Стигмата, тегнеща над психичните проблеми и преодоляването й

Свобода на словото
Публикувай отговор
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Стигмата, тегнеща над психичните проблеми и преодоляване

Мнение от Kleo »



Мотивация при избора на професия психотерапевт

“Хората са привлечени към тази професия заради естествена любознателност, желание за откриване, желание да разберат сложността на човешкото поведение, но се предполага, че основната мотивация е желанието да се помага на хората и да се подпомага израстването на другите. Освен хвалебствените мотиви, които привличат кандидатите за клиницисти, има и някои фактори, които са по-сложни и проблематични. Например някои са привлечени към този вид работа заради копнеж за интимност и власт. Други имат воайорски импулси, които се задоволяват чрез научаването за частното поведение и фантазиите на другите. Някой са нарцистично привлечени към позиция на контрол, в която са възприемани като всемогъщи и влиятелни. Други се надяват за разрешаване на личните си проблеми чрез съпреживяване. На тази идея отговаря концепцията за „ранения лечител“, с други думи има хора с психични „рани“, които са привлечени към помагащите професии с надеждата, че ще бъдат изцелени в процеса на обслужване на другите.В една линия на изследвания на факторите, влияещи върху избирането на кариера в психотерапията, изследователите са проучвали ролята на преживяванията в семейството и детската травма. Макар че някои поставят под съмнение преобладаването на сериозни семейни проблеми в живота на психотерапевтите, мнозинството от проучванията рисуват доста драматична картина. Много терапевти произхождат от семейства, характеризирани със сериозна дисфункция, и търсят професия, в която се надяват да получат вниманието, грижите и близостта, липсвали им в детството. В едно интересно изследване Фъсъл и Бони сравняват детските преживявания на психотерапевти и физици и установяват, че терапевтите по-често са преживявали смърт или отсъствие на родител заради продължителна болест, развод или раздяла. Психотерапевтите разглеждат семействата си като по-малко здрави и споделят по-голяма вероятност от физиците да са играли ролята на грижещи се за другите в семейството си през младежките си години. В други изследвания терапевтите споделят, че са имали семейство с проблеми, в което като деца са изпълнявали ролята на обгрижващи или посредници.Семейната дисфункция не само оказва влияние върху избора на кариера като психотерапевт, но за мнозина този фактор изглежда свързан със специфичния терапевтичен модел, в който клиницистите се обвързват, с последващото им практикуване на психотерапията. Розин и Кнудсон оценяват взаимоотношението между житейските преживявания и избора на психодинамична или поведенческа ориентация и установяват положителна корелация между семейната история на психичен дистрес и приемането на психодинамичната ориентация. Хенри и неговите колеги изследват ефекта на становището на терапевтите за себе си и усвояването на кратка психодинамична терапия; след обучението терапевтите, разглеждащи се като контролиращи или враждебни, се придържат по-строго към протокола, но се ангажират и в повече взаимодействия, които се характеризират като враждебни или критични към клиентите.За много психотерапевти ранните житейски преживявания и семейни роли формират матрицата за тяхната работа като психотерапевти. Може да се предположи, че хората с проблемни житейски преживявания избират кариера, която хармонира на психологическите им потребности, и дори избират терапевтични подходи, които могат да изпълняват някаква лечебна роля за личните им рани. „Пълен наръчник по психотерапия“ - под редакцията на Брус Бонгар. Лари Е. Бютлър

В горния откъс от книга са посочени някои възможни мотивации за избора на тази професия. Не съм чел цялата книга, но този пасаж филтрира въпросната мотивация умишлено негативно. Аз мога да кажа следното. Ако терапевтът няма нужните качества, няма как да се задържи дълго в това поприще. Качества, през които истински и резултатно да помага на пациентите си. Вероятно затова и авторът е посочил в разсъжденията си относно болните мотивации при избора на психотерапевтична професия кандидатите за клиницисти, не и дългогодишно практикуващите психотерапевти. Защото делата говорят най-добре. Ако успява да помага на 70-80% от потърсилите помощ качествено, в разумни срокове и хората са доволни, терапевтът се вмества в критериите на един фокусиран в решения и резултати свят, в какъвто живеем. Защото и тази професия е поставена в социално - икономически контекст и е свързана с принципите на пазарната икономика. Може би е за добро - така самите пациенти са най-доброто жури за качествата, уменията и годностите на един терапевт!

Ако психотерапията бива практикувана като основна професионална реализация и мотивите са изброените в статията, това би било "основа градена на пясък" - няма как да бъде практикувана продължително, защото нито един от такива "мотиви" не би бил задоволяван. Какви са споменатите в статията мотиви (а и не само - във всеки базисен психодинамичен курс такива мотиви се споменават): власт, контрол и манипулация; нужда от емоционално съпреживяване; раненият лечител. Психоаналитичната мисъл хипотезира и друг предполагаем несъзнаван мотив: нуждата от садистично анализиране. Ако приемаш по 6-10 човека на ден, разбираш, осъзнаваш с всяка клетка от тялото си, че подобни зловещи мотивации живеят само в главите на "открилите" ги аналитици - предимно преподаватели и писатели с добър социален статус, богата мелодраматична фантазия и ... почти липсваща реална практика на психотерапия :).

Властта и контрола като псевдо-мотивация при избора на психотерапевтична кариера

Когато се потопиш с цялото си същество в процеса на психотерапия, разбираш, че този, който има власт и контрол, е пациентът ти - той е господарят на своята съдба, а ти си само асистент на евентуалната му мотивация за разширяване на осъзнаването и добруването му при фокусираната работа по решаване на конкретни невротични проблеми (паника, депресия, окр, фобии, социална тревожност, хипохондрия и т.н.). Каква ти власт? Пациентът всъщност се явява работодател, на който терапевтът служи!

Емоционалното съпреживяване и воайорството като псевдо-мотивация при избора на психотерапевтична професия

За емоционалното съпреживяване и воайорството – психотерапията няма нищо общо с приятен разговор и махленски клюки. Първо, изискват се наистина много умения, разбиране и постоянно следване на посока и цел - това само по себе си е здрава работа. Второ и по-важно, ако терапевтът няма личностовата зрялост и опит в гмуркането и асимилирането на собствения си „ад“, няма как да помага истински и на потърсилите услугите му. Съпреживяване и вглеждане, да - но на какво и в какво – в личния ад на човека. В болката, тъгата, депресията, паниката, ужаса, тревожната нерешителна колебливост, вината, болната садистична агресия, бездната на отчаянието – въобще, в човешкия мрак, в психичното му „подземие“ и тъмните сенки на вътрешния хадес - поемането им с часове и часове всеки ден от позицията на относителна стабилност и помощ при преобразуването им.

„Раненият лечител“ като псевдо-мотивация при избора на психотерапевтична кариера

За „ранения лечител“ – ако такъв терапевт има пациент споделящ собствената му нерешена невротична проблематика, ситуацията би заприличала на маршируване по мост. Скоро терапевтичният „мост“ на връзката между пациент и терапевт би се разрушил от съвместния експлоадирал резонанс на невротизъм , при което заявеният от пациента проблем би пропаднал в „реката“ на невротичните механизми, завъртян от „въртопите“ на негативните психодинамики с още по-голяма сила. Съответно заявената проблематика не само, че не би била разрешена, но и подхранена. Как тогава подобен терапевт би функционирал успешно в пазарна среда? Какво мнение биха имали пациентите му за него и биха ли го препоръчали на други евентуални такива? Другояче стои въпросът, когато клиницистът е преживял на собствен гръб проблематиките, които лекува – преживял, но и надмогнал, научил урока, който те му носят и въздигнал се над тях до позицията на относителни стабилност, спокойствие и смелост. Тогава би могъл да води и други по пътечката, по която вече е преминал той самият.

Садистичното удоволствено анализиране като псевдо-мотивация

Относно садистичното анализиране - ако се работи само и единствено аналитично - да, садистично е! Така човекът не само, че не решава проблема си, но дори го задълбочава още повече. Самият процес на анализиране представлява раздробяване и насичане на анализирания, в случая психичен материал, до по малки съставни части и процеси. Подобна вивисекция наистина може да бъде болезнена.Съвременните школи в психотерапията са далеч от такъв подход. Опитният терапевт вижда характера и маските над него за броени минути, най-много сесии. След това посоката е напред - фокус към промяна в менталните, емоционални и поведенчески патерни. Това е наистина майсторска работа и изисква сериозно ниво на лична сила, стабилност и умения от терапевта! А общуването е равнопоставено, подобно на това в бизнес партньорските отношения! Има проблем - има начини за решаването му! Проблемът се преформулира до задачи за решаване, стъпките и начините за постигането им!

В края на краищата, ако тази професия бива практикувана по някакви болни мотиви - били те изброените несъзнавани или предсъзнавани или пари и т.н., практикуващият бързо би се пренасочил. Защото, нито такива "мотиви" биват истински задоволявани, нито парите, поне в България са много, нито практикуващият би имал реална терапевтична ефективност. А работата никак не е лека!

Тогава реалната, истински дълбинна и дългосрочна мотивация за практикуването и остава призванието - истински сърдечната нужда да даваш! Да даваш от преливането си, да станеш част от потока на хармонията и провеждането и в този страдален свят, чертог на сенки и илюзии… За целта е нужно да имаш какво да даваш обаче! И тук отново се връщам към терапевтичната диада терапевт – пациент. Потърсилият помощ заплаща с парите си за очакваната помощ и съответно изисква получаването на реално облекчение на невротичната си проблематика. В процеса на въвличането си в мотивирани стъпки по осъзнаване и промяна, между пациента и терапевта се осъществява постоянен когнитивен, емоционален и психоенергиен обмен. Пациентът директно чувства качеството на този обмен. Ако терапевтът няма личната сила и стабилност да грабне и спечели пациента си, да послужи като устойчив стълб на промяната му, психиката на получаващия подкрепата дисквалифицира личността на помагащия и съответно терапията се прекратява. Разбира се, тук се намесват и характеровите структури на двамата, нивото им на съвместимост, позитивният и негативен трансфер и т.н.

Парите като псевдо-мотивация

Относно парите като евентуална мотивация в психотерапията. Обучението по психотерапия в рамките на една сериозна школа продължава реално около 5-7 години. При това един ефективен терапевт, търсещ постоянно познания и умения, преминава тренинги в повече от една школи, което сумира обученията му в психотерапия средно около десет години. Говорим за обучение надстрояващо академичното университетско образование. Тези обучения спрямо местните стандарти не са никак евтини. В някои елитарни школи понастоящем годишната такса за обучение е над 3000 лева. Задължителната лична терапия или супервизии, ако са 40-50 проведени годишно, възлизат на сума между две и три хиляди лева. Това са 5000-6000 лева годишен разход (към настоящия момент - 2012-та год.). От Българската асоциация по психотерапия (БАП) организират случването на психотерапевтичния тренинг така, както е на запад - много години обучение, което може да бъде преминато само при определени лица, почти "богопомазани" ( J ), седящи на върха на финансовите пирамиди на школите. Някои от тези обучаващи са и истински резултатни терапевти и много харизматични личности и просто са си извоювали статуса предимно да обучават. Преподаването също може да бъде майсторски процес, но в него отсъстват нивата на неопределеност при всяка терапевтична сесия и нуждата от много гъвкаво и интуитивно творческо синхронизиране с всеки пациент, във всеки момент, във всяка среща, като нито една сесия не прилича на друга такава! Затова и преподаването е сравнително по-лесно от това да си на предната фронтова линия и работиш с реалната болка на пациентите. По мои наблюдения, от позицията на шеста година опит в психотерапията, някои от обучителите по психотерапия и университетски преподаватели, преподаващи такава, ако реално биха разчитали професионално и икономически само на работата си като психотерапевти, а не като преподаватели на психолози, желаещи да бъдат терапевти (които с наведена глава търпят и мълчат, чакайки диплома), не биха оцелели в това поприще и няколко месеца - но по ред причини са на върха на дадена финансова "пирамида" на някоя/и школа/и. Тук от уважение се въздържам и просто се усмихвам ( J ), спестявайки на читателя по-нататъшните си анализи и разсъждения по въпроса. Но, пак искам да подчертая, има и прекрасни обучители – наистина сърцати и харизматични хора с изключителни познания и умения! Иска ми се да спомена някои: Мадлен Алгафари, Алексей Бъчев, Калин Цанов, Милена Манова, Александра Заркова … В цивилизованите държави регламентираното обучение по психотерапия е продължително и скъпо – за това има реални основания. Тества се както мотивацията, така и характеровата годност и способност за интрапсихично учене и израстване на терапевта. За съжаление, под претекста получаване на терапевтични годности, в обучението по психотерапия често са вплетени не особено благонравни и алтруистични мотивации и в крайна сметка… изцяло бизнес мотиви. Бизнес, който като всеки друг такъв, е движен от съвременните икономически закони, стоящи на светлинни години от хуманността. Ако терапевтът е далеч от върховете на финансовите обучителни пирамиди в психотерапията, разчита на доходите от пациентите си – а работата с пациенти е „предната фронтова линия“ в психологията и психотерапията – много възнаграждаваща емоционално, ако е призвание, но в същото време и изключително натоварваща и изискваща. Общо взето, когато се сумират приходите и разходите по постоянни нови вложения в обучения, супервизии, наеми и т.н., оставащите свободни финанси не са никак много.

Тогава, ако нито парите, нито някоя от споменатите в горния текст „мотивации“ са реалните тласкащи сили при избора на професионална кариера в душелечението, кои са актуалните, издържащи проверката на времето дълбинни мотиви?

Сърдечната нужда да даваш – състрадание и обич към всички чувстващи същества

Скоро ще бъде приет закон, който ще регламентира статуса на професията. Но - и със закон и без както е сега, отново пациентите са тези, които определят кой е реално ефективен терапевт и кой не! Те са реалните пишещи оценките и даващи дипломите! За даването и получаването - колкото повече даваш, повече и получаваш. Тук не говоря за пари, а за обич - повече я даваш на пациентите си, повече я получаваш - не от тях, а от дълбочината на цялостната си личност. Говоря за емпатична обич и съчувствие като състояние на съзнанието, самостойна и сърдечна! Емпатично съчувствие, в духа примерно на будистката съзерцателна традиция (mindful compassion, karuna).

По-лесно би било ако бяхме роботи на въглеродна основа, за каквито практически ни обявява когнитивната наука и препрограмирахме когнициите си с поялника, но засега обичта си остава главен лекуващ фактор, през който работи и самата структура на терапията и методите и. Наречи я емпатия, но ако я няма, и най-добрите методи просто не работят! Това са наблюденията ми! :)

За емпатията - според скромния ми опит, може да бъде експлицитно проявявана и съзнателно развивана. Или по-скоро, премахването на характеровите комплекси разтваря достъпа до съчувствието ни. Тоест, сърдечната цялост и свързаност вече съществуват и винаги са съществували и всичко, което се изисква от съзнателния човек като цяло и в конкретния случай, от психотерапевта, е дърпането на менталните перденца от обособени илюзии, за да заблести слънцето на Любовта. И въобще, съзнанието може да бъде разширявано - това е една от целите на психотерапията. Съвременната психология различава аналитично (unconsciousness) и когнитивно (nonconsciousness) несъзнавано. Първото може да бъде осъзнато, асимилирано - сянката, контрасексуалните комплекси, майчиния и бащин комплекси, воинът, мъдрият старец, магьосникът и т.н. - съзнанието може да обхване в баланса на стабилния си вътрешен център (Селф) дадени архетипи, поне тези от личното му несъзнавано и доколкото ни стигат силите и от колективното. Съзнателното по-цялостно проникване в колективното несъзнавано си е титанична работа за малцина... А когнитивното несъзнавано наистина не може да бъде осъзнато, поне в съвремието ни. Това са всички автоматични телесни процеси...

Свещенодействието като мотивация при избора на психотерапевтична професия

Психотерапията е медицина на душата, а психотерапевтът лекар на душевни болки. И тук позицията му в социалните процеси може да бъде ситуирана между тази на лекаря и свещеника.За разлика от соматиката, човешката когниция е процес далеч по-всеобхватен и мащабен. Психичната структура може да бъде погледната през чисто невронаучен и когнитивен поглед, като страничен ефект от невралните функции. Паметта, вниманието, афектът и възприятието могат да бъдат индиректно изследвани с помощта на когнитивни и невронаучни експерименти. Тези експерименти обаче не могат да проследят дори и една мисъл, фино чувство и мотивация, а още по-малко интуитивните прозрения на една по-широка визия–логика (Кен Уилбър) и недуална когниция. Не могат да обяснят процесите и движенията в колективното несъзнавано, синхроничността, когницията преживявана от дългогодишно практикуващите йоги и медитатори, незадължително свързана със соматичното възприятие. Психотерапевтът, в такъв дух на разсъждения, е един наистина интегрален специалист и е нужно да познава добре както биологичните когнитивни основи на работата на ума, през психоаналитичните концепции за динамичен поток и структури, до хуманистичните разбирания и чисто трансперсоналните нива на когнитивна обработка на информацията. Да познава собствената си психика в нейната интегралност до степен, в която съумява да я владее и насочва движенията и от позицията на интегритета на относително плътното и постоянно сливане с Аза си ( Self).

Психотерапевтът, ако е качествен творец, би трябвало да работи в услуга на добруването душите на пациентите си и бъде нещо повече от когнитивен механик, коригиращ дисфункции. За свещенодействането - далеч не всеки го прави. А който наистина е проводник на такава архетипна мъдрост, е още по-добър в помощта си на въпросното добруване!

Има ли нужда съвременното общество от лечителите на души? Каква е социалната мотивация относно съществуването на професията психотерапевт?

Психотерапевтите вече никак не са малко и стават все повече с всяка следваща година. Малко са обаче тези, които действително стигат до реални резултати. Съвременното общество действително е невротизирано, а човекът се е превърнал в Хомо Невротикус Нормалис – какво ли би станало, ако терапевтите прекратят работата си?! Все едно да разсъждаваме в духа на "в съвременният свят има много болести - дали лекарите могат да помогнат на всички?". Някои могат, други не могат, някои повече, други по-малко, при дадена проблематика да, при друга не. Най-добре би било да живеем здрави психически и телесно - аз съм за :) . Докато обаче обществото ни функционира така отдалечено от любовта, човещината и въобще, отдалечено от хармонията с вътрешната и външна природа, болести ще има. И телесни и психични.

Нека направим света по-добро място - да започнем от себе си!

Орлин Баев, психотерапевт
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Стигмата, тегнеща над психичните проблеми и преодоляване

Мнение от Kleo »

Самооценката – колко струвам, какво заслужавам?

[img]http://tukisega.info/wp-content/uploads ... 00x178.jpg[/img]

Във всеки от нас има нещо невидимо, което определя за кого ще се оженим, какво работно място ще изберем, с кого ще общуваме и доколко ще сме доволни от живота. И то не е някаква мистична или генетична предопределеност, а нашето несъзнавано мнение за себе си – самооценката.

Дори съзнателно да твърдим, че сме страхотни, ако в ранното детство мама и татко редовно са ни обиждали или подценявали, ако сме преживели много житейски провали, самооценката ни ще е ниска. И обратното – ако в началото на живота си сме се чувствали обичани и подкрепяни, ценени, дори когато правим грешки, тогава вярваме, че струваме и заслужаваме животът да ни даде най-доброто от себе си.

Случвало ли ви се е да кажете – “Тя е твърде красива за мен, няма и да ме погледне.” и въобще да не опитате да заговорите момичето, което ви харесва или “Там е само за хора от голямото добрутро, няма смисъл да опитвам.”? Това са само част от начините, по които ниската самооценка ни спъва по пътя към мечтите.

Самооценката има няколко основни съставки:
◦чувството, че сме обичани
◦чувството за собствено достойнство
◦чувството за компетентност.

Ако поради преживяното в детството не сме дълбоко убедени, че заслужаваме да сме обичани такива, каквито сме, самооценката страда, а като резултат страдат и взаимоотношенията.

Ако е подкопана вярата в собственото достойнство, не смеем да защитаваме достатъчно решително своята територия, убеждения и желания.

Ако ни е внушено от малки, че сами не можем да се справим, че сме некомпетентни, трудно реализираме потенциала си.

Разбира се, родителите не правят това нарочно. Трудно е да си родител и няма защо да ги виним. По-важно е да видим какво е състоянието на самооценката ни в момента и какво можем да направим, ако искаме да я променим.

Може би сте казвали за някого “Той се държи като изтривалка.”, “Тя само си вири носа.”, “Той е човек на място.”. Хората, които сте коментирали, вероятно имат занижена, завишена и адекватна самооценка.

Самооценката показва колко сами определяме, че струваме. Когато имаме адекватна самооценка, преценяваме, че струваме приблизително толкова, на колкото ни оценява и обществото.

При занижената самооценка човек не умее да се заяви пред другите, не вярва, че заслужава признание, пари, любов. Затова не смее да покаже таланта си или да изкаже собствено мнение. Обикновено се страхува, че ако сбърка, стойността му още повече ще спадне и затова дори не опитва. Той е силно зависим от мнението на околните, трудно понася някой да го изгледа накриво, тревожен и неуверен е.

При ниска самооценка човек постоянно търси комплиментите, похвалите и одобрението на другите, за да се чувства спокоен в кожата си, макар че не умее да ги приема. Изключително чувствителен е към упреци и критика. Ами ако всички разберат, че не струва? За да харесва себе си му е нужна положителната оценка на друг човек. Когато не я получава, се чувства пълна нула – нещастен и непълноценен. И за да компенсира неприемането на себе си такъв, какъвто е, мечтае и витае в облаците – представя си колко невероятен и щастлив ще бъде някога и как ще има всичко, което иска.

Ниската самооценка отстрани се разпознава и по неподдържания външен вид, увисналите рамене, унилото изражение, повърхностното, накъсано дишане, бледата кожа, скованите движения, колебливия, тих и пресекващ говор и подмазваща се интонация.

Човекът с адекватна самооценка познава силните и слабите си страни. Той знае, че критиката, каквато и да е и от когото и да е, не е смъртоносна, а е просто едно от многото мнения за дадената ситуация.

Той вярва в себе си и знае, че всеки резултат може да се подобри, ако се положат достатъчно усилия.

При адекватна самооценка, човек е достатъчно самоуверен, взима собствени решения и ги отстоява; знае към какво се стреми и какви са ценностите му; умее да проявява гъвкавост в постигането на целите си или ги променя, ако сметне за нужно; гледа на живота оптимистично; възприема другите като равни на себе си и себе си като равен на другите; умее да приема както комплименти, така и упреци; може както да бъде лидер, така и да се подчинява; не се страхува от собствените си чувства и умее да ги изразява; умее да изгражда добри взаимоотношения с околните и е доволен от себе си, света и хората.

Неговият външен вид включва ясни очи, розова кожа, уверени движения, излъчващи пластичност, мекота и спонтанност, изправена стойка, отпуснато лице и ръце, уверен глас, дълбоко спокойно дишане и усмивка.

Завишената самооценка дава на човека прекомерна увереност в себе си и като всяко прекалено нещо, го води до крайности в отношенията с околните. Той иска да е център на внимание на всички, всички да го обичат, да му се възхищават, да отстъпват, да се подчиняват, да му дават това, което иска. Има само едно правилно мнение и то е неговото.

Прекомерната самооценка създава трудности в изграждането на взаимоотношенията. Човекът е високомерен, предявява претенции приятелите и близките да се виждат само с него, да се посветят само на него, изисква много.

Разминаването между “искам” и “мога” го кара с лъжичка да опитва да изгребе морето. Живее в илюзорен свят, в който вижда себе си като гениален, свръхспособен и важен, а всички негови грешки и проблеми се дължат на другите, които никога не го разбират и го провалят. Често се ядосва. Хората са лоши, светът е ужасен, а животът е борба.

Човекът със завишена самооценка постига повече от този със занижена, но живее в чести сблъсъци, преживява силни разочарования и не изпитва удовлетворение от живота.

Какво може да се направи? Тъй като самооценката е собственото ни мнение за себе си, тя подлежи на промяна. С постоянство и целенасочени усилия всеки може да я пренапише. Работата над себе си с помощта на психотерапевт може да донесе дълго търсената радост от живота, спокойствие и усещане за собствена ценност. Достатъчно е да направите първата стъпка – да си запазите час за индивидуална консултация.

Елена Енева
психолог
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Стигмата, тегнеща над психичните проблеми и преодоляване

Мнение от Kleo »

Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Стигмата, тегнеща над психичните проблеми и преодоляване

Мнение от Kleo »

14 изумително дълбоки цитати от пациенти с психично разстройство оттук - цък!

[img]http://static.framar.bg/filestore/s-d8d ... 593211.gif[/img]

Психиатри и психолози са попитани за това, кое е най-дълбокото нещо, което някога са чували от своите пациенти. Отговорите са удивително дълбоки и те ще ви помогнат да разберете по-добре състоянието на пациентите.

1. "Аз не искам да убия себе си. Искам да убия тази част от мен, която иска да се самоубие."

2. "Хората не вземат наркотици, за да се чувстват добре. Хората взимат наркотици, за да се чувстват по-малко зле."

3. "Представете си да чувствате всяко малко решение, сякаш води до последствия на живот и смърт." - Пациент, описващ как е да се живее с тревожно разстройство.

4. "Липсваш на ръцете ми." От десет годишно момче с аутизъм, което иска прегръдка. Може би едни от най-дълбоките думи, изричани някога.

5. "Да чувствам болка е по-добре, отколкото да не чувствам нищо".

6. "Няма проблем, че нямам никакви приятели. Да имаш приятели те прави щастлив, но това не те прави добър човек. Знаеш ли кой е бил наистина популярен? Хитлер." - От дете с аутизъм, което има трудности с печеленето на приятели.

7. "Чувствам се като призрак, бродейки невидимо в декорите на тези други щастливи животи." - От 56-годишен алкохолик.

8. "Сякаш се спъвате и се намирате в момента, когато не знаете дали ще се хванете или не. Така се чувствам по цял ден."

9. "Ние прекарваме целия си живот, опитвайки се да достигнем до определено място или да придобием някакви неща, за да можем да бъдем щастливи. Но истинското щастие е, когато разбереш, че никога няма да стигнеш до това място или, че дори когато го направиш, все още ще мечтаеш за ново място или нови неща. Щастието трябва да започне сега, с това, което имаме." - От пациент, който се възстановява от проблеми с тялото.

10. "Аз те харесвам Джейс, не ми пука какво казват гласовете ми за теб." - От клиент с шизоафективно разстройство.

11. "Аз не си взимам лекарствата, за да ме поправят, защото няма нищо лошо в мен. Взимам ги, защото всички останали са луди и аз трябва да се впиша." - От пациент с биполярно разстройство в старчески дом.

12. "Предполагам, че съм пропуснал прехода от времето, когато земята беше лава и въображаемите приятели са се превърнали в шизофрения."

13. "Алтруистичен любител на истината и красотата." След това го попитах как другите биха го описали: "Като женчо, вероятно."Това е отговорът, който лекар получава, след като е попитал пациент с биполярно разстройство как би се описал. След което лекарят го пита как другите биха го описали. Пациентът отговаря: "Като женчо, вероятно."

14. "Лекарството накара гласовете да си отидат. Сега съм самотен."
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Стигмата, тегнеща над психичните проблеми и преодоляване

Мнение от Kleo »

Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Стигмата, тегнеща над психичните проблеми и преодоляване

Мнение от Kleo »

Как да продължим след диагнозата?

Да научите, че сте болен от хронично или животозастрашаващо заболяване е неочакван и тежък удар, който разтърсва всекиго из основи. Целият досегашен живот, всички мечти и планове рухват. Сякаш не сте този, който сте били до вчера, а бъдещето изглежда несигурно и страшно. Да се борите ли? Да бягате? Или просто да заровите главата си в пясъка и да чакате всичко да се оправи?

Болестта променя виждането за живота изцяло, а това е огромно натоварване за психиката. Повечето хора реагират на диагнозата, като изпадат в шок и за известно време са почти безчувствени. Това е естествена и полезна реакция. Необходимо е време и търпение, за да се приеме такава новина.

Бъдете нежни със себе си и не се ядосвайте, ако установите, че са ви били нужни месеци, за да приемете фактите. С толкова голяма промяна се свиква ден след ден, на малки порции и няма правилен или грешен начин да се направи.

През този период вероятно ще преживеете силни негативни емоции като страх, гняв, тъга, вина, отричане, надежда, усещане за самота и изолираност. Дайте си време да ги изживеете – те са част от процеса на приемане и постепенно ще намалеят. “Защо на мен? С какво заслужих това? Кой е виновен?” са въпроси, които всеки си задава. Може да ви се иска да обвините някой от близките, познатите или лекарите за състоянието си. Възможно е да ви се струва, че никой не ви разбира и сякаш сте съвсем сами на света със своята болка и ужас.

Не сте сами, има много хора, които могат да ви разберат и подкрепят. Има много хора, които искат да помогнат. Предизвикателството, пред което сте изправени е голямо и е добре да се възползвате от помощта и подкрепата на другите.

Вашите близки и приятели също се нуждаят от време, за да осмислят новината, да научат повече за диагнозата и да изживеят своите собствени емоции. Някои ще са готови от ден първи да окажат подкрепа, да изслушват и помагат. На други ще им е нужно повече време насаме, докато се почувстват способни на това. А трети може никога да не намерят сили.
Това не означава, че не ви обичат. Това показва само, че не смеят да се изправят пред тази диагноза. Вероятно ще ви заболи и ще се почувствате предадени. Не се отчайвайте, скоро ще намерите подкрепа от неочаквани места.

Може да откриете, че не искате да говорите за болестта си. Или искате да я обсъждате само с определени хора. Затварянето в себе си е естествена реакция, но тя пречи на околните да разберат какво чувствате и с какво могат да ви бъдат полезни. Опитайте да поговорите с някого, на когото вярвате, че ще слуша внимателно, без да се паникьоса, натъжи или ядоса. Когато изразите емоциите си, ще ви олекне. Ако никой от близките ви не може да ги понесе, е добре да се обърнете към професионалист – психолог, свещеник, съветник – хора, които умеят да изслушват и подкрепят в трудни моменти.

Имайте предвид, че близките ви успяват да запомнят само това, което могат да понесат емоционално. Затова е възможно да забравят някои детайли относно вашето състояние и лечение. Може да се наложи да им повтаряте по няколко пъти неща, свързани с диагнозата, факти за текущото ви състояние или прогнозите за развитие на заболяването. Няма смисъл да им се сърдите за това.

Особено полезни за справянето с шока от диагнозата са хората, които вече са минали по този път – други пациенти със същото заболяване, техни близки, представители на съответната пациентска организация. Те знаят пред какво сте изправени, чувствали са се по сходен начин, търсили са отговори на същите въпроси. Могат да помогнат както с разбиране и съчувствие, така и със знания и опит, свързани с болестта. Могат да препоръчат специалисти и източници на информация. Много е възможно сред тях да намерите нови приятели, които да почувствате по-близки от предишните.

Децата ви също заслужават да научат какво става с вас. Обяснете им го с прости думи, без прекалени подробности. И те, като възрастните, ще намерят свои начини да се справят с новината. Ако не знаят какво става, започват да измислят невероятни, страшни обяснения, може да обвиняват себе си за болестта ви и излишно да страдат.

Обикновено не е лесно да промените живота си из основи, но хроничното и тежко заболяване го налага. Намалелите сили и физически възможности, болката и неразположението изискват нова организация на ежедневието, усвояването на нови знания и умения и измислянето на нови начини за справяне.

Хората, преживели подобен житейски поврат, споделят какво им е помогнало да преодолеят депресията и загубата на бъдеще:
•Научете повече за заболяването си – ако това ви натоварва психически, може да помолите някой от близките да проучи по-задълбочено възможностите за терапия и по-добър живот с болестта;
•Образовайте близките и приятелите си за заболяването – добре е да знаят какво можете, какво не можете, кога е добре да се намесят и да помогнат;
•Организирайте ежедневието си – постарайте се да облекчите ежедневните си дейности и да ви е удобно да ги извършвате – разместете мебелите, за по-лесно придвижване; подредете медикаментите в кутия; направете график на лечебните дейности за деня и седмицата; направете график за близките и приятелите, които искат да помагат с пазаруване или нещо друго;
•Поставяйте си достижими цели и се стремете към тях – стремежът към цел има свойството да намалява физическата и душевна болка и носи удовлетворение, когато бъде постигната. Планирайте целите си за деня, като взимате предвид променените си възможности и умората;
•Не се срамувайте да поискате помощ – много хора биха искали да помогнат, стига да знаят как. Научете ги с какво могат да бъдат полезни и как бихте могли да прекарвате приятно времето си заедно, без да се чувствате виновни;
•Създавайте си положителни преживявания – макар и по-труден, животът със заболяването не спира да носи и радости. Забелязвайте ги и им се наслаждавайте.
•Участвайте и споделяйте живота на общността – когато помагате на други хора в нужда, се чувствате нужни и ценни и виждате, че не само вие сте изправени пред трудности и предизвикателства. Можете да се включите в дейността на пациентска организация и да помагате на новодиагностицирани пациенти да свикнат с новия си начин на живот или да действате за получаване на по-добро лечение;
•Проявявайте чувство за хумор – понякога хуморът е единствения начин да понесете трудната ситуация и привлича хората към вас;
•Опитайте да развиете нови умения – те ще ви дадат усещането, че можете, че се справяте и че сте полезни и за другите;
•Търсете своя вътрешен мир – опитайте да избягвате негативните емоции като срам, вина или завист. Животът ви ще е по-добър и ще се чувствате по-добре, ако забелязвате нещата, за които сте благодарни и какво хубаво ви се случва.

За да се справите с живота с тежка диагноза е полезно да се съсредоточите върху настоящето и да не се отдавате на съжаления по миналото или на страх от бъдещето. Никой не знае какво ще му се случи след 5 минути, след час или утре, независимо дали е здрав или болен. Не се опитвайте да планирате прекалено напред. Понякога това означава да мислите не по-далеч от следващите 2 часа или 2 дни. Опитайте да забележите хубавото, което светът ви поднася в момента – храната, присъствието на близки хора, прегръдките, красивия залез – усещането на хубавото в момента намалява страха от бъдещето.

И колкото и да е трудно – не се затваряйте в себе си. Споделяйте. Хората ще откликнат и ще ви подкрепят. А с тяхната подкрепа ще ви е много по-лесно да преживеете трудните моменти.

Елена Енева, психолог и психотерапевт
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Стигмата, тегнеща над психичните проблеми и преодоляване

Мнение от Kleo »

Запознах се с още една биполярна жена. Тя е малко по-малка от мен. С две деца. Не живее в София. Завършила е висше Биологическо образование, специалност Генетика. Има работа. Но сега иска да смени местоработата си. На новото място са й поискали документ от психиатър. И сега тя страда точно от стигмата. Ако кандидатства, бъдещият й потенциален работодател ще разбере за заболяването й. Тъжно ми е, че живеем в такъв свят. Който лепи етикети и диагнози на килограм. И чието общество е рестриктивно и наказващо.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Стигмата, тегнеща над психичните проблеми и преодоляване

Мнение от Kleo »

Темата в бг-мамма за психично болните и знаем ли как да се държим с тях, много е показателна между другото, за обществените нагласи, които царят у нас и по света като цяло.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Стигмата, тегнеща над психичните проблеми и преодоляване

Мнение от Kleo »

Стигмата си е факт. Все още. В нашето общество поне - със сигурност.
През последните месеци и Хри, и аз насочихме наши близки да потърсят помощ от психиатър, за техните интимни партньори.
Не е лесно на самите болни, но не е лесно и на техните семейства.
Винаги е добре да видим нещата и от другата страна. Поне за мен беше полезно да се докосна до болката на близкия човек.
Зная какво е да си страдащ от психично разстройство.
Но досега не се бях замисляла кой знае какво е да се живее заедно с човек, страдащ от подобно разстройство.
Тези два случая ми отвориха очите да разбера и отсрещната страна. Важно е да се говори за тези проблеми. Важно е. И затова аз няма да спра да го правя. На един човек да помогна, едно семейство да бъде спасено и подкрепено, когато има нужда от това - все е по-добре от нула.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Стигмата, тегнеща над психичните проблеми и преодоляване

Мнение от Kleo »

ТРЯБВА ЛИ ДА НИ ХЛОПА ДЪСКАТА, ЗА ДА ПОСЕТИМ ПСИХОЛОГ? - оттук - цък! :plezya se

Изображение

Всеки от нас е изричал поне една от тези следните фрази: "За какво ми е психолог?!", "Не съм луд!, Нямам нужда от психотерапия!", "Защо да посетя психолог?"

Не ходим при специалист психолог, защото сме изгубили здравия си разум или пък защото не знаем какво да правим, а напротив:

Отиваме защото, въпреки че знаем какво е правилно да направим, не знаем как или не ни достига смелост да направим първата крачка...

И тогава е редно да се доверим на специалист по "невидимото здраве", подобно на ситуация, в която ни боли зъб и отиваме на стоматолог.

Психологът няма да реши проблема ни вместо нас, нито ще ни посъветва какво точно да направим, а ще ни подкрепи и с помощта на целия си професионален опит, ще ни насърчи да реализираме знанието, с което сме дошли. Терапевтът ще ни помогне да разберем: защо сме объркани, въпреки знанието на правилното за нас решение на проблема. Ще дискутира с нас всеки аспект и след изясняването на всички възможни сценарии, ще ни доведе до равновесието, от което се нуждаем, за да вземем оптимално за нас решение.

Разбира се, винаги може да изберем да "ползваме услугите" на някой близък, роднина или приятел... Всеки от нас има в обкръжението си поне една особа, отличаваща се със "завидна мъдрост", която въздава с охота. Но редно ли е да "изсипваме товара си на плещите" на някой друг? Дали това е безопасно за неговото здраве? Дали той има уменията да се справи с "тежестта", която ще му прехвърлим и дали ще има обективния поглед на специалист психолог, за да ни подкрепи и посъветва?

За съжаление отговорите на всички тези въпроси са в наш и ущърб и във вреда на "доброволеца" слушател!

Избирайки този "способ за споделяне", има шанс да ни олекне временно или да получим лаически насърчения от вида: "Всяко зло за добро!", "Много ги мислиш нещата...", "Не го приемай толкова лично!" или пък опустошителното "Абе я се стегни! Какво си се разциврил!?"... В тези, за жалост познати на всички ни ситуации, травмата ни се затвърждава и проблема се задълбочава, защото освен текущият конфликт, вече сме добавили и наранено от липса на емпатия его. В колекцията от неволи може да прибавим и амбиция да последваме съветите на авторитарния за нас събеседник, въпреки че те са в пълно противоречие на нашето знание как да излезем от критичната ситуация. Като резултат от тази "битова терапия" задачите на специалиста психолог са се умножили и съответно и наложителния брой на посещенията при него е нараснал, понякога в пъти... Защото неглижирайки проблема се оказваме в капана на максимата: Евтиното винаги излиза по-скъпо!

Навярно мнозина от нас си спомнят поне един случай, в който са взели нещата в свои ръце и са се опитали да поправят сами някоя джаджа - я някой електроуред, я някоя кола, пък защо не и да надникнат в съдържанието под капака на компютър, който не работи добре... И хоп: има шанс и за успех, но ако никога преди това не сме ремонтирали подобно нещо и нямаме знанието как, дори успеха на начинаещият не се оказва на наша страна и се проваляме... А майстора, при когото отиваме после, ни пита закачливо: "И ти как реши, че знаеш какво е и можеш да го оправиш?!", "Какво работиш и колко пъти си ремонтирал подобни неща!?", "Я виж сега какво си доразвалил, когато си се опитал да "спестиш" време и пари от сервизи и майстори!?"... И точно в този момент се сещаме за болките в зъба, които ако имаме е най-добре да отидем на специалист, наместо да се надяваме да се самоизлекува от пиене на болкоуспокоителни!

Може би написаното до тук, внася яснотата, че не всяко състояние е подходящо за "самостоятелно лечение". Щом ни е необходима подкрепата някого извън нас, то нека поне да се доверим на правилният човек - специалист психолог и терапевт. Свободата ни дава право на избор. Изборът пък ни прави свободни, а правилният избор ни определя като отговорни за нашето здраве и ни подготвя да понасяме с лекота последствията от своите осъзнати избори и действия.

Ние, специалистите от Боуен център, чрез Позитивна психология и психотерапия възстановяваме психичния ви баланс, като ви освобождаваме от бремето на негативните мисли и емоции, за да се стабилизира психиката ви в състояние, такова че да функционира по най-оптималния за вас начин. Още след първите ни срещи, вие ще усетите положителната промяна в себе си: ще имате по-добро самочувствие, и ще започнете да постигате целите си с лекота и увереност, ще се радвате на нови успехи и ще придобиете контрол над живота си, ще спре да ви тежи реалността в България, защото ще осъзнаете, че всичко зависи от вас и вашите нагласи.

За да ускорим резултатите и с цел да се избегне медикаментозно лечение, съчетаваме Психотерапията с Боуен терапия, доказана холистична методика, която се прилага за възстановяване от химичен и хормонален дисбаланс. Съчетаването на двата метода на терапии позволява още по-голямо прецизиране на лечението и гарантира успеха му (това е особено важно при лечението на хронични и „труднолечими и нелечими“ заболявания).

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ: Как Позитивната психотерапия и Боуен терапията могат да помогнат във вашият конкретен случай и защо Позитивната психология и Боуен техниката са толкова успешни в лечението на много сложни състояния и редица психични проблеми? - се свържете се с Ина Антонова - Позитивен психолог и психотерапевт, специалист в лечението с "Цветята на Д-р Бах" и дългогодишен член на „Международната асоциация по позитивна психология”, или използвайте Формата за запитвания от страницата ни с КОНТАКТИ.

Позитивен психолог и психотерапевт: Ина Антонова
телефон за връзка: +359 882 416 567
електронен адрес: ina@bowencenter.bg


Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Стигмата, тегнеща над психичните проблеми и преодоляване

Мнение от Kleo »

Вирджиния Улф - феминизмът, който не познаваше литературни граници

Вирджиния Улф, родена като Аделайн Вирджиния Стивън, е родена в Лондон в семейството на сър Лесли Стивън, считан за основател на Кръга Блумсбъри, и Джулия Принсъп Стивън. Майка ѝ е известна красавица, която била родена в Индия в семейството на д-р Джин и Мария Патъл Джаксън и по-късно се премества в Англия със своята майка, където служи за модел на художниците прерафаелити, като Едуард Бърн-Джоунс.

Бащата на Вирджиния, Сър Лесли Стивън, е известен писател, критик и планинар. Вирджиния израства в дома на 22 Хайд парк гейт, Кенсингтън, в средата на образовано и сплотено семейство с либерален дух. Майка ѝ е била женена преди това, но съпругът ѝ умира не след дълго. Същото се случва и с бащата на Вирждиния.

Затова семейство Стивънс е съставено от деца от три различни брака. Децата на Джулия от първия ѝ съпруг — Херберт Дъкуърт са три: Джордж , Стела и Джералд Лесли има дъщеря от първата си съпруга Мини Текери – Лаура, но тя страдала от психическо разстройство и живяла с тях до 1891, след което прекарва остатъка от живота си в клиника. Джулия и Лесли имат четири деца: Ванеса, Тоби, Вирджиния и Ейдриан.

Успехите на сър Лесли Стивън като редактор, критик и биограф, както и родствената му връзка с Уилям Текери (баща на първата му съпруга) оказват влияние върху средата, в която Улф израства. Сред редовните посетители на къщата са Хенри Джеймс, Джордж Елиът, Джордж Хенри Луис, Джулия Маргарет Камерън (леля на Джулия Стивън) и Джеймс Ръсел Лоуел, който е кръстник на Вирджиния.

Джулия Стивън има също добро положение в обществото – една от прабабите ѝ е била придворна дама на Мария Антоанета. Тя произлиза от семейство на прочути красавици, които са оставили своя отпечатък във викторианското общество като модели на различни художници и фотографи. Като допълнение към тези факти идва и огромната домашна библиотека, където Вирджиния и Ванеса учат като частни ученички класическа и английска литература за разлика от братята си, които получават публично образование.

Според Вирджиния най-ярките ѝ детски спомени обаче са свързани не с Лондон, а със Сейнт Айвс, в Корнуол, където семейството ѝ прекарва всяко лято до 1895 г. Семейството отсяда в къща, наречена Таланд Хаус, с изглед към залива Портминстър. Спомените за семейните ваканции и впечатленията от природата, особено от Годреви Лайтхаус (известен фар), играят голяма роля в творчеството ѝ в следващите години, особено в романа "Към фара".

Вирджиния е едва на 13 години, когато майка ѝ внезапно умира през 1895. Вирджиния страда много, а две години по-късно, когато умира и сестра ѝ Стела, започват нейните нервни кризи. Смъртта на баща ѝ през 1904 е причина за най-страшната ѝ от тях и Вирджиния дори прекарва известно време в клиника.

През целия си живот Улф е съпровождана от резки смени на настроенията. Въпреки че тези редовни психически сривове повлияват силно на социалните ѝ контакти, творческите ѝ способности остават непокътнати. Смята се, че Вирджиния е страдала от биполярно разстройство – болест, оставила отпечатък върху работата ѝ, във връзките ѝ с хората, в живота ѝ и е най-вероятната основна причина за самоубийството ѝ.

След смъртта на баща им през 1904 г. Вирджиния, Ванеса и Ейдриан продават жилището на Хайд парк гейт 22 и купуват къща на Гордън скуеър 46 в Блумсбъри. Домът на младите Стивън става център на прогресивната мисъл, където се обсъждат горещите проблеми на обществото. Ванеса и Вирджиния са много близки и дори си дават клетва никога да не се женят и да не се разделят.

Вирджиния Стивън се омъжва за писателя Ленард Улф през 1912, наричайки го по време на годежа на шега „беден евреин“. Двамата са съмишленици, имат невероятно силна връзка помежду си и си сътрудничат в професионално отношение, основавайки през 1917 издателството „Хогарт прес“ (на английски: Hogarth Press). Там се отпечатват повечето творби на Улф. През 1922 г. Вирджиния среща Виктория Саквил-Уест (по-известна като Вита).

След малко несигурно начало двете започват любовна връзка, която продължава почти 10 години. Улф описва Вита в „Орландо“, фантастичен биографичен очерк, в който животът на главния герой протича в рамките на три века. Любопитното е, че въпросният главен герой е ту мъж, ту жена.

След завършването на последния си роман „Между действията“ (Between the Acts), Улф изпада в депресия, подобна на тези, които е имала по-рано. Войната, разрушаването на дома ѝ в Лондон по време на немските въздушни атаки, както и хладният прием на написаната от нея биография на нейния приятел Роджър Фрай влошават състоянието ѝ до такава степен, че тя не е в състояние да пише повече.

На 28 март 1941, на 59 години, Вирджиния слага край на живота си, като пълни джобовете си с камъни и се потапя във водите на река Оуз, която тече близо до дома ѝ. Тялото ѝ е намерено едва на 18 април. Ленард я погребва под едно дърво в градината на къщата им в Родмел, Съсекс.

В предсмъртната бележка до съпруга си Вирджиния пише:

„Сигурна съм, че полудявам отново. Усещам, че вече няма да можем да издържим подобен ужасяващ момент. И този път едва ли ще се оправя. Започвам да чувам гласове, не мога да се концентрирам. Така че правя това, което ми се струва най-правилно. Ти ми подари възможно най-голямото щастие. Беше всичко, което някой някога би могъл да бъде. Никои други двама души не биха могли да бъдат по-щастливи от нас, стига да не беше тази ужасна болест. Повече не мога да се боря. Знам, че разрушавам живота ти, че без мен ще можеш да работиш спокойно. И ще работиш, аз знам. Сам виждаш, не мога дори това да напиша както трябва. Не мога да чета. Това, което искам да кажа е, че на теб дължа цялото щастие в живота си. Беше безкрайно търпелив и невероятно добър с мен. Искам да го кажа – всеки го знае. Ако някой можеше да ме спаси, то това със сигурност щеше да си ти. Всичко в мен се разруши освен вярата в твоето чистосърдечие. Не мога да си позволя да продължа да съсипвам живота ти повече. Никои други двама души не биха могли да познаят щастие, по-голямо от нашето. В.“

Вирджиния започва да пише през 1905 г., отначало като дописник за литературното приложение на вестник „Таймс“. Първият ѝ роман The Voyage Out е публикуван през 1915 г. Тя е винаги много самокритична към текстовете си и ги преработва многократно, докато ги одобри. Всичките ѝ романи са издадени от „Хогарт прес“, като в някои случаи тя участва дори в набора.

Вирджиния Улф е една от първите модерни писателки, показала света през женските очи. Тя доказва, че няма мъжки и женски интелект и бунтът ѝ срещу света на мъжете не е престанал да впечатлява и днес.


Изображение

Изображение

Изображение
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Публикувай отговор