Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Свобода на словото
Публикувай отговор
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Да повишим нивото на „трудно” - новото предизвикателство, към което всички достигаме несъзнателно - Михаела Петрова

Изображение

"В игрите е най-интересно, когато все още ти е трудно” – синът ми беше стигнал до това заключение още при първите си срещи с геймърството. Още тогава си помислих: „То и в живота е така”.

Колкото и да ни се иска да си починем, да ни стане малко по-лесно, истината е, че когато постигнем известно ниво на стабилност и относителен баланс, става леко скучно. Разбира се, всички ние сме майстори на създаването на нови предизвикателства, които отново да вдигнат нивото на „трудно” – тази игра я играем през целия си съзнателен живот. Напълно неосъзнато.

Тънкият момент е, че когато не се усетим навреме, когато един етап е завършен, вместо да се отдадем на тъй бленуваното „спокойствие”, всъщност зацикляме в неговата повтаряемост. И обикновено някак подсъзнателно си предизвикваме някоя беля, която да ни извади от скуката и отново да задвижи кардиограмата – да ни даде кауза, смисъл, работа, която трябва да се свърши щеш-не щеш.

Наскоро имахме екипно обучение. Да си призная, бях малко скептична, но се оказа, че това беше един от най-приятните дни, прекарани с работния ни екип. По много причини. Най-вече защото игровите модели и задачите, които менторът ни даваше, отключи истинското, човешкото лице на всеки от нас. Форматът ни даде възможност да разширим границите на служебните си задължения и да внесем повече от личната си мъдрост и опит, която обичайно пазим за приятелите си. Разбира се, случвало се е и преди да общуваме по този начин, но много отдавна не обядваме заедно, разделени сме в отделни стаи на различни етажи, служебният мейл е най-честата ни комуникация и някак изгубихме връзка. Станахме си скучни.

Докато обсъждахме най-различни неща и се изслушвахме, разбрах, че много от нас са започнали да мислят за смяна на работата. Не за друго, а именно, защото ни е станало скучно.

Постигната е рутина, работата си върви, всеки знае какво прави и как да го направи – тоест постигнали сме ниво на баланс. А вярвайте ми, това ми изглеждаше „мисия невъзможна” преди 3 години, когато за първи път се събрахме. И все пак се е случило и по тази причина е започнало да изглежда, че „тук няма развитие”.

Менторът ни каза, че всички компании, фирми, дори и тези, най-малките, със семейния бизнес стигат до такива моменти. Сравни го с изстрелването на ракета. Има напрежение, тревоги, тренировки, стиковки докато ракетата се изстреля в открития космос. След това влиза в орбита и това е. Кръжи си. Следват рутинни действия по мисията и на земния, и на космическия екипаж. Един колега каза, че ей това го побърква.

Аз упорствах, че не може да няма интересни неща, които да изследваш докато кръжиш в орбита, но повечето колеги си признаха, че по-скоро имат желание да изпаднат в хибернация. И да си кажа честно, ако пътуването е само за да си кръжиш в орбита, без да продължиш нататък към непознати светове, червееви дупки или срещи с други цивилизации и на мен би ми станало скучно.

В подобно състояние на кръжене в орбита изпадат и много взаимоотношения – интимни и приятелски дори. Постигнали сте онова състояние, в което връзката ви се движи на автопилот.

В такива моменти, освен ако нямате повече от две деца, които да поддържат нивото на „трудно” и периодично да ви докарват до състояние само на едно желание „поне два дни само за себе си”, обикновено двойката преживява нещо драматично. Докарваме си го подсъзнателно. Не защото сме каръци, не защото „съдбата ни била такава”, а защото сме творци, които не понасят да им е скучно. И цикълът може да се повтаря точно толкова дълго, колкото трае собствената ни неосъзнатост, че вместо травматично събитие, може да си сътворим нещо въздигащо, вълнуващо и интересно, стига да приемем, че отначало ще ни бъде трудно. И въобще няма да знаем как „да я играем” тази нова игра.

Понякога си мисля, че този отказ да научим новите игри е истинският белег на старостта. Когато човек е млад, някъде до средата на 40-те, има естествен импулс да научава нови неща. Да изследва непознати територии. Да учи езици, да ходи на спорт, танци, йога, да се стреми към пътешествия – навътре и навън за да опознае и себе си, и други хора и култури. Дори да се запише да следва нещо различно, да направи докторантура. По-лесно завързва нови запознанства и те всички са някак обещаващи – крият потенциал за интимност, бизнес или приключение. В един момент се уморяваме. Точно както Ромен Гари го е описал в „Големия дрешник”: „Така, както ме гледате, ще станат точно двайсет години, откакто не съм се вълнувал. В дълбочина, искам да кажа.

Естествено, понякога някоя лека вълничка набраздява повърхността; никой, млади момко, не може да избегне полъха на вятъра. Но в дълбочина, нищо. Пълно спокойствие, тиня. Ни най-малко вълнение. Впрочем, изобщо не зная какво има там, на дъното, никога не съм поглеждал, не смея.

От друга страна, съвсем сигурно е, че има нещо. Скрито в тинята. Залепено за дъното. Свито на топка. Напълно обезумяло. Стаило дъх. Настръхнало. Тракащо със зъби. Брр, брр... И знаете ли какво е то? Животът, млади момко, животът...”

Това е моментът, в който избираме дали да се оставим и да остареем без да срещнем това напълно обезумяло „нещо”. Когато усетим скуката, това е белег, че сме усвоили само външните белези на живота. Захванали сме се добре за куките му. Стабилизирането, „излизането в орбита” е само етапът, в който сме се скачили добре с „матрицата” на тази реалност.

Тогава идва моментът сами и напълно осъзнато да повишим нивото на „трудно” – да се осмелим да се гмурнем към истинската същност на живота.

Необходим е кураж, но нищо друго не си струва.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Да го правиш по твоя си, неповторим начин: най-добрата стратегия за посрещане на Нова година - Миглена Ангелова

Изображение

Откакто се помня, се опитвам да се спася от дните, нарочени за празници. Много преди да прочета като ученичка оригиналните мисли на сърбина Момо Капор за новогодишната нощ, за писането на новогодишните картички, за новогодишните тоалети, за претоплените новогодишни вечери в ресторантите и т.н. ми се искаше да посмея гласно да се обявя за враг на новогодишните нощи и всичките главоболия, които те създават.

Ето какво имам предвид.

“Къде ще сте за Нова година?” започва да витае в умовете някъде от средата на ноември, че и по-рано. Като че ли от това къде ще се напиеш по случай Нова година зависи просперитета ти през всички дни в нея.

“Къде ще сте за Нова година?” влиза в диалозите между приятели и познати на всички партита и обикновени срещи още от началото на декември. Яко е да си в чужбина. Ако не си, признай, че старата година те е прецакала къде по-леко, къде по-силно.

“Къде ще сте за Нова година?” е начало на дълги спорове, когато отговоря искрено, че не понасям празнуването на Нова година особено по традиционния начин.

Мотивите ми, че не се налага да чакам Новогодишната нощ, за да пътувам някъде, за да се събера със семейството си или с приятели, или за да отворя любимото си шампанско, или за да облека някаква специална рокля, някак не се приемат. Поне не веднага.

Пробвала съм почти всички видове посрещания на Нова година: вкъщи, в ресторант по местожителство, в ресторант някъде в България, в ресторант някъде в топла страна, на гости и т.н. Суетата, задължителността на доброто настроение, независимо какво става наоколо, готвенето, преекспонираните очаквания, които неизвестно откъде, но винаги се появяват, сладникавите филми за чудесата на Новогодишната нощ, ме бяха направили дългогодишен и заклет враг на Новите години.

Докато преди 15-тина години не открих, че никак не е задължително да следвам общите представи за празнуването на Нова година. Така постепенно вкъщи с децата стигнахме до нашите новогодишни традиции.

Сега ще ви ги разкажа.

Задължителна за приготвяне и ядене на Нова година у дома е пита “Маргарита”. Сигурно я знаете - тестото се разделя на три топки, те се разточват, мажат се с краве масло, аз им слагам и сирене, и кашкавал, навиват се на руло, рулото се усуква, реже се, парчетата се редят в тавата и т.н. Нищо, освен “Маргарита” не е задължително. Ако ни домързи, можем да ядем само пита и плодове.

Задължителни са чашите за вино, които трябва да се счупят. Да, да. Купуваме ги специално и ги чупим на терасата малко след полунощ. Излизаме един по един. Казваме какво искаме или не искаме (или и двете) да ни се случва нататък в живота, изпиваме виното, казваме: “Да бъде” и трошим чашата със замах. Умирам за този момент. Парчетата се метат по светло на следващия ден от когото не го мързи.

Задължителни са трудностите по пътя към получаването на подаръците. Там вече всеки е свободен да измисли каквото си реши: анаграми, шифрограми, бесенки, специални скривалища и карти към тях - всичко зависи от фантазията и това доколко искаш да затрудниш близкия си човек, който трябва да се потруди, за да си получи подаръка. Около Нова година на мен дори прилични стихчета-гатанки ми идват наум, с всички необходими рими. Но само тогава.

Задължителни у нас са специалните късмети. Сега ще обясня. Всеки, абсолютно всеки, получава пет еднакво нарязани листчета хартия, на които трябва четливо да напише пет оригинални пожелания. Сгъваме ги еднакво и ги разбъркваме в една голяма купа. Тази купа се предава от човек на човек пет пъти, докато не се изтегли и последното пожелание. Повярвайте, колкото са по-оригинални пожеланията, толкова е по-смешно. Според правилата, изтегленото не се разменя, най-малкото не безплатно. Обикновено тези пожелания се сбъдват. Ние си ги пазим в надписани пликове и ги отваряме в следващата Новогодишна нощ. Правим нещо като инвентаризация.

Задължително на първи януари, който когато усети, че има желание, пише благодарности на отишлата си година, с точно описание на причините за благодарностите - какво го е зарадвало, какво е постигнал, какво е научил и формулира желанията си за следващата година.

Тези писма до себе си се затварят в плик, върху който се надписва името на автора и годината. Пазим ги в красиви, специални кутии. Тази дейност отнема около час, а радва сърцето години наред.

Не зная дали ще си харесате нещо от тези споделени редове, но аз съм убедена, че нито мястото, където ще посрещате Новата година, нито сложеното на масата, нито дори хората около нея в конкретния момент имат онова значение, което има личното усилие да погледнеш вътре в себе си.

Да надникнеш и нещо да оставиш, друго да поизхвърлиш, трето да набележиш за оптимизация. И едва ли има по-подходящ момент за това от нощта, в която една година си отива, за да дойде следващата и отново да се завърти въртележката на дните.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

2017 –а се забавляваше с мен - Ива Дойчинова

Изображение

2017-а ми показа, че докато си правиш плановете и стриктно си ги спазваш, някой отгоре гръмко се смее. И яко се забавлява.

Планирах, оразмерявах крачки, засилвах се за троен скок и се озовавах в овчарски. Разбирате ли – тръгваш да скачаш на дължина и се налага да вземеш височина.

Започвам с „Будител на годината“ – кампанията, която толкова много обичам, че почти целогодишно я мисля. И, когато си стартирал действията си през март, не очакваш, че до октомври нямаш яснота ще тръгне ли по телевизията, къде и защо. Научих се да се доверявам на хора, а не толкова на институции и да се доверявам да инстинкта си, че нещо, което подкрепя смислени личности, няма как да пропадне.

Научих се, че мога да действам на прага на възможното и да не се разболявам по никое време. Ако си се записал за локомотив, няма как да се извиниш като нередовен пътник. Затова пък точно по празниците се тръшнах и спрягам думата „безгрижие“. Да си извън графика и трафика е много хубаво нещо.

Разбрах, че и хората, които подкрепят истински една идея никога няма да я предадат. Особено ако видят, че аз не я предавам.

Свърши предаването „Ива от сутрин до обед“ по радио ФМ+. Меко казано е, че го обичам. Много дадох за него и вярвах, че и то даваше смисъл и финансов резултат. Краят му беше обобщен с едно изречение, казано на 25-и август – „от понеделник свършва“. Приемаш го и постепенно го осмисляш. Имам един белег на крака си от падане върху стъклена маса същата вечер. Загуба на равновесие – и така може да се каже. Загуба е кратката и вярна дума.

Новото дойде с новия формат. „105.6 Новините сега“. С новото дойде и вътрешно преосмисляне за рестартирането и уроците от него. Хигиенично е да напуснеш старите рамки и да продължиш напред без жалене за миналото.

Установих, че съм се научила да приемам промяната отвън, защото съм свикнала аз да бъда промяната отвътре. Сега се уча на синхрон с много хора, които вървят в една посока без да са загубили личния си стил.

Преоткрих и екипността. Заставането зад теб е нещо много специално, а зачатието на това е взаимното уважение. Благодаря на всички ни за това. Защото за много хора беше и е трудно.

Преоткрих и нас, българите. Това е голямото ми откритие за годината. Близките срещи със западната реалност ме отрезвиха. От към размах, амбиции, възможности и талант – в нас е силата. Не искам да звуча грубо, но много хора на запад са свикнали да получават дивиденти от гръмкото си минало. Ние имаме изключително минало, но се извиняваме с тази част от него, която ни оправдава.

Истината е, че сме изключителен народ, който няма нужда от поучаване и оправдаване. Ние вече сме учители и можем много. И най-важното, което трябва да направим е да създаваме настояще, с което се гордеем.

В много отношения сме напред, много по-напред от западните нации. Не е въпрос на състезание, а на обективно осъзнаване кои сме и да имаме самочувствието, което ни принадлежи като дух и като народ.

Хубава 2018-а. Искайте, приемайте и ще ви се получи.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Тате, стига ли ти пенсията? оттук - цък!

Ива Дойчинова

Изображение

Седях си в колата и чаках дъщеря ми да излезе от метрото. Докато наблюдавах хората по улицата с надежда да я зърна, забелязах човек, който с клатушкаща се походка обикаляше около колата ми. Беше бавничък, внимателен. Очевидно не пиян, прилично и чисто облечен. Не беше и клошар. Мина отзад и започнах да го наблюдавам в огледалцето за обратно виждане.

Наведе се внимателно и взе нещо от земята. Вдигна го към небето и тогава видях – паричка. Погледна я много внимателно и я сложи тържествено в портфейла си, който извади от вътрешния джоб на якето. След това продължи да обикаля напред–назад и вече съвсем очебийно гледаше в земята. Явно търсеше още парички. Вече не можех да гледам никой друг – само него.

Намина и към кофата, която беше точно пред мен от този тип „иглу“, които са за разделно събиране. Хвърли един поглед в отвора, но не като клошар, а така – уж случайно си минава. Пазеше си достойнството.

Взех металните левчета от раничката си и аз излязох от колата и също започнах да обикалям около нея.

Здравейте, казах му. Видях, че намерихте паричка и тя много ви зарадва. И затова реших и аз да ви зарадвам с тези. И протегнах ръка.

Притеснявах се малко как ще го приеме, но и той протегна ръка към моята и се усмихна. Взе ги.

Хубав човек, белокос, възрастен. Прилично облечен с шапка Adidas, топло яке, малко разпуснат анцунг, но чист. Заприказва се веднага. Първо зажали за колата си, която явно ще я забраняват, защото била стара. 25-годишен Нисан. Купил си я в добрите времена, направо от сервиза. Малко харчела, много слушала, ама на, сега може да му я вземат. После ме предупреди, че „захващат“ дистанционното заключване в паркингите на моловете, да внимавам много. Засмях се, че вече съм опарена и зная.

След това каза със слог на майстор на словото: „Вие ме зарадвахте, аз ще ви разсмея“. И ми разказа виц за инопланетяни, така се изрази, които кацнали на земята, за да проверят дали има интелигентна форма на живот. А когато се завърнали на своята планета казали – има да, едни смартфони, но чудно защо орангутани ги носят.

Позасмях се, но чак весело не ми стана. След това човекът си вдигна шапката, за да ми покаже белега от операцията, която му направили след инсулт. Беше чаровен като бебе, което си показва юнашките рани. Този инсулт обясняваше и клатушкащата се походка, но не и будния ум и чувствителност.

Чакате дъщеря си, каза. А моята сега роди. Тя е по-голяма от вас, ама със секцио стана. И показа надлежно как е бил направен разреза.

Тя знае 6 езика. Аз навремето й намерих работа и тя от най-ниското стъпало почна, а сега е вторият човек във фирмата. Европейска заплата получава. 5 000 евро.

После замълча и добави:

Ама защо веднъж поне не ме попита как се оправям с моята пенсия.

Дойде неговият тролей, той се сбогува с пожелание за много здраве и се качи. А аз се отправих към ескалатора на метрото, защото много исках да видя дъщеря си веднага. Представих си главичката ѝ и в този момент я видях. Стиснала носна кърпа около нослето си. Тъжно ми стана.

Какво ли не бих направила, за да са добре моите деца, да мога да ги гушна и погледна в очите, да им направя чайче, да ги лекувам… Разтрих раменете на дъщеря си, обясних ѝ как да си взема лекарствата, гледам я как на топло си чете Хари Потър, чувства се сигурно, но ми е тъжно.

Какво ни се случва с отминаващото време, което преобръща ролите и родителите ни стават клатушкащи се деца, показващи белези от операция на инсулт, радват се на стотинка и гледат уж небрежно в отворите на кофите.

И очакват въпроса: „Тате, стига ли ти пенсията?"

Не те попитах за името, мили страннико, и сега съжалявам. Но усещам, че се зарадвахме и стоплихме взаимно. Благодаря ти за вица, предупрежденията и благодарния начин, по който взе стотинката от земята.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Мемоарите на Edna дамска чанта, когато с притежателката ѝ се случи промяна...

Снимка на Ива Екимова: София Зашева

Изображение

Най-накрая съм щастлива. „Нова година, нов късмет” - не вярвах, че ще се радвам толкова на това тъпо клише. Вдишах отново първата глътка чист въздух, когато тя ме извади от тъмната бездна, в която прекарах последните 6 месеца.

Там понякога беше студено, друг път задушно, но винаги самотно.

Сигурно ме е забравила - мислех си аз. Заменила ме е с нещо ново и вълнуващо, но стисках зъби и мълчах. Миг преди градската задуха да ме изпълни, светлината на плахите слънчеви лъчи ме заслепи. Тогава още не знаех, че това ще са няколко от най-вълнуващите дни в живота ми без колата й.

Качихме се в такси, което ни отведе от сервиза. То бе чистичко и бързо, и аз много го харесах. Докато пътувахме имах време да я разгледам. Бях свикнала с високия ток, тясната рокля, познатия парфюм и всички други елементи на обичайния й стил, в които се оглеждаше града, е, и стотици мъжки погледи, които тогава наивно смятах, че въздишат по мен. Но сега беше с клин, пухенка, шапка и папка в ръка. Толкова да не й отивах! Мили Боже, с какво го бях заслужила! Означаваше ли това, че ще ме върне обратно в депресивния търбух на онази самота? А може би прибързвах. Многократно я бях чувала да казва на приятелките си, че не бива да избързваме с предположения, че трябва да имаме търпение, за да видим как ще се развие дадена ситуация. „Вселената си знае работата по-добре от нас”, беше любим неин израз.

Спомних си как започна денят. Нямах представа за времето. Знаех само, че е 4-и януари, трябва да е било преди обяд, защото чух вентилацията в банята, а след това и душа. Сигурно всеки момент ще излезе, ще изсуши косата си, ще се гримира, ще избере най-красивата рокля, която, като че ли е шита за мен и ще излезем заедно. Притаих дъх. Оказах се права... донякъде.

Пое ме в ръце и ме прегърна. Пъхна в джоба ми ключовете, портмоне, личната карта, малко пари и нещо, което не бях виждала до сега.

Къде са цигарите и запалката. Спряла е да пуши? Най-накрая! Мразех тези цигари! Караха ме да се чувствам зле и да мириша зле. На тяхно място имаше нещо ново. Не можех да определя на какво ми прилича. Единственото, в което бях сигурна е, че нямаме кола. Имаше два варианта – някой ще дойде да ни вземе или ще извикаме такси. Но при всички случаи ни чакаха няколко тежки дни. Едно ще ви кажа – тя мрази такситата.

Дойде такси. В мига, в който затвори врата и се настани удобно на задната седалка, а аз уютно потънах в скута й, ме стресна въпроса: За къде пътуваме. Знаех какво ще последва и затова си отдъхнах, когато стигнахме до крайната точка. Защото колкото умна и организирана да бе, беше много зле с имената и номерата на улиците, както и с навигацията, но затова ще разказвам друг път.

В периода без кола, два пъти на ден се возехме в такси. От дома до центъра и обратно. И въпреки, че не понасяше такситата, няколко от шофьорите я накараха да се усмихне. Единият беше момче, което ни прибра от известен столичен мол. Беше на Йорданов ден. Момчето се оказа нейната зодия. Кротко, изпълнително, възпитано, със собствен бизнес – някакви сервизи за коли или нещо такова. Нямаше си приятелка, а искаше да си има. Познавах я добре, щеше да го влюби в себе си и след това щеше да изчезне в нощта, като падаща звезда. На горкото момче щеше да му остане само надеждата да я вози отново. Тя, обаче, никога не се обади на същата компания.

На следващия ден се прибирахме от обичайния й „офис”. Приятен клуб, в който празнува последния си рожден ден. Чудно място, което на мен ми прилича на бара от Междузвездни войни. Можеш да срещнеш представители на всякакви цивилизации, които нямат нищо общо помежду си, освен мястото. Тя с лекота общуваше с всички. В таксито миришеше много хубаво. Тя седна отпред, както правеше винаги, когато колата имаше плъзгащи се задни врати. Вярваше, че счупването на нокът в тези коли е гарантирано и затова не искаше да рискува. Беше делничен ден и Митко, шофьорът, слушаше БГ радио. Течеше „Любими песни, за любими хора”. Обичаше това радио. Заради Наско, Симо и Боги, Лора и всичките й приятели, които работеха там. Обади се на Наско, просто така, за да му каже, че се вози такси, в което слуша неговото предаване. Той я познаваше и веднага поздрави и двамата с „Мой свят”.

Митко, шофьорът, щеше цяла седмица да разказва на близките си за преживяното.

Когато на другия ден разбра, че колата няма да е готова в обещания срок, решително тръсна къдрици и... извика такси. Чак, когато колата спря, разбра, че не е казала адреса, въпреки това беше пред дома си. Оказа се, че шофьорът е неин съсед. Всички в кооперацията я познаваха, но дори и този знак на съдбата не я успокои. Мълча през цялата вечер. Целият уикенд не мръдна от дома си.

Ядосваха я: студеното време, липсата на кола, купищата задачи, които трябва да свърши. Само като си представяше как ще трябва да обяснява на някого от къде и как да стигне, като преди това да изчака време, в което нищо друго не можеше да направи, й призляваше. Как да й обясня, че трябва да е благодарна, затова, че друг има отговорност за маршрута, задръстванията и, че придвижването от точка А до точка Б ще й позволи да проведе купища разговори, които докато шофира сама няма как да се случат.

Беше Ивановден. И на този празник получи много обаждания, цветя и поздравления, но тя предпочиташе Цветница.

В единия от дните бе много тъжна. Такава каквато я знаех след шумните момичешки вечери, в които часовете на нощта препускаха и потъваха в бутилките вино и разказите за далечни дестинации и непознати момчета. Поради неясни за мен причини не следеше профилите си в социалната мрежа, не отговаряше на съобщения и мейли, просто наблюдаваше хората отвън. Заедно виждахме тъжните им лица, старите им дрехи, навъсените физиономии и погледите сведени надолу.

Усещах, че иска да спре всеки един от тях, да говори с всеки един от тях, да утеши всеки един от тях, да им даде надежда. Въпреки че самата тя имаше нужда от това – надежда, помощ, добра дума, прегръдка.

Познавам я много добре. Единственият начин да усети тези неща в себе си, когато нямаше кой да й ги даде, беше, тя да ги дари на някого. Нямаше да минат и няколко часа и усмивката й щеше да се върне, защото знам, че ще измисли нещо. Ще усети нещо ново, ще й се случи нещо ново.

Моля ви, не й казвайте това, което ви разказах. Тя не обича друг да споделя тайните й. Обичайно го прави самата тя. Не можах да се сдържа, защото отново се върнах в прегръдките й.

Ваша:
Любимата чанта на Ива Екимова
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

А ти прави ли Кекс снощи?

Росен Карамфилов

Изображение

Да, истина е! Новото парче на Папи Ханс е абсолютен хит! Колкото и да се бунтуват някои от вас – фактите си остават факти! Цифрите не лъжат – 2 милиона гледания за по-малко от месец. Това е положението. Рибата е избита. Друг е въпросът дали с нещо съдържателно или с простотия. Според мен тази песен не е нито едно от двете. Тя е един голям майтап.

Евала на Константин Трендафилов, който впрочем имам възможността да познавам лично поради това, че и двамата сме поети. Евала за кое ли? Ами за това, че за разлика от повечето родни пишещи с его до небесата, на него не му пречи да се самоиронизира. Мнозина го сравниха с Икебаната, и с не знам кой още. Според мен това сравнение е неуместно.

Образът на Папи Ханс, в който Кокича така умело се е превъплатил, ми изглежда доста по-поносим и откъм цялостна визия. Освен това силно вярвам, че доста повече му върви с нежния пол, отколкото на Джорджано.

Нямам идея какво не му харесват критикиратите. В България е пълно с такива. Не критици, а критикари. Те само чакат да захапят някого, понеже му е дошла идея за нещо преди на тях самите да им хрумне. Язък! И започват да философстват и да се правят на велики.

Всъщност всичко е толкова просто. Става дума за комерсиална песен, която зарибява. Онзи ден си направих експеримент в метрото. Измънках си под носа „кекс“ и трима тийнейджъри веднага започнаха да се хилят и да припяват. Това означава, че вирусът е пуснат и заразата е разпространена. Твърде късно е за задълбочени анализи. Време е да се поразкършим!

Сигурно някои от вас са забелязали, че клипът на песента стартира с едно разсмиване. Не ви ли става ясно защо? Още след първите десет секунди би следвало да се разбере, че цялото нещо е шега. Намигване. Поредица от намигвания.

Каква естетика трябва да търсим в една шега със сравнително банален сюжет – две мадами с хубави дупета танцуват под звуците на инструментала, докато Папи Ханс им мята влажни погледи.

Изображение

Тези неща продават. Те нямат художествена стойност. Те не са изкуство. Изкуството е нещо различно. То е обратното на комерсиалността. Чел съм книгите на Константин и мога да кажа, че са далеч от личността и творчеството на Папи, нищо че двамата са един и същи човек. Просто на единия изобщо не му пука какво ще кажат хората и си прави кефа, без да се интересува от мнението им. Пък те нека говорят каквото искат.

Няма кой да ги чуе.

Уредбата е усилена до максимум. Кексът е готов. Хапвайте. Най-доброто предстои.

[youtube]e1HrZAuIzKU[/youtube]

П.П. Понастоящем гледанията вече са над 5 милиона. - бел. моя /Деси/.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
cchery
Завършена форумна мечка
Мнения: 7926
Регистриран на: 19 Авг 2010, 11:12

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от cchery »

Kleo написа:Сигурно някои от вас са забелязали, че клипът на песента стартира с едно разсмиване. Не ви ли става ясно защо? Още след първите десет секунди би следвало да се разбере, че цялото нещо е шега. Намигване. Поредица от намигвания.
Не, не ми е ясно защо...... щом се е стигнало дотам да се налага да ми се обяснява идеята (творческа или изнемогваща) на автора на това "творение", значи нищо не е наред. И никак не ми допада идеята това да е хит в класа на Бела, където децата са 11-годишни!!!! И те да се подхилкват под мустак, разбирайки, че иде реч за нещо......, ама да не могат да си обяснят какво е. Защото СЕКСЪТ не е тема за осмиване, за подигравки, за усмивки "под сурдинка", за срам или невежество. А е нещо съкровено, чийто плод сме всички. Този клип и тази песен са пълен ...... кекс!!! Ай другия път нещо по-добро и истински съществено.
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."

Радостина А. Ангелова - поетеса
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Съгласна съм с теб.
Слушам и моето светоусещане.
Но просто ми се иска да покажа и друга гледна точка.
На човек, който ми звучи зрял и разумен.
И достатъчно възрастен, за да минава през цедката на своята зрялост нещата, които вижда.
И което съгласна съм, не се отнася за нашите деца.
Техните цедки, през които прецеждат и отцеждат нещата, все още са с твърде широки дупки.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
cchery
Завършена форумна мечка
Мнения: 7926
Регистриран на: 19 Авг 2010, 11:12

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от cchery »

Деска, знаеш ли какъв въпрос ми се върти в главата?! Не е съвсем прецизиран, но есенцията е тази: защо не се налага някой да ми обяснява смисъла, значението, творческата идея, внушението, "текста между редовете" на песните и клиповете на Лили Иванова?! :idea: :idea: :idea: :idea:

Сигурна съм, че знаеш накъде бия.

Именно за децата иде реч, Дес, за това, че ние като възрастни сме ДЛЪЖНИ да оформяме средата им - информационна и всякаква. И затова е необходимо да сме внимателни с подбора на средства, които използваме, защото децата все още са праволинейни и приемат твърде искрено онова, което виждат.
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."

Радостина А. Ангелова - поетеса
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Права си. Така е. И затова се съгласих с теб.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Няма начин да предозирате с благодарността :222

Изображение

Михаела Петрова

Изображение

Знам, че сте го чували стотици пъти, но знам, че не го практикувате – онова за благодарността, дето трябва да изпитвате, за да настроите пътя на живота си така, че да звучи като красива музика, вместо като раздрънкано пиано.

Знам, че не го практикувате, защото лошите новини и мен не ме подминават. Защото и аз отварям прозореца да проветря и погнусена от миризмата на праховите частици във въздуха, бързо го затварям. И съм на ръба да си поръчам маска за дишане с активен въглен и оня уред за домашно пречистване на въздуха.

В една от тези софийски сутрини, в която дори и аз не издържах да не изхейтя и да не попитам публично „Как точно се спасяваш сам, когато си потопен в този казан?”, лошите новини извираха. Разказваха истории за повече убийства, отколкото календарни дни от новата година са изминали, за пустото неразбиране на Истанбулската конвенция и припомняне на всички разгласени случаи за насилие над жени в България.

Припомняха се социологически проучвания, според които за 300 000 души в страната ни, е приемливо мъжът да удари шамар на жена, че 19% от населението смята, че жената трябва да се подчинява на мъжа.

Наложи се дори, една приятелка-културолог, да махне с ръка на научната си титла и да предложи „специално обяснение на Истанбулската конвенция за всички, които никога няма да прочетат какво е джендър” с този виц: “Марийка казала на Кольо: „Аз съм модерна жена... Не мия, не чистя, не пера, нищо не правя!”, а Кольо й рекъл: „Не си модерна, ма! Не си бита!”

В такива дни, понякога си казвам: „За какво въобще ги пиша тези текстове?”. Но стигна ли до този праг, все пак се сещам за онова, което зависи само от мен. И колкото повече го практикувам, толкова повече помага.

Благодарността.

Изображение

Е, как ще ми помогне благодарността, ако той ме бие? За какво да съм благодарна? За кое да благодаря – за мръсния въздух и астмата на детето ми? Искрено се надявам този текст да го прочетат онези, които си задават тези въпроси и поне една да го разбере и приложи на практика.

Благодарността дава сила да не се чувстваш като жертва – на мъжа си, на невъзможността на управляващите да се справят с причините за замърсяването на въздуха, за всичко, по отношение на което усещаш безпомощност. Усещането за благодарност е като преливане на кръв при пациент, за когото това е животоспасяващо. А от това, което виждам по стената си в социалната мрежа, положението си е баш животоспасяващо.

Защо това помага? Защото не може да бъдем едновременно благодарни и разочаровани или благодарни и изпълнени със страхове. Когато почувстваме истинска благодарност за каквото и да е, възниква ново състояние, което премахва старото. Например, в ситуацията с насилието – постоянно е необходимо да благодарите, че сте силна, че сте здрава, че сте умна, че имате приятели, които ви обичат, че сте ценна, че заслужавате любов.

Това ще ви помогне постепенно да осъзнаете убежденията, които са ви докарали до предишния избор. Ще ви помогне да се обадите на телефоните на центровете за домашно насилие, на приятели, на жени, да се свържете с жени, които са преминали от там и ще ви дават правилната мотивация и сила.

Изображение

Колкото повече благодарите – няма значение за какво: може да е за очите, ушите, за мускулите и костите си, толкова повече страхът ще изчезва. Постоянната благодарност действа като чиста вода, като звук от тибетска или кристална купа, която постепенно избистря мътилката. С благодарност не може да предозирате.

Благодарете за крачките, които правите, ако щете. Впрочем, то има и такова упражнение за създаване на навик – сто крачки благодаря. Няма нужда да ги броите. Засечете алармата на три минути и на всяка крачка, казвайте „Благодаря”. За да направите каквато и да било крачка в посока на по-добро проявление в живота си, е важно да разширявате моментите, в които сте във вътрешен мир. Благодарността чудесно постига този ефект.

В състоянието на вътрешен мир няма страх, затова можете да вземете смели решения. Мислено благодарете на всеки, който се отзове за помощ и ще получите още и още подкрепа. Ще откриете, че съществува и друг свят. И вие го заслужавате.

В казуса с мръсния въздух, ситуацията е същата. Благодарете за нещо друго - на белия си дроб, че се справя или ползвайте онези крачки благодарност, за които вече стана дума. Все ще привлечете нещо, което може да се направи.

Защото дори и в тази държава вече има достатъчно подготвени хора, които са добре запознати с всички лостове, механизми и социални политики, с които се решават тези проблеми в други държави. Няма нещо, което не зависи и лично от теб, особено когато те заобикаля. Благодарността помага да изоставим модела на жертвата и да се освободим от страха. Само тогава и гледната точка сме сменя. И всеки може да направи много.


Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Публикувай отговор