Въпреки, че следващото не е толкова спортно, колкото духовно изживяване, смятам, че тук му е мястото да го споделя:
Пътуване отвъд времето
Почти средата ма Март е. Време е да изпратим зимата. Взехме скромен багаж, леки дрехи, малко храна, доброто си настроение и потеглихме към дълоочакваия маршрут в Голямата планина: Огоя-Билото-Лескова махала-Огоя.
Времето е повече от прекрасно! Слънчо пече така ласкаво, че този път наистина съм убедена, че пролетта е наблизо. Тихо е. Чуват се само стъпките ни и птичите песни. С навлизането в гората усещането за пролет се притъпява – започваме да газим в сняг (от най-качествения – мокър и тежък
) Да, бе, да ще си обувам зимните обувки то да не е Март, пък и с тези плувам по-лесно
Смело напред през преспите! Много, много колко да е много не повече от 3 часа
И така шляпайки в добро настроение ето ни на Билото. Пред нас в цялата си прелест е в. Козница, в далечината далечните внушителни скали над Очин дол, върховете Мургаш, Ком, Издеремец и цялото Било е пред очите ни. Няма други стъпки в снега. Хора не са минавали. Чуват се само кълвача и пролетните песни на птичките.
След някой и друг час ще се стъмни. Трябва да намерим място за нощувка. Наоколо хижи няма, палатка не взехме. Отправяме се към Лескова махала.
Навремето тук е имало хора, деца, училище. Жилави Балканци чиито дух е оживил планината. Хората вече ги няма. Махалата обаче е там. Някои от къщите са порутени, други здрави и сгушени една до друга сякаш да си правят компания. Сядаме да попием атмосфера. Уж е пусто, уж няма хора, а мястото е Живо! Дори не трябва да затваряме очи за да видим хората тук. Живота е оставил видими и невидимми следи. Ние сме само миг. Човешкия живот е само миг ...
На моменти ми се струва малко призрачно. Все едно хората са се нахранили и са отишли да се разходят за малко. Къщите са сякаш непокътнати: снимките са още по стените, козяците и чергите в ралката, везаните възглавнички подредени по креватите, кувьорчета, съчки пред печката ....навън в праника доматите стоят на колците, а на въжетата за пране има щипки.....
Имам чувството, че всеки момент някой ще дойде. Но никой не идва. Сами сме .... и не сме. Лескова махала е жива! Усеща се физически.
Нощта наближава. Изпращаме Слънчо зад хълма и влизме в най-крайната къща. Тук ще нощуваме. Поизметохме, хапнахме на две на три, запалихме свещ и вдъхнахме от къщата. Някога навярно е била огласяна от детски гласчета. Кой ли е спал на леглото на което ние днес ще спим? Щастливи ли са били хората тук? Обичали ли са се? За къде бързаме? На къде отиваме? Усещам, че тук времето сякаш е спряло или по-точно не съществува.
С настъпването на нощта въпросите намаляват. Сякаш се сливаме с къщата. Сега тя е наш дом. Чувстваме се добре, защото вкъщи това не е място, това е чувство! В къщи сме си! Щастливи сме.
---------------------------------------
Филмът