Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Свобода на словото
Публикувай отговор
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Тате, стига ли ти пенсията? оттук - цък!

Ива Дойчинова

Изображение

Седях си в колата и чаках дъщеря ми да излезе от метрото. Докато наблюдавах хората по улицата с надежда да я зърна, забелязах човек, който с клатушкаща се походка обикаляше около колата ми. Беше бавничък, внимателен. Очевидно не пиян, прилично и чисто облечен. Не беше и клошар. Мина отзад и започнах да го наблюдавам в огледалцето за обратно виждане.

Наведе се внимателно и взе нещо от земята. Вдигна го към небето и тогава видях – паричка. Погледна я много внимателно и я сложи тържествено в портфейла си, който извади от вътрешния джоб на якето. След това продължи да обикаля напред–назад и вече съвсем очебийно гледаше в земята. Явно търсеше още парички. Вече не можех да гледам никой друг – само него.

Намина и към кофата, която беше точно пред мен от този тип „иглу“, които са за разделно събиране. Хвърли един поглед в отвора, но не като клошар, а така – уж случайно си минава. Пазеше си достойнството.

Взех металните левчета от раничката си и аз излязох от колата и също започнах да обикалям около нея.

Здравейте, казах му. Видях, че намерихте паричка и тя много ви зарадва. И затова реших и аз да ви зарадвам с тези. И протегнах ръка.

Притеснявах се малко как ще го приеме, но и той протегна ръка към моята и се усмихна. Взе ги.

Хубав човек, белокос, възрастен. Прилично облечен с шапка Adidas, топло яке, малко разпуснат анцунг, но чист. Заприказва се веднага. Първо зажали за колата си, която явно ще я забраняват, защото била стара. 25-годишен Нисан. Купил си я в добрите времена, направо от сервиза. Малко харчела, много слушала, ама на, сега може да му я вземат. После ме предупреди, че „захващат“ дистанционното заключване в паркингите на моловете, да внимавам много. Засмях се, че вече съм опарена и зная.

След това каза със слог на майстор на словото: „Вие ме зарадвахте, аз ще ви разсмея“. И ми разказа виц за инопланетяни, така се изрази, които кацнали на земята, за да проверят дали има интелигентна форма на живот. А когато се завърнали на своята планета казали – има да, едни смартфони, но чудно защо орангутани ги носят.

Позасмях се, но чак весело не ми стана. След това човекът си вдигна шапката, за да ми покаже белега от операцията, която му направили след инсулт. Беше чаровен като бебе, което си показва юнашките рани. Този инсулт обясняваше и клатушкащата се походка, но не и будния ум и чувствителност.

Чакате дъщеря си, каза. А моята сега роди. Тя е по-голяма от вас, ама със секцио стана. И показа надлежно как е бил направен разреза.

Тя знае 6 езика. Аз навремето й намерих работа и тя от най-ниското стъпало почна, а сега е вторият човек във фирмата. Европейска заплата получава. 5 000 евро.

После замълча и добави:

Ама защо веднъж поне не ме попита как се оправям с моята пенсия.

Дойде неговият тролей, той се сбогува с пожелание за много здраве и се качи. А аз се отправих към ескалатора на метрото, защото много исках да видя дъщеря си веднага. Представих си главичката ѝ и в този момент я видях. Стиснала носна кърпа около нослето си. Тъжно ми стана.

Какво ли не бих направила, за да са добре моите деца, да мога да ги гушна и погледна в очите, да им направя чайче, да ги лекувам… Разтрих раменете на дъщеря си, обясних ѝ как да си взема лекарствата, гледам я как на топло си чете Хари Потър, чувства се сигурно, но ми е тъжно.

Какво ни се случва с отминаващото време, което преобръща ролите и родителите ни стават клатушкащи се деца, показващи белези от операция на инсулт, радват се на стотинка и гледат уж небрежно в отворите на кофите.

И очакват въпроса: „Тате, стига ли ти пенсията?"

Не те попитах за името, мили страннико, и сега съжалявам. Но усещам, че се зарадвахме и стоплихме взаимно. Благодаря ти за вица, предупрежденията и благодарния начин, по който взе стотинката от земята.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Мемоарите на Edna дамска чанта, когато с притежателката ѝ се случи промяна...

Снимка на Ива Екимова: София Зашева

Изображение

Най-накрая съм щастлива. „Нова година, нов късмет” - не вярвах, че ще се радвам толкова на това тъпо клише. Вдишах отново първата глътка чист въздух, когато тя ме извади от тъмната бездна, в която прекарах последните 6 месеца.

Там понякога беше студено, друг път задушно, но винаги самотно.

Сигурно ме е забравила - мислех си аз. Заменила ме е с нещо ново и вълнуващо, но стисках зъби и мълчах. Миг преди градската задуха да ме изпълни, светлината на плахите слънчеви лъчи ме заслепи. Тогава още не знаех, че това ще са няколко от най-вълнуващите дни в живота ми без колата й.

Качихме се в такси, което ни отведе от сервиза. То бе чистичко и бързо, и аз много го харесах. Докато пътувахме имах време да я разгледам. Бях свикнала с високия ток, тясната рокля, познатия парфюм и всички други елементи на обичайния й стил, в които се оглеждаше града, е, и стотици мъжки погледи, които тогава наивно смятах, че въздишат по мен. Но сега беше с клин, пухенка, шапка и папка в ръка. Толкова да не й отивах! Мили Боже, с какво го бях заслужила! Означаваше ли това, че ще ме върне обратно в депресивния търбух на онази самота? А може би прибързвах. Многократно я бях чувала да казва на приятелките си, че не бива да избързваме с предположения, че трябва да имаме търпение, за да видим как ще се развие дадена ситуация. „Вселената си знае работата по-добре от нас”, беше любим неин израз.

Спомних си как започна денят. Нямах представа за времето. Знаех само, че е 4-и януари, трябва да е било преди обяд, защото чух вентилацията в банята, а след това и душа. Сигурно всеки момент ще излезе, ще изсуши косата си, ще се гримира, ще избере най-красивата рокля, която, като че ли е шита за мен и ще излезем заедно. Притаих дъх. Оказах се права... донякъде.

Пое ме в ръце и ме прегърна. Пъхна в джоба ми ключовете, портмоне, личната карта, малко пари и нещо, което не бях виждала до сега.

Къде са цигарите и запалката. Спряла е да пуши? Най-накрая! Мразех тези цигари! Караха ме да се чувствам зле и да мириша зле. На тяхно място имаше нещо ново. Не можех да определя на какво ми прилича. Единственото, в което бях сигурна е, че нямаме кола. Имаше два варианта – някой ще дойде да ни вземе или ще извикаме такси. Но при всички случаи ни чакаха няколко тежки дни. Едно ще ви кажа – тя мрази такситата.

Дойде такси. В мига, в който затвори врата и се настани удобно на задната седалка, а аз уютно потънах в скута й, ме стресна въпроса: За къде пътуваме. Знаех какво ще последва и затова си отдъхнах, когато стигнахме до крайната точка. Защото колкото умна и организирана да бе, беше много зле с имената и номерата на улиците, както и с навигацията, но затова ще разказвам друг път.

В периода без кола, два пъти на ден се возехме в такси. От дома до центъра и обратно. И въпреки, че не понасяше такситата, няколко от шофьорите я накараха да се усмихне. Единият беше момче, което ни прибра от известен столичен мол. Беше на Йорданов ден. Момчето се оказа нейната зодия. Кротко, изпълнително, възпитано, със собствен бизнес – някакви сервизи за коли или нещо такова. Нямаше си приятелка, а искаше да си има. Познавах я добре, щеше да го влюби в себе си и след това щеше да изчезне в нощта, като падаща звезда. На горкото момче щеше да му остане само надеждата да я вози отново. Тя, обаче, никога не се обади на същата компания.

На следващия ден се прибирахме от обичайния й „офис”. Приятен клуб, в който празнува последния си рожден ден. Чудно място, което на мен ми прилича на бара от Междузвездни войни. Можеш да срещнеш представители на всякакви цивилизации, които нямат нищо общо помежду си, освен мястото. Тя с лекота общуваше с всички. В таксито миришеше много хубаво. Тя седна отпред, както правеше винаги, когато колата имаше плъзгащи се задни врати. Вярваше, че счупването на нокът в тези коли е гарантирано и затова не искаше да рискува. Беше делничен ден и Митко, шофьорът, слушаше БГ радио. Течеше „Любими песни, за любими хора”. Обичаше това радио. Заради Наско, Симо и Боги, Лора и всичките й приятели, които работеха там. Обади се на Наско, просто така, за да му каже, че се вози такси, в което слуша неговото предаване. Той я познаваше и веднага поздрави и двамата с „Мой свят”.

Митко, шофьорът, щеше цяла седмица да разказва на близките си за преживяното.

Когато на другия ден разбра, че колата няма да е готова в обещания срок, решително тръсна къдрици и... извика такси. Чак, когато колата спря, разбра, че не е казала адреса, въпреки това беше пред дома си. Оказа се, че шофьорът е неин съсед. Всички в кооперацията я познаваха, но дори и този знак на съдбата не я успокои. Мълча през цялата вечер. Целият уикенд не мръдна от дома си.

Ядосваха я: студеното време, липсата на кола, купищата задачи, които трябва да свърши. Само като си представяше как ще трябва да обяснява на някого от къде и как да стигне, като преди това да изчака време, в което нищо друго не можеше да направи, й призляваше. Как да й обясня, че трябва да е благодарна, затова, че друг има отговорност за маршрута, задръстванията и, че придвижването от точка А до точка Б ще й позволи да проведе купища разговори, които докато шофира сама няма как да се случат.

Беше Ивановден. И на този празник получи много обаждания, цветя и поздравления, но тя предпочиташе Цветница.

В единия от дните бе много тъжна. Такава каквато я знаех след шумните момичешки вечери, в които часовете на нощта препускаха и потъваха в бутилките вино и разказите за далечни дестинации и непознати момчета. Поради неясни за мен причини не следеше профилите си в социалната мрежа, не отговаряше на съобщения и мейли, просто наблюдаваше хората отвън. Заедно виждахме тъжните им лица, старите им дрехи, навъсените физиономии и погледите сведени надолу.

Усещах, че иска да спре всеки един от тях, да говори с всеки един от тях, да утеши всеки един от тях, да им даде надежда. Въпреки че самата тя имаше нужда от това – надежда, помощ, добра дума, прегръдка.

Познавам я много добре. Единственият начин да усети тези неща в себе си, когато нямаше кой да й ги даде, беше, тя да ги дари на някого. Нямаше да минат и няколко часа и усмивката й щеше да се върне, защото знам, че ще измисли нещо. Ще усети нещо ново, ще й се случи нещо ново.

Моля ви, не й казвайте това, което ви разказах. Тя не обича друг да споделя тайните й. Обичайно го прави самата тя. Не можах да се сдържа, защото отново се върнах в прегръдките й.

Ваша:
Любимата чанта на Ива Екимова
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

А ти прави ли Кекс снощи?

Росен Карамфилов

Изображение

Да, истина е! Новото парче на Папи Ханс е абсолютен хит! Колкото и да се бунтуват някои от вас – фактите си остават факти! Цифрите не лъжат – 2 милиона гледания за по-малко от месец. Това е положението. Рибата е избита. Друг е въпросът дали с нещо съдържателно или с простотия. Според мен тази песен не е нито едно от двете. Тя е един голям майтап.

Евала на Константин Трендафилов, който впрочем имам възможността да познавам лично поради това, че и двамата сме поети. Евала за кое ли? Ами за това, че за разлика от повечето родни пишещи с его до небесата, на него не му пречи да се самоиронизира. Мнозина го сравниха с Икебаната, и с не знам кой още. Според мен това сравнение е неуместно.

Образът на Папи Ханс, в който Кокича така умело се е превъплатил, ми изглежда доста по-поносим и откъм цялостна визия. Освен това силно вярвам, че доста повече му върви с нежния пол, отколкото на Джорджано.

Нямам идея какво не му харесват критикиратите. В България е пълно с такива. Не критици, а критикари. Те само чакат да захапят някого, понеже му е дошла идея за нещо преди на тях самите да им хрумне. Язък! И започват да философстват и да се правят на велики.

Всъщност всичко е толкова просто. Става дума за комерсиална песен, която зарибява. Онзи ден си направих експеримент в метрото. Измънках си под носа „кекс“ и трима тийнейджъри веднага започнаха да се хилят и да припяват. Това означава, че вирусът е пуснат и заразата е разпространена. Твърде късно е за задълбочени анализи. Време е да се поразкършим!

Сигурно някои от вас са забелязали, че клипът на песента стартира с едно разсмиване. Не ви ли става ясно защо? Още след първите десет секунди би следвало да се разбере, че цялото нещо е шега. Намигване. Поредица от намигвания.

Каква естетика трябва да търсим в една шега със сравнително банален сюжет – две мадами с хубави дупета танцуват под звуците на инструментала, докато Папи Ханс им мята влажни погледи.

Изображение

Тези неща продават. Те нямат художествена стойност. Те не са изкуство. Изкуството е нещо различно. То е обратното на комерсиалността. Чел съм книгите на Константин и мога да кажа, че са далеч от личността и творчеството на Папи, нищо че двамата са един и същи човек. Просто на единия изобщо не му пука какво ще кажат хората и си прави кефа, без да се интересува от мнението им. Пък те нека говорят каквото искат.

Няма кой да ги чуе.

Уредбата е усилена до максимум. Кексът е готов. Хапвайте. Най-доброто предстои.

[youtube]e1HrZAuIzKU[/youtube]

П.П. Понастоящем гледанията вече са над 5 милиона. - бел. моя /Деси/.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
cchery
Завършена форумна мечка
Мнения: 7926
Регистриран на: 19 Авг 2010, 11:12

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от cchery »

Kleo написа:Сигурно някои от вас са забелязали, че клипът на песента стартира с едно разсмиване. Не ви ли става ясно защо? Още след първите десет секунди би следвало да се разбере, че цялото нещо е шега. Намигване. Поредица от намигвания.
Не, не ми е ясно защо...... щом се е стигнало дотам да се налага да ми се обяснява идеята (творческа или изнемогваща) на автора на това "творение", значи нищо не е наред. И никак не ми допада идеята това да е хит в класа на Бела, където децата са 11-годишни!!!! И те да се подхилкват под мустак, разбирайки, че иде реч за нещо......, ама да не могат да си обяснят какво е. Защото СЕКСЪТ не е тема за осмиване, за подигравки, за усмивки "под сурдинка", за срам или невежество. А е нещо съкровено, чийто плод сме всички. Този клип и тази песен са пълен ...... кекс!!! Ай другия път нещо по-добро и истински съществено.
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."

Радостина А. Ангелова - поетеса
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Съгласна съм с теб.
Слушам и моето светоусещане.
Но просто ми се иска да покажа и друга гледна точка.
На човек, който ми звучи зрял и разумен.
И достатъчно възрастен, за да минава през цедката на своята зрялост нещата, които вижда.
И което съгласна съм, не се отнася за нашите деца.
Техните цедки, през които прецеждат и отцеждат нещата, все още са с твърде широки дупки.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
cchery
Завършена форумна мечка
Мнения: 7926
Регистриран на: 19 Авг 2010, 11:12

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от cchery »

Деска, знаеш ли какъв въпрос ми се върти в главата?! Не е съвсем прецизиран, но есенцията е тази: защо не се налага някой да ми обяснява смисъла, значението, творческата идея, внушението, "текста между редовете" на песните и клиповете на Лили Иванова?! :idea: :idea: :idea: :idea:

Сигурна съм, че знаеш накъде бия.

Именно за децата иде реч, Дес, за това, че ние като възрастни сме ДЛЪЖНИ да оформяме средата им - информационна и всякаква. И затова е необходимо да сме внимателни с подбора на средства, които използваме, защото децата все още са праволинейни и приемат твърде искрено онова, което виждат.
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."

Радостина А. Ангелова - поетеса
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Права си. Така е. И затова се съгласих с теб.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Няма начин да предозирате с благодарността :222

Изображение

Михаела Петрова

Изображение

Знам, че сте го чували стотици пъти, но знам, че не го практикувате – онова за благодарността, дето трябва да изпитвате, за да настроите пътя на живота си така, че да звучи като красива музика, вместо като раздрънкано пиано.

Знам, че не го практикувате, защото лошите новини и мен не ме подминават. Защото и аз отварям прозореца да проветря и погнусена от миризмата на праховите частици във въздуха, бързо го затварям. И съм на ръба да си поръчам маска за дишане с активен въглен и оня уред за домашно пречистване на въздуха.

В една от тези софийски сутрини, в която дори и аз не издържах да не изхейтя и да не попитам публично „Как точно се спасяваш сам, когато си потопен в този казан?”, лошите новини извираха. Разказваха истории за повече убийства, отколкото календарни дни от новата година са изминали, за пустото неразбиране на Истанбулската конвенция и припомняне на всички разгласени случаи за насилие над жени в България.

Припомняха се социологически проучвания, според които за 300 000 души в страната ни, е приемливо мъжът да удари шамар на жена, че 19% от населението смята, че жената трябва да се подчинява на мъжа.

Наложи се дори, една приятелка-културолог, да махне с ръка на научната си титла и да предложи „специално обяснение на Истанбулската конвенция за всички, които никога няма да прочетат какво е джендър” с този виц: “Марийка казала на Кольо: „Аз съм модерна жена... Не мия, не чистя, не пера, нищо не правя!”, а Кольо й рекъл: „Не си модерна, ма! Не си бита!”

В такива дни, понякога си казвам: „За какво въобще ги пиша тези текстове?”. Но стигна ли до този праг, все пак се сещам за онова, което зависи само от мен. И колкото повече го практикувам, толкова повече помага.

Благодарността.

Изображение

Е, как ще ми помогне благодарността, ако той ме бие? За какво да съм благодарна? За кое да благодаря – за мръсния въздух и астмата на детето ми? Искрено се надявам този текст да го прочетат онези, които си задават тези въпроси и поне една да го разбере и приложи на практика.

Благодарността дава сила да не се чувстваш като жертва – на мъжа си, на невъзможността на управляващите да се справят с причините за замърсяването на въздуха, за всичко, по отношение на което усещаш безпомощност. Усещането за благодарност е като преливане на кръв при пациент, за когото това е животоспасяващо. А от това, което виждам по стената си в социалната мрежа, положението си е баш животоспасяващо.

Защо това помага? Защото не може да бъдем едновременно благодарни и разочаровани или благодарни и изпълнени със страхове. Когато почувстваме истинска благодарност за каквото и да е, възниква ново състояние, което премахва старото. Например, в ситуацията с насилието – постоянно е необходимо да благодарите, че сте силна, че сте здрава, че сте умна, че имате приятели, които ви обичат, че сте ценна, че заслужавате любов.

Това ще ви помогне постепенно да осъзнаете убежденията, които са ви докарали до предишния избор. Ще ви помогне да се обадите на телефоните на центровете за домашно насилие, на приятели, на жени, да се свържете с жени, които са преминали от там и ще ви дават правилната мотивация и сила.

Изображение

Колкото повече благодарите – няма значение за какво: може да е за очите, ушите, за мускулите и костите си, толкова повече страхът ще изчезва. Постоянната благодарност действа като чиста вода, като звук от тибетска или кристална купа, която постепенно избистря мътилката. С благодарност не може да предозирате.

Благодарете за крачките, които правите, ако щете. Впрочем, то има и такова упражнение за създаване на навик – сто крачки благодаря. Няма нужда да ги броите. Засечете алармата на три минути и на всяка крачка, казвайте „Благодаря”. За да направите каквато и да било крачка в посока на по-добро проявление в живота си, е важно да разширявате моментите, в които сте във вътрешен мир. Благодарността чудесно постига този ефект.

В състоянието на вътрешен мир няма страх, затова можете да вземете смели решения. Мислено благодарете на всеки, който се отзове за помощ и ще получите още и още подкрепа. Ще откриете, че съществува и друг свят. И вие го заслужавате.

В казуса с мръсния въздух, ситуацията е същата. Благодарете за нещо друго - на белия си дроб, че се справя или ползвайте онези крачки благодарност, за които вече стана дума. Все ще привлечете нещо, което може да се направи.

Защото дори и в тази държава вече има достатъчно подготвени хора, които са добре запознати с всички лостове, механизми и социални политики, с които се решават тези проблеми в други държави. Няма нещо, което не зависи и лично от теб, особено когато те заобикаля. Благодарността помага да изоставим модела на жертвата и да се освободим от страха. Само тогава и гледната точка сме сменя. И всеки може да направи много.


Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Къде ми е проблемът с джендъра? - Михаела Петрова - още една гледна точка за Конвенцията и за насилието над жени в България... А аз напоследък чета много такива.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

От ухо на ухо – мисли, породени от Истанбулската конвенция

Изображение

Ива Екимова

Снимка: София Зашева

Нещо не й е наред. Още не знам какво, но нещо здраво не е наред. В опити да установя какъв е проблемът, се консултирах със специалист уши-нос-гърло. Не казвайте на никого, но говорих и със сексолог. Нищо!

Попитах, разбира се, другата ми най-добра приятелка, която изглежда сякаш всичко й е наред. Стопроцентова жена. Стройна, секси, уверена, успешна.

Никога не съм я виждала да излиза без грим, с маратонки, сякаш спазваше стриктно завета на Грациано Балтазар: „Винаги се обличай така, сякаш днес ще срещнеш любовта на живота си!”

Да, ще кажете, не, не е вярно, това го е казала Коко Шанел. Уверявам ви, не е. Хубаво е да проверявате източниците на информацията, която използвате, споделяте, лайквате. Но нищо, човек се учи докато е жив. И аз така. Та женичката ме навежда на мисълта, че на другата не са й наред нещата, защото, видиш ли, сексуалната й ориентация е сбъркана. Три дни бях в шок. Не е възможно!

Вярно, че е поочукана от употреба, от живота, от битките, но чак пък ориентацията. Не можех да повярвам. Нямаше никакви признаци до сега. Въпреки че, като се замисля, в един период имаше едни странни жестове, все се натиска да плаща сметката, подаръци. Казах си: „Нормално е!” и аз плащам сметки, някои на мъже, но затова – друг път.

И всичко това се случва в окото на урагана, наречен Истанбулска конвенция.

Казах си, ще стрелям направо. Попитах я: „Ти да не си социален пол?”. А, тя: „Хм, не съм се замисляла, ама може и да съм джендър.” Онемях. Как така джендър, нали до сега беше нормална, какво се обърка. Да ви кажа, честно, аз много не ги разбирам тия неща. Ама, прочела нашата, че скандалната конвенция ще й даде права да създаде НПО, да проповядва в училище философията си, да пита децата като какъв пол се определят, рокли ли искат да носят или панталони, и най-вече коя тоалетна ще посещават.

Казвам й: „Чакай малко!” Тя, конвенцията, защитава само жените от насилие, основано на полова идентичност. Тя, обаче - не. Имало било Правилник за прилагането на конвенцията. Досега не чух от никой от изявените коментатори да споменава някакъв правилник. Ще се опитам да разбера тази работа. И се започна една тирада, едно чудо. Направо ме заболя главата. До един момент я слушах, а после мислех само затова кога ще отидем на грим и коса.

Как така стана - бяхме напълно еднакви, близки и неразделни, а сега тя иска да бъде активистка, говорител на третия пол, да заяви себе си. Замислих се и, нали ми е сродна душа – седнах да чета. Изчетох конвенцията 4 пъти. Стана още по-лошо! Правилник за прилагането й не намерих.

Потърсих най-шумните говорители, независимо дали са за или против. И тук настъпи истинският кошмар. Оказа се, че видиш ли, искали да узаконят гей браковете, а това да доведе до осиновяване на деца. Дотук добре. Обаче, в главата - хиляди въпроси.

Не е ли редно едно дете да има възможност да избере дали семейството му да е конвенционално или еднополово?

И даже това не е най-големият проблем. Въпросът е какви права произтичат за родителите в хомосексуална връзка. Дадох си сметка, че имам много приятели, които са привлечени от собствения си пол. Всички те са нормални, креативни, възпитани, казват „добър ден”, не изхвърлят боклука си през прозореца, насърчават онези, които успяват, пътуват по света.

Сега, зачудих се, кое е нормално. И, най-вече, защо трябва да се разделяме на нормални и ненормални. Всеки от нас може да избере какво е най-добро за него. Така, неизменно, се сетих за стар любим мой виц: Срещат се две двойки. Едната очевидно в очакване на бебе. Другата (загрижено): „Какво ще е?” Бъдещите родители: „Е, да се роди живо и здраво – то само ще си реши.”

Отворих езотерична литература, не открих „Как да бъда успешен джендър”, на както се казва, най-доброто предстои. Стигнах до извора на всички книги – Библията. Бог е любов – пише там. Хич не стана по-добре.

Започнах да се питам: Какво иска един ЧОВЕК днес? Независимо дали е мъж, жена, трети, пети, осемдесети или социален пол. Иска да бъде щастлив. Какво прави, за да го постигне? Живее, както намери за добре, тренира, храни се здравословно, работи, среща се с приятели... Значи, като всички нас. Тогава по какво се различават хората, като ги погледнем от Божията гледна точка? На практика по нищо. Имаше един клип, който показваше различни дейности на хора, но като скелетни конструкции. На края се оказа, че част от тях са мъже, друга жени...

Казах й всичко това на моята сродна душа и тогава се загледах. От кристалната й повърхност липсваше едно парченце, невидимо за другите. Забравих да ви споделя. Аз съм обица. И въпреки, че обица е в женски род – тя, близначката ми, явно, се чувстваше в друг пол.

В края на краищата, всички според скелетните ни конструкции сме трети пол. А иначе, както изпя Майкъл Джексън: We are the world. И за щастие, в него, надявам се, има само ЧОВЕЦИ!
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Прочетох следното и просто не можех да не споделя:

"Бедността не е оправдание. Липсата на пари не е бедност.

Симеон Колев

Има мъже, които често използват едно магическо изречение, с което умира всичкият секс и въобще всичко на света и това е – “Нямам възможност”.

Нямат възможност. Смотаняците.

Останалите – А - намират начин, Б – не са поставени в положение да нямат възможност и В – надценяват се и дават грешни сигнали, а после се оказват въздух под налягане с нелепото изречение “нямам възможност”.

Липсата на пари и бедността не са нищо друго освен състояние на духа.

Нали се сещаш как ти казвам, че такъв мъж, който обича да използва тези думи в речника си, няма място в твоя живот?

Но нека почерпим малко от мъдростта на делника.

Нашият кавалер (дето няма възможност), няма възможност да те заведе на кино, защото няма излишни 30 лева и защото можете да си гледате филма вкъщи и защото с тия 30 лева ще можете да напазарувате за три яденета у дома или да платите фехтовката на децата. Едната вноска. Той си мисли, че е отговорен и че киното е дребнавост. Аз си мисля, че е тъпак. За 30 или 50 лева даже не ми се занимава да обяснявам защо.

Пак нашият герой. С нямането на възможности. Сега жена му си е харесала ботуши. Още има ентусиазъм, милата. Струват 200 лева.

И аз не виждам смисъл, логика и причина в ботушите за 200 лева, но виждам желанието на жена ми. И ако жена ми е нормална и свестна мацка, която добре знае кое какво струва, какво мога и какво не мога, работи здраво, отглежда ми децата и не ми иска ботуши за 200 или 300 лева по норматив, знаеш ли какво?! Купувам ги.

“На нея много й харесват” смазва “Нямам възможност” с 300. Всеки има възможност да плати 200 лева, без да се отрази на всичко останало. Срещу това жена ти да каже – “Мъжът ми купи тези ботуши”, вместо “Ми сега ние нямаме възможност”. Сега? А миналият месец имахте ли? А миналата година?

Айде, отново нашият герой. Сега половинката му иска да отидете до Рим. Защо? Ми, копеле, щото е Рим, а не Лом! И защото човек има отчаяна нужда да разширява хоризонтите си с неща, които хранят душата. Колко? Към 1200 лева. Оооо не. Нямам възможност за такъв разход сега! Трябва да сменим дограмата, уроците на децата, трябва да купуваме летни гуми за колата, ала-бала...

Нямаме друг пример, защото жената свиква с “нямам възможност” и се примирява. Утихва и спира да иска. В дома, дограмата е сменена, но пак е студено. Сметките са платени и в хладилника винаги има македонска наденица, но никъде няма нищо друго.

Сега е моментът, в който мъжът, дето “няма възможност”, скача разярено и ми казва – А кво да прааа, бе отворко?! Наеш ли, колко е трудно!?

Верно ли - казвам аз. Не знам. По цял ден карам на шампанско и продукти от луксозната серия на Лидъл.

Знам обаче едно. Мога да изкарам пари, да взема на заем от шефа, фирмата, колега, банка, бърз заем, да планирам по-добре, да съм по-гъвкав, да вярвам повече в себе си, да работя допълнително, да се движа, ако трябва да се влача, но не и да падам до нивото “не мога да си го позволя”.

Читавите мъже намират начин. “Нямам възможност” е състояние на крайна бедност, но не на джоба, а на духа. “Нямам възможност” е отказ от усилия и то като съзнателен избор да не полагаш усилия.

Срещу всяко “нямам възможност” стои по едно “ще се справим” или “ще се справя” и това не е бодряшко подвикване, в което той самият не си вярва, а дълбока убеденост, че животът е разнообразен и понякога ни подняся изненади, които сме готови да посрещнем. И хубавите и лошите. С еднакъв ентусазъм. Да приемем едното и да не отхвърлим другото.

“Ще се справим” е мъжко. Енергично и жизнеутвърждаващо.

“Нямам възможност” е дъно, което не трябва да споделяш."

Съгласни ли сте с неговата позиция? Аз лично - и да, и не! И ми стана тъжно, след като я прочетох... време за равносметка и въпроси.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Публикувай отговор