттa - стопени в разкривенa, безформенa тъкан. Изгарянията и раните ги потопили в магмен океан от постоянни, непоносими болки, но може би още по-непоносими били мислите за бъдещето - за това какво ги чака отвъд болничните стени, за дългия път към някаква друга, инвалидна самоличност, за която и двамата не искали да мислят.
Така че двете момчета дали обет... обет да сложат край на живота си заедно. Там, в болницата. Преди да се разтворят стените ù. Преди да са ги видели близките им. Преди бъдещето, от което се страхували, да е изпепелило душите им. И някак си, точно в този ден, часове преди да изпълнят мрачния си обет, двамaта войника се оказали заедно пред телевизора, по който се излъчвало предаване за Кайл Мейнард (прочeтете за тази изумителна личност тук).
Изгледали онемели и невярващи трудно описуемата история на сърцатия шампион по свободна борба, роден без крака и ръце, и нарушили дългото мълчание, последвало след края на предаването само за да дадат нов обет: да не споменават никога повече никакво самоубийство, да приемат всяка битка и всяко предизвикателство с отворени обятия, да се борят, да печелят, и никога, никога да не търсят оправдания за нищо... като Кайл.
Минало време. Раните позараснали и двамата приятели успeли да се приберат в Америка. Но нещо неочаквано се случило на летището във Вашингтон. Там, на същия терминал, на който пристигнали, двете момчета се натъкнали на особен пътник, чакащ търпеливо своят самолет: млад мъж без крака и ръце - техния спасител Кайл Мейнард!
Случайност? Синхроничност? Знак от съдбата? Каквато и да е причината, развълнуваните младежи знаели, че трябва да говорят с него. Да му благодарят. Да го прегърнат. И добре че са го направили, защото без да искат, навярно са спасили и самия него. Работата е там, че в този момент за пръв път в живота си Кайл бил в състояние на жестока криза и депресия. За пръв път имал съмнения за смисъла на собствения си живот. За пръв път се питал: дали всичко не беше напразно? Кайл казва, че когато се прибрал в хотела си след срещата с двамата обезобразени войници, се разплакал...и не можел да спре. Провидението бе изпратило Кайл на две наранени души в най-необходимия момент и после бе пратило тях на него, за да му вдъхнат вяра в собствения му смисъл. Когато най-после сълзите пресъхнали, решил че няма право да се съмнява в мисията си на този свят и че ще продължава да бъде откаченият човек, който винаги е бил и да гони мечтите си, колкото и абсурдни да изглеждат на другите. И така, преди няколко години Кайл се озова в подножието на стария стратовулкан в сърцето на Танзания, наречен Килиманджаро. Не го чакаха 5,895 метра. Чакаха го пет милиона осемстотин деведесет и пет хиляди сантиметра. Защото Кайл щеше да пълзи девет дена до връх Ухуру - без крака и без ръце сантиметър по болезнен сантиметър!
Беше донесъл със себе си в малка торбичка прахта на войник на име Кори Джонсън. Преди да загине в Афганистан, пехотинецът често казвал, че мечтае да се изкачи на Килиманджаро. Мейнард бе решил, че след като цял живот се е борил за собствените си мечти, е време да се пребори и за мечтата на другиго.
“Не минава ден, в който да не мисля за двете момчета на летището - казва Кайл. - Правя го заради тях, заради Кори и заради всички хора по света, които имат нужда да повярват в себе си.”
Изкачването бе кошмарно за Кайл. Той настояваше да изпълзи до върха сам, без съоръжения и помощ. След себе си остави буквално кървава диря. Беше смазан физически, с жестоки отворени рани и вбесяващи болки във врата и кръста. “Едно от нещата, които ми помогнаха, - твърди Мейнард - е, че гледах не колко много ми остава до върха, а колко много съм оставил зад себе си. Общо взето така върви целият ми живот, такъв е принципът - крачка по крачка”.
Вижте, Кайл си е Кайл - никога не трябва да се съмнявате в мечтите му, така че в един хубав януарски ден, прахта на пехотинеца Кори Джонсън бе връчена на планинския вятър, който я понесе високо в небесата над Килиманджаро.
[img]http://offnews.bg/images/events/2016/02 ... _559x*.jpg[/img]
Кайл Мейнард стана първият човек, стъпил без четири крайници на най-високата точка на Африканския континент, но той е далеч повече от покорител на планината. Той е покорител на всяко нещо, което може да му попречи да надвие себе си. Някой беше казал, че не е важно колко е силно кучето, което участва в битката, а колко е силна битката, която участва в кучето. Битката, която ни движи. На нея е посветен целия живот на Кайл Мейнард.
Новият век вече е нагазил дълбоко във второто си десетилетие и може би е време да се запитаме: какво трябва да очакваме от човека на 21 век? Какво трябва да очакваме от себе си? Поне за мен отговорът е толкова в Кайл, колкото и в самите нас.
Битката в кучето. Човек забелязва колко трудни са препятствията само тогава, когато откъсне поглед от целта си. И колкото по-бързо осъзнаем, че във всеки човек живее по един непримирим, скърцащ със зъби, катерещ се нагоре Кайл Мейнард, толкова по-бързо всеки един от нас ще се добере до заснежения купол на своя собствен величествен Килиманджаро.
Иво Иванов, Канзас | 23 февруари 2016
[img]http://i2.offnews.bg/events/2016/02/23/ ... 6hdk7a.jpg[/img]
Новият брой на списание Travel & Extreme Explorer, посветен на възхода на свръхчовека през новото столетие ни предостави уводната си статия написана от нашия редовен автор Иво Иванов.
Преди десетина години двама приятели - млади и доскоро силни момчета се озоваха в една и съща военно-полева болница в отделението за тежки изгаряния. Няколко дни преди това конвоят им бил нападнат някъде сред пясъците на Ирак, по всяка вероятност от една от същите групировки, които днес се бият под черното знаме на ИДИЛ. Двамaта, които били на практика две току-що завършили гимназия хлапета, някак си оцелeли сред експлозиите, но на каква цена?! Лицата им били завинаги обезобразени, телата - съсипани, кожатa и плъттa - стопени в разкривенa, безформенa тъкан. Изгарянията и раните ги потопили в магмен океан от постоянни, непоносими болки, но може би още по-непоносими били мислите за бъдещето - за това какво ги чака отвъд болничните стени, за дългия път към някаква друга, инвалидна самоличност, за която и двамата не искали да мислят.
Така че двете момчета дали обет... обет да сложат край на живота си заедно. Там, в болницата. Преди да се разтворят стените ù. Преди да са ги видели близките им. Преди бъдещето, от което се страхували, да е изпепелило душите им. И някак си, точно в този ден, часове преди да изпълнят мрачния си обет, двамaта войника се оказали заедно пред телевизора, по който се излъчвало предаване за Кайл Мейнард (прочeтете за тази изумителна личност тук).
Изгледали онемели и невярващи трудно описуемата история на сърцатия шампион по свободна борба, роден без крака и ръце, и нарушили дългото мълчание, последвало след края на предаването само за да дадат нов обет: да не споменават никога повече никакво самоубийство, да приемат всяка битка и всяко предизвикателство с отворени обятия, да се борят, да печелят, и никога, никога да не търсят оправдания за нищо... като Кайл.
Минало време. Раните позараснали и двамата приятели успeли да се приберат в Америка. Но нещо неочаквано се случило на летището във Вашингтон. Там, на същия терминал, на който пристигнали, двете момчета се натъкнали на особен пътник, чакащ търпеливо своят самолет: млад мъж без крака и ръце - техния спасител Кайл Мейнард!
Случайност? Синхроничност? Знак от съдбата? Каквато и да е причината, развълнуваните младежи знаели, че трябва да говорят с него. Да му благодарят. Да го прегърнат. И добре че са го направили, защото без да искат, навярно са спасили и самия него. Работата е там, че в този момент за пръв път в живота си Кайл бил в състояние на жестока криза и депресия. За пръв път имал съмнения за смисъла на собствения си живот. За пръв път се питал: дали всичко не беше напразно? Кайл казва, че когато се прибрал в хотела си след срещата с двамата обезобразени войници, се разплакал...и не можел да спре. Провидението бе изпратило Кайл на две наранени души в най-необходимия момент и после бе пратило тях на него, за да му вдъхнат вяра в собствения му смисъл. Когато най-после сълзите пресъхнали, решил че няма право да се съмнява в мисията си на този свят и че ще продължава да бъде откаченият човек, който винаги е бил и да гони мечтите си, колкото и абсурдни да изглеждат на другите. И така, преди няколко години Кайл се озова в подножието на стария стратовулкан в сърцето на Танзания, наречен Килиманджаро. Не го чакаха 5,895 метра. Чакаха го пет милиона осемстотин деведесет и пет хиляди сантиметра. Защото Кайл щеше да пълзи девет дена до връх Ухуру - без крака и без ръце сантиметър по болезнен сантиметър!
Беше донесъл със себе си в малка торбичка прахта на войник на име Кори Джонсън. Преди да загине в Афганистан, пехотинецът често казвал, че мечтае да се изкачи на Килиманджаро. Мейнард бе решил, че след като цял живот се е борил за собствените си мечти, е време да се пребори и за мечтата на другиго.
“Не минава ден, в който да не мисля за двете момчета на летището - казва Кайл. - Правя го заради тях, заради Кори и заради всички хора по света, които имат нужда да повярват в себе си.”
Изкачването бе кошмарно за Кайл. Той настояваше да изпълзи до върха сам, без съоръжения и помощ. След себе си остави буквално кървава диря. Беше смазан физически, с жестоки отворени рани и вбесяващи болки във врата и кръста. “Едно от нещата, които ми помогнаха, - твърди Мейнард - е, че гледах не колко много ми остава до върха, а колко много съм оставил зад себе си. Общо взето така върви целият ми живот, такъв е принципът - крачка по крачка”.
Вижте, Кайл си е Кайл - никога не трябва да се съмнявате в мечтите му, така че в един хубав януарски ден, прахта на пехотинеца Кори Джонсън бе връчена на планинския вятър, който я понесе високо в небесата над Килиманджаро.
[img]http://offnews.bg/images/events/2016/02 ... _559x*.jpg[/img]
Кайл Мейнард стана първият човек, стъпил без четири крайници на най-високата точка на Африканския континент, но той е далеч повече от покорител на планината. Той е покорител на всяко нещо, което може да му попречи да надвие себе си. Някой беше казал, че не е важно колко е силно кучето, което участва в битката, а колко е силна битката, която участва в кучето. Битката, която ни движи. На нея е посветен целия живот на Кайл Мейнард.
Новият век вече е нагазил дълбоко във второто си десетилетие и може би е време да се запитаме: какво трябва да очакваме от човека на 21 век? Какво трябва да очакваме от себе си? Поне за мен отговорът е толкова в Кайл, колкото и в самите нас.
Битката в кучето. Човек забелязва колко трудни са препятствията само тогава, когато откъсне поглед от целта си. И колкото по-бързо осъзнаем, че във всеки човек живее по един непримирим, скърцащ със зъби, катерещ се нагоре Кайл Мейнард, толкова по-бързо всеки един от нас ще се добере до заснежения купол на своя собствен величествен Килиманджаро.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.
Re: За колоездача, лекаря, кънкобегача... и старите кодове -
Снощи изкарахме 4 пълни часа в зала ВИВАКОМ Хол - там се състоя представянето на новата книга на Иво (Иванов). Е.... имах предостатъчно време да прочета статията, за която така и не намерих време, а именно "За колоездача, лекаря, кънкобегача .... и старите кодове". И знаете ли..... не съжалявам, че едва сега се докосвам до нейното (не)скрито послание, защото.... обстоятелствата около мен са такива, че много добре разбирам... смисъла на тази метафора:
Всички знаем колко е важно човек да не губи своята самоличност, но какво става тогава, когато самоличността ти не е нищо повече от координати на мястото, където са катастрофирали мечтите ти?
Всички знаем колко е важно човек да не губи своята самоличност, но какво става тогава, когато самоличността ти не е нищо повече от координати на мястото, където са катастрофирали мечтите ти?
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."
Радостина А. Ангелова - поетеса
Радостина А. Ангелова - поетеса
Re: За колоездача, лекаря, кънкобегача... и старите кодове -
...Кънкьорът и колоездачът ще бъдат част от него до края на дните му, но истинската му самоличност – тази, на чийто прозорец няма решетки - винаги ще принадлежи на лекаря.
Казват, че кризата на идентичността е характерна за хората на изкуството и особено за актьорите, използващи метода на Станиславски. Най-добрите от тях са свикнали да се превъплъщават до такава степен в героите си, че често с месеци губят своята собствена идентичност... като Джак Никълсън например. Истината е, че той не бе в ролята на Дейвид Лок или Дейвид Робинсън, или някой друг. Той играеше Джак Никълсън и навярно затова филмът има огромна стойност за него. Може би затова почти никой нe бе изненадан, когато именно той се оказа мистериозният колекционер, отмъкнал филма на Антониони от световния архив. За щастие, след като му се наслаждава в продължение на две десетилетия, големият актьор най-после се раздели с негатива преди няколко години и предостави филма изцяло на Sony Pictures, заявявайки, че просто иска той да бъде разпространяван без съкращения и комерсиални модификации.
Понякога наричаме киното седмо изкуство и причината не e нито Спайдърмен, нито Годзила. Причината са творения като “Професия: репортер”, които ни карат да мислим, да се съмняваме и да търсим не само големите отговори, но и техните въпроси. Аз не вярвам на тези, които твърдят, че днешната генерация не може да оцени филма. Изкуството си е изкуство и дори след 400 години ще има хора, които ще се взират в подвижните картини на Антониони и ще оставят въображението си да се лута омагьосано из неговите пищни композиции.
Разбира се, както сега, така и тогава ще има и такива, които няма да искат да разберат нито посланията на италианския режисьор, нито живота на добрия, скромен лекар. Но те нямат вина. По-скоро имат проблем. Проблем толкова стар, колкото е стара уязвимата човешка самоличност. Вие вече се досещате точно кой е той, нали? Да, разбира се, напълно сте прави: техният проблем е, че се опитват да правят превод на всяко свое преживяване, използвайки все същите стари кодове.
Казват, че кризата на идентичността е характерна за хората на изкуството и особено за актьорите, използващи метода на Станиславски. Най-добрите от тях са свикнали да се превъплъщават до такава степен в героите си, че често с месеци губят своята собствена идентичност... като Джак Никълсън например. Истината е, че той не бе в ролята на Дейвид Лок или Дейвид Робинсън, или някой друг. Той играеше Джак Никълсън и навярно затова филмът има огромна стойност за него. Може би затова почти никой нe бе изненадан, когато именно той се оказа мистериозният колекционер, отмъкнал филма на Антониони от световния архив. За щастие, след като му се наслаждава в продължение на две десетилетия, големият актьор най-после се раздели с негатива преди няколко години и предостави филма изцяло на Sony Pictures, заявявайки, че просто иска той да бъде разпространяван без съкращения и комерсиални модификации.
Понякога наричаме киното седмо изкуство и причината не e нито Спайдърмен, нито Годзила. Причината са творения като “Професия: репортер”, които ни карат да мислим, да се съмняваме и да търсим не само големите отговори, но и техните въпроси. Аз не вярвам на тези, които твърдят, че днешната генерация не може да оцени филма. Изкуството си е изкуство и дори след 400 години ще има хора, които ще се взират в подвижните картини на Антониони и ще оставят въображението си да се лута омагьосано из неговите пищни композиции.
Разбира се, както сега, така и тогава ще има и такива, които няма да искат да разберат нито посланията на италианския режисьор, нито живота на добрия, скромен лекар. Но те нямат вина. По-скоро имат проблем. Проблем толкова стар, колкото е стара уязвимата човешка самоличност. Вие вече се досещате точно кой е той, нали? Да, разбира се, напълно сте прави: техният проблем е, че се опитват да правят превод на всяко свое преживяване, използвайки все същите стари кодове.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: За колоездача, лекаря, кънкобегача... и старите кодове -
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: За колоездача, лекаря, кънкобегача... и старите кодове -
Не плачете за Марика, 1 част, разказ на Иво Иванов
[img]http://offnews.bg/images/events/2017/02 ... _559x*.jpg[/img]
Не плачете за Марика, 2 част
[img]http://i2.offnews.bg/events/2017/02/17/ ... _559x*.jpg[/img]
[img]http://offnews.bg/images/events/2017/02 ... _559x*.jpg[/img]
Не плачете за Марика, 3 част
...Знаете ли, ще си призная нещо малко странно за силна жена като мен. Имам слабост към един мюзикъл. Аз по принцип не си падам по този жанр. Харесвам по-скоро неща като Адажиото на Албинони, Реквиема на Моцарт, Ник Кейв... такъв тип музика. Е, и един мюзикъл. Не, не е „Ла Ла Ленд“. Казва се „Ах, този джаз“ на гениалния Боб Фоси. Това е особен филм. Нелинеен. Хипнотичен. Неочакван. С по-различна музика. По-различна хореография. По-различно послание. Режисьорът разказва старата сага за твореца и неговия верен спътник – саморазрушението. И намеква, че понякога нещата, които талантът ти иска да оставиш на света, изискват най-голямата жертва – теб самия. Създавай, умирай, но не спирай. Филмът е за самия Боб Фоси, но можеше да бъде и за Джим Морисън, и за Кобейн, и за Буковски, и за много други. „Ах, този джаз“ ни дари с най-нестандартния образ на смъртта, който някога съм виждала. Тя бе изиграна от неотразимата Джесика Ланг. Облечена в бяла рокля, тя бе ефирна, нежна и прелъстителна. Привличането между нея и главния герой беше толкова естествено... толкова логично. Те се търсеха, обичаха и искаха и когато флиртът им най-после прерасна в смърт, Джесика Ланг бе сложила булчински воал. Няма да забравя усмивката ѝ в края на филма – ъгълчетата на устните ѝ приличаха на избавление. Хубав филм. Чудя се дали Марика някога го е гледала. В последните месеци състоянието ѝ се влоши. Започна да губи зрението си. Все по-трудно ѝ е да използва ръцете си. Болките вече са почти непрекъснати. Болестта е все по-агресивна. Все по-садистична. Понякога Марике буди съседите, крещейки от болка. Морфинът помага, но я потапя в лепкава мъгла. Зен все по-често побутва коленете ѝ в предчувствие на поредния жесток припадък. Хубавите дни стават все по-малко. Лошите... лошите дни ги поглъщат.
[img]http://offnews.bg/images/events/2017/02 ... _559x*.jpg[/img]
Не плачете за Марика, 2 част
[img]http://i2.offnews.bg/events/2017/02/17/ ... _559x*.jpg[/img]
[img]http://offnews.bg/images/events/2017/02 ... _559x*.jpg[/img]
Не плачете за Марика, 3 част
...Знаете ли, ще си призная нещо малко странно за силна жена като мен. Имам слабост към един мюзикъл. Аз по принцип не си падам по този жанр. Харесвам по-скоро неща като Адажиото на Албинони, Реквиема на Моцарт, Ник Кейв... такъв тип музика. Е, и един мюзикъл. Не, не е „Ла Ла Ленд“. Казва се „Ах, този джаз“ на гениалния Боб Фоси. Това е особен филм. Нелинеен. Хипнотичен. Неочакван. С по-различна музика. По-различна хореография. По-различно послание. Режисьорът разказва старата сага за твореца и неговия верен спътник – саморазрушението. И намеква, че понякога нещата, които талантът ти иска да оставиш на света, изискват най-голямата жертва – теб самия. Създавай, умирай, но не спирай. Филмът е за самия Боб Фоси, но можеше да бъде и за Джим Морисън, и за Кобейн, и за Буковски, и за много други. „Ах, този джаз“ ни дари с най-нестандартния образ на смъртта, който някога съм виждала. Тя бе изиграна от неотразимата Джесика Ланг. Облечена в бяла рокля, тя бе ефирна, нежна и прелъстителна. Привличането между нея и главния герой беше толкова естествено... толкова логично. Те се търсеха, обичаха и искаха и когато флиртът им най-после прерасна в смърт, Джесика Ланг бе сложила булчински воал. Няма да забравя усмивката ѝ в края на филма – ъгълчетата на устните ѝ приличаха на избавление. Хубав филм. Чудя се дали Марика някога го е гледала. В последните месеци състоянието ѝ се влоши. Започна да губи зрението си. Все по-трудно ѝ е да използва ръцете си. Болките вече са почти непрекъснати. Болестта е все по-агресивна. Все по-садистична. Понякога Марике буди съседите, крещейки от болка. Морфинът помага, но я потапя в лепкава мъгла. Зен все по-често побутва коленете ѝ в предчувствие на поредния жесток припадък. Хубавите дни стават все по-малко. Лошите... лошите дни ги поглъщат.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: За колоездача, лекаря, кънкобегача... и старите кодове -
Деска, Иво пак ме "застреля" с невероятното си майсторство....... Не знам как го прави. Познавам го от известно време ...... и не мога да стигна до него, до същността му, до ядрената реакция вътре в него, която създава тези шедьоври.... Понякога имам чувството.....,, че аз съм разказвачът.... Веднъж май споменах пред него, че имам чувството, че пише с "женска чувствителност", т.е., че разказите му са пропити с такова светоусещане..... Не съм сигурна, че го прие.... Ама той като цяло много трудно приема комплименти... И не само..... Страхотен текст!!!!
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."
Радостина А. Ангелова - поетеса
Радостина А. Ангелова - поетеса
Re: За колоездача, лекаря, кънкобегача... и старите кодове -
Надявах се да го видиш и ти, да.
И двете с теб много обичаме да го четем.
За мен той е един от най-стойностните и чувствителни автори, до които съм се докосвала.
Пореден негов разказ, който ме остава без думи.
Просто безмълвна и изпълнена със смисъл.
И двете с теб много обичаме да го четем.
За мен той е един от най-стойностните и чувствителни автори, до които съм се докосвала.
Пореден негов разказ, който ме остава без думи.
Просто безмълвна и изпълнена със смисъл.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.