Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Свобода на словото
Публикувай отговор
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Из Колонката на Ива Дойчинова от сайта Една.бг:

Една жена пресича пътя

Ива Дойчинова

[img]http://m4.netinfo.bg/media/images/18902 ... hinova.jpg[/img]

Пресичам улицата в ден през септември. Отивам на среща с приятелка и ми е леко на душата, очакваща и неочакваща нищо специално, освен споделяне, нови открития, лекотата на разговор, който задълбава, а после може и да го забравиш, но момента – не.

На крачки съм от срещата и пресичам пешеходната пътека при църквата Света Неделя. Виждам, че зеленото става червено и забързвам ход. Обръгналото ми на софийското движение чувство забелязва с периферното зрение, че мотористите на пътя са настъпили газта и виждат вече жълтото в зелено.

Затова се съсредоточавам в по-настъпателно движение към близкия тротоар, когато забелязвам жена с бастунче. Тя върви бавно, ритъмът й няма как да се забърза и изравнявам ход с нея.

Исках да я запазя от някой по-нервен придатък на пътното движение. Прихващам я леко под ръка. Стигаме до ниския бордюр и й казвам: „Да ти помогна“. „А, ще ми помогнеш ти, как можеш да ми помогнеш“, отвръща ми тя и тогава аз наистина я поглеждам. Вече сме стигнали тротоара, обръщаме се една към друга и виждам възрастна дама. Дама е думата. Побеляла коса, остригана спретнато, по пионерски. Дрехите й са чисти, но клошарски.

Панталон, прикрепен с връзка върху жилетка. Бастунче. Вдига лицето си към мен. Кожата й е бяла и чиста, пощадена от възрастта. Хубава. За да видя очите й, трябваше да се наведа. Трудно ги движеше и имаше проблем да ги изравни с моите. Когато го направи ги видях – сини и гледат от едно друго време. Сякаш вечни, носещи минало и бъдеще, но не и сегашно. Отвъдни очи, като на сляп, но виждат.

„Не ме пипай, може би мириша, нямам дезодорант“, казва ми. А всъщност мирише хубаво, чисто. Успокоявам я, че е чудесна. Отново питам какво мога да направя за нея и защо не мога да й помогна.

Тя, дамата, започна разказа си. Поетеса е. Навремето била много красива и Станко Тодоров я гонел. Но тя не се дала, защото е свободна и си говори и пише каквото си иска. Докато разказва, проплаква и споменава за условията, при които живее. Някъде в Красна поляна, с много хора, може би старчески дом, може би клошарско жилище.

Обидно й беше, страдаше. Като унизена дама, която не може да се грижи за себе си, за която животът не се беше погрижил. Показа ми зъбите си и колко спешна нужда от помощ има. Разказа ми за очите си и защо трудно ги вдига. И те имаха спешна нужда от грижа. Разказа ми за това, че в тази държава хора като нея са забравени, излишни, стъпкани.

Става ми мъчно, опитвам се да бъде полезна, но не зная как.

Давам й пари, пъхам й ги в джобчето, защото не вижда добре. Прибавям визитка. Уверявам я, че винаги може да ми се обади, ако има идея как да й помогна конкретно. И тогава тя ми казва:

- Ще ми помогнеш, като запомниш името ми. Искам да ме помниш.

- Добре, казах й. Ще запомня името ти. Ще те помня.

Името й забравих. Забравих го толкова бързо, колкото забравям изобщо имената. Както забравям важните рождени дни, годишнините от сватбата си, фактите.

Помня хора и случки. Помня моменти. Имената и датите в моята глава са клопки и паметници. Опитвам се да се справя с тях, но те се справят с мен.

Помня обаче теб, дамата от пешеходната пътека при Света Неделя. Очите ти, кожата ти, думите ти. Ти ми каза, че имам крака на балеринка и очи, които събличат мъжете. Странни думи за жена на твоята възраст и в твоето положение. Не го очаквах, защото оплакването от болящите зъбки и болните ти очи ме настроиха на друга честота – състрадание и нужда от помощ.

А ти си говореше с мен като жена. Ти говореше за любов.

Не ми се обади моята дама от пешеходната пътека. Поне за сега. Може би и визитката ми се е изгубила като името й в паметта ми. А може би и тя не помни моето име. И двете не помним точно месеца, деня и годината.

Помня един ден на пешеходната пътека при Света Неделя. Помня среща на жени отвъд всяко време и обстоятелства.

Ти страдаше физически, аз – не. Но ти на мен ми даде представа за женственост отвъд обстоятелствата и въпреки тях. Ти си красива. Казвам ти го сега и вярвам, че ме чуваш.

Името ти забравих, но помня теб. Помня очите ти и разговора ни.

Такава си те взех в себе си – синеока, белокожа, миришеща за чисто, проникновена и любовна. Страдаща.

Една жена, пресичаща улицата.

Вечна жена.
Последно промяна от Kleo на 22 Авг 2016, 13:02, променено общо 2 пъти.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Една Жена пресича Пътя - от Колонката на Ива Дойчинова

Мнение от Kleo »



Можеш ли да спреш любовта?

Ива Дойчинова за любовта във филмите и в живота



Такъв киновалеж започна, че чак е побеляло навън. В такова време филми на килограм помагат на снега да натрупа, а на въпросите да се реят като снежинки.

Успявала ли си да прекъснеш жива любов? Поне веднъж – опита ли? Сложи ли разума си като острие на гилотината, за да й махнеш главата, защото нечии други норми го налагат? Предполагам – да и ще се разпознаеш в следните няколко филмови истории:

- Имате огромна, даже срамна разлика във възрастта. Влюбена си в момче на възрастта на сина ти и майката в теб яростно бушува за правото да е баба, която да дундурка внуче. Нищо, че си влюбена в това момче, а той се чувства мъж точно за теб. И никак даже не те вижда като баба. (вдъхновено е от „Adore“, „Perfect mothers“).

- Трябва да разбиеш дълга връзка. От тези, които са „ученическа любов“. Мечтателно детска. Тази, в която двамата са направили здраво семейство, 20 и кусур годишен брак, едно-две деца. Тези хора не просто са семейство и любовници, а приятели, откакто се помнят. И тогава се появяваш ти и твоята любов, която сякаш привидно се гради на чуждото нещастие. Не е удобно, дръзко и невъзпитано е. Дори молитвите на възрастните вървят срещу теб. (Вдъхновено от „Café de flore”)

- Любовта е невъзможна поради финансови и социални различия, тип „пропаст“. Един от двамата, този с по-здравия разум, подкрепен от още по-разумните роднини, прибира любовта си в шепи, заравя я дълбокото на ината си, и стиска, докато не придобие формата на сърце за разумна употреба. То е с дозатор, знае точно колко да се влюби, GPS – къде се намира подходящияt, и е добре тренирано за бързи раздели. (Случаят е вдъхновен от „Любов по време на холера“ и "Тетрадката")

Ето три случая, вдъхновени от филмите, живота и опита, в които затваряме кранчето на любовта и напъваме мускули и воля да й противостоим, каквото и да стане. Тук идват такива помощници като гордост, страх от излагане, страх от одумване и страх от летене във всякакъв смисъл.

Стърчим на палубата на Титаник (пак по филма), но чисто сами и разперваме ръце като за двама. Вятърът вее в косите и твърдо си вярваме, че и сами можем. Даже не плачем на такива филми, защото са твърде сладникави.

Как се развиха историите? Като по филмите, разбира се.

Този с голямата разлика във възрастта между жените и мъжете завърши с пълно фиаско. По-младите бяха принудени да се съберат с "подходящи за възрастта им" половинки. Не се получи. Опитът да се прекъсне страстта, защото е нередна, и подменена с редна, приключи с бързи раздели и поне четири много огорчени хора. В любовта няма правило за възраст.

Филмът с „половинките“ и сродните души имаше хепи енд. Оказва се, че сродните души в любовта на този свят могат да са повече от една. Идеята, че всеки има само една своя половинка и тя е точната сглобка на неговото сърце, при това за цял живот, е романтична, но леко измамна. Детската ни клетва за любов е красива, но следва израстване и узряване в любовта. И тогава тя може да има други имена. В любовта няма вечни половинки.

Запълването на живота и постелята с някого, който замества истинския, завърши със забавено сбъдване на истинската страст. Колко дълго можеш да се лъжеш, че заместването е решение? Може и цял един живот, ако филмът е „Любов по време на холера“. Обикновено на човека, предал сърцето си, му личи - ако не по килограмите – то в очите със сигурност. В любовта няма заместители.

Хепи и не съвсем хепи енд. На всички филми краят е различен. Но във филма на собствения ни живот действието е по-важно от финала. И, докато си мислим за това с кого да остареем, задаваме ли си въпроса – верни ли сме на любовта сега?

[img]http://m3.netinfo.bg/media/images/17937 ... hinova.jpg[/img]

Автор: Ива Дойчинова
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Една Жена пресича Пътя - от Колонката на Ива Дойчинова

Мнение от Kleo »

[img]http://m4.netinfo.bg/media/images/23146 ... hinova.jpg[/img]

Записах мечтите си на салфетка

Ива Дойчинова

Преди малко повече от година получих съвет, който много харесах. Даде ми го Михаела Филева в едно много лично и нежно интервю - на връх рождения си ден да си напиша на лист хартия всичко, което искам и си пожелавам да ми се случи. Но така да пиша, че да поливам листа с думи. Да не мисля много. Да следвам хрумването. Да не отсявам. Да не започвам от най-важното. Да си мечтая.

Рождения ми ден тогава се случи в полите на Рила. Избрахме си семейно, кротко, СПА преживяване. От тези толкова почивни и сънни състояния, че докато се разхождах из коридорите, за да си говоря с хората, които ми пеят Happy birthday, събудих целия хотел със смеха си. Рожден ден, който не е в типичния ми стил на купонясващо момиче, а точно обратното – на човек, който трябва да си вземе въздух и да осмисли някои много важни неща.

Точно в такова сънно състояние, след цялата каскада от пожелания, наричания и хубави послания по всички възможни линии, се появи спомена за писмото до себе си. В най-тъмното време на денонощието грабнах една салфетка от апартамента, запалих лампата на абсорбатора и записах. Писала съм в неясен ред, после съм я сгънала в още по-неясна последователност и съм я сложила в плик от чужда картичка. Според съвета – трябва да я дадеш да се пази от човек, който ти е много важен. Но и такъв, с когото не е сигурно, че ще бъдете толкова близки след година и изграждането на отношенията ви зависи само от вас, а не e задължение. Дадох плика на такъв човек и това си беше дар - една салфетка, попила мислите и душата ми на ръба на моята нова лична година.

Дойде следващият ми рожден ден и салфетката се върна при мен. Препрочитам я няколко пъти, няколко дни мисля.

Нежно жълта салфетка. От меките. Как съм писала, не зная, но писалката е потъвала, не се е изтощила и е ходила по хартията. Началото е: „Мило Ивенце, здравей на 30.01.2016 г.“ След това е: „Искам да сме направили с теб следното“ - и изброявам.

Започнала съм с отношенията, които искам да се наредят, защото вътре нещо боли. Пожелала съм да намерим общ език и да се „видим“ отново. Тези нови отношения се случиха и пътят си струваше, макар че беше трудно. Наложи се да изляза отвъд предишните си граници. Позволих още повече свобода и спокойствие. Видях ситуацията с още по-бистри очи и си надскочих егото. Случи се. Благодаря си. Това беше пътят на разбирането.

След това наричам за децата си. Беше отговорна година за тях, много важна и биткаджийска. Изредила съм всичко, което искам да стане – атаката на 8-ми клас, абитуриентския бал, матурите, зрелостта на моите момичета, проявата на характер и мечтателност. Всичко написано за тях се случи по един вълшебен начин. Сякаш съм го предрекла и това ме прави много щастлива. Оказа, че аз съм внимавала в детайлите, а съм допуснала и много смешни грешки. От гафовете излязохме на магия, но със смях и приемане. Финалът обаче е приказен. Горда съм, че мога да сбъдвам най-важните планове.

Писала съм за приятелите си. Изредила съм поименно много имена и дори сега се чудя – възможно ли е да имаш толкова много приятели, които да обичаш и с които да поддържаш пълноценна връзка. Тук отговорът е и хубав, и не съвсем. С някои от имената на салфетката се отдалечихме през тази година и ми е мъчно за това. С други пък се бяхме отдалечили, а сега се радваме на близост и преоткриване. Приятелството разцъфва тогава, когато го храниш и му даваш времето и вниманието си. И когато приемането и разбирането стане повече от осъждането. Това е непрестанното учене на урока споделяне.

Работата ми заема доста сериозно място на салфетката. Едната цъфти и ражда, другата – свърши. Наричанията ми обаче и за двете са еднакво сърцати. Само че в едната има думата „пристан“, а за другата искам и желая развитие. Оказа се обаче, че не всичко е въпрос на себераздаване. Има обстоятелства извън теб, които трябва на време на осъзнаеш и видиш ясно. Поздравявам се за избора си да сляза от колата, когато пътят напред не се виждаше добре и не ми харесваше. Благодаря си за това, че дадох много сили и любов за проектите, в които вярвам. Хубавеят и зеленеят.

Най-несбъдната част от пожеланията на салфетката се оказа една стъклена веранда на терасата. Доста се посмях на това писание. Тази веранда май не я мислех изобщо през годината. И тази пролет ще пълня сандъчетата с цветя под открито небе.

Най-сбъдната част е накрая. Когато явно уморена от умозрителни наричания, просто съм се отпуснала и съм писала, хванала писалката със сърцето си. Там е обръщението към себе си, към най-близките ми, там е обръщението към човека, пазил писмото ми. Там е чудното „да съм“, „да сме“, „да бъда“. Да Е.

Хубаво е. Една салфетка след година ме срещна с мен – преди една година. Има още какво да уча. Но любовта ми си е в мен и твори. Започвам да пиша новата салфетка.

Още от Ива Дойчинова

Една жена пресича пътя
Благодаря ти за миналото
Кой е виновен за смъртта на децата ни
Защо на брака му е спукана работата?
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Една Жена пресича Пътя - от Колонката на Ива Дойчинова

Мнение от Kleo »

Ива Дойчинова: Не си дебела, красива си

[img]http://m4.netinfo.bg/media/images/18902 ... hinova.jpg[/img]

Не си и стара – ти си точно на своите години. Точно толкова женена, на точно тези килограми, с точно толкова гъста коса и с точно толкова диоптри. Младостта не е гаранция за самочувствие, както и всяка възраст не може да ти даде пълно удовлетворение сама по себе си по рекламните стандарти.

Все някой ще ти намери дефект на физиката или психиката и ще ти обясни в пет бързи стъпки как да го премахнеш.

Красива си. На всяка възраст, във всяка форма и на всякакъв ток. Трябва ли някой да е влюбен в теб, за да го знаеш? Или да те оцени в сравнителната таблица на индекс на телесното тегло, за да те направи самоуверена?

Красива си в същността си на жена точно тук и точно сега. Иди и се огледай в огледалото. Но не с чуждите очи – със своите. Не е нужно да се приемаш. Ти си. Оцени се като единствено и изключително същество на тази земя. Друга като теб няма.

Наясно ли си? Единствена си и поради този факт изключителна и специална. Не за някой друг. За себе си.

Сега иди до хладилника. Отвори го и виж какво има вътре. Изрежи всичко, което не ти се яде, не ти се пие и не ти е симпатично. В кофата.

Отвори и гардероба. Откачай от закачалките всички спомени с мъже и жени от едно време, които си запечатала в дрехи. Откачи всички стари прашасали приятели на една друга фигура и от друга година. Празното е хубаво, когато наистина е празно, а не запълнено с текстилни спомени.

Сега си отвори телефона. По-дълга работа, но и там има много имена и номера, на които вече не звъниш и за които не си спомняш. Благодари им за миналото и ги изтрий.

Отвори си и социалните мрежи. Премисли ги и прекрати фиктивните връзки.

Отвори си несесера, бижутерийния склад, кутиите с обувки и прекрати складирането на минало с изтекъл срок на годност.

Легни си и преточи в главата си всички тревоги, за които няма нужда да се тревожиш. Доста си ги носила. Махни и този товар.

Събуди се и виж началото във всеки нов ден. Не се оглеждай в чужди очи, не търси чуждо одобрение. Бъди себе си. Ти си красива точно такава, каквато си днес.

Лека, нова, на толкова години и точно толкова свежа, колкото си тази сутрин. Я да видим този ден хубав ли е? Да не е Великден? Ако можеш да се разтоварваш, можеш и да се прераждаш.

Ти си специална, уникална, единствена и всеки ден чисто нова.

Възкръсваме ли? Не, живеем!

Още от Ива Дойчинова
Самотни заедно
Защо на брака му е спукана работата?
Благодаря ти за миналото
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Една Жена пресича Пътя - от Колонката на Ива Дойчинова

Мнение от Kleo »

Ива Екимова: Пропусни мига с финес

[img]http://m.netinfo.bg/media/images/21746/ ... kimova.jpg[/img]

Снимка: Владислав Филипов/ Christian of Roma Group

Ще дойде, не може да не дойде. Имаме уговорка, разбрали сме се. Няма как нещо да се промени. Нали всичко е планирано. Чисто е. Подредено.

Домашната пекарна мързеливо отброява 49 минути до хрупкавата коричка на хляба с аромат на брашно от лимец в компанията на тиквени семки и овесени ядки. Съвършенството на мига тревожно приближава минутите, които отегчено водят до закъснението. Липсата, отчаянието, гневът, надежда и ярост се прегръщат безпощадно, докато сърцето се качва в слепоочията, а прошката отстъпва смирено пред омразата. Цигара, две. Време за обяд. Такъв няма. Обядът е любов, а любовта е просната някъде в дъжда смирена и самотна, заета с нещо друго. Различно от споделянето на миг нежност, страст и надежда.

Циферблатът се стича под напора на сълзите мустакатият художник тъжно откача стрелките и ги поставя върху горещия пясък на светлосиния небосклон.

Вали бясно, а Вселената рязко сменя ритъма на капките, които се стичат по прозорците в пролетния ден.

Мигът си отива, а историята не помни връщане назад. Облаците, арестували слънцето все пак му позволяват да пропусне разноцветните струи на дъгата.

Истината е, че валят цветове.

Не съществува завърнал се миг, но предстоят много хубави моменти. Защото всичко, което се случва е тук, за да изиграе своята решаваща роля. Ролята на Жокера. Жокерът, който сваля маските. Маските на заблуда, неувереност, суета и лъжа.

Когато един момент е пропуснат, той освобождава мястото на друг. По-добър, вдъхновяващ и истински. Да го пропуснем с финес е зрялост, която само мъдрецът може да си позволи. За това да кажем сбогом на отминалия момент и да позволим на красивите слънчеви лъчи да огреят живота на новия миг. Да посрещнем секундите и стрелките, които се връщат на мястото си точно когато сърцебиенето отчита красотата на споделеното щастие, нежните усмивки и бъдещите спомени.

Често изтезаваме душите си със съжалението на пропуснатите мигове. Безсмислено деяние, което нанася щети върху крехката повърхност на вярата. Ненужно страдание, което води до отчаяние. Отишлият си момент просто освобождава пространство за прелестните изживявания, които ни очакват, за да им се насладим със сетива, изпълнени с наслада и радост.

Това е. Всичко останало оставя рани и горчивина, които изгарят надеждата на кладата на излишна жертвоготовност.

Хайде, няма нужда. Най-важното е в сърцето.

Прочетете още от Колонката на Ива Екимова в Edna.bg:

Скъпи, запознай се със съвършената жена
Възможно ли е приятелството между мъж и жена?
Секс, четири жени и един щур уикенд
Бивши.ком
Къде са децата?
Само още Edna нощ...

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfocompany.bg.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова и Ива Екимова

Мнение от Kleo »

По какво познавам мъжа, който си струва?

Ива Дойчинова

Изображение

Има една случка, която обичам да си споделям. Преразказана ми е от актьор, който познава вдовицата на Гунди и това е част от тяхната семейна история.

Един ден Гунди се прибрал в голям дъжд, целия мокър и пълен с цветя. Те не били за жена му, нямало и друг повод, празничен или романтичен, за да ги купи. Докато се прибирал, видял жена, която продава цветя и не си тръгва в потопа, защото искала букетите да стигнат до хората. Гунди изкупил всичките й цветя, за да й даде повода да си тръгне и да се погрижи за себе си.

Много години след това синът на Гунди направил същото – прибирал се у дома при майка си, пълен с цветя. Защото една продавачка на цветя седяла в дъжда и не искала да си тръгне, докато не стигнат до хората. Синът не е знаел какво е направил в миналото баща му и е бил твърде малък за тази история. Но я повтаря буквално. А майката просто спира сърцето си в сълзи.

За истинския мъж напоследък има доста стереотипи, по които да се доказва като такъв. Включително и такива, които истински го мъчат.

Фасадните модели, измерими в пари на година, колата и почивката, която осигурява на семейството си са може би най-видимите.

Лесно включваш колко е успешен, без да е необходимо да ти го обясняват. Но за всеки случай тези мъже го и цитират в цифри, за да не остане неразбрал слушател точно колко струва в пари, това което кара, мястото на което отива, даже колко точно тежи. В цифри и килограми. Понякога последното е неприятно да се види и измери.

Да измериш материалното и видимото е по-лесно, но то не означава непременно, че този мъж наистина си струва. Това, което търся и истински харесвам, е отношението на един мъж към себе си и към хората. Начинът, по който е изграден отвътре и кои са нещата, които слага на първо място.

Слушам мъжете какво говорят и гледам какво правят.

Истинският мъж седи уверено и убедително навсякъде. Дали е CEO на голяма фирма, или е рибар на трикрако столче, няма никакво значение. Столът не те прави по-голям или по-незначителен.

Това, с което седиш отгоре, те прави човекът, когото си.

Обичам да усещам вътрешното самочувствие и хармония, благостта и мъдростта, страстта, когато мъжете говорят. Всъщност тези, които изкарват много пари и тези, които не изкарват никакви, могат да си бъдат напълно равни.

Това, което правят със сърцето си и това, което дават с личността си, ги правят истински. Можеш ли да съпоставиш Стийв Джобс с дядо Добри? Или Ганди с Обама? Големи мъже, но някои оставят следи в сърцето ти, други в световната историята.

Всяка една жена за себе си избира кои са големите мъже в живота й.

Мъжът, който обичаш, няма измерение с типа кола или стойността на почивката. Мъж не го прави заплатата, а отношението към важните неща в живота.

Започвам с родителите. Чуйте как един мъж „превежда“ семейната си история и ще разберете много неща за него. Дали ще атакува грешките на родителите си и ще ги вини за собствения си провал или ще съгради живота си с любов е негов избор. Същностен и за вас.

Осъзнайте отношението към майка му. Това как един мъж се отнася към майка си и какво чувства към нея ще се пренесе в това как ще се отнася към вас. Ако той се отнася с разбиране и любов към майка си, каквато и да е била или е тя – той ще се отнася винаги така и към майката на детето си. Независимо дали е сегашната, или бившата. Този мъж е осъзнат и благодарен. Този мъж е избрал любовта.

Истинският мъж е прекрасен баща.

Познавам мъжа по начина, по който се отнася с децата си или с чуждите деца. И тук не става дума за задължения или материално осигуряване, не. За това човешко отдаване и пример, който всяко детенце попива и търси. Никой и нищо не може да попречи на тези мъже да палнат с 200, за да бъдат до дъщеря си, когато изпитва първата си любовна драма.

Това са мъже, които могат да забравят всичко около себе си, когато синът им звъни. Това са мъже, които не отлагат срещата с детето си заради умората от работата. Това са мъже, които са в живота на децата си, а не просто присъстват в него. Това са мъжете, за които човешкото отношение не се катурва от социалното его на измеримия успех. Това са мъжете, които се учат да бъдат бащи, дори и с грешките си.

Обичам тези мъжете, които са прекрасни бащи и им казвам „Благодаря“. Защото заради тях сме жени и заради такива мъже сме усмихнати.

Когато чуя един мъж да казва „Аз съм родител“ и гордостта и любовта в погледа му да нямат друга причина – го признавам. После идват другите стойности в битки, каузи и заплати.

Големият мъж оставя следи в сърцето на децата си дори тогава, когато вече го няма. Затова ви разказах историята с Гунди и неговия син.

Затова чувствам баща ми в себе си, когато отдавна него го няма. Защото зная колко много ме е обичал. Не го виня за нищо. Любовта и гордостта му нося.

Още от Ива Дойчинова:

Да прецакаш туристите по български
Лесно ли е да си емигрант наистина?
Като ми пееш, Поли, кой ли ми те слуша?
Самотни заедно
Не си дебела, красива си
Защо на брака му е спукана работата?
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Из Колонката на ... Дария Симеонова

Мнение от Kleo »

Истината, която разтърсва живота ни

Изображение

Скъпи читатели, за нас е удоволствие да ви представим нашия гост-автор в рубриката "Колонката на" - актрисата Дария Симеонова, която познаваме в ролята ѝ на ПР Наталия Павлова в сериала "Откраднат живот" по NOVA. Нейната Колонка можете да прочетете в следващите редове:

Красива вечер. Пълнолуние. Море. Приятели. Музика. Усмивки. Млади хора, които летят на крилете на свободата и са щастливи просто от факта, че утрешното сутрин ще е без аларма!

Красива двойка. Момче и момиче. Залисани е бурни танци, подхвърлящи фини усмивки и погледи пълни с желание. Вятърът спря, за да не роши косата й, луната свети като през пелена, за да не наруши уединението им. Сякаш дори природата се е подчинила на тях!

Тук някой би казал, че такива неща има само в приказките и романите.

Не, случват се, но те са редки и кратки, защото в следващия миг си се ударил челно в действителността.

Кратко мигване и се осъзнава в болница. Студено й е, сама е. Музиката се е превърнала в гласовете на рояк медицински сестри, изобщо не се вълнуват от нейните притеснения, болки или емоции... Сякаш на другия бряг чува анестезиолога, моли ги да изчакат 30 секунди, поне да я приспи и след това да се заемат с болезнените си, срамни за пациента задължения - поставяне на абокат, катетър... Не са най-приятните...

Пробуждане. Чува морето... Ха, оказва се капещата банка Рингер. Вижда като през мъгла, както светеше луната, помните ли? Него го няма. Присъствието му е заменено от силна болка в корема и няколко висящи маркучи. До нея лежи слабичка, съсухрена баба, с издадени долни зъби и хриптящ глас. Надава вой до Бога ли, до сестрата ли: "Рускеее! Рускеее!". Чува, сякаш през пелената на вятъра, как от продраното й гърло се откъсва звук: "Коя е Руска". "Аз съм Руска." отговаря бабата, докато сваля сама абоката си и всичко потъва в кръв и в сън...

Сънува истината, която разтърсва живота. Верига, верига от дни. Тази верига постепенно се увива около нея. В началото е забавно, като дете си играе с нея, после веригата се затяга, започват да се появяват синините на юношеството, раните на младостта, болките на зрелостта и накрая, за да оцелее, тя изоставя съзнанието си в някакво далечно чекмедже и се превръща в скимтящата и драпаща се между краката баба в съседното легло.

Бекет пише: " Майките ни раждат, клекнали над отворения гроб. Само миг и светлината угасва." Но този миг, този миг!

Събуди се и си обеща ревностно да лови и съхранява миговете си, за да има какво да я усмихва, когато викът "Рускеее!" се превърне в "Умирааам!". Обеща си да е благодарна за всяка чаша вино след изтощителен ден и затопленото от любим човек легло. Да съзнава всеки миг, в който вятърът притихва, за да чуе дишането му. Да казва "Обичам те!" всеки път, когато баба й е направила тиквички с ориз, макар и прегорели. Да поседне, преди да тръгне към забързаното си ежедневие.

Обеща си да не стане безразлична!

Защото истината е, че от нас самите зависи какво ще разтърси живота ни.

Автор: Дария Симеонова

*Вторият сезон на "Откраднат живот" предстои през септември по NOVA
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Колонката на Симо Колев: До лъва през пролетта или мъжа на 30...

Ветрецът е станал вятър, а понякога и порив. Мъжът на около 30 е мъжът, за когото всичко започва и с когото всичко започва.

Това са най-важните години за едни важни натрупвания, които, ако не успееш да натрупаш сега, до голяма степен си чао.

На 30 трябва да си завършил университет, да си разбрал, кой си и какво искаш.

На 30 имаш сериозна работа, както и няколко несериозни преди нея.

На 30 живееш сам. Твърдо.

На 30 знаеш, че проблемите се решават, когато ги решаваш, а не когато чакаш да се решат.

На 30 знаеш как се ходи на театър и как се ходи на опера и че на тези места не съществува такова понятие като спортно-елегантен стил.

На 30 трябва да имаш книжка за кола и да караш кола купена от теб самия.

На 30 трябва да можеш да готвиш, да комбинираш дрехите си и у вас е подредено. Трябва да имаш библиотека с поне 100 книги. “20 лесни начина да я вкарам в леглото си” не се брои.

На 30 трябва да можеш да убеждаваш. Шефа си да те наеме, шефа си да се радва, че те е наел, шефа си, да се радва, че си настоял казуса да се реши по твоя начин. Себе си, за това, че си ценен сам по себе си. Вашите, за това, че можеш да се справяш и знаеш, какво правиш. Половинката ти, че няма да я изпуснеш. Нито да падне, нито по принцип.

На 30 трябва да гласуваш, дори и да не виждаш никакъв смисъл в гласуването. На 30 трябва да виждаш смисъл в гласуването. На 30 трябва да виждаш смисъла във всичко.

На 30 не трябва да се отказваш лесно.

На 30 можеш да бързаш. И да не закъсняваш, дори и да не си бързал.

На 30 трябва да знаеш, че нещата могат да се решават по много начини. Това е статистически въпрос. Но могат да се решават и по твоя начин. Това е личен въпрос. На 30 трябва да отчиташ, какво мислят хората, да отчиташ, какво ти казват без задължително да се вслушваш в това, което мислят и което ти казват.

На 30 избираш жената, която има контекст. Не жената, която има джуки, цици, която можеш и която личи, че може. Не избираш една, а твоята една.

На 30 си житейски гъвкав. Да приемаш, каквото ти дава животът.

На 30 не се оправдаваш. Или го правиш, или вдигаш ръка и казваш – не можах.

На 30 трябва да си гледал “Криминале”, “Усещане за жена” и да знаеш музиката на Енио Мориконе.

На 30 се заявяваш, без да се налага да надвикваш останалите, които се заявяват. Без да си истеричен и без да тропаш с крак. Не забравяй, че нищо не се решава с тропане на крак. Нито на 3, най-малко на 30.

На 30 можеш да плачеш, ако си развълнуван. Но рядко. Защото вълнуващите моменти, на които си струва един мъж на 30 да се разплаче са редки. Това е статистически въпрос.

На 30 трябва да можеш да се извиняваш. На 30 би трябвало да си обърнал внимание, че колкото по-високо е човек в йерархията и по принцип, толкова по-добре се отнася с тези, които не са имали късмета да стигнат толкова високо в йерархията и по принцип. По-просто казано – най-големите шефове и най-големите баровци се държат най-човешки с тези, които са много под тях.

На 30 трябва да си знаеш комплексите. И слабите места. Нямаш? Добре. На мен можеш да ми казваш всичко. Пред себе си бъди честен.

На 30 трябва да знаеш, че пари се печелят с труд, усърдие и комбинативност, а не като стържеш лотарийни билети.

На 30 трябва да имаш много изисквания. Към теб – също.

На 30 можеш да започнеш от начало. И да знаеш, че винаги можеш да започнеш от начало.

На 30 може и да не те знаят, но ще те запомнят.

Прочетете още:

Симо Колев: Трупай, момиче, трупай!
Мъже, негодни за употреба
Колонката на Симо Колев: До 30-годишните момичета...
Колонката на Симо Колев: До 40-годишните жени...


Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Колонката на Симо Колев, Лъвът в началото на есента или мъжът на 50

Изображение

Добре дошъл в есента на живота си! Не е необходимо да затваряш прозорците от страх да не настинеш. Вече трябва да си разбрал, че от свежия въздух не се настива и затворените прозорци не са по-голяма ценност от отворените прозорци.

На 50 си осъзнат, смислен и по-бавен. На 50 не ти пука, на когото му пука. И за какво му пука.

На 50 не влизаш нито в критическата, нито в късния пубертет. До сега трябва да си се научил, как да менажираш живота си и кога, каква помощ да търсиш за да не се налага да „избухваш“ по никое време. На 50 не си тенджера под налягане, пич. Не си. На 50 знаеш как да вриш. Защото до 50 си врял и кипял.

На 50 не излизаш без ръкавици от към ноември. Първо, защото не искаш да ти е студено на ръцете и второ, защото имаш много хубави кожени ръкавици. Обичаш аксесоарите.

На 50 имаш две опции. Жена и любовница или жена. При първото – нищо не си научил от живота. Само са ти омекнали топките от страх да вземеш решение – какво искаш да имаш – жена или любовница. Или никога не си имал топки. На 50 трябва да знаеш, че страхът от взимането на решение си е страх. А убедеността, че можеш или, че заслужаваш да имаш всичко е нечистоплътна лъжа, с която лъжеш себе си, че човек живее веднъж. Така е, но човек може да живее веднъж и без да лъже. И също така спира да лъже себе си до към 40.

На 50 си пример. За сина си, за дъщеря си, за жена си. И за вашите, ако са живи и не са изкукали. Или за паметта им. И за по-младите ти колеги. Не правиш неща, които не би искал да правят сина ти, дъщеря си, жена ти. И останалите. И неща, които не би искал да правят с тях.

На 50 можеш да си направиш татуировка. Не заради отчаяна нужда от това някой да те види, а защото искаш и защото винаги е време за татуировка. Поне знаеш, какво да си татуираш.

На 50 можеш да направиш 30 лицеви опори. Правиш го от 20 години. Всеки ден.

На 50 можеш да готвиш, като „можеш да готвиш“ не означава, че можеш да изпържиш две яйца. И готвиш.

На 50 не говориш за себе си. До сега е трябвало да направиш достатъчно неща, които да говорят за теб. И на 50 имаш достатъчно вяра в себе си, че да не се налага да се слушаш и да си самоповтаряш, колко голяма работа си.

На 50 си имаш всичко и рождените ти дни отдавна са спрeли да бъдат място и време, в което пълниш торби с пуловери, ваучери и афтършейви. На 50 подкрепяш каузи. И на 500 никой няма да очаква от теб да сапсиш сините китове, но спокойно можеш да си оправиш фоайето ха входа или градинката пред блока. На 50 не дуднеш, че не е твоя работа. Може и да не е, ама като ти боде очите става твоя работа.

На 50 затвърждаваш наученото, че животът е това, което ти се случва сега и не се опитваш истерично да го стискаш в пръстите си от страх, че ще се изниже между пръстите ти. Ще се изниже. Знаеш го. И си ок с това. Най-вече знаеш, че от теб зависи, как ще се изниже.

На 50 си в мир със себе си. Променяш или приемаш. И продължаваш. При всякакви обстоятелства.

На 50 знаеш, че не си се родил случайно, че не си случаен човек и че не заслужаваш да се държат с теб, като със случаен човек.

На 50 знаеш, че нещата не се печелят. Просто не се губят.

На 50 се вълнуваш на всичко, което ти се случва, защото си видял, че нещата, които се случват са нещата, които се случват. Можеш да ги подминаваш в чакане на нещо „голямо“, което да ти се случи. Ако до 50 не си дефинирал „нещо голямо“ и не си го случил, то няма да се случи само. Повярвай ми. Но си научил да се оставяш на нещата, които ти се случват да те трогват, докосват, учудват и знаеш, как да не ги оставиш да минат покрай теб.

На 50 не си кисел и не изглеждаш на 80.

На 50 си ти. Ти си на 50.

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfocompany.bg
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Мъжът на 40

Вече са ти ясни много неща. Но най-ясен си си ти самият. И за теб самия. Имаш семейство и имаш деца. Няма за какво повече да отлагаш. Няма нищо по-неприятно от олисял чичак, който уморено да ходи след три годишното си дете вместо ентусиазирано да тича след него.

На 40 знаеш, че най-важното ти не е да проспиваш срещите в работата си, а да не проспиваш моментите в живота на детето си.

На 40 не правиш гнусливи физиономии, когато някоя колежка разказва как кърми.

На 40 не си инфантилен.

На 40 не ти пука какво мислят другите.

На 40 спираш да четеш как е добре да живеем по-бавно и по-съсредоточено.

На 40 знаеш, че животът не е нито в миналото, нито в бъдещето. Животът е тук и сега – първи принцип в психологията.

На 40 не питаш дали, какво и как да го направиш. На 40 обясняваш защо това, което си направил, е правилно, важно и съществено. И как си го направил.

На 40 трябва да имаш спестявания и допълнителен пенсионен фонд. Трябва да знаеш, какво е взаимен фонд, директен дебит, разликата между кредитна и дебитна карта, както и да знаеш, че ако имаш проблем с кредита първият човек, към когото се обръщаш е твоя банкер.

Макар да си обличаш анцуга с удоволствие, на 40 знаеш, че формалното облекло е по-готино от неформалното облекло. Знаеш какво ти отива. На 40 не се обличаш като футболист на 27.

На 40 можеш да направиш без проблем 30 лицеви, като минимумът е 25. Под него си чао.

На 40 можеш да правиш много неща, но правиш нещата, които ти харесват.

На 40 имаш семейство. Нямаш гадже. Имаш жена. С нея се държиш като с гадже. Житейските ти планове са свързани с нея. На 40 не съжителствате. На 40 не казваш на децата си, че любовта е до време, а после остава взаимното уважение. Това не го казваш и на 50, и на 60, и на 70, ако още си с всичкия си.

На 40 ползваш Фейсбук по-рядко отколкото го ползват децата ти.

Имаш кредитна карта, в която винаги има пари. Не защото си хакнал сметките на НЕК и си се закачил за тях, а защото си дисциплиниран с харченето. На 40 си се научил да харчиш толкова успешно, колкото и да печелиш. На 40 казваш – „нямам пари за това“ и „това е излишно скъпо“ без грам да ти пука как звучи отстрани.

На 40 знаеш, че парите са резултат от човешка дейност. Също така парите са резултат от усилия. Повече пари означават повече задължения и най-важното – нищо не се ражда благодарение на парите.

На 40 не е време за съжаления. Или променяш, или приемаш. На 40 си ОК с това. Или приемаш, или променяш. Не съжаляваш.

На 40 не пишеш CV, а убеждаваш новите си работодатели, че си точно за теб.

На 40 знаеш, че цел в живота не може да бъде да станеш старши вицепрезидент за Източна Европа. So what? Да не би като те погребват, да кажат, че си постигнал мисията си в живота, ставайки старши вицепрезидент за Източна Европа...

На 40 се чувстваш еднакво добре в градския транспорт и в кола с кожен волан. Защото нито колата с кожен волан, нито градския транспорт са състояние на духа в твоя живот. И двете са средство за придвижване към места, от които да вземеш нещо, или места, на които да оставиш нещо.

На 40 не отлагаш. Вече се усмихна много широко веднъж, когато в края на „Марсианецът“ Мат Деймън разказваше пред студентите, че космосът е враждебно място, което винаги иска да те убие. Но ти не се даваш. Решаваш проблема. После следващия.

И ти така. На 40 не се даваш. Нито на тези пред теб, нито на тези след теб, нито на тези зад теб. Решаваш проблема. После следващия.

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfocompany.bg


Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Избирам да бъда силна! - Светла Иванова

Изображение

Някъде бях чела мъдрост, в която се обясняваше за какво си крещим.

В момент на яд, злоба, омраза, или просто когато сме неразбрани за нещо сърцата ни се отдалечават и викаме силно, за да достигнат думите ни до човека отсреща, т.е. да скъсим това разстояние.

Това обаче сякаш се отнася до по-близките ни хора, а другите?

Ходих на нагревки в държавна поликлиника. Жената, която ни обслужваше, вечно викаше на някой за нещо.

Последният път закъснях с 10 минути. Задръстване. Такси.

Две деца с температура, обгрижвани до последно вкъщи. Часът беше 10 без 20. Аз си правех по три процедури, всяка от които беше точно по 10 минути. Почивката на жената беше в 10 ч. Почуках. Тя излезе отвътре и ми се развика. Опитах се да й се извиня, да й обясня, да я убедя да ми пропусне едната процедура и да вляза за останалите две, но напразно. Дори не ме чу. Тресна вратата и продължи да вика на хората вътре.

Понеже това ми беше последното посещение, й бях взела кутия шоколадови бонбони. Ей така, за настроение. Защото всеки път й липсваше. Само като си помислех за срещата с нея не ми се ходеше на нагревки. Имах чувството, че няма да ми подействат заради лошата й енергия.

Според мен, за да тръгне един човек да помага на другите, първо трябва да е излекувал себе си. Тръгнах с шоколадовите бонбони (дори бях забравила че ги нося в чантата си), въпреки че жената определено имаше спешна нужда от голяма доза ендорфини. Хормонът на щастието й липсваше. А след този случай и на мен.

Опитах се да й простя. Да се поставя на мястото й. Все пак работи от 8 сутринта. Сигурно се е изморила или и нейните деца са с температура вкъщи. Помислих си как ли се държи с близките си, ако работата й толкова я изнервя. Прибрах се разочарована, но слава Богу не си изкарах яда на моите близки хора.

Замислих се, че понякога викаме на другите, за да чуем собствения си глас. Сякаш дълго сме задържали емоциите си. Дълго не сме си говорили със себе си. Не харесваме това, което вършим. Животът, който живеем. И вместо да го променим, ние се обръщаме с гняв срещу другите, вместо да потърсим няколко секунди тишина в себе си и да намерим проблема в нас. Да се запитаме защо не ни чуват.

Все по-често стигам до извода, че няма нужда да крещя.

Всички ние и особено децата сякаш имаме бутонче за самоизключване, когато отсреща ни се включат мощни децибели. Аз си го обяснявам по начина, по който не мога да се съсредоточа да пиша, ако телевизорът е по-силен, децата се карат до мен или някой отвън е включил банциг.

Ако всички външни звуци са в нормални граници, не ми пречи. Просто това са шумове, с които сме свикнали. Рядко около нас има пълна тишина, но всеки звук, излизащ от рамките на обичайните ни стресира.

Така е с викането. Моята дъщеря дори преценява хората по гласа. „Тази учителка има неприятен глас – другата – миличък“. Аз редовно работя с гласа си и затова я разбирам. Ако не намеря точния тембър, с който да говоря на хората, които релаксират накрая на часа ми по йога няма да успея да им помогна да се отпуснат. Една песен също може да бъде много въздействаща и когато е изпята с много дъх.

Сигурна съм, че грубото отношение и крясъците са сравними с физическо насилие. Бих се чувствала еднакво, ако някой ми удари шамар, вместо да ми се разкрещи. Дори не знам кое по-лесно ще забравя. Така е и с децата ни. Дали им крещим редовно или им бием шамари все тая. Накрая ще ги възпитаме на агресия, която най-малкото може да се прояви към приятелите им, по-късно в работата и в техните семейни отношения.

Затова следващия път, преди да се развикате, опитайте да запазите няколко секунди тишина и да чуете първо себе си. Кажете си, че викате на себе си. Така или иначе малко е вероятно другите да ви чуят. Ако пък си изпуснете нервите – извинете се. Дръжте се с хората така, както искате да се държат с вас. Едва ли някой предпочита да живее сред нервни изблици вместо сред усмивки.

P.S: Докато пишех това, ми се падна едно късметче с кафето – японска поговорка: „Който се смее, вместо да беснее, е винаги по-силният“.

Избирам да бъда силна!

Пишете на Светла Иванова на edna@netinfocompany.bg
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Публикувай отговор