Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Свобода на словото
Публикувай отговор
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Духът в бутилката и извън нея

Изображение

Духът в бутилката и извън нея

Понякога животът те зашлевява. Ей така, за да ти покаже, че той е по-силен от теб. Понякога с по-слаби шамари, понякога с по-силни, с опакото на ръката. Понякога ти набива тупаници. И ти решаваш, какво правиш – боязливо си подаваш и другата буза, или удряш обратно. Да пием за това !

Преди дни бях в Ирландия по покана на Jameson. Беше мило. Можеха да поканят всееееки друг, но поканиха мен, заедно с Ненчо Балабанов и Андреа Влъчкова. Бих могъл да продължа тази история с опушени описания на уискито, стилни ниски чаши със златиста напитка и карамелен послевкус и задължителното послание, че ако не си пил специално Jameson си половин човек изживял живота си напразно. Даже не си човек. Сори, не съм такъв човек. Заслужават повече, защото и ти заслужаваш още една чашка след работа. Със или без повод.

Срещата ми с Jameson беше житейска среща. Урок. Пътувахме през Турция за Ирландия и в Истанбул си изпуснах полета. И никой не ми беше виновен. Бил съм в над 20 държави. Някъде по няколко пъти. Никога не съм си изпускал полет. Много е неприятно. Последствията също. Чакат те, чудят се, притесняват се. А ти? Чакаш, чудиш се, притесняваш се. Пред очите ми се стопяват всички възможности да стигна до Дъблин, защото всички полети са пълни. Утре е свети Патрик – най-големия празник в Ирландия. Ирландците са корави копелета, завладели целия свят, но никога не забравили здравите си корени. И сега за прибират. Утре празнуват. Да пием за това.

Остава ми една сигурна опция – да се прибера в София. Безславно, но и безболезнено. Опитах всичко, но този път животът ми наби по-силен шамар. Не мога да стигна в Ирландия. Какво да направя ? Това пътуване просто не е за мен. Можем да пием и за това. Понякога човек трябва да знае, кога да се откаже. И че това не е трагично.

Но аз не съм сам. Андреа пътува с мен. Мацка на 27 и отказва да бъде спокоен философ като мен и моят 39 годишен опит. „Симо, ние трябва да стигнем там ! Чакат ни и разчитат на нас. Не знам за теб, но аз ще отида, каквото и да ми струва“. Това още звучи в главата ми. По-тъжното е, че трябваше аз да го кажа, но го каза тя – пет пъти по-мъж от мен.

Когато животът ти удари шамар, можеш да отвърнеш. Да пием за това. Защото животът помни, когато си бил с разкървавен нос, но и с оток в ръката, от удара, който си набил ти. Безстрашен – sine metu – мотото на Jameson. Пише го на всяка бутилка. Няма нищо рекламно в напомнянето, че ако живееш с по-малко страх ще живееш повече. Не ми трябва една бутилка за да ме научи, как си струва да се живее, но ѝ благодаря на тази бутилка, че ми го напомни.

И тогава Симеон Колев / аз / си поема въздух – Благодаря ти, скъпа Андреа ! Разбира се, че ще стигнем. Тя тръгва към Лондон, защото има едно – единствено място. Намерихме и още едно – единствено място от Лондон до Дъблин. Ок, тя е там. Аз също. Скъпо, неудобно и с много усилия, но и аз съм там. Защото не си струва да се откажеш, преди да си опитал всичко. Преди да си се изпотил и преди да си изтискал всичките си усилия. Да пием за това !

И вече пием. За всичко. Уиски пропито от усилията на фамилята Jameson, които не са се отказвали. Ирландия е минала през много перипети. Ако мислиш, че нашето е трудно, виж в Гъгъл малко от малко тяхната история. Държава, в която дълго време виреят само картофи и свободни духове, държава, в което всяко нещо става трудно. И място, в което за да стане нещо трябва да стискаш зъби докато не посинеят, но да не се откажеш. Това е житейски избор - sine metu. Да пием за това!

И да не забравяме, че всичко има причина и това, което ни се случва е дълга поредица от чудеса. Така, както хубавото уиски не идва от магазина, а от труда и духа на стотици бъчвари, технолози, докери, които всеки ден поемат риска да пратят в магазина нещо, което винаги е било точно толкова хубаво, колкото е сега. Да пием за това.

Да пием за живота ! За усилията, шамарите, щастието, бурите, победите и загубите и духа никога да не се отказваш. От живота, шамарите, щастието, бурите, победите и загубите. Да пием за това!

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfocompany.bg
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Жената с разводите

Брак, сватба, сега и развод. Ето това се нарича логична сюжетна линия. Или трилогия. Или трагедия.

Темата на този текст дойде от един дебат с Боги по БГ Радио – бихте ли се оженили за жена, която преди това е имала три развода.

Аз бях – За. И загубих.

Има едно предубеждение, че разводът е нещо е провал, срам и всички подобни. Особено и незаслужено трудно е на жените с развод. Не знам защо. Били жени, по-диалогични, по-търпеливи, по-гъвкави и по-мъдри. Дипломатичен начин да кажеш на някого – да търпи простотиите на този, който не е толкова диалогичен, търпелив, гъвкав и мъдър.

Какво да направиш, ако нещо не става? Понякога когато нещо не става, значи просто нищо не става. Да седиш ? Е, колко ? И защо, заради децата ли ? Или, защото няма, къде да отидеш ? Крепостничеството беше премахнато в Русия през 19-ти век. Винаги има, къде да отидеш. И то, не като провалена, а като опитала. Живяла, дала, взела, положила усилия и вдигнала ръце. Не бяло знаме, ръце.

И защо да не зависи най-вече от теб, дали и колко да седиш. Дали да търсиш планетарни причини да не се разведеш с някого или е достатъчно просто да си кажеш – сърцето ми не бие за него. Оставало партньорство, оставало уважение, оставало не знам си какво. Ми, нека остава, но защо и вие да оставате, ако е останало само това. Аз изпитвам и уважение и към учителките си в училище, но не се женя за тях. И не съм се развел с тях.

Дамгосването на жената, като разведена е свръх-тъпо. И няма да го търпиш, чу ли? И, дали има един или два или три развода също е без значение и не означава задължително, че ТЯ не става.

Ето, как става да не става. Оженила се е на 20 за някой, за който не би трябвало никой и никога да се жени. Слушала е сърцето си. Сбъркала е. Развела се е. После е тръгнала да свръхкомпенсира с някой, който е пълната противоположност на първия кретен. Ако първия е бил лошото момче, втория е културен и претенциозен интелектуалец, с който също не е потръгнало. Нищо чудно да й е натяквал всякакви глупости от сорта, че той й е късмета. Третия избор е бил някой от страх да не остане сама. Избор от отчаяние, което никога не е добър съветник. Пак грешка. Може и тя да е допуснала грешка, или грешки, но това не означава, че мъжете й не са били грешки.

Понякога просто се случва. Понякога получаваш удар, два, три. И какво правиш? Изправяш се, скъпа. И докато подсмърчаш и си казваш – това няма да мога да го понеса, аз ти казвам - Оооооо, не можеш да си представиш, колко жилава можеш да бъдеш. И колко си силна. Движиш се! Или приемаш, че бракът не е за теб, виждаш си грешките, каквито без съмнение си допуснала и продължаваш. Ако може без грешките. Или си казваш – 4-тия път ще бъде по-добре. Даже, ще бъде перфектно!

И вървиш с опита си. А срещу тъпите подмятания обясняваш, че не си допуснала три грешки, а само три начина да разбереш, че не всеки мъж е за теб. Ама не го казвай – просто си го мисли. Не дължиш обяснения.

И, да. След три развода жената си е точно толкова за предпочитане, колкото и преди първия й брак. А, ако не е, разводите не са причината. Те не развалят. Те са начин да прекъснеш нещо, което се е развалило.

Ще кажеш – не толкова лекомислено. Кой е казал, че е лекомислено? Кой е казал, че не си си ги преживявала, или няма да си го преживяваш, измъчваш, проиграваш и пак и пак и пак? Ще си го преживяваш. Ще се колебаеш и ще се побъркваш до истерия, дали не бъркаш. И къде бъркаш. Но начина да видиш, дали бъркаш е само, когато направиш крачката.

Жената с трите развода не е нито скапана, нито е пача, нито не знае, какво иска, нито е бракувана след трите си брака, нито е тотална щета, нито е лесна и отчаяна. Не бъди лесна и отчаяна. Жената с трите развода е жена с три развода. Нито повече, нито по-малко. Това не е оценка, не е и присъда. Констатация е. Както констатираме, че ни закъснява полета. И по-лоши неща сме виждали. От закъснели полети и жени с три развода. Например – пропуснатите полети.

И жени, които са пропуснали трите развода и всичко между тях.

Пишете на Симеон Колев /Симо/ на edna@netinfocompany.bg


Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
dexter
Философска система
Мнения: 1363
Регистриран на: 19 Окт 2010, 12:14

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от dexter »

Мда, дамгосването е нещо лошо. Обаче не отиваме ли отново твърде далеч и твърде на сляпо в опитите си да бъдем политически коректни и толерантни? Бракът е въпрос на избор и ако някой не иска да се жени за човек (мъж или жена - няма значение) с три развода, означава ли това, че този човек (който не иска) задължително е тесногръд и политически некоректен?
Естествено, че четвъртият път може да е на късмет, но аз лично не съм оптимист. Харесвам хората, които се учат от грешките си, смятам, че това е разумно поведение и така трябва да бъде. Ежедневно съм опровергавана и въпреки всичко вярвам, че трябва да е така :lol: ! Обаче ако три пъти си избрал да се свържеш "за цял живот" с неподходящ за теб човек (и кой знае още колко връзки си имал, които не са стигнали до брака), това не навежда ли на мисълта, че не другите не стават, а нещо на теб ти има? Може би избираш неподходящи за теб хора, а това е модел на поведение, който все нещо говори. В крайна сметка ако си бил жертва на тормоз, не се бухваш в следваща връзка, в която пак си жертва. Нали? Логично е. А ако го правиш, значи имаш сериозен проблем, които има нужда от разрешаване. Ако път три пъти си се женил без любов, кое навежда на мисълта, че четвъртият път ще е различно?
В крайна сметка постоянно правим избори. Ако изборите ни са кофти, кой ни е виновен? И как така всички са виновни за грешните ни избори? Човек може да сгреши веднъж, два пъти с нещо като брака, но лично аз съм крайно подозрителна към хора с три развода, що се отнася до възможността за четвърти брак.
Аватар
dexter
Философска система
Мнения: 1363
Регистриран на: 19 Окт 2010, 12:14

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от dexter »

И още нещо - неимоверно много се дразня на това разделяне по полове. Особено в такива "колонки" и предавания, който уж трябва да представят духа на съвремието, а май ни връщат към ценноста, в която идеята за равноправие на половете не би хрумнала и на най-просветения (обикновено мъжки) мозък.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Декс, хубаво ми стана, че си отразила статията :923

Моето мнение е някъде по средата между "дамгосването" и "пълното приемане" на подобно поведение. Мога да се съглася с това, че е възможно да има сгрешен или сбъркан семеен модел, водещ до такива грешки в личния живот. Обаче мога да се съглася и с предположението, че трите пъти по различни причини е сбъркал даденият човек /независимо мъж или жена според мен/ - може първият път наистина да е бил твърде млад и още незрял, вторият път да се е влюбил безпаметно, а третият път да е решил да свърже живота си с някой близък от години, и пак да не се е получило. Или пък може третият път партньорът да се е оказал наркоман или насилник, или някакъв екстремист, умело прикривал се преди брака. Животът е толкова шарен и разнолик, а и винаги има и щипка или доза късмет в него, че възможностите са безброй.

Благодаря ти, че се включваш с мнение, и то аргументирано такова!
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

И нека любовта направи избор, Ива Дойчинова!

Изображение

Преди време ми се случи да кажа това изречение на близък приятел. А изводът дойде от моя реална случка, когато си счупих главата в слънцето.

Исках много да отида на един концерт и си мислех, че това е най-разкошното, което може да ми се случи тази вечер. Но човекът, с когото пътувахме към този план, имаше друг въпрос в главата си и друга грижа. Попита ме – ако аз сега съм разтревожен и искам да останеш с мен, а не да отидеш на този концерт – ще го направиш ли? Аз отговорих – не. Ти отиваш там, където си решил, а аз отивам на концерта. За хора като нас това е ОК, нали? Пълна свобода. Обаче това разединение на его-личности ни вкара в спускане по нанадолнище, по което всеки повтаряше „аз“ и „аз“ и „аз“ до степен на изтощена пустота.

Спомням си, че седях на един стол и нямах никакво желание да го напусна, да мръдна, да кажа нещо. Никакъв концерт не ми се виждаше повод да се разделя от това вцепенение. Нямах никакви готови клишета в ума си, нямах и никакви умни изрази. Тогава видях слънцето, падащо отвъд пердето и зад планината. Наистина ми счупи набъканата от предварителни планове глава, а просто си грееше, топлеше и беше красиво. То ми даде отговора, но не с думи. А защото си беше слънце. Пожелах да бъда там, където се чувствам така – топло, светло и красиво. И това не беше концерт.

Любовта направи моя избор.

Абсолютно различен избор може да направи любовта, ако не е взаимна. Това е урокът, който също така добре трябва да си научиш.

Има неща, които просто свършват. Може за едната страна слънцето да си грее все още, но за другата не е точно така. Говоря за отношения на всякакво ниво – любовни, приятелски, професионални. „Трябва да станеш от масата, ако любовта е отсервирана“, както се пее в една вечна френска песен.

На мен ми се е случвало в професионален план, в любовен, в приятелски. Ти си мислиш, че е пълно с живот и чудесно, обаче от другата страна нещо се е скършило. Или „просто бизнес“, или „омръзна ми сам да си отключвам апартамента“, или нещо друго.

Любовта е направила отново избора си и ти е затворила вратата.

Тръгвай си. Умей да пускаш и да не съжаляваш. Умей да оценяваш всичко, което е било, без да го отровиш с вина или съжаление.

Някои неща стават много просто. Започването и разделянето. В първия случай и двете страни се искат много и това се чувства. През каквито и трудности да минават – няма как да се объркаш в това, че и двамата или и двете страни си дават радост и прекрасно взаимно вълнение.

Във втория случай само едната страна си мисли, че е желана. Другата има нови планове. А да седиш и да риташ по затворена врата е … хабене на енергия. Хубаво е да го осъзнаеш бързо. Полезно е да си изключиш егото.

Последвай слънцето в посоката на изгрева. И умей да бъдеш благодарен за миналото, защото това е капиталът, с който стартираш. Без майтап, начинът, по който се разделяш е начинът, по който ще започнеш. Бъди прецизен, щедър и добър към другите и към себе си. Разбирай.

Любовта знае как да направи своите избори. Следвай я в споделеност.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Таро-календар за месец Октомври, Илиaна Смилянова

Изображение

Изображение

След сезонното преориентиране през септември, октомври ни центрира върху колелото на промяната, като ни помага да използваме и попътните, и насрещните житейски ветрове, да откриваме смисъл и в големите, и в малките събития и срещи. Дарени с устойчивост и с желание да приемаме, можем да видим и цялата картина, и отделните детайли, които, с наша помощ, я изграждат и поддържат. Минута след минута, ден след ден...

Десeтка жезли*
За умението да завършваме, без да се довършваме
Вгледайте се навътре и открийте кое започнато от вас дело очаква своето приключване, коя финална линия чака да я пресечете. Мобилизирайте волята си и извървете последните стъпки до своята цел. При нужда редуцирайте товара, отговорностите, които сте поели – най-вече по задължение. Отделете внимателно "искам" от "трябва" и потърсете промяна в посоката, в която вървите срещу себе си и (се) насилвате. Използвайте свободата да следвате изборите си. Минута след минута, ден след ден...

Десeтка чаши*
За обичта към обикновените дни и малките жестове
Потърсете и подхранете атмосферата, която свързвате с усещането за дом, за "вкъщи". Чувствате ли се "вкъщи" у дома си? Какво ви липсва и какво ви идва в повече? Усетете своята емоционална свързаност с онези, с които сте избрали (осъзнато или не) да споделяте пространството и времето си. Погрижете се за добруването – своето и на всичко онова, с което животът ви "докосва". Минута след минута, ден след ден...

Десeтка мечове*
За "родилната болка" на всеки ден
Потърсете нов изход в стара ситуация, нов лек за хронична "рана". Обърнете гръб на добре познати, но изчерпани начини да (се) наранявате под предлог, че (се) защитавате. Отдалечете се от занимания и начини на общуване, които изчерпват и вас, и партньорите ви. Не се връщайте непрестанно назад, обърнете лице към новото и непознатото – онова, което искате и от което може би най-много се страхувате. Отворете врата, през която старите проблеми да влизат в живота ви като нови възможности. Минута след минута. Ден след ден...

Десeтка пентакли*
За умението да се свързваме, без да се обвързваме
Погледнете на живота си като на къща, която сте създали и организирали, "обзавели", по определен, типично ваш начин. Прегледайте етажите, влезте в отделните "стаи" на спомени, мечти, връзки – минали, актуални, планувани, мечтани. Срещнете себе си и хората – реални и въображаеми, които я обитават. Търсете повторяемост във връзките, които създавате – със себе си и другите, с минали и бъдещи дела и намерения, с формата и съдържанието на нещата. Обновете онова свое вътрешно пространство, което се нуждае от пренареждане и най-вече – от ново отношение от ваша страна. Грижете се за своя "дом". Минута след минута. Ден след ден...

Таро-архетип – Колелото на съдбата, четирите Десетки.
Приказка – "Бременските музиканти", Братя Грим; "Дядовата ръкавичка", Елин Пелин.
Филм – "Къщата на моя живот" (САЩ, 2001); "Фирмата" (САЩ, 1993); "Невъзможното" (САЩ, 2012)
Книга – "Твоето тяло казва: Обичай се!", Лиз Бурбо
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Защо не искам децата ми да ме гледат като остарея

10.11.2017, Велина Томова

„Блазе ти, имаш си момиче, ще има кой да те гледа на стари години“. Побърква ме това изречение. Сигурно го чуват всички, които са родили момичета.

Има и другото - „Добре че имаш момче, че момичетата майки не гледат, те си гледат свекървите. Момчето ще се грижи за теб докато си жива“.

Лудост. Отвратителна лудост е да гледам към малките ми сладки дечица и да мисля как ще се грижат за мен когато остарея.

Как ще ми купуват лекарства, как ще бъдат снизходителни към старческото ми слабоумие, как ще влизат с мен в банята да ме къпят, докато аз трудно си спомням коя съм, те кои са.

Не мога, не желая и нямам никакво намерение да причинявам на децата си това заробващо, затормозяващо и отвращаващо занимание да се грижат за старите си родители.

Живяла съм в къща, в която има болен възрастен човек. Бях на 15, когато баба ми се грижеше за майка си в същия дом, в който растяхме със сестра ми.

Знам колко беше тъжно, трудно и потискащо да си дете и да живееш в дом, в който витае смърт.

Когато прабаба ми си отиде, изживях най-тежката си депресия. Чехлите й останаха под леглото, а нея вече я нямаше. Баба ми – нейната дъщеря, беше съсипана и смехът вкъщи беше задълго забравен.

Едва няколко години след това взехме вкъщи другата ми прабаба, вече с деменция. Последваха нови 3 години на изпитание за всички ни, но най-вече за баба, която трябваше да се грижи и за свекърва си така, както се грижеше за майка си.

Няма да забравя миризмата и крясъците на баба. Защото възратен човек с деменция е като малко дете, което все още не може да говори.

Само че при детето нещата стават все по-лесни и то пораства пред очите ти, докато възрастният човек с деменция умира пред очите ти. Всеки ден по малко.

Баба ми посвети 10 години от живота си да се грижи за възрастни хора. Крещеше им в безсилието си да се справи с всички грижи, от които един болен човек се нуждае, а после се обвиняваше, че е лош човек.

Отслабна и залиня сама тя. „Болна ли си или болен гледаш“, казваха приятелките й.

Не искам това за децата си. Не искам в годините, в които техните собствени деца ще са пораснали и грижите по гледането им ще са останали зад гърба ми, да им „легна на ръцете“.

Не искам в главите им да се блъскат спомени от времето, когато съм била младата им и активна майка с реалността на старостта.

Не искам да ме чакат да си отида, за да си отдъхнат. Не искам да крада най-хубавите години от живота, който аз съм им дала, за да го посветят на мен.

Не искам внуците ми да преминат през същото, през което минахме ние.

Уважението към възрастните не се изразява в хранене с лъжица и сменяне на памперси. Обичта не е заробване.

Не съм ги родила, за да ме гледат. И те не са ми длъжни да ми върнат грижите, които аз съм положила за тях, защото това не е даден заем.

Те са сътворени от любовта между мен и баща им. Ние не сме произвели гледачи, които да са нашата застраховка за старини.

Искам децата ми да запазят за мен хубавия спомен и когато си отида, да си спомнят общите ни мигове заедно, а не да се борят с тайното чувство на облекчение, което изпитва всеки, който се е грижил за болен.

Не искам да им казват когато умра „Е, отървахте се“.

Забележката моя /Деси/: Всичко горе - хубаво, съгласна съм - обаче авторката не е написала какво предлага и какво решение има за горния проблем.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Какво не ни казаха за живота?

Велина Томова

Човек започва да се смята за възрастен когато навърши 18 години. Така е де юре.

Де факто поведението на възрастен започва със започването на работа, с намирането на собствено жилище и с научаването на основната истина, че пастата за зъби не се купува сама от магазина.

Това, за което никой не говори обаче, е че да станеш възрастен не е просто да навършиш 25.

Узряването е процес, който, също както пубертета, е свързан с много възходи и спадове на самочувствието, вярата в уменията ни, възприятието ни за света.

Но сякаш никой не ни каза какво да очакваме от тези промени и ние, вече възрастни, се опитваме сами да се справяме с новите си чувства, с новите преживявания, опитвайки се да приемаме за нормални всички промени, които се случват, без да сме подготвени истински за тях. След като човек премине бурния си пубертет и научи че, акнето не е най-големият проблем на света, има още много жизненоопределящи моменти, за които трябва да сме подготвени, за да понесем промените по-леко.

Собственото ни семейство

Не ни казаха, че да създадеш собствено семейство – със или без сватба, да организираш ежедневие, което да е приятно за двама души и да имаш мъдростта да отсяваш малките от големите различия не става с магическа пръчица. Не ни казаха, че може да отнеме дори години. Не ни казаха, че дори да живеем приятно и щастливо заедно с някого, всичко се променя още веднъж с раждането на първото дете.

Децата – голямата промяна

Не ни казаха, че новата роля „родител“ ще ни хване напълно неподготвени, колкото и книги да сме прочели преди това. Не ни казаха, че цялата хармония на двойката се разваля от едно плачещо, но страшно миловидно човече, което сякаш иззема цялото време, целия въздух и всички развлечения. Не ни казаха, че голямата тайна на преживяването на тази промяна е да не забравяме, че всичко е временно. Не ни казаха, че най-натоварени са първите три години, през които детето има огромна нужда от родителите си. С времето, колкото по-самостоятелно става малкото човече, толкова повече време имат родителите отново за себе си. А това определено сваля напрежението. Какви родители ще бъдем, ще сме строги ли, ще сме спокойни ли – това решаваме в движение. И никое решение не ни прави „не добри“ родители.

Кризата на средната възраст

Не ни казаха, че не се става възрастен за един ден, а че ще го разберем по малките фактори - когато обръщението стане много по-често „госпожо“, отколкото „момиче“, когато започнем да работим с хора, които са били деца по време на първото ни любовно разочарование. Тогава ще ни стане ясно, че времето не е стояло неподвижно. Как приема съзряването (защото за остаряване е много рано да се говори), е предизвикателство, с което всеки човек трябва да се справи. Не ни казаха, че мислите ще стават по-мрачни от обичайното, взирането в огледалото няма да носи вече толкова добри новини, сякаш има нов човек на наше място. Времето да опознаеш и да свикнеш с този нов човек може да е изпълнено с много негативни моменти, но пък може и да е много положително, особено ако успеем да извлечем положителното от това, че неразумните решения вече са зад гърба ни.

Не ни казаха, че свикването с промените е умение, което трябва да се усвои възможно най-бързо.

Колкото по-бързо, толкова по-добре, защото животът няма пауза, в която да успеем да се настроим за следващата роля.

Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

А на следващия ден срещнах Иван… , Маргарита Петкова :222

В случая Иван изобщо не е важен. И не се казва Иван.
Всеки може да си сложи каквото име му хрумне или което му е любимо, или това, чийто притежател е срещнал. Ние всеки ден срещаме някого, ще кажете. Ние всеки ден срещаме много хора, ще допълня. При това без да опровергавам тезата си. Защото има срещи и срещи. И много повече разминавания. Но в случая схемата е друга. И не може да не ви се е случвала. Защото едва ли има човек, който да не е прекъсвал връзка.

Независимо от причината – изчерпване, досада, невъзможност да я караш по старому, излъгани надежди и още по-несбъднати мечти (ох, извадете моминските кърпички, обшити с дантелка на една кука от някоя сръчна баба), осъзнаване, че от този възторжен любовен храст няма да изскочи стрелян заек, а най-много в заешката дупка да се срутиш, ако вече не си на дъното й и трябва да изпълзиш нагоре, причини много. Моите май бяха всички накуп и на квадрат, без момента с копринената кърпичка, бърсала съм си сълзите със свити юмручета. Голямата любов, (ах, Голямата любов!), обикновено върви ръка за ръка с още по-големите терзания и огромните невъзможности.

Започва като гръм от ясно небе, светът се променя и засиява с най-ярките си багри, най-тръпните усещания, най-опияняващите аромати, най-сладките вкусове, най-нежните и метежни звуци, 40-годишните мъже се държат като първокласници, 20-годишните хлапачки придобиват мъдростта на вселената, светът става наистина една шарена бъркотия, както го е казал класикът. Обаче неизбежно се появява един железен светилник, който осветява тъмните подмоли, дето се правиш, че не ги забелязваш и си навиваш на пръста, че не съществуват. Невъзможното води до неизбежното.

Можеш да продължиш да се залъгваш, моме Калино, можеш да се престорваш (в главата си) и на сокол пиле и на мрена риба, че и до люта змия и църна чума да го докарваш, та вечно негова да бъдеш, ама реално една протяжна любов се носи като още по-протяжна народна песен. А всяка песен си има край. Свършва. Точка. Финито. И по-добре да млъкнеш пръв, та поне фалшивите извивки да си спестиш. Това го пиша сега, тогава не съм била толкова аналитична. Можехме да я караме до Второ пришествие, късайки си нервите, но в пристъп на яд от безсилие, просто казах „Край!”. Не, че го казвах за пръв път, не, че не го бях чувала ен пъти. Край – край. Надменното удовлетворение, че аз бях затворила вратата, само след десетина минути се смени с поройни сълзи, чувство на обреченост, вселенска самота, ужас пред какво ще правя сега, о, Боже, помогни ми, и всичко, както при всеки.

Многострадална Геновева патки да пасе. И за да не легна да умра в пещерата на самосъжалението си, та да не дочакам краля, който за пореден път ще ме намери, разкаян и умиращ от любов, на другия ден си облякох чудната австрийска рокля (никой нямаше такава, вуйчо ми я беше донесъл от една екскурзия по Дунава), мацнах две дебели синьо-зелени очни линии с молива „Маргарет Астор”, за който бях ръснала цели пет лева, обух си червените обувки от ЦНСМ (купих си ги с един хонорар и ги пазех за специални случаи, които все не се случваха) и се понесох като потънала гемия към едно събитие, на което изобщо не ми се ходеше и нямаше да отида, ако не се бях направила на специалист краищата.

И срещнах (да го наречем) Иван. По-скоро – сблъсках се с погледа му. Гръм и мълнии, озон и вихър, ураган от 5-та степен. Не съм чак толкоз лекомислена, не съм пеперудката от цвят на цвят, не съм цветарката от маса на маса, не се прехвърлям от едни чаршафи в други. Кръжах по дансинга, водена от ръката му, седяхме си на масата с питиета и приказки, а до чаршафи просто не се стигна. Онази вечер. Онази вечер той просто ме изпрати до входната врата и си разменихме телефоните. Потърси ме чак след една седмица да ме покани на вечеря.

Само че в тази седмица аз не седях в пещерата да чакам трижди нещастния Зигфрид, не страдах от поредната мирова скръб, краят беше край и не помислях да прелистя отзад напред затворената страница. Господ, Съдбата, Вселената, Случаят, кой както си го нарича, ми беше пратил АНГЕЛ. За да ми даде знак, че когато затваряш врата, се отваря прозорец, че светът е голям и не свършва с една любов, пък била тя и голяма (всяка любов е голяма и единствена), че правилно съм продължила напред, вместо да клеча пред заешки дупки в очакване да изскочи мишката, която ще ми гризе нервите, съвестта и времето.

Точката не трябва да се превръща в запетая, а в начало на нова страница. И затова ей тъй, в най-мрачния и неочакван момент на следващата или по-следващата вечер, сутрин, обедна почивка, някъде, където не искаш да отидеш или просто няма как да не отидеш, срещаш… На мястото на точките си попълнете името. А Иван ли? Прави кафе в кухнята. И изобщо не се казва Иван.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Публикувай отговор