Здравейте, момичета. Много ми е трудно тези дни. Да съществувам сякаш се оказва предизвикателство. Доскоро си мислех, че най-голямото такова е страхът ми от онкологично заболяване, но с днешна дата ужасът от случващото се в Украйна ми показва съвсем различно измерение на думата СТРАХ. И да си призная - повече съм измъчена от онова, което срещам като отношение на някои българи.... Няма начин кой да е народ или човек да заслушава война, разруха и смърт. И няма анализ, който да го оправдава...
Не мога (а и не искам) да се изключа от всичко това. Не е редно. Напротив - с Момчил много внимателно следим групата за оказване на помощ на украински бежанци във фейсбук (една от тях - сигурно има и други) и със сигурност ще се отзовем на първото семейство, на което ще бъдем най-полезни. И да - има ОГРОМНА надежда сред българското общество. Не гореспоменатите "мислители"....... Невероятно е колко помощ и то от битов характер се оказва на бежанци.... ако има нещо, за което съм щастлива в тази ситуация, е че все повече се откъсвам от кокалестите изкривени пръсти на тъмните празнословци с пусти погледи, и попадам сред свободата на хора, които действат. С годините изградих един безпогрешен нюх да не обвързвам своето "днес" с очакванията за констнатна добрина. Затова и никога не спирам.
Иначе..... с отварянето на очите сутринта, единственото, което изникна в съзнанието ми, беше стих от позната, детска зимна песничка: "Как е възможно, що е това?"
П.П. Приятно четене събота и неделя! 
Виждам се отново майка.
