Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Свобода на словото
Публикувай отговор
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Таро-календар за месец Октомври, Илиaна Смилянова

Изображение

Изображение

След сезонното преориентиране през септември, октомври ни центрира върху колелото на промяната, като ни помага да използваме и попътните, и насрещните житейски ветрове, да откриваме смисъл и в големите, и в малките събития и срещи. Дарени с устойчивост и с желание да приемаме, можем да видим и цялата картина, и отделните детайли, които, с наша помощ, я изграждат и поддържат. Минута след минута, ден след ден...

Десeтка жезли*
За умението да завършваме, без да се довършваме
Вгледайте се навътре и открийте кое започнато от вас дело очаква своето приключване, коя финална линия чака да я пресечете. Мобилизирайте волята си и извървете последните стъпки до своята цел. При нужда редуцирайте товара, отговорностите, които сте поели – най-вече по задължение. Отделете внимателно "искам" от "трябва" и потърсете промяна в посоката, в която вървите срещу себе си и (се) насилвате. Използвайте свободата да следвате изборите си. Минута след минута, ден след ден...

Десeтка чаши*
За обичта към обикновените дни и малките жестове
Потърсете и подхранете атмосферата, която свързвате с усещането за дом, за "вкъщи". Чувствате ли се "вкъщи" у дома си? Какво ви липсва и какво ви идва в повече? Усетете своята емоционална свързаност с онези, с които сте избрали (осъзнато или не) да споделяте пространството и времето си. Погрижете се за добруването – своето и на всичко онова, с което животът ви "докосва". Минута след минута, ден след ден...

Десeтка мечове*
За "родилната болка" на всеки ден
Потърсете нов изход в стара ситуация, нов лек за хронична "рана". Обърнете гръб на добре познати, но изчерпани начини да (се) наранявате под предлог, че (се) защитавате. Отдалечете се от занимания и начини на общуване, които изчерпват и вас, и партньорите ви. Не се връщайте непрестанно назад, обърнете лице към новото и непознатото – онова, което искате и от което може би най-много се страхувате. Отворете врата, през която старите проблеми да влизат в живота ви като нови възможности. Минута след минута. Ден след ден...

Десeтка пентакли*
За умението да се свързваме, без да се обвързваме
Погледнете на живота си като на къща, която сте създали и организирали, "обзавели", по определен, типично ваш начин. Прегледайте етажите, влезте в отделните "стаи" на спомени, мечти, връзки – минали, актуални, планувани, мечтани. Срещнете себе си и хората – реални и въображаеми, които я обитават. Търсете повторяемост във връзките, които създавате – със себе си и другите, с минали и бъдещи дела и намерения, с формата и съдържанието на нещата. Обновете онова свое вътрешно пространство, което се нуждае от пренареждане и най-вече – от ново отношение от ваша страна. Грижете се за своя "дом". Минута след минута. Ден след ден...

Таро-архетип – Колелото на съдбата, четирите Десетки.
Приказка – "Бременските музиканти", Братя Грим; "Дядовата ръкавичка", Елин Пелин.
Филм – "Къщата на моя живот" (САЩ, 2001); "Фирмата" (САЩ, 1993); "Невъзможното" (САЩ, 2012)
Книга – "Твоето тяло казва: Обичай се!", Лиз Бурбо
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Защо не искам децата ми да ме гледат като остарея

10.11.2017, Велина Томова

„Блазе ти, имаш си момиче, ще има кой да те гледа на стари години“. Побърква ме това изречение. Сигурно го чуват всички, които са родили момичета.

Има и другото - „Добре че имаш момче, че момичетата майки не гледат, те си гледат свекървите. Момчето ще се грижи за теб докато си жива“.

Лудост. Отвратителна лудост е да гледам към малките ми сладки дечица и да мисля как ще се грижат за мен когато остарея.

Как ще ми купуват лекарства, как ще бъдат снизходителни към старческото ми слабоумие, как ще влизат с мен в банята да ме къпят, докато аз трудно си спомням коя съм, те кои са.

Не мога, не желая и нямам никакво намерение да причинявам на децата си това заробващо, затормозяващо и отвращаващо занимание да се грижат за старите си родители.

Живяла съм в къща, в която има болен възрастен човек. Бях на 15, когато баба ми се грижеше за майка си в същия дом, в който растяхме със сестра ми.

Знам колко беше тъжно, трудно и потискащо да си дете и да живееш в дом, в който витае смърт.

Когато прабаба ми си отиде, изживях най-тежката си депресия. Чехлите й останаха под леглото, а нея вече я нямаше. Баба ми – нейната дъщеря, беше съсипана и смехът вкъщи беше задълго забравен.

Едва няколко години след това взехме вкъщи другата ми прабаба, вече с деменция. Последваха нови 3 години на изпитание за всички ни, но най-вече за баба, която трябваше да се грижи и за свекърва си така, както се грижеше за майка си.

Няма да забравя миризмата и крясъците на баба. Защото възратен човек с деменция е като малко дете, което все още не може да говори.

Само че при детето нещата стават все по-лесни и то пораства пред очите ти, докато възрастният човек с деменция умира пред очите ти. Всеки ден по малко.

Баба ми посвети 10 години от живота си да се грижи за възрастни хора. Крещеше им в безсилието си да се справи с всички грижи, от които един болен човек се нуждае, а после се обвиняваше, че е лош човек.

Отслабна и залиня сама тя. „Болна ли си или болен гледаш“, казваха приятелките й.

Не искам това за децата си. Не искам в годините, в които техните собствени деца ще са пораснали и грижите по гледането им ще са останали зад гърба ми, да им „легна на ръцете“.

Не искам в главите им да се блъскат спомени от времето, когато съм била младата им и активна майка с реалността на старостта.

Не искам да ме чакат да си отида, за да си отдъхнат. Не искам да крада най-хубавите години от живота, който аз съм им дала, за да го посветят на мен.

Не искам внуците ми да преминат през същото, през което минахме ние.

Уважението към възрастните не се изразява в хранене с лъжица и сменяне на памперси. Обичта не е заробване.

Не съм ги родила, за да ме гледат. И те не са ми длъжни да ми върнат грижите, които аз съм положила за тях, защото това не е даден заем.

Те са сътворени от любовта между мен и баща им. Ние не сме произвели гледачи, които да са нашата застраховка за старини.

Искам децата ми да запазят за мен хубавия спомен и когато си отида, да си спомнят общите ни мигове заедно, а не да се борят с тайното чувство на облекчение, което изпитва всеки, който се е грижил за болен.

Не искам да им казват когато умра „Е, отървахте се“.

Забележката моя /Деси/: Всичко горе - хубаво, съгласна съм - обаче авторката не е написала какво предлага и какво решение има за горния проблем.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Какво не ни казаха за живота?

Велина Томова

Човек започва да се смята за възрастен когато навърши 18 години. Така е де юре.

Де факто поведението на възрастен започва със започването на работа, с намирането на собствено жилище и с научаването на основната истина, че пастата за зъби не се купува сама от магазина.

Това, за което никой не говори обаче, е че да станеш възрастен не е просто да навършиш 25.

Узряването е процес, който, също както пубертета, е свързан с много възходи и спадове на самочувствието, вярата в уменията ни, възприятието ни за света.

Но сякаш никой не ни каза какво да очакваме от тези промени и ние, вече възрастни, се опитваме сами да се справяме с новите си чувства, с новите преживявания, опитвайки се да приемаме за нормални всички промени, които се случват, без да сме подготвени истински за тях. След като човек премине бурния си пубертет и научи че, акнето не е най-големият проблем на света, има още много жизненоопределящи моменти, за които трябва да сме подготвени, за да понесем промените по-леко.

Собственото ни семейство

Не ни казаха, че да създадеш собствено семейство – със или без сватба, да организираш ежедневие, което да е приятно за двама души и да имаш мъдростта да отсяваш малките от големите различия не става с магическа пръчица. Не ни казаха, че може да отнеме дори години. Не ни казаха, че дори да живеем приятно и щастливо заедно с някого, всичко се променя още веднъж с раждането на първото дете.

Децата – голямата промяна

Не ни казаха, че новата роля „родител“ ще ни хване напълно неподготвени, колкото и книги да сме прочели преди това. Не ни казаха, че цялата хармония на двойката се разваля от едно плачещо, но страшно миловидно човече, което сякаш иззема цялото време, целия въздух и всички развлечения. Не ни казаха, че голямата тайна на преживяването на тази промяна е да не забравяме, че всичко е временно. Не ни казаха, че най-натоварени са първите три години, през които детето има огромна нужда от родителите си. С времето, колкото по-самостоятелно става малкото човече, толкова повече време имат родителите отново за себе си. А това определено сваля напрежението. Какви родители ще бъдем, ще сме строги ли, ще сме спокойни ли – това решаваме в движение. И никое решение не ни прави „не добри“ родители.

Кризата на средната възраст

Не ни казаха, че не се става възрастен за един ден, а че ще го разберем по малките фактори - когато обръщението стане много по-често „госпожо“, отколкото „момиче“, когато започнем да работим с хора, които са били деца по време на първото ни любовно разочарование. Тогава ще ни стане ясно, че времето не е стояло неподвижно. Как приема съзряването (защото за остаряване е много рано да се говори), е предизвикателство, с което всеки човек трябва да се справи. Не ни казаха, че мислите ще стават по-мрачни от обичайното, взирането в огледалото няма да носи вече толкова добри новини, сякаш има нов човек на наше място. Времето да опознаеш и да свикнеш с този нов човек може да е изпълнено с много негативни моменти, но пък може и да е много положително, особено ако успеем да извлечем положителното от това, че неразумните решения вече са зад гърба ни.

Не ни казаха, че свикването с промените е умение, което трябва да се усвои възможно най-бързо.

Колкото по-бързо, толкова по-добре, защото животът няма пауза, в която да успеем да се настроим за следващата роля.

Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

А на следващия ден срещнах Иван… , Маргарита Петкова :222

В случая Иван изобщо не е важен. И не се казва Иван.
Всеки може да си сложи каквото име му хрумне или което му е любимо, или това, чийто притежател е срещнал. Ние всеки ден срещаме някого, ще кажете. Ние всеки ден срещаме много хора, ще допълня. При това без да опровергавам тезата си. Защото има срещи и срещи. И много повече разминавания. Но в случая схемата е друга. И не може да не ви се е случвала. Защото едва ли има човек, който да не е прекъсвал връзка.

Независимо от причината – изчерпване, досада, невъзможност да я караш по старому, излъгани надежди и още по-несбъднати мечти (ох, извадете моминските кърпички, обшити с дантелка на една кука от някоя сръчна баба), осъзнаване, че от този възторжен любовен храст няма да изскочи стрелян заек, а най-много в заешката дупка да се срутиш, ако вече не си на дъното й и трябва да изпълзиш нагоре, причини много. Моите май бяха всички накуп и на квадрат, без момента с копринената кърпичка, бърсала съм си сълзите със свити юмручета. Голямата любов, (ах, Голямата любов!), обикновено върви ръка за ръка с още по-големите терзания и огромните невъзможности.

Започва като гръм от ясно небе, светът се променя и засиява с най-ярките си багри, най-тръпните усещания, най-опияняващите аромати, най-сладките вкусове, най-нежните и метежни звуци, 40-годишните мъже се държат като първокласници, 20-годишните хлапачки придобиват мъдростта на вселената, светът става наистина една шарена бъркотия, както го е казал класикът. Обаче неизбежно се появява един железен светилник, който осветява тъмните подмоли, дето се правиш, че не ги забелязваш и си навиваш на пръста, че не съществуват. Невъзможното води до неизбежното.

Можеш да продължиш да се залъгваш, моме Калино, можеш да се престорваш (в главата си) и на сокол пиле и на мрена риба, че и до люта змия и църна чума да го докарваш, та вечно негова да бъдеш, ама реално една протяжна любов се носи като още по-протяжна народна песен. А всяка песен си има край. Свършва. Точка. Финито. И по-добре да млъкнеш пръв, та поне фалшивите извивки да си спестиш. Това го пиша сега, тогава не съм била толкова аналитична. Можехме да я караме до Второ пришествие, късайки си нервите, но в пристъп на яд от безсилие, просто казах „Край!”. Не, че го казвах за пръв път, не, че не го бях чувала ен пъти. Край – край. Надменното удовлетворение, че аз бях затворила вратата, само след десетина минути се смени с поройни сълзи, чувство на обреченост, вселенска самота, ужас пред какво ще правя сега, о, Боже, помогни ми, и всичко, както при всеки.

Многострадална Геновева патки да пасе. И за да не легна да умра в пещерата на самосъжалението си, та да не дочакам краля, който за пореден път ще ме намери, разкаян и умиращ от любов, на другия ден си облякох чудната австрийска рокля (никой нямаше такава, вуйчо ми я беше донесъл от една екскурзия по Дунава), мацнах две дебели синьо-зелени очни линии с молива „Маргарет Астор”, за който бях ръснала цели пет лева, обух си червените обувки от ЦНСМ (купих си ги с един хонорар и ги пазех за специални случаи, които все не се случваха) и се понесох като потънала гемия към едно събитие, на което изобщо не ми се ходеше и нямаше да отида, ако не се бях направила на специалист краищата.

И срещнах (да го наречем) Иван. По-скоро – сблъсках се с погледа му. Гръм и мълнии, озон и вихър, ураган от 5-та степен. Не съм чак толкоз лекомислена, не съм пеперудката от цвят на цвят, не съм цветарката от маса на маса, не се прехвърлям от едни чаршафи в други. Кръжах по дансинга, водена от ръката му, седяхме си на масата с питиета и приказки, а до чаршафи просто не се стигна. Онази вечер. Онази вечер той просто ме изпрати до входната врата и си разменихме телефоните. Потърси ме чак след една седмица да ме покани на вечеря.

Само че в тази седмица аз не седях в пещерата да чакам трижди нещастния Зигфрид, не страдах от поредната мирова скръб, краят беше край и не помислях да прелистя отзад напред затворената страница. Господ, Съдбата, Вселената, Случаят, кой както си го нарича, ми беше пратил АНГЕЛ. За да ми даде знак, че когато затваряш врата, се отваря прозорец, че светът е голям и не свършва с една любов, пък била тя и голяма (всяка любов е голяма и единствена), че правилно съм продължила напред, вместо да клеча пред заешки дупки в очакване да изскочи мишката, която ще ми гризе нервите, съвестта и времето.

Точката не трябва да се превръща в запетая, а в начало на нова страница. И затова ей тъй, в най-мрачния и неочакван момент на следващата или по-следващата вечер, сутрин, обедна почивка, някъде, където не искаш да отидеш или просто няма как да не отидеш, срещаш… На мястото на точките си попълнете името. А Иван ли? Прави кафе в кухнята. И изобщо не се казва Иван.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Западът е провинция, ако се вгледате обективно: какво им липсва на шотландците, което ние го имаме в изобилие?

23.11.2017

Ива Дойчинова

Нямам намерение да трупам патриотични мускули, казвайки това. Просто напускането на романтичната вълна от моето детство, когато излизайки „навън“, виждахме разкоша, се срина до миризма на кофти пържени картофи. Глазгоу, финансовата и икономическа столица на Шотландия, леко ме изпързаля при последната ни среща. Не ме разочарова обаче. Просто свалих няколко пласта розово в очилата си.

От първото ни виждане и подушване с този град си спомням за мекия, свеж въздух, пълен с дъжд и дъги. Глупаво е да коментираш климата, защото е … климат. Но той ражда духа и дъха на едно място, докато не се намеси хранещото се човечество. Така беше в Африка, такъв е дъхът на София, Венеция, Китай и всяко едно място, в което готвим. Вкусът на дъжд и зелено в Шотландия, особено ако говорим за голям град като Глазгоу, е препържен от фритюрниците, гасящи всяко желание за истинска храна в прегоряло палмово масло. Толкова е доминиращ, че за друго не остава място. Задушава.

Към мириса се добавя и гледката. Двойка възрастни хора, явно баба и дядо хранят внуче в автобуса, с който пътуваме. Детето е малко над година, но го тъпчат с чипс, подправен с лук и сметана, чийто дъх захранва целия рейс. В следващия кадър виждам сладка двойка в гръб. Той предлага брак, паднал на коляно и с шотландски килт. Красота неземна. Мъжът си повдига шотландската поличка, за да се види силата му и засмян до уши гушва любимата жена. Тя е порядъчно налята и в гръб изглежда като голяма мама, но се обръща и виждам очите на девойче. Трогнато, красиво момиче. Нямаше да предположа, че е толкова млада, ако не бях видяла лицето й. А от учителя си по английски разбрах, че най-любимият десерт сега в Шотландия е дълбоко препържен бар от най-сладките, не казвам името, за да не стане рекламно съобщение. Да пържиш сладко в мазно е велик деликатес, а?

Във въпросната „любима ми“ Шотландия няма къде да изхвърлите разделно боклука си. Да видиш кошчета за разделно прибиране на ресурс е като да видиш Неси в Лохнес. Никакъв шанс, но продължавах да търся легендата. Кранчетата си текат във време „оно“ с топла и студена вода, които трябва да обединиш някак в едно легенче и да се чудиш коя ръка ти е по-драга – лявата, изтръпнала от горещина или дясната – от студ.

Към цялата тази „западняшка“ мечта прибавям и още нещо, което ми липсваше: малкия семеен бизнес. Извън големите вериги няма нищо. Честно ви казвам – нищо, което да добави топлина, усещане за различие, човещина. Това, което все още диша с пълни гърди в страни като България, Испания, Италия и е наречено предприемачество – тук го няма. Веригите на големите брандове са единствената предлагана услуга, а служителят им единствената мерна величина за реализация. Не искам да подценявам Обединеното Кралство, но никак не го и надценявам. Повярвайте – от определена лична моя гледна точка – то си остава провинция.

Да, висшето образование и образованието изобщо е на върха. Но какво са научили за здравето и храненето си не виждам. Не виждам и уважението към езиците, защото шотландското произношение продължава да бъде „тера инкогнита“, колкото и гръмко да говорят. В Шотландия традицията среща бъдещето и в нещо много основно не са се разбрали. Настоящето и неговите избори – да си хвърляме разделно боклука, да имаме смесителни батерии, да можем да избираме като купувачи извън големите вериги и да не храним бебетата с чипс.

Този текст е за това да си вярваме и да отстояваме себе си като българи. На много неща можем да научим точно тези хора. Отдавна свърши времето на прехласа пред „чуждото“, дойде време да избираме нашето и общото като изискване и стандарт за живот. На Ида, една година след като започна да учи там, искам да кажа – имаме на какво да ги научим, уважавайки това, на което те ни учат.

Май от външната страна на завоя сме ги изпреварили. По-добри сме в много отношения, по автентични сме, искаме да се развиваме. Пък и говорим езици. Ако смесим българските гайди с шотландските, може и да издухаме миризмата на евтино пържено. Ще си намерим общия език, общото вкусно и нашия начин да празнуваме живота, без да се поучаваме, а като се учим взаимно.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Аз се спрях за малко... Опитайте и вие!

04.12.2017

Светла Иванова

Изображение

Един ден както си вървях и бързах да свърша хиляди неща между едната и другата си работа, броейки колко минути имам да стигна от едно място до друго, мислейки какво да сготвя, чувайки трупащите се смс-те на телефона, с лист задачи в ума си и друг в джоба, блъскайки се в хората, забили глави в своите телефони с важна информация, разминавайки се с отнесените им погледи в техните листове със задачи… просто спрях.

Натиснах собствения ми бутон „пауза“ и седнах на една пейка.

Стоях си и нищо не правех. Както в онзи виц, където обсъждали един човек, който си седял сам в заведение, нито ядял, нито пиел, нито чатил в телефона си, само стоял и гледал през прозореца като някакъв луд.

И аз така. Седях. Нищо конкретно не гледах, а всъщност за този половин час видях толкова неща. Имах време да се насладя на рядко усмихнатото ноемврийско слънце, цветовете на есенния пейзаж, да се усмихна на хората, които минаваха без да гледат в телефоните си, да се замисля за това, че всеки от нас бърза, за да стигне донякъде, където ще се чувства доволен от себе си, а всъщност колкото повече бърза толкова повече изпуска.

В повечето случаи хората си мислят, че си почиват докато пият кафе с приятели, четат нещо, ровят в телефона си, или гледат телевизия. Тези сетивни развлечения са приятни, но се залъгваме, че с тях си почиваме.

А аз релаксирах истински. Сякаш за тези минути рестартирах собствения си компютър и изчистих всички бъгове в него.

И както до преди малко си мислех, че в този ден няма да успея да свърша каквото си бях наумила, както не знаех преди да стигна до пейката откъде да започна, нещата се наредиха сякаш от само себе си.

Извадих листа си със задачи. Приоритетите излязоха на преден план, а аз се радвах на възможността все още да намирам време да не правя нищо, а всъщност да правя много – да отсявам наистина важното.

Опитайте и вие.

Е, рискувате да ви помислят за луди. Но дори и така да е, дори и един човек да отвърне глава от телефона си, за да се почуди нормален ли сте, или просто да ви се усмихне пак ще направите добро. На него. И на себе си.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Изображение

Толкова те обичам, че искам да ти направя омлет!

01.12.2017

Няма да си купувам за теб секси бельо. Нито пък ще се старая да имам хубава прическа. Няма да използвам женските си тайни, за да те съблазня, защото те обичам повече от това.

Обичам те толкова, че да искам да ти направя омлет. Да седнеш в кухнята на масата ми, с невдигнатите от сутрешното кафе чаши и да си говорим, докато ти правя омлет.

Толкова те обичам, че не искам да се бръснеш, да обличаш хубави си костюм и да излъскваш скъпите си обувки за среща с мен.

Искам да дойдеш неглиже, да пием вино и да ти направя омлет.

Изображение

Мислите ти са ми важни, ума ти и начинът, по който гледаш на света. Искам да ми разкажеш за битките си, за успехите и страховете си, докато аз ти правя омлет.

Усмихваш се и питаш „Защо пък омлет“? Защото всички други искат да те съблекат, само аз искам да те нахраня. И да останеш завинаги с мен.

Автор: Карина В.


Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Всяко нещо има своето време https://www.edna.bg/kolonkata-na/vsiako ... me-4640940

Изображение

Светла Иванова

Всяка година на 1-ви януари пиша (или по-скоро дописвам и редактирам) плана ми за Новата година.

Слагам плюсчета на свършените неща и подреждам по важност неосъществените. Не държа всичко да се случи от този план.

Много често откривам, че истински важните неща за мен са се сбъднали, без да ги планирам.

Има и такива, които директно изтривам от списъка си. Тези, които просто не е трябвало да се станат или са изгубили давност. Други идеи, на които им липсва нещо, чакат времето си, за да бъдат довършени. Междувременно се раждат нови по всяко време на годината, без да са включени в плана ми.

Но това, от което съм най-доволна от изминалата година, е, че не следвах плана си на всяка цена.

Всяко нещо има своето време и аз се научих да го усещам.

Минаха времената, когато гоних срокове да пусна някоя песен, да я представя на колкото може повече места, да се опитам да я предложа на повече хора, да изразходвам безсмислена енергия, да се раздавам и вълнувам напразно. Ще правя песни, които на мен ми харесват, а те ще намират пътя сами до хората с моята душевност.

Осъзнах, че нужда от моето внимание имат само най-близките ми – децата ми, мъжът ми, хората, с които работата ми ме среща ежедневно.

Благодарна съм за това, че не слязох от сцената за тези хора. Че не се налага да разделям живота ми на сцена, работа и личен живот.

Удовлетворението идва, когато всичко, което правиш, ти доставя удоволствие.

Качвам се на моята сцена всеки ден – тази за хората, които посещават и споделят йога практиките ми. За тях издадох и дивидито ми "Йога у дома" тази година. Изкарах още куп курсове, за да подобря работата си и да съм подготвена за срещата ми с тях.

Когато бременните дами в часовете ми по йога за бъдещи майки ми благодарят за часа и кажат, че са усетили, че и на бебетата им е харесало...

Когато дъщеря ми остане при мен и изпълнява всичко в часовете ми по детска йога в две последователни групи и иска да остане и при големите...

Когато синът ми каже, че часът ни е минал страхотно...

Когато децата ме прегърнат или просто ми благодарят с усмивка...

Когато не пропускат нито една неделя от детската йога вече втора година...

Когато след йогата за големи виждам едни и същи лица отново вече втора година, в една и съща зала, и още толкова нови усмихнати хора...
...си казвам, че това е моята работа, това са моите хора, това е едно от нещата, които те карат да се чувстваш щастлив!

Щастлива съм, защото ще посрещна Коледа у дома. Няма да работя и на Нова година, както често досега. Нямам нужда да се видя по телевизора, нито дори да имам телевизор.

Ще подарявам най-ценното, което имам – времето си на най-близките ми хора – децата ми, любимият ми, близките ни. Всеки ден!

Те заслужават моето внимание.

И ако трябва да избера само един подарък, то той ще бъде прошка – дадена и поискана. За всички, които съм пренебрегнала или обидила. Ако се сетя за някой конкретно, на който съм повишила тон или съм казала лоша дума, просто ще му се обадя.

Чувствам се истински богата и щастлива от това, че опростих живота си.

Научих се да казвам "Не" и да не правя компромиси с нещо, което вътрешното ми усещане подсказва, че не трябва да се случи. Компромисите не са решение нито в една връзка, нито в работата ни.

Това, което искам за следващата година, е здраве за всички, както и здрав разум. За да можем да подобрим това, което зависи от нас.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Да повишим нивото на „трудно” - новото предизвикателство, към което всички достигаме несъзнателно - Михаела Петрова

Изображение

"В игрите е най-интересно, когато все още ти е трудно” – синът ми беше стигнал до това заключение още при първите си срещи с геймърството. Още тогава си помислих: „То и в живота е така”.

Колкото и да ни се иска да си починем, да ни стане малко по-лесно, истината е, че когато постигнем известно ниво на стабилност и относителен баланс, става леко скучно. Разбира се, всички ние сме майстори на създаването на нови предизвикателства, които отново да вдигнат нивото на „трудно” – тази игра я играем през целия си съзнателен живот. Напълно неосъзнато.

Тънкият момент е, че когато не се усетим навреме, когато един етап е завършен, вместо да се отдадем на тъй бленуваното „спокойствие”, всъщност зацикляме в неговата повтаряемост. И обикновено някак подсъзнателно си предизвикваме някоя беля, която да ни извади от скуката и отново да задвижи кардиограмата – да ни даде кауза, смисъл, работа, която трябва да се свърши щеш-не щеш.

Наскоро имахме екипно обучение. Да си призная, бях малко скептична, но се оказа, че това беше един от най-приятните дни, прекарани с работния ни екип. По много причини. Най-вече защото игровите модели и задачите, които менторът ни даваше, отключи истинското, човешкото лице на всеки от нас. Форматът ни даде възможност да разширим границите на служебните си задължения и да внесем повече от личната си мъдрост и опит, която обичайно пазим за приятелите си. Разбира се, случвало се е и преди да общуваме по този начин, но много отдавна не обядваме заедно, разделени сме в отделни стаи на различни етажи, служебният мейл е най-честата ни комуникация и някак изгубихме връзка. Станахме си скучни.

Докато обсъждахме най-различни неща и се изслушвахме, разбрах, че много от нас са започнали да мислят за смяна на работата. Не за друго, а именно, защото ни е станало скучно.

Постигната е рутина, работата си върви, всеки знае какво прави и как да го направи – тоест постигнали сме ниво на баланс. А вярвайте ми, това ми изглеждаше „мисия невъзможна” преди 3 години, когато за първи път се събрахме. И все пак се е случило и по тази причина е започнало да изглежда, че „тук няма развитие”.

Менторът ни каза, че всички компании, фирми, дори и тези, най-малките, със семейния бизнес стигат до такива моменти. Сравни го с изстрелването на ракета. Има напрежение, тревоги, тренировки, стиковки докато ракетата се изстреля в открития космос. След това влиза в орбита и това е. Кръжи си. Следват рутинни действия по мисията и на земния, и на космическия екипаж. Един колега каза, че ей това го побърква.

Аз упорствах, че не може да няма интересни неща, които да изследваш докато кръжиш в орбита, но повечето колеги си признаха, че по-скоро имат желание да изпаднат в хибернация. И да си кажа честно, ако пътуването е само за да си кръжиш в орбита, без да продължиш нататък към непознати светове, червееви дупки или срещи с други цивилизации и на мен би ми станало скучно.

В подобно състояние на кръжене в орбита изпадат и много взаимоотношения – интимни и приятелски дори. Постигнали сте онова състояние, в което връзката ви се движи на автопилот.

В такива моменти, освен ако нямате повече от две деца, които да поддържат нивото на „трудно” и периодично да ви докарват до състояние само на едно желание „поне два дни само за себе си”, обикновено двойката преживява нещо драматично. Докарваме си го подсъзнателно. Не защото сме каръци, не защото „съдбата ни била такава”, а защото сме творци, които не понасят да им е скучно. И цикълът може да се повтаря точно толкова дълго, колкото трае собствената ни неосъзнатост, че вместо травматично събитие, може да си сътворим нещо въздигащо, вълнуващо и интересно, стига да приемем, че отначало ще ни бъде трудно. И въобще няма да знаем как „да я играем” тази нова игра.

Понякога си мисля, че този отказ да научим новите игри е истинският белег на старостта. Когато човек е млад, някъде до средата на 40-те, има естествен импулс да научава нови неща. Да изследва непознати територии. Да учи езици, да ходи на спорт, танци, йога, да се стреми към пътешествия – навътре и навън за да опознае и себе си, и други хора и култури. Дори да се запише да следва нещо различно, да направи докторантура. По-лесно завързва нови запознанства и те всички са някак обещаващи – крият потенциал за интимност, бизнес или приключение. В един момент се уморяваме. Точно както Ромен Гари го е описал в „Големия дрешник”: „Така, както ме гледате, ще станат точно двайсет години, откакто не съм се вълнувал. В дълбочина, искам да кажа.

Естествено, понякога някоя лека вълничка набраздява повърхността; никой, млади момко, не може да избегне полъха на вятъра. Но в дълбочина, нищо. Пълно спокойствие, тиня. Ни най-малко вълнение. Впрочем, изобщо не зная какво има там, на дъното, никога не съм поглеждал, не смея.

От друга страна, съвсем сигурно е, че има нещо. Скрито в тинята. Залепено за дъното. Свито на топка. Напълно обезумяло. Стаило дъх. Настръхнало. Тракащо със зъби. Брр, брр... И знаете ли какво е то? Животът, млади момко, животът...”

Това е моментът, в който избираме дали да се оставим и да остареем без да срещнем това напълно обезумяло „нещо”. Когато усетим скуката, това е белег, че сме усвоили само външните белези на живота. Захванали сме се добре за куките му. Стабилизирането, „излизането в орбита” е само етапът, в който сме се скачили добре с „матрицата” на тази реалност.

Тогава идва моментът сами и напълно осъзнато да повишим нивото на „трудно” – да се осмелим да се гмурнем към истинската същност на живота.

Необходим е кураж, но нищо друго не си струва.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Да го правиш по твоя си, неповторим начин: най-добрата стратегия за посрещане на Нова година - Миглена Ангелова

Изображение

Откакто се помня, се опитвам да се спася от дните, нарочени за празници. Много преди да прочета като ученичка оригиналните мисли на сърбина Момо Капор за новогодишната нощ, за писането на новогодишните картички, за новогодишните тоалети, за претоплените новогодишни вечери в ресторантите и т.н. ми се искаше да посмея гласно да се обявя за враг на новогодишните нощи и всичките главоболия, които те създават.

Ето какво имам предвид.

“Къде ще сте за Нова година?” започва да витае в умовете някъде от средата на ноември, че и по-рано. Като че ли от това къде ще се напиеш по случай Нова година зависи просперитета ти през всички дни в нея.

“Къде ще сте за Нова година?” влиза в диалозите между приятели и познати на всички партита и обикновени срещи още от началото на декември. Яко е да си в чужбина. Ако не си, признай, че старата година те е прецакала къде по-леко, къде по-силно.

“Къде ще сте за Нова година?” е начало на дълги спорове, когато отговоря искрено, че не понасям празнуването на Нова година особено по традиционния начин.

Мотивите ми, че не се налага да чакам Новогодишната нощ, за да пътувам някъде, за да се събера със семейството си или с приятели, или за да отворя любимото си шампанско, или за да облека някаква специална рокля, някак не се приемат. Поне не веднага.

Пробвала съм почти всички видове посрещания на Нова година: вкъщи, в ресторант по местожителство, в ресторант някъде в България, в ресторант някъде в топла страна, на гости и т.н. Суетата, задължителността на доброто настроение, независимо какво става наоколо, готвенето, преекспонираните очаквания, които неизвестно откъде, но винаги се появяват, сладникавите филми за чудесата на Новогодишната нощ, ме бяха направили дългогодишен и заклет враг на Новите години.

Докато преди 15-тина години не открих, че никак не е задължително да следвам общите представи за празнуването на Нова година. Така постепенно вкъщи с децата стигнахме до нашите новогодишни традиции.

Сега ще ви ги разкажа.

Задължителна за приготвяне и ядене на Нова година у дома е пита “Маргарита”. Сигурно я знаете - тестото се разделя на три топки, те се разточват, мажат се с краве масло, аз им слагам и сирене, и кашкавал, навиват се на руло, рулото се усуква, реже се, парчетата се редят в тавата и т.н. Нищо, освен “Маргарита” не е задължително. Ако ни домързи, можем да ядем само пита и плодове.

Задължителни са чашите за вино, които трябва да се счупят. Да, да. Купуваме ги специално и ги чупим на терасата малко след полунощ. Излизаме един по един. Казваме какво искаме или не искаме (или и двете) да ни се случва нататък в живота, изпиваме виното, казваме: “Да бъде” и трошим чашата със замах. Умирам за този момент. Парчетата се метат по светло на следващия ден от когото не го мързи.

Задължителни са трудностите по пътя към получаването на подаръците. Там вече всеки е свободен да измисли каквото си реши: анаграми, шифрограми, бесенки, специални скривалища и карти към тях - всичко зависи от фантазията и това доколко искаш да затрудниш близкия си човек, който трябва да се потруди, за да си получи подаръка. Около Нова година на мен дори прилични стихчета-гатанки ми идват наум, с всички необходими рими. Но само тогава.

Задължителни у нас са специалните късмети. Сега ще обясня. Всеки, абсолютно всеки, получава пет еднакво нарязани листчета хартия, на които трябва четливо да напише пет оригинални пожелания. Сгъваме ги еднакво и ги разбъркваме в една голяма купа. Тази купа се предава от човек на човек пет пъти, докато не се изтегли и последното пожелание. Повярвайте, колкото са по-оригинални пожеланията, толкова е по-смешно. Според правилата, изтегленото не се разменя, най-малкото не безплатно. Обикновено тези пожелания се сбъдват. Ние си ги пазим в надписани пликове и ги отваряме в следващата Новогодишна нощ. Правим нещо като инвентаризация.

Задължително на първи януари, който когато усети, че има желание, пише благодарности на отишлата си година, с точно описание на причините за благодарностите - какво го е зарадвало, какво е постигнал, какво е научил и формулира желанията си за следващата година.

Тези писма до себе си се затварят в плик, върху който се надписва името на автора и годината. Пазим ги в красиви, специални кутии. Тази дейност отнема около час, а радва сърцето години наред.

Не зная дали ще си харесате нещо от тези споделени редове, но аз съм убедена, че нито мястото, където ще посрещате Новата година, нито сложеното на масата, нито дори хората около нея в конкретния момент имат онова значение, което има личното усилие да погледнеш вътре в себе си.

Да надникнеш и нещо да оставиш, друго да поизхвърлиш, трето да набележиш за оптимизация. И едва ли има по-подходящ момент за това от нощта, в която една година си отива, за да дойде следващата и отново да се завърти въртележката на дните.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

2017 –а се забавляваше с мен - Ива Дойчинова

Изображение

2017-а ми показа, че докато си правиш плановете и стриктно си ги спазваш, някой отгоре гръмко се смее. И яко се забавлява.

Планирах, оразмерявах крачки, засилвах се за троен скок и се озовавах в овчарски. Разбирате ли – тръгваш да скачаш на дължина и се налага да вземеш височина.

Започвам с „Будител на годината“ – кампанията, която толкова много обичам, че почти целогодишно я мисля. И, когато си стартирал действията си през март, не очакваш, че до октомври нямаш яснота ще тръгне ли по телевизията, къде и защо. Научих се да се доверявам на хора, а не толкова на институции и да се доверявам да инстинкта си, че нещо, което подкрепя смислени личности, няма как да пропадне.

Научих се, че мога да действам на прага на възможното и да не се разболявам по никое време. Ако си се записал за локомотив, няма как да се извиниш като нередовен пътник. Затова пък точно по празниците се тръшнах и спрягам думата „безгрижие“. Да си извън графика и трафика е много хубаво нещо.

Разбрах, че и хората, които подкрепят истински една идея никога няма да я предадат. Особено ако видят, че аз не я предавам.

Свърши предаването „Ива от сутрин до обед“ по радио ФМ+. Меко казано е, че го обичам. Много дадох за него и вярвах, че и то даваше смисъл и финансов резултат. Краят му беше обобщен с едно изречение, казано на 25-и август – „от понеделник свършва“. Приемаш го и постепенно го осмисляш. Имам един белег на крака си от падане върху стъклена маса същата вечер. Загуба на равновесие – и така може да се каже. Загуба е кратката и вярна дума.

Новото дойде с новия формат. „105.6 Новините сега“. С новото дойде и вътрешно преосмисляне за рестартирането и уроците от него. Хигиенично е да напуснеш старите рамки и да продължиш напред без жалене за миналото.

Установих, че съм се научила да приемам промяната отвън, защото съм свикнала аз да бъда промяната отвътре. Сега се уча на синхрон с много хора, които вървят в една посока без да са загубили личния си стил.

Преоткрих и екипността. Заставането зад теб е нещо много специално, а зачатието на това е взаимното уважение. Благодаря на всички ни за това. Защото за много хора беше и е трудно.

Преоткрих и нас, българите. Това е голямото ми откритие за годината. Близките срещи със западната реалност ме отрезвиха. От към размах, амбиции, възможности и талант – в нас е силата. Не искам да звуча грубо, но много хора на запад са свикнали да получават дивиденти от гръмкото си минало. Ние имаме изключително минало, но се извиняваме с тази част от него, която ни оправдава.

Истината е, че сме изключителен народ, който няма нужда от поучаване и оправдаване. Ние вече сме учители и можем много. И най-важното, което трябва да направим е да създаваме настояще, с което се гордеем.

В много отношения сме напред, много по-напред от западните нации. Не е въпрос на състезание, а на обективно осъзнаване кои сме и да имаме самочувствието, което ни принадлежи като дух и като народ.

Хубава 2018-а. Искайте, приемайте и ще ви се получи.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Публикувай отговор