Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Свобода на словото
Публикувай отговор
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Как да станеш идеален мъж за два месеца (график)
Велина Томова

Вижте сега. Жената е просто устроено същество. Не че е проста, не! Просто устроена. Като автомобил.

Ако знаеш кои ръчки да бутнеш и кои педали да натиснеш, автомобилчето, т.е женичката ще се движи безпроблемно по пътя на съвместния ви живот.

Ако обаче сипваш кофти бензин, караш като каруцар и я буташ в дупките по пътя, няма как да возенето да е леко и меко.

Колежките-жени може и да ми се сърдят, но ей сега ще ви опиша съвсем подробно как можете да станете идеален мъж.

Само добавяте в графика със задачите няколко допълнителни неща и ще видите как за 3 месеца всичко ще си дойде на местата, ако нещо в брака ви е закуцало.

ГРАФИК на ИДЕАЛНИЯ МЪЖ

Сутрин: Прегръдка и целувка за „добро утро“. Без значение колко ти е крив света, колко си препил (идеалния мъж впрочем не прекалява с пиенето), колко важна среща имаш.

Отваряш очите, намираш я къде е из къщата и я прегръщаш и целуваш. Всяка сутрин.

Следобед, на всеки два дни: SMS „Само да видя как си, обичам те“

Веднъж седмично вечер: „Недей да готвиш, почини си, ще отидем на ресторант/ще поръчаме храна“

В събота сутринта, когато тя е хванала кофата и парцала: „С какво да ти помогна“

В събота следобед: „Аз ще изведа децата, ти си почини“

Веднъж месечно: Подаряваш цветя без повод

Веднъж на два месеца: „Искаш ли да отидем някъде само двамата?“. Ако не ви се занимава с резервации, й кажете, че тя има по-добър вкус и ще се справи по-добре със запазването на уикенда.

Ако нямате възможност, е достатъчно от време на време да й казвате „Така ми се иска да отидем някъде само двамата“.

Веднъж на два месеца: „Момчетата ми се обадиха за бира, но предпочитам да остана с теб вкъщи и да гледаме филм“.

Някоя вечер, когато тя си е облякла най-бабешката пижама, сгушила се е в леглото максимално далече от вас и по всичко си личи, че не й се прави секс точно сега: „Искам само да се гушкаме“ (и само се гушкате, разбира се).

Допълнителни качества на идеалния мъж (едно от тези): готвене, танцуване, грижа за бездомни животни, доброволчески труд, грижа за чужди деца или възрастни хора, поезия.

Вижте ли, не е толкова трудно. Събра се на една страница място.

Да не си егоист и да проявяваш любовта си по начин, по който тя да разбере, че наистина я обичаш. Ето толкова е просто да си любимият мъж на всяка жена.

Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Да съм в пълнота! Или за чувството, когато ти идва сама да се разцелуваш.

Обичам любовни истории, които се случват „на един клик”, а не такива, заради които прохождаш трънливи пътеки и заблатени местности с подводни капани. Наричаме ги щастлива съдба, благодатно стечение на обстоятелствата, но опитът ми е показал, че те се случват, когато сме вътрешно готови за отговорността да споделим себеуважението си с друго ценящо себе си човешко същество.

Всички онези връзки, които ни привличат заради партньорството на различните ни видове комплекс за малоценност, въобще не са ми интересни. Забавното е, че често те са доминиращи и сякаш създават норма, напълно изкривена представа за „нормалност”. Но няма да говоря за тях сега.

Обичам историите, в които пред теб се отваря една врата, срещаш един поглед и знаеш, че от тук няма да си тръгнеш скоро. Все още дори не си влюбен, даже ти е малко странно как би могло да се случи, но вече се усещаш у дома.

Имам приятелка, която имаше проблем със зависимост от алкохола. Осъзната. Ходеше и на терапия. Имаше воля да се справи, но не се чувстваше добре. От време на време се случваше, да тегли една на дисциплината и да се пусне отново по пързалката, за да си разбие за пореден път носа.

Дълго време не бях я виждала, знаех само че от година време е с нов мъж. Наскоро ми разказа как след някакво поредно изтърваване на ситуацията с алкохола, седнала и си казала: „Добре, очевидно имам липси, явно са по-силни от мен, а терапията само ги потиска, не ги лекува. Няма никакъв смисъл да атакувам проблема, а да стигна до корена”. Седяла цял ден на една полянка и след всички планове, които превъртяла в главата си, и които я уморявали дори заради мисълта за усилието, което изискват, стигнала до простичкото желание: „Да съм в пълнота”.

Изображение

От този ден си спомня само, че когато си помислила точно това, я изпълнило онова, което хората наричат „любов към себе си”: „... сигурна съм, защото е абсолютно невъзможно да го опиша. Само знаех, че никога преди не съм имала толкова ясно чувство, че всичко, ама наистина всичко е наред. Идеше ми да се разцелувам. Даже го направих. Разцелувах се”.

Следващите 24 часа били нещо като „Колелото на Фортуна” от картите Таро – срещнала един мъж, когото и преди време харесвала, но тогава имали по-скоро пиянски флирт. Той успял да й каже, че ако има жена, с която иска да бъде, това е тя, но само при условие, че не пие. Тя отвърнала – „няма проблем”. Месец по-късно сама се чудела как така въобще не й минава през ум да посегне към чашката, но си знаела – пълно й е.

Сега, година по-късно продължава да й е пълно. Няма да идеализираме тази история. Както при всички взаимоотношения и тази връзка си минава през някои перипетии, свързани с напасването на характерите.

Но както тя ми каза: „когато усетя спънка, неравност по трасето, неща, които не ми харесват и се дразня, се хващам за този клин в скалата. Собственото ми усещане за пълнота и успявам да се издърпам. Да не правя от мухата слон, а да търся решение, което изразява уважение и към двама ни”.

Каза ми и друго ценно нещо: „Опитвам се да не го обвинявам, когато някакви неща не ми харесват. Започна ли да виждам недостатъците, някогашните мои липси се появяват отново като грозни мастилени петна. Веднага искам да изпия поне една бира. Но знам къде ще ме отведе това. Няма да е само една.

Тогава си казвам: "Това не е мой проблем. Заедно сме, но не сме един и същ човек. Имаме и свобода, която много други двойки нямат. И нещата, които ме дразнят, се превръщат в „мухи, които ме кацат”. Замахваш с ръка да ги изгониш. Не е нещо лично.”

Обичам да слушам такива истории. Не защото те са красиви през цялото време, а защото са истории на осъзнатост. Колкото повече встъпваме в своята осъзнатост, толкова повече става ясно, че съдбата ни не се определя от онова, което ни се случва, а най-вече от начина, по който реагираме. И е напълно възможно да се „препрограмира” с един клик.

Автор: Михаела Петрова

Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Искам вече да съм като теб, на 50 години!

Автор: Михаела Петрова

Изображение

„Искам да съм на 50“ - казала дъщерята на моя приятелка, когато майка ѝ водела с нея някакъв пореден разговор на тема „вече трябва да знаеш какво искаш да правиш в живота си“.

Момичето е в разцвета на младостта си, завършила един от най-добрите университети в чужбина. Има си приятел, свежа компания, от наша гледна точка всичко най-хубаво тепърва ѝ предстои. Затова се разсмяхме на нейното желание като на шегаджийски отговор. Но все пак не пренебрегнахме факта, че тя харесва живота на майка си, такъв какъвто е той в момента.

И също така, че вероятно го приема като даденост, защото децата ни в общи линии нямат добра преценка през какво сме минали, от какво сме се отказали, какво ни е тревожело, докато пораснат и отлетят от дома. Каква огромна празнота зейва в семейството, когато заминат да учат в чужбина. Как често родителите изведнъж започват да се чувстват леко нелепо и да се питат: „Това ли беше?“.

А когато се съвземат и се усетят свободни от грижата за децата, започват да използват всеки миг от живота, който вече е обърнал пясъчния си часовник на обратната страна, за да изживяват неща, за които понякога са мечтали, но са ги игнорирали поради липса на време и средства.

Вече бях забравила този разговор, когато се появиха втора и трета девойка на възраст между 20 и 30 години, които казаха: „Искам да съм на 50“. Стига, бе! Спомних си как в зората на нашите 30 години, докато наглеждахме малките си деца в градинката, една приятелка каза, че ще си отживеем като станем на 64, а аз я изгледах много лошо.

Тогавашната ми представа за 50-60 годишните жени беше неприятна. Най-вече защото смятах, че с настъпването на климактериума е неизбежно да ти стане по-безинтересна най-вълнуващата част – секса. Дори не самият секс, а зараждащото се желание, което те опива и завладява, изпълва те с хъс, създава истории, с които заспиваш и заради които се събуждаш в очакване на новия ден и неговите приключения.

Естрогенът си е такъв - изостря чувствителността към света по начин, по който доброто ти настроение и вътрешния мир сами по себе си не са способни да направят. Можеш да се радваш колкото си искаш на хиляди неща, но става физиологично невъзможно да се подмокриш така че това усещане да осмисли вечерта ти.

Когато в редакцията пристигнеше някоя книга със заглавие „Животът започва след 40“, се усмихвах ехидно, с едно вътрешно: „Да, бе, ще ви се“. Тази моя представя беше формирана от жените, свързани с поколението на моята майка. Тези, които изживяха своите 50 още в ерата на социализма, без да могат да си подадат носа през граница.

Източниците на информация за техните посестрими в света се свеждаше до преводни книги, списание „Паралели“, „Бурда“ и „Некерман“. А там кройките за дрехите на 50-годишните жени бяха много скучни. Явно съм пазила тези убеждения, че 50-те години хич не са секси дори когато близостта до тях се скъси на едно десетилетие. Няма да забравя първия дребен случай, който ме накара да се замисля, че нещо се е променило.

Харесах си пола в един магазин. Момчето в бутика каза, че ми стои нечовешки и освен това е много удобна, лесно се пере, майка му си била купила същата и е много доволна. Майка му?! Да нося същата пола като възрастната майка на този готин пич, абсурд.

Оставих я и излязох от магазина. Изведнъж обаче си казах, чакай малко, той е максимум на 25. Което означава, че майка му може би е някъде на моята възраст. Сигурно е някаква готина мацка, щом има вкус като моя и синът ѝ разбира от мода. Това беше първия път, в който си дадох сметка, че моето поколение пораства по различен начин от онзи, по който остаряваше това на моите родители.

Сега, когато чувам „нашите дъщери“ - на момичетата, родени през 60-те години на миналия век да казват, че искат да са на нашата възраст, съм все по-приятно изненадана. Очевидно, докато сме живели живота си в постоянна турболентна адаптация към всички етапи на онова, което наричаме „демократичен“ преход, въвели атрибутите на понятието „градски живот в стил мегаполис“, доколкото ни е било възможно.

Очевидно сме излезли извън матрицата на традициите, завещани от дедите ни да остаряваме скучно. Докато сме преживявали най-разнообразни срещи и разлъки, възходи и падения в професионалния и личния живот, успешни и неуспешни опити за емиграция, бохемски дни и нощи, амбиции за кариера в комплект с отглеждането на децата ни, не сме се съсипали, както родителите ни са очаквали.

А на всичкото отгоре, си позволихме и нахалството да прекрачим от хедонизма директно в духовната осъзнатост, сякаш е естествената следваща спирка на метрото. Дадох си сметка, че с цялата еклектика на нашия интимен и обществен живот, всъщност сме извършили истинската революция.

И сега, пред прага на 50-те имаме мечти сякаш животът ни тепърва започва, изглеждаме чудесно, дори без лифтинг, наслаждаваме се на секса по нов, зрял, но съвсем не безинтересен начин. Не ни е страх за това дали ще останем с някого вечно, защото знаем, че не това има значение.

Някои от моите приятелки преоткриват живота със съпрузите си, започват нов бизнес, печелят европейски проекти, защото вече знаят и могат, имат в портфолиото си онова, което се нарича „добра история“. Други се отдават на творчески занимания, имат млади любовници, трети пътуват по света с любовници на тяхната възраст, с които имат аналогични зрели вкусове, желания и предпочитания към класни преживявания.

А някои дори раждат деца. Има и такива, които с радост се посвещават и на онова, по което все повече млади хора също са луди – преместват се в китни селца, вдъхват живот на стари къщи из Родопите, Рила, Странджа, създават малки стопанства. Онова, което виждат децата ни е, че сме готини, щастливи и съвсем не живеем само заради тях. Не питаме мърморещо кога ще имат внуци най-накрая, а с удоволствие споделяме с тях начина си на живот като големи хора.

Имали сме страхове като родители - как ще ги възпитаме, къде ли ще ги отведе този шантав пример, който им даваме. Страдали сме, че не можем да сме до тях – било заради кариера, живот в чужбина, разводи, нови бракове. Чудели сме се дали ще им нанесем някакви травми с този наш непостоянен и неясен в перспектива живот. Но като ги гледам – справихме се.

А когато разбрах, че някои от тях казват „Искам да съм на 50“, научих, че не само сме се справили, а направо сме „поколение – отличник“.


Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Новите дрехи и старите убеждения

Изображение

Снимка: Thinkstock

Михаела Петрова

Изображение

Пазаруваме със сина ми, по-генерална смяна на гардероба преди поредната му студентска година. Изпрани, изгладени тениски, подреждам ги. Той посяга да си облече една от тях, но се замисля за секунда: „Да си облека ли от новите или ще ги пазиш за куфара?“. „Облечи си нова, разбира се“.

Обичам новите дрехите да се носят веднага, не да се пазят за специален случай, бил той и нов учебен сезон. В главата ми зазвуча онази песен по текст на Стефан Цанев: „Носете си новите дрехи, момчета – падаме, както ходим, умираме, както спим. Въпросите на тая планета, я решим, я не решим... Но не казвайте: утре ще бъдем красиви. Не казвайте: утре ще бъдем щастливи. Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем... Ще обичаме утре, утре ще бъда любим“...

Спомних си и за баба ми, която все ми правеше забележка, когато си облечах някое ново долно бельо, когато не ми предстоеше друго, освен да се мотая у дома и да се мърлям на двора. Казваше: „Това си го пази за пред хора“. Знаете го този лаф, навремето нямаше откъде да се купува често ново хубаво долно бельо, особено пък за деца. Това си беше стока, която се намираше с връзки. И за големите жени беше така – хубавите сутиени и долно бельо бяха малко контрабанда от чужбина. Преди това пък, тези дрехи са се пазели наистина за специални поводи. Кръщенета, сватби, погребения. Или за вечеринките, в които младите момичета са излизали да се разхождат по Царя, да слушат плочи, да отидат на класически концерт с някой ухажор и после да вечерят в ресторант „България“. За София от младостта на моите родители говоря. Нямам информация за други региони. Така си е било, хубавото бельо се пазеше „за пред хора“. И така си е останал лафът. Освен това знам, че и до ден днешен, всички имат някое бельо, „за пред хора“, което кътат в шкафа.

Не е задължително да е дантелено или нещо по-перверзно, важното е да е ново, чисто, без размъкнати ластици. И то не непременно, защото ще се събличат, а за да се чувстват по-специално, празнично. Да отличат облеклото за празник и делник. В това има практичност, и логика, и етикет. Но някак ни приучава и да имаме едно поведение „за пред хора“ и едно друго, домашно, което може и да е мърляво.

Затова се радвам, че имането променя нещата. Не имането на пари, а предлагането на пазара. И възможността да възпитаме нов етикет към „домашното ни проявление“, а не само на онова – за пред хора. Днес не е чак такава драма да си купиш нови гащи, когато се размъкне някой ластик. Износването на дрехите вече не отнема години, равни на едно поколение, а две-три, до десет години. И аз имам дрехи за у дома, но те не са стари и размъкнати. За мен е важно да са ми удобни и приятни на вид. Да не са размъкнати и да стоят добре.

Днес имаме и добавена стойност на нещо, което преди не е било от такова значение. Енергията на предишното ти Аз, въплътено в дрехата. Това за някои може да е смешно, но все по-често се чува и за онези, които го вярват, то става трайно убеждение. Има дори куп рецепти как се изчиства чужда енергия от дрехи втора употреба, от това, че са ги пипали много хора или са залежавали по складове, преди да се настанят в гардероба ни. Пране с морска сол, с оцет, такива неща. Не ги знам всичките. Защото не ги практикувам.

Не пазарувам дрехи втора употреба. Предимно заради миризмата, която ми докарва неприятен спазъм. Емоционален. Имах преди време гадже, маниак на дрехи втора употреба. Имаше концепция, че при това свръхпроизводство и консуматорство, е важно да не инвестираш в нови неща. А в стари, запазени, солидни. В случая с дрехите, дори имаше леко снобската концепция, че могат да се намерят търговски марки, които иначе няма откъде да купиш. Не съм против тази концепция като цяло. Имам и приятелка – дизайнер, която умее да изнамира уникални неща по тези магазини. Имам и други приятелки, които направиха наистина много качествена селекция в техните бутици – втора ръка. Продавам и купувам на модерните базари за размяна на дрехи.

Но миризмата на дрехи втора употреба, неизбежно ми напомня за мисловния модел на онова гадже. За всичко – от световната политика, партньорството, избора на работа, до готвенето и пазаруването. Пълното отричане на лукса, асоциативното препращане на всичко ново към определението „дяволска работа“, новобогаташи, първенюта и прочее.

Знам, че тези асоциативни връзки са нерелевантни. Но хората сме си такива – когато отричаме нещо, добавяме към него и отрицанието на неща, които нямат нищо общо. За да има отрицанието ни стабилна основа и да не може да бъде разколебано. Същото правим и с харесването, но не чак с такава страст. Което пак ме подсеща за един лаф на баба ми от ония времена: „който пуши, пие, който пие, бие, който бие, убива“. От там и логиката: „Той пуши, ауу, ще те убие“. Обикновено в мисловните парадигми, се изпуска моментът, в който веригата към лошо развитие на една ситуация, може да обърнато в добро. Истината е, че подобни логически вериги са чиста глупост. Но по-важната истина е, че ако прикачим стара мисъл или убеждение към нова ситуация, губим възможността за нова опитност, за развитие, за преживяване на една ситуация от друга гледна точка. Губим собственото си разширяване, мъдрост и растеж.

Най-ценното, на което може да се научим, е да отсяваме зърното от плявата. Както ежедневно отсяваме дрехите в гардероба си, които днес ни се обличат, или не. Ако пазим някои от тях, защото са здрави и хубави, но облечем ли ги, почувстваме едно извиращо отвътре „не, не“, по-добре да ги освободим.

Това е по-добрата идея за освобождаване на дрехи от гардероба, отколкото критерият от колко време не сте ги обличали, дали са нови, запазени, стари, втора или първа употреба. Носете онова, което днес е в синхрон с представата ви за себе си. Не го пазете за утре.

Парите, консуматорството, световната конспирация нямат нищо общо с това. Нова е само всяка крачка, която правим в тялото, което населяваме отдавна. По тази логика, и с новата дреха, можем да направим избори, които вече не ни отиват, и със старата дреха можем да направим нова крачка, която да разгърне света ни по вълнуващ начин. Ако ще придаваме символика, това ми се струва по-добрата идея.

А старанието да имаме чисти, здрави и приятни дрехи и за у дома, подсъзнателно ни приучава да запълним и психологическата празнина между поведението „за пред хора“ и онова, с близките ни хора. В днешно време, тази хигиена на психиката ми се струва много важна.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Слънчев часовник и Нощно Безвремие - Михаела Петрова

Изображение

... Във всеки житейски път, настъпва момент, в който цялото ти същество крещи и настоява за своето право на период „безвремие“. Да си го позволиш, вече е някакъв лукс за малцина избрани. На които обикновено другите гледат с лошо око и се чудят и маят: ама той/тя защо нищо не прави след като има възможност и нищо не му липсва. Не будете тези хора, те изживяват много специален момент – този на забрава. ...
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

За Съединението в страната на разделението

Изображение

Снимка: Thinkstock

Росен Карамфилов

Днес е шести септември. Денят на Съединението. Всяка година по това време се замислям. За това дали изобщо сме обединени като нация? Като народ? За жалост, отговорът не закъснява. Съзирам го в малките детайли. Веднага давам пример. Докато пресичах на светофара, чух сирената на приближаваща линейка. И тук следва потреса – нито един от автомобилите не ѝ направи път. Обратно – всички започнаха да бибиткат. Вътре някой е умирал, най-вероятно. Или нечий живот е чакал да бъде спасен. Но не – какво значение има това, голяма работа!

Защо да правим път на линейките? Защо да ни пука за другите? Защо да помагаме на падналите? Защо да се интересуваме от болката на съседа? Наш дълг е да му гледаме в паницата и ако случайно тя е по-пълна от нашата – да му завиждаме до пръсване.

Туй е то българщината! Същинската българщина! Отказът от каквото и да било обединение. У нас живеем на принципа – разделяй и владей! Всеки играе за себе си. Всеки играе своята игра и друго не го интересува. Кого касаят понятия като гражданско общество, единомислие и т.н. и т.н.? Никого.

Заложено ни е в душичката да сме егоисти. Заложено ни е в манталитета да мислим само за себе си. И още повече – да се заблужаваме, че така нещата ще се оправят. Чудовищна заблуда! Нищо няма да се оправи! Та ние дори не протестираме като хората.

По нашите земи, колкото и всеобщ да е един проблем, колкото и граждани да засяга той – ако времето е студено и вали – на протест отиват една шепа хора. Понеже не искат дъждът да ги намокри. Понеже ги е страх да не замръзнат. Понеже комфорта е по-важен за тях от промяната.

Промяната от своя страна винаги иска жертви. На тоя свят са се водили войни за правата на човека, за свободата му. Проливала се е кръв за тая свобода! Днешният човек е отишъл в другата крайност. Той няма да трепне, ако види как пред очите му пребиват друг човек. Ставал съм свидетел на такива гледки по улиците – ужасно е. Ужасно е да наблюдаваш как хората вече не са братя и сестри, не са част от верига, а са се превърнали в някакви самостоятелни единици.

Как очаквате от мен да говоря позитивни и хубави работи за празника на Съединението и да изричам думи с патриотарски патос, които отдавна нямат нито стойност, нито значение? Да, аз обичам родината си. Да, когато съм бил в чужбина ме е обземала страшна носталгия. Да! Да! Да! И именно затова в този текст е цялата истина. Заставам зад истината.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

И все пак ...

Честит празник! Честваме 133 години от Съединението на България

Изображение

Снимка: Thinkstock

Днес честваме 133 години от Съединението на България. На 6 септември 1885 г. хиляди българи, живеещи на изкуствено разделена територия, се обединяват и заживяват заедно вече не само духом, но и без географско разделение помежду си.

Това е една забележителна дата в историята на страната. След Берлинския конгрес от 1878 г. България е разделена на Княжество България и Източна Румелия. Останалото под османска власт българско население се стреми към обединение с освободените българи.

Така през 1880 г. е създаден Българският таен централен революционен комитет, който трябва да осъществи съединяването на Княжеството с Източна Румелия. За да се координира работата с местното население, се учредяват и комитетите „Съединение“.

През февруари 1885 г. начело на комитета застава Захари Стоянов, който подкрепя идеята Съединението да стане под скиптъра на княз Александър Батенберг. Ролята на българския княз в този момент е решаваща, защото ако той, в качеството си на лоялен васал на Османската империя, откаже да признае акта на Съединението въпреки силната народна воля, начинанието губи смисъл и е обречено на неуспех.

На 6 септември 1885 г. в Пловдив навлизат отрядите на Чардафон Велики и майор Данаил Николаев. Арестуван е областният управител на Източна Румелия - Гаврил Кръстевич. Създадено е временно правителство начело с д-р Георги Странски, което обявява присъединяването на Източна Румелия към Княжество България.

Два дни по-късно Батенберг с нарочен манифест утвърждава присъединяването на областта и приема да бъде титулуван занапред като княз на Северна и Южна България. Пристига в Пловдив и определя за свой помощник в Южна България д-р Странски.

След продължителна дипломатическа борба на Цариградската посланическа конференция Съединението получава признание с подписването през 1886 г. на Българо-турска спогодба.

Във времето след този радостен за целия народ ден обаче идва предизвикателството Съединението да бъде опазено и защитено. Редица общественици и революционери дават живота си за тази национална кауза, родила се и живяла години наред в умовете и сърцата на българите, разделени несправедливо от Великите сили.

Фактът, че днес празнуваме 133-та годишнина от националното Съединение, доказва и девиза, че именно „Съединението прави силата“.

И днес актуални остават поуките от този изстрадан, но тържествен акт за България, а именно, че обединен около една кауза и една цел, превърнати в години бленувано желание, българският народ е силен и в състояние да постигне всичко.

Денят е обявен за официален празник на страната с решение на Народното събрание от 18 февруари 1998 г.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Как се научих да живея с радост (100% проверена формула за щастие)

Светла Иванова

Изображение

Снимка: Личен архив

Дъщеря ми, която е на 6 години, ме попита вчера:

Мамо, ако човек много, ама много поиска да лети, но без нищо – без самолети, парашути и такива, дали ако толкова много иска, някога ще се случи?

Въпреки, че се занимавам с йога, разбира се, не започнах да й говоря за левитация, нито за магически трикове.

Въпросът малко ми напомни на онзи за съществуването на Дядо Коледа.

Не отрекох, че някога някой може да успее. Разказах й как човек може да лети по друг начин. Да се чувства окрилен, свободен да бъде какъвто пожелае, да изпитва лекота, щастие и безгрижност сякаш има криле.

Ето я моята формула за щастлив полет, към която се стремя от години.

Сигурно много хора са стигнали до нея, но за тези, които още не са, споделям тази философия на щастието...

За да се научите и вие първо трябва да се освободите от всичко, което ви тежи. За това ще ви помогне винаги да си задавате и отговаряте само на един единствен въпрос:

Това носи ли ми радост?

Толкова е простичко като всички хубави и лесни неща.

Ако отговорът е „не“ - не си губете времето, а разчиствайте! Освободете се от вещи, приятели, страхове, мъка, стрес, работа, навици, задължения… всичко, което не ви носи радост. Обикновено е това, без което можете да продължите нататък и разбира се, което ви смачква крилете.

Започнете от най-дребните неща. Ще използвам един пример с по-женските.

Слагате си някакво червило – не се харесвате с него и няма на кого да го подарите - веднага да отива в коша! Ако го приберете при другите само и само защото е новичко и не ви се изхвърля, хем няма да го ползвате докато се развали, хем сякаш ще съхранява неприятна енергия, или дори само мисъл. А ако си сложите от онова – любимото, светлото или тъмното, с което знаете, че ще се почувствате красива…ммм…

...първи билет за полет.

Стари дрехи. Най-лесно е да започнете от тях. Знаете как.

Книги. Които няма да отворите или сте започнали и няма да довършите – дарете ги. Някога ще стигнат до читателя, който ще ги оцени.

Приятели. Започнете от Фейсбук – някой ви дразни или ви заема излишно място, не искате да ви се рови в личния живот – изтрийте го.

Работа. Ходите с неудоволствие само защото 5 години сте учили как да правите нещо. А може би ще има друго, за което не сте учили, но ви се отдава и правите с желание?!

Ако продължите сами този списък и започнете да си задавате все по-често въпроса „Това носи ли ми радост?“, ще видите как от ден на ден ставате все по-леки и усмихнати.

Всеки заслужава това.

А ако трудно се разделяте с нещо, независимо материално или не, помислете си за миг – ако наистина се случи чудо и можете да полетите за малко – какво ще вземете със себе си, което няма да ви тежи и дърпа надолу?

Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Скандал? Да, благодаря!

Автор: Симеон Колев

Изображение

Хората бягат и се плашат от скандалите, сякаш някой им пише черни точки за всеки скандал и рано или късно заради тези черни точки някой ще ни изправи пред строя, ще ни порицае и ще ни се скара. Ще ни размаха пръст и ще каже – повече да не се повтаря!

Моля те, не ми изпадай в това състояние.

Скандалът не те прави нито истеричка, нито скандалджийка, нито изглеждаш неуравновесена и жалка.

Ако не изпадаш в такова състояние по няколко пъти на ден, де. Няма да се плашиш от сканадала, чуваш ли? Защото той е твой много верен съюзник.

Защо е полезен скандалът?

Скандалът е крайна форма, с която показваме нашите граници. Показваме прага на търпимост и червените ни линии, които са пресечени. Скандалът е проява на характер и ясно заявяване на неща и принципи, които са важни за нас.

Не бъркай скандала със скандалджийството.

Едно е да се караш за пресолената супа, за повечето моркови в яхнията, за закъснения от пет минути и за това, че някой е забравил да изхвърли боклука. Истинският скандал няма нищо общо с издребняването. Издребняването и “пиленето” са тъпи истерии, които подкопават връзката. Истинският скандал не е.

Нали знаеш, че всеки от нас е личност с капацитет да приема и да дава, както и с потребности. Във връзката се срещат две личности с по един комплект капацитет и потребности. Срещат се и гравитацията на любовта води обектите до секс и до сблъсъци.

Сблъсъците са жизнено важни за връзката.

Обратното на сблъсъците е избягването им с всякакви извинения – “Ами, аз сега ще отстъпя, за да не го ядосвам”, или “Ми, айде сега ще си замълча, защото той много се дразни на това”, или “Абе, по-добре да има мир” или “Ох, по-добре да не му казвам нищо, че това ще го нарани, разстрои, няма да може да го приеме. По-добре да му го спестя.” и така нататък...

Отказът от скандал често пъти показва липса на характер и желание да се слееш с желанията на половинката си заради страх от отхвърляне. Извинявай, да се “слееш” не беше правилна дума. Да се размиеш е правилната дума. Тоест – приемаш всичко, което той каже, иска, приемаш неговите желания и потребности като свои, като по този начин избягваш всяка възможност да влезете в конфликт.

Това е супер нездраво поведение, да знаеш! Това не е връзка между равни, а връзка, в която единият се вкопчва в другия. Това е обезличаване и самоотхвръляне.

Скъпа, ти си ценна такава, каквато си, а не такава, каквато би искала да бъдеш в очите на гаджето си.

Мислиш ли, че някой ще те харесва такава – безкритична, безгръбначна и опитваща се да спечелиш неговото одобрение и любов с безкритичност, безгръбначност и вечно съгласие?!

И ако е така, мислиш, ли че някой ще те хареса, само защото го гледаш в очите винаги, за всичко и никога нямаш собствено мнение, собствен поглед и собствена гледна точка?! Сериозно, ти би ли харесала такава жена? Или такъв мъж? Какво би посъветвала твоя приятелка, която изглежда като описаната? Ти харесваш ли се такава?

С две думи – скандалът скрепява. Кажи си, тропни по масата, извикай, тресни някоя врата, счупи нещо. Какво ще се случи?! Ще си тръгне ли? Ми, да си труъгва, ако го уплаши една трясната врата – да се маха!

Имате деца? Ми, имайте си.

Обясни им, че хората понякога се карат и това не означава, че не се обича и не означава, че няма да им мине и не означава, че под този скандал не прозира голямата любов.

По-голяма от скандала.

Скандалът е бурята, след която идва сдобряващият секс, който обикновено е разкъртващ.

Скандалите не разделят. Липсата на характер, който води до страх от скандали, разделя. Скандалът посочва каква си, какво искаш и колко си готова да го получиш. А ако не искаш, няма и да получиш. Никога. Нищо.

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Публикувай отговор