Учители и родители - отношения от висшата дипломация
Re: Учители и родители - отношения от висшата дипломация
Класната на Алекс кани някои родители и баби/дядовци на децата от класа да разкажат в часа на класния за професията си. Поканена съм и аз, да разкажа за професията на психолога. Иска да вмъкна информация и за пубертета, и промените, които предстоят за тях. За след ваканцията. Питах Алекс какво мисли - той се усмихна и каза, че ще се радва да дойда. Щяла да идва и бабата на една негова съученичка, тя пък е лекарка и ще разкаже за професията на лекаря. Тя също ще говори за пубертета на децата. Ами ... какво да кажа, момичета? Вълнувам се.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм 
Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Учители и родители - отношения от висшата дипломация
По горната причина ще направя презентация за професията на психолога, в която ще вмъкна обяснение за ролята и на детския психолог в частност, с какво се занимава, цели, често срещани проблеми сред децата и подрастващите - дано стане хубава и на децата им бъде полезно и интересно! 
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Учители и родители - отношения от висшата дипломация
Това ми е първата презентация, която правя в живота си. В момента слушам музика и съм се съсредоточила върху направата й. Вълнуващо е!
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Учители и родители - отношения от висшата дипломация
Готова е! 15 слайда! Стана много сладурска, дано и децата я харесат! П.П. Цял ден я правя... Много бавно ми вървеше, но затова пък сега съм истински доволна от положения труд.
П.П. Цял ден я правя... Много бавно ми вървеше, но затова пък сега съм истински доволна от положения труд.Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Учители и родители - отношения от висшата дипломация
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Учители и родители - отношения от висшата дипломация
Вчера моя милост допринесе с нещо малко, но хубаво, за това между учители и родители да има СИНХРОН 
щастливо ми е!
щастливо ми е!Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Учители и родители - отношения от висшата дипломация
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Учители и родители - отношения от висшата дипломация
Какво биха искали да ви кажат учителите (но често премълчават)
Учители няма, но не заради заплатитe
След 2 седмици отново започваме активно да взаимодействаме по триъгълника Ученик - Учител - Родител.
Учители няма, но не заради заплатитe
След 2 седмици отново започваме активно да взаимодействаме по триъгълника Ученик - Учител - Родител.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Учители и родители - отношения от висшата дипломация
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Учители и родители - отношения от висшата дипломация
Учителството като приласкаване
Ако искаш едно дете да научи нещо от теб, първо трябва да го прегърнеш, казва Леда Аврамова
[img]http://i2.offnews.bg/events/2016/12/19/ ... _559x*.jpg[/img]
Пепа Витанова | ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 19 декември 2016 в 10:21140161
„Само за няколко месеца като учител научих нещо много важно, което ми помага в работата: за да постига едно дете добри резултати, за да се учи добре, то трябва да се чувства обичано в училище. Никой никога не говори за това. Някак си то никога не е важно. Говори се само за “новия закон”, за “стандарти”, “наредби”, “приобщаване” – огромен обем умни хартии циркулира из българското училище, без никаква тенденция така да се решат проблемите му. С наредби не може да приобщаваш. За да приобщиш, трябва първо да приласкаеш. Ако искаш едно дете да научи нещо от теб, първо трябва да го прегърнеш.”
Така мисли Леда Аврамова, която от началото на тази учебна година преподава английски в 58 ОУ “Сергей Румянцев” в София, по програмата на фондация “Заедно в час”. Преди това целият й 15-годишен професионален път е в сферата на комуникациите: работила е по проекти на Програмата на ООН за развитие и Фонда на ООН за население, 7 години е ръководител на отдел "Връзки с обществеността" в БТА. Решава да направи остър завой и да се посвети на учителстването, когато става на 40.
„Четирийсет е добра възраст да разбереш какво ще правиш с живота си. При мен това беше като завръщане към отдавнашно желание, от което поради различни причини все съм се отдалечавала, а е толкова мое, сякаш е част от сърцето ми”, казва Леда. И припомня известния цитат от статията на журналистката от „Чикаго Трибюн” Мери Шмик: “Не се чувствайте виновни, ако не знаете какво да правите с живота си. Някои от най-интересните хора, които познавам, на 22-годишна възраст не са знаели какво ще правят с живота си. Някои от най-интересните 40-годишни, които познавам, все още не знаят.”
Преди месец Леда случайно среща в един театър любимата си учителка по литература. И двете са със своите ученици. „Беше първата ни среща в битието ми на неин колега. Това, което ме учуди е, че тя никак не беше учудена от избора ми. Напротив. Очевидно го приема като нещо нормално, естествено, като нещо, което е очаквала да се случи. За мен тази среща беше символно събитие. Тази учителка е идолът на моите млади години. Помня все още кристално ясно как изглеждаше и как звучеше в клас. Обожанието към литературата го имам от нея. Може би не всичко, което ми е казала, стои в паметта ми. Но тя самата остана там като еталон за присъствие, за излъчване, за поведение. А към днешна дата – като пример. Искам „като порасна” и аз такава учителка да стана. Учениците ми да помнят, че с мен са били най-добрата версия на себе си. И че са били щастливи.”
За Леда учителството е една от професиите, смисълът от които е най-безспорен и чист. Благородна, но и благодарна работа - с ясни цели и видими резултати. Труд, от който има едновременно и потребност, и полза. И ако да си учител не е престижно занятие у нас към днешна дата, причините за това са до голяма степен извън самото учителство. Свързани са с дефицита на обществени ценности, с подменените приоритети и с налаганата с години ниска оценка на преподавателския труд.
Споделя, че е имала щастието да попадне в много добър колектив от преподаватели, които знаят защо са в класната стая, „от които струи светлина”. Питам я с какво програмата "Заедно в час" е по-мотивираща за учителите и децата. Какво е по-различното в методиката на преподаване, в отношенията учител-ученик, учител-система. „Като философия, самата програма “Заедно в час” е доста различна от това, което традиционно се случва в българското образование. Идеята е училището да бъде не просто задължително местообитание в определен етап от живота, а любимо място за децата, място, където те да идват с радост. Аз и колегите ми от програмата искаме децата да са наясно защо училището е важно, а също и какво искат самите те от себе си. Да имат отговорност за ученето си и желание за напредък.” Методиката на преподаване също е новаторска и не се среща в много български училища. Опитват се да поставят учениците и техните потребности в центъра на учебния процес. Да им дадат знания и умения, които ще са им нужни, а не просто нещо, което някой някъде е решил, че трябва да влезе в учебните програми. Да ги научат да мислят, да искат да мислят. „Стремим се да избягаме от скуката в час.
Разделяме пътя към голямото знание на малки достъпни крачки, които всяко дете може да извърви. Надеждата ни е да дадем на нашите деца собствени, лично техни посоки. И смисъл.”
“Заедно в час” привлича преподаватели с различно образование и различен предишен професионален опит и им дава възможност да получат педагогическа правоспособност. „Без “Заедно в час” нямаше да мога да работя желаната професия и поради финансовите ограничения, в които са оковани учителите в България. Когато си поставен пред избор на посоки напред и друг човек също зависи от теб, това има значение – колкото и да не ни се иска да признаем”, споделя Леда.
Синът й Борис, на 13, е първият човек, който я е подкрепил, когато е обявила решението си да стане учител. „За мен най-важното е да си щастлива – казал. И я изпратил в първия работен ден с препоръката: Айде, чао. И да не слушаш.” По-късно от него получила и най-окуражаващата и трезва оценка за новата си работа: “Абе ти си и добра, но и строга… Ще стане.”
„Седя и надписвам бележника на най-скъпото ми същество на този свят – от утре ученик в 7-а клас. И си мисля за 18-те майки, които – вероятно по същото време – надписват бележниците на други седмокласници, от моя 7-а клас. Днес имам едно дете, от утре ще имам 19”, е написала Леда в първите дни на учебната година в профила си във Фейсбук.
Новите й 19 деца бързо я приемат и обикват. Написали са на дъската: „7-a - най-якият клас на света и най-яката класна”. Във ФБ-профила й има много интересни истории. „Дете превежда изречението Her parents are teachers. Затруднява се с "teachers" и се опитвам да му помогна с въпроса: "Ние с госпожа Петкова какви сме? Очите насреща ми блесват, грейва усмивка и човекът казва гордо и абсолютно уверено: Умни! Ей такива неща могат да ти спасят деня. И живота.”
Майка на нейна ученичка й благодарила с признание, което също е докоснало сърцето й: "Тя си вади думи сама и учи вкъщи по свое желание."
„Всяко дете е микрокосмос. То идва в клас и носи своите истории, тъги, радости, грижи, проблемите от къщи, неразбирателствата с приятелите, трудността да разбере какво се случва в собствената му душа. В клас двадесет деца мислят за стотици неща всеки ден, а аз искам от тях да учат английски”, пише във ФБ-дневника си Леда. По-лесно ли усвояват чужди езици днешните деца, питам. „Светът сега е много различен; много повече са възможностите за научаване и инструментите, с които разполагаме. Днешните деца знаят предварително много, но знанията им са фрагментирани, разпокъсани – както се учи от видеоигра. Учат различно: в много повече образи и в много по-малко абстрактност. Преди мислех, че това ги ощетява. Сега мисля, че вероятно е закономерно.”
[img]http://offnews.bg/images/events/2016/12 ... _559x*.jpg[/img]
Децата обичат уроците да се свързват с неща от живота, които ги вълнуват. Истерията около песента "Издислав" например, става добър повод за урок на тема правилно произношение на английски език. „Защото като се подиграваме на някого, че не говори както трябва, хубаво е да бъдем сигурни, че ние самите знаем как трябва.”
Припомням наблюдението на един учител с дългогодишен опит, че със засиленото езиково образование в нашите училища създаваме перфектните бъдещи емигранти. „Не знам дали възпитавам и обучавам бъдещи емигранти. Не мисля за това – казва Леда. - Мисля за децата си като за хора с отворени очи, които ще искат да опознават света все повече. Ще чертаят собствените си пътеки и ще носят отговорност за личния си път. Знаещият човек е мислещ. Мислещият човек е пътешестващ. Пътешестващият човек е богат.”
Според Леда грешката на възрастните е, че искаме все ние да водим, а печелившата формула е да позволим на децата да ни водят и показват пътя. „За каквото съм послушала баща си, съм сгрешила. За каквото не съм – сгрешила съм още повече”, допълва шеговито. Баща й приема спокойно намерението й да продължи да работи като учител и след края на двете години по програмата „Заедно в час”: “Отнасям се с дълбоко уважение към личните решения. Особено, когато нямам основания за обратното.” Единственият недоволен от избора на Леда засега е котаракът й. „Човек, който става в 5 сутринта и се прибира вкъщи, само за да проверява тетрадки, не е най-добрата компания за една котка - казва Леда. – Защото това с половин-дневното работно време на учителите е голям мит, да знаете. Но пък има десетки други неща, за които да ни завиди човек. Работата в училище е свързана с много дълбока и силна човешка енергия. С възможност да даваме и да получаваме любов. А любовта е универсалната мярка за всичко.”
Учениците и колегите за нея:
Лидия Костадинова, преподавател в 58 ОУ “Сергей Румянцев”
„Имах удоволствието да се запозная с Леда, едно усмихнато и лъчезарно момиче, заредено с позитивизъм. Учител съм от много години и в нейно лице виждам бъдещата промяна в образованието.Много се радвам, че е в моето училище, от такива млади хора има нужда, за да се осъществи промяната.”
Борислава Василева to Leda Avramova във ФБ:
Заклевам се това е госпожа на място
#Най -яката госпожа на света!!!
Ако искаш едно дете да научи нещо от теб, първо трябва да го прегърнеш, казва Леда Аврамова
[img]http://i2.offnews.bg/events/2016/12/19/ ... _559x*.jpg[/img]
Пепа Витанова | ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 19 декември 2016 в 10:21140161
„Само за няколко месеца като учител научих нещо много важно, което ми помага в работата: за да постига едно дете добри резултати, за да се учи добре, то трябва да се чувства обичано в училище. Никой никога не говори за това. Някак си то никога не е важно. Говори се само за “новия закон”, за “стандарти”, “наредби”, “приобщаване” – огромен обем умни хартии циркулира из българското училище, без никаква тенденция така да се решат проблемите му. С наредби не може да приобщаваш. За да приобщиш, трябва първо да приласкаеш. Ако искаш едно дете да научи нещо от теб, първо трябва да го прегърнеш.”
Така мисли Леда Аврамова, която от началото на тази учебна година преподава английски в 58 ОУ “Сергей Румянцев” в София, по програмата на фондация “Заедно в час”. Преди това целият й 15-годишен професионален път е в сферата на комуникациите: работила е по проекти на Програмата на ООН за развитие и Фонда на ООН за население, 7 години е ръководител на отдел "Връзки с обществеността" в БТА. Решава да направи остър завой и да се посвети на учителстването, когато става на 40.
„Четирийсет е добра възраст да разбереш какво ще правиш с живота си. При мен това беше като завръщане към отдавнашно желание, от което поради различни причини все съм се отдалечавала, а е толкова мое, сякаш е част от сърцето ми”, казва Леда. И припомня известния цитат от статията на журналистката от „Чикаго Трибюн” Мери Шмик: “Не се чувствайте виновни, ако не знаете какво да правите с живота си. Някои от най-интересните хора, които познавам, на 22-годишна възраст не са знаели какво ще правят с живота си. Някои от най-интересните 40-годишни, които познавам, все още не знаят.”
Преди месец Леда случайно среща в един театър любимата си учителка по литература. И двете са със своите ученици. „Беше първата ни среща в битието ми на неин колега. Това, което ме учуди е, че тя никак не беше учудена от избора ми. Напротив. Очевидно го приема като нещо нормално, естествено, като нещо, което е очаквала да се случи. За мен тази среща беше символно събитие. Тази учителка е идолът на моите млади години. Помня все още кристално ясно как изглеждаше и как звучеше в клас. Обожанието към литературата го имам от нея. Може би не всичко, което ми е казала, стои в паметта ми. Но тя самата остана там като еталон за присъствие, за излъчване, за поведение. А към днешна дата – като пример. Искам „като порасна” и аз такава учителка да стана. Учениците ми да помнят, че с мен са били най-добрата версия на себе си. И че са били щастливи.”
За Леда учителството е една от професиите, смисълът от които е най-безспорен и чист. Благородна, но и благодарна работа - с ясни цели и видими резултати. Труд, от който има едновременно и потребност, и полза. И ако да си учител не е престижно занятие у нас към днешна дата, причините за това са до голяма степен извън самото учителство. Свързани са с дефицита на обществени ценности, с подменените приоритети и с налаганата с години ниска оценка на преподавателския труд.
Споделя, че е имала щастието да попадне в много добър колектив от преподаватели, които знаят защо са в класната стая, „от които струи светлина”. Питам я с какво програмата "Заедно в час" е по-мотивираща за учителите и децата. Какво е по-различното в методиката на преподаване, в отношенията учител-ученик, учител-система. „Като философия, самата програма “Заедно в час” е доста различна от това, което традиционно се случва в българското образование. Идеята е училището да бъде не просто задължително местообитание в определен етап от живота, а любимо място за децата, място, където те да идват с радост. Аз и колегите ми от програмата искаме децата да са наясно защо училището е важно, а също и какво искат самите те от себе си. Да имат отговорност за ученето си и желание за напредък.” Методиката на преподаване също е новаторска и не се среща в много български училища. Опитват се да поставят учениците и техните потребности в центъра на учебния процес. Да им дадат знания и умения, които ще са им нужни, а не просто нещо, което някой някъде е решил, че трябва да влезе в учебните програми. Да ги научат да мислят, да искат да мислят. „Стремим се да избягаме от скуката в час.
Разделяме пътя към голямото знание на малки достъпни крачки, които всяко дете може да извърви. Надеждата ни е да дадем на нашите деца собствени, лично техни посоки. И смисъл.”
“Заедно в час” привлича преподаватели с различно образование и различен предишен професионален опит и им дава възможност да получат педагогическа правоспособност. „Без “Заедно в час” нямаше да мога да работя желаната професия и поради финансовите ограничения, в които са оковани учителите в България. Когато си поставен пред избор на посоки напред и друг човек също зависи от теб, това има значение – колкото и да не ни се иска да признаем”, споделя Леда.
Синът й Борис, на 13, е първият човек, който я е подкрепил, когато е обявила решението си да стане учител. „За мен най-важното е да си щастлива – казал. И я изпратил в първия работен ден с препоръката: Айде, чао. И да не слушаш.” По-късно от него получила и най-окуражаващата и трезва оценка за новата си работа: “Абе ти си и добра, но и строга… Ще стане.”
„Седя и надписвам бележника на най-скъпото ми същество на този свят – от утре ученик в 7-а клас. И си мисля за 18-те майки, които – вероятно по същото време – надписват бележниците на други седмокласници, от моя 7-а клас. Днес имам едно дете, от утре ще имам 19”, е написала Леда в първите дни на учебната година в профила си във Фейсбук.
Новите й 19 деца бързо я приемат и обикват. Написали са на дъската: „7-a - най-якият клас на света и най-яката класна”. Във ФБ-профила й има много интересни истории. „Дете превежда изречението Her parents are teachers. Затруднява се с "teachers" и се опитвам да му помогна с въпроса: "Ние с госпожа Петкова какви сме? Очите насреща ми блесват, грейва усмивка и човекът казва гордо и абсолютно уверено: Умни! Ей такива неща могат да ти спасят деня. И живота.”
Майка на нейна ученичка й благодарила с признание, което също е докоснало сърцето й: "Тя си вади думи сама и учи вкъщи по свое желание."
„Всяко дете е микрокосмос. То идва в клас и носи своите истории, тъги, радости, грижи, проблемите от къщи, неразбирателствата с приятелите, трудността да разбере какво се случва в собствената му душа. В клас двадесет деца мислят за стотици неща всеки ден, а аз искам от тях да учат английски”, пише във ФБ-дневника си Леда. По-лесно ли усвояват чужди езици днешните деца, питам. „Светът сега е много различен; много повече са възможностите за научаване и инструментите, с които разполагаме. Днешните деца знаят предварително много, но знанията им са фрагментирани, разпокъсани – както се учи от видеоигра. Учат различно: в много повече образи и в много по-малко абстрактност. Преди мислех, че това ги ощетява. Сега мисля, че вероятно е закономерно.”
[img]http://offnews.bg/images/events/2016/12 ... _559x*.jpg[/img]
Децата обичат уроците да се свързват с неща от живота, които ги вълнуват. Истерията около песента "Издислав" например, става добър повод за урок на тема правилно произношение на английски език. „Защото като се подиграваме на някого, че не говори както трябва, хубаво е да бъдем сигурни, че ние самите знаем как трябва.”
Припомням наблюдението на един учител с дългогодишен опит, че със засиленото езиково образование в нашите училища създаваме перфектните бъдещи емигранти. „Не знам дали възпитавам и обучавам бъдещи емигранти. Не мисля за това – казва Леда. - Мисля за децата си като за хора с отворени очи, които ще искат да опознават света все повече. Ще чертаят собствените си пътеки и ще носят отговорност за личния си път. Знаещият човек е мислещ. Мислещият човек е пътешестващ. Пътешестващият човек е богат.”
Според Леда грешката на възрастните е, че искаме все ние да водим, а печелившата формула е да позволим на децата да ни водят и показват пътя. „За каквото съм послушала баща си, съм сгрешила. За каквото не съм – сгрешила съм още повече”, допълва шеговито. Баща й приема спокойно намерението й да продължи да работи като учител и след края на двете години по програмата „Заедно в час”: “Отнасям се с дълбоко уважение към личните решения. Особено, когато нямам основания за обратното.” Единственият недоволен от избора на Леда засега е котаракът й. „Човек, който става в 5 сутринта и се прибира вкъщи, само за да проверява тетрадки, не е най-добрата компания за една котка - казва Леда. – Защото това с половин-дневното работно време на учителите е голям мит, да знаете. Но пък има десетки други неща, за които да ни завиди човек. Работата в училище е свързана с много дълбока и силна човешка енергия. С възможност да даваме и да получаваме любов. А любовта е универсалната мярка за всичко.”
Учениците и колегите за нея:
Лидия Костадинова, преподавател в 58 ОУ “Сергей Румянцев”
„Имах удоволствието да се запозная с Леда, едно усмихнато и лъчезарно момиче, заредено с позитивизъм. Учител съм от много години и в нейно лице виждам бъдещата промяна в образованието.Много се радвам, че е в моето училище, от такива млади хора има нужда, за да се осъществи промяната.”
Борислава Василева to Leda Avramova във ФБ:
Заклевам се това е госпожа на място
#Най -яката госпожа на света!!!
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.Re: Учители и родители - отношения от висшата дипломация
Училището днес – всички са жертви!
от MaikoMila -
February 26, 2017
Йордан Петров е любим наш баща и автор на страхотния текст На Роси, Елица и Ема от татко с любов. Днес той разсъждава върху сложната система на образованието, сред която попадат учители, родители и… деца. Понякога трагедиите са предизвестени и бихме могли да ги предотвратим, само да ни се даде тази възможност. Или поне да се опитаме да си я извоюваме.
*******************************
Джон Гатоу е казал, че няма по-радикална идея в историята на човешкия род от тази да оставиш детето на непознати, за които почти нищо не знаеш, в продължение на 12 години.
Ще се опитам да ви запозная с тези непознати хора в светлината на случилото се в 52-ро училище. Представете си коридор с 4 стаи вляво и 4 вдясно. С по 25 деца във всяка стая. Който е бил добър по математика, веднага сметна, че децата са общо 200. Бие звънецът и тези 200 деца изпълват хаоса със съдържание. В коридора, за който стана дума в началото, има две дежурни учителки, които следят за инциденти. Приемаме, че там са излезли половината от децата, значи 100. Вие бихте онемели само като ги видите на куп, дори без да се движат. Да, ама те се движат. И то бързо. И то в най-добрите традиции на Брауновото движение. Тичат, гонят се, блъскат се. Никой и нищо не може да ги спре, дори разговори с родителите. Те казват същото – деца са, нормално е.
Но при първото спъване и разцепване на главата или чупене на ръката обръщат позицията на 180 градуса и заваляват жалби в министерство, инспекторати, съдилища.
Та, както стана ясно, въпреки забраните, децата тичат като обезумели. И как няма да е така – стоели са толкова време на чин, нормално е. Значи нещо в забраните не е наред. Трябва да им се осигури място за изразходване на енергията. Кой трябва да го направи? Директорът, учителите? Разбира се, че не. Нито имат средствата, нито компетентността. Това е работа на държавата и общината. Както отлично знаем, там е пълно с чиновници, които никога не са стъпвали в клас, но обещаващи щедро чудеса от храброст, високи резултати и “приобщаване”, понеже се очаква учителите да го постигнат някак си. Запомнете това, важно е.
Приключихме с коридора. Връщаме се в стаите, където са останали половината от децата. Там няма дежурни учители, в краткото междучасие учителят трябва да отиде до тоалетната, до учителската стая, за да остави и вземе дневника, защото по закон това нямат право да правят учениците. Т.е., тези деца са без надзор. Приемаме, че в стаите има камери. Защото в повечето няма. Кой ще стои и ще гледа 8 стаи едновременно, във всяка от които има по 12 деца, които също се движат бързо? Охраната, която през това време стои на входа и следи да не влизат непознати хора, или чистачките, които през това време с риск за живота си притичват от стая в стая, за да изхвърлят препълнените кошчета.
И вас да ви сложат в наблюдателния пункт, до края на междучасието няма да можете да си намерите и познаете собственото си дете в този хаос, камо ли да проследите кой с кого се закача, задява, удря или сбива. Но дори да сте свръхчовек, как ще реагирате толкова бързо, изтичвайки от наблюдателния пункт и спирайки сбиването? Като нали не забравяте, че в други 7 стаи нещата остават без вашата намеса? Значи това не работи.
Приемаме, че учителите са свръхчовеци и стоят в стаите и в междучасията. Надяваме се, че тогава вече няма как да няма инциденти. Да, ама не. Защото докато той се занимава с първите се сбили, другите остават без надзор. А ако инцидентът е по-сериозен, той ги води при психолога или при лекаря.
Лекар ли казах?
Знаете ли колко малко училища имат лекари, просто защото не могат да си позволят такъв разход?
А знаете ли, че дори медицинските сестри са на щат в общините и често са само по една?
А знаете ли, че работното им време е 8 часа и няма как да покрие и двете учебни смени?
В доста случаи дори са на половин щат, т.е. са само 4 часа в училище.
За това кой е виновен? Директор, учител?
Или правителство, министър, кмет, които не отпускат нужното финансиране?
Проблемът със здравните грижи в българските училища е отдавна известен на институциите. За да ги има въобще, се работи по наредба, писана преди 20 години и влязла в сила преди 17. И досега никой нищо не е направил. Но е взимал и продължава да взима заплати.
Да се върнем на бойното поле. Оставили сме децата без надзор, защото сме при психолога или лекаря. Ще кажете – как така ще се сбият, след като има учител?
Много лесно – когато у дома не си възпитан и когато чуващ сриващи авторитета на учителя думи, трудно ще се вслушаш в думите и аргументите му.
Особено знаейки, че по всяко време можеш да звъннеш на мама, тя да долети като орлица, да съсипе деня на учител и директор и да отлети необезпокоявана и удовлетворена, че е защитила безценното отроче.
Вместо същата тази мама да покрие огромната нужда от липси на детето си – липсата на думи и обяснения защо ритникът е опасен. Липсата на думи за толерантността и самоконтрола. Липсата на мисълта за другия и какво може да се случи от опасни действия. Сега умножете това средно по 3 в клас, защото такова поведение се мултиплицира с всяка изминала година, и се опитайте да си отговорите – как всъщност учителят остава жив до края на деня. За физически става дума. Психически е мъртъв още отпреди 10-15 години.
Все по-малко са спокойните деца в класовете. Все повече са агресивните, с различни степени на психическа неуравнововесеност, незрялост за учебен труд, с различни степени на умствени отклонения… споделят го и ресурсните учители, които обикалят градините и училищата, макар че то е видимо и с просто око.
Ще попитате – но защо не е създаден адекватен механизъм да не се стига да такива ситуации или при случването им да има рационална процедура на действие и противодействие? Спомнете си началото – „това е работа на държавата и общината.
Както отлично знаем, там е пълно с чиновници, които никога не са стъпвали в клас, но обещаващи щедро чудеса от храброст, високи резултати и “приобщаване”, понеже се очаква учителите да го постигнат някак си.”
Т.е. очаква се от неадекватни субекти да управляват и създават нещо адекватно. Ами няма как да стане, уважаеми.
За съжаление, неадекватността не свършва до тук. Голяма част от родителите приемат училището като социална услуга, което е длъжно да им отглежда децата, докато са на работа. Приемат, че те нямат никакви ангажименти към собствените си деца и всичко трябва да свършат учителите и ако детето има проблем, виновни са учителите. Особено тези с големите заплати, допълнителни хонорари от лекторски и несметни доходи от частни уроци, 6-часовия работен ден и 4-те месеца ваканции. Поради което пред училищата вече 20 години се вият опашки от кандидати да станат учители.
Други пък родители свръхпротежират децата си и им създават погрешното чувство за всепозволеност и безнаказаност. От което в училището става ад, учителите не се занимават да обучават, а стават пъдари. И ако си спомните числото 3 (средно толкова деца, които създават проблеми в клас), учителят се занимава предимно с тях, за да успее поне да въдвори тишина в клас. С което останалите ученици са директно дискриминирани, защото на тях няма кога да им се обърне полагащото им се внимание.
И това е час след час, ден след ден, срок след срок, година след година. И за ниските им резултата или неудовлетвореност е виновен учителят, разбира се. Ще кажете – ами да изгони пречещите.
Не може.
По новите нормативни документи, изгони ли ученик, още в междучасието трябва да започне процедура по приобщаващо въздействие. Търсене психолог, писане на бланки, уведомяване родители и т.н. За 10 минути междучасие и министърът не може да стори това. Опитайте вие – като в никакъв случай не забравяйте, че за тези 10 минути трябва да отидете до учителската стая, за да оставите дневника и да вземете другия, евентуално да минете през тоалетната, пред която чакат още ваши колеги и ученици, да сте в стаята, за да наблюдавате за инциденти и още какво ли не.
Не е възможно, нали?
Затова учителят не гони от час и затова час всъщност няма.
Да приемем, че някой все пак се реши на тази отчаяна постъпка – в половината случаи предварително знае, че е обречен. От нагли, безпардонни и неадекватни родители, които с поведението с подхранват самочувствието на детето си на всепозволеност и безнаказаност, които засипват училището с жалби до кого ли не, което води до проверки, което губи време и нерви на директор, зам.-директори, психолог, учители.
И в един момент на някои директори им писва и казват на учителите – по-кротко с такива, че ни съсипват от проверки. Или нека не го изключваме, защото заради делегирания бюджет училището ще получи по-малко пари.
И от това по-кротко, накрая става още по-гадно. Но къде е вината на такива директори, когато няма никаква адекватна защита от дъжда от неоснователни жалби?
Родителят е с правилното усещане за пълната свобода да тормози учителите и училищното ръководство. Защото не получават адекватни санции за тяхното и на децата им поведение. Защото т.нар. социални служби не могат да ги накарат да поемат своята отговорност в отглеждането и възпитанието.
Поради некадърност, поради нежелание, поради неадекватен на нуждите капацитет.
Някои учители споделят – полагаме огромни усилия, за нас виновни деца няма, така си идват от вкъщи, често успяваме да нормализираме нещата, но приберат ли се за почивните дни, се връщаме назад.
Даже горчиво се шегуват, че трябва да забранят ваканциите, защото тогава родителите направо „форматирали” наученото и създаденото. Съществуват различни решения, но всичките те са свързани с допълнителни човешки и финансов ресурс, което почти никое училище не може да си позволи. Но държавата трябва да намери спешно.
Например да има специалисти в училището, които да отнемат от плещите на учителите агресивните ученици и да се занимават с тях и цялата процедура по т.нар. приобщаване. Да, има психолози в някои училища, но те не са достатъчни, за да се справят с целия обем реални действия и бумащина. Дори и да могат, има някои деца, които са клиничен случай, а тогава си има нужда от специализирана помощ, наблюдение, обучение, лечение. За което училището няма никакъв кадрови и финансов ресурс.
А и не е там мястото за подобни действия. Често психологът има работа повече с родителите, отколкото с детето. Но при такова предложение, родителите отказват и остават обидени. Решение – финансови санкции, за всеки, отказал подкрепа на специалисти, при положение, че последните са констатирали нужда от такова. Както е в белите държави. Друго решение е държавата да търси от родителите на агресивни и неадекватни ученици бърза и недвусмислена отговорност за тяхното поведение, като бъдат задължени да водят децата си на психотерапевт и да заплащат щетите които те са причинили. Недопустимо често се чува от родители – вдигнали сме ръце от него, оправяйте се!
Но това не е нормално! Родителите не може да абдикират от своите деца, а когато стане белята – да обвиняват училището и учителите. Все едно аз да пусна агресивен питбул в парка и да не нося отговорност. Като дори ви заплашвам с министерство и инспекторати, ако се опитате да го озаптите да не хапе хората.
За съжаление, нещата ще стават все по-зле, защото учителите и директорите според новия закон нямат никакви права за справяне в подобни случаи . Нямат право дори да накажат ученик без съгласието на родителя , а за съжаление, родителите точно на тези деца виждат проблем навсякъде другаде, но не и в детето си или себе си!
Накратко – училището не прави изключение от тоталния хаос в обществото ни. Ние реално живеем в джунгла. Даже в джунглата все пак има известни правила, докато в нашето общество никакви правила и закони не действат. Децата копират поведение от възрастните и, ако липсата на възпитание е съчетана с арогантност и чувство за безнаказаност, що да не пребиеш съученик? Още повече, че ти няма да си виновен – за това има учители.
Затова, хора, разберете – учителите са на фронта. Воюват с деца и родители, както и с началниците си от МОН.
Вместо да сте срещу тях, застанете до тях. Тогава има шанс да се възстанови това, което съсипа системата и доведе до тази война. И не заради учителите, а заради децата ни. Не им гледайте заплатите, жалки са.
Погледнете по-нависоко, към създателите и управляващите системата. Законотворците, издаващите неадекватни наредби и стандарти и вся осталная. Там е причината, там е главата на рибата. Която пак ще изпълни безсмислените и неадекватни движения, които прави винаги в такива случаи:
„Във вторник, 28 февруари т.г., министърът на образованието и науката проф. Николай Денков ще се срещне с ръководството на Националното сдружение на общините в България. Ще се търсят общи решения за подобряване на охраната и видеонаблюдението в училищата, както и за осигуряване на ефективна медицинска помощ на територията на учебните заведения.”
От всичко написано да останахте с впечатление, че проблемът е в охраната и видеонаблюдението? И че когато една система е съсипана, слагането на още бодигардове (за които никое училище няма пари) и камери (за което почти никое училище няма пари), нищо няма да реши.
А не знам дали знаете, но насилието не е само в училище, а е и извън него. Там какво правим? След като един ученик не може да удари друго дете в клас, какво му пречи да го направи на улицата? Там нито директор, нито учител носят отговорност. Кого ще разкъсваме тогава във фейсбук?
Предложението ми е просто и евтино, колкото и несериозно да звучи – във всеки клас има около 40 родителя. Учебните дни в месеца са около 22. На всеки родител се пада веднъж на два месеца да присъства в час. Ей там, най-отзад. Седи и мълчи. В междучасието може и да се разходи, но пак мълчи и само гледа. Накрая не деня ще е онемял за дълго. На другия ден друг родител е там и така по ред на номерата.
Държавата поема разхода за този един ден отсъствие за пред работодателя и родителя.
Как смятате, дали пък обществото няма да придобие една много по-вярна представа за случващото се в училище? Ще има въздействие и върху децата, и върху самите учители, част от които не се отнасят прекалено отговорно към учебния процес. Защото заради ниските заплати не можеш да привлечеш най-доброто.
С две думи – отговорността за децата ни е обща.
Не абдикирайте, а действайте срещу истинските причини, а не срещу последствията. Със сироп за кашлица не се лекува пневмония. Само се облекчават симптомите \.
Временно! Докато накрая организмът не загине нелекуван по същество.
от MaikoMila -
February 26, 2017
Йордан Петров е любим наш баща и автор на страхотния текст На Роси, Елица и Ема от татко с любов. Днес той разсъждава върху сложната система на образованието, сред която попадат учители, родители и… деца. Понякога трагедиите са предизвестени и бихме могли да ги предотвратим, само да ни се даде тази възможност. Или поне да се опитаме да си я извоюваме.
*******************************
Джон Гатоу е казал, че няма по-радикална идея в историята на човешкия род от тази да оставиш детето на непознати, за които почти нищо не знаеш, в продължение на 12 години.
Ще се опитам да ви запозная с тези непознати хора в светлината на случилото се в 52-ро училище. Представете си коридор с 4 стаи вляво и 4 вдясно. С по 25 деца във всяка стая. Който е бил добър по математика, веднага сметна, че децата са общо 200. Бие звънецът и тези 200 деца изпълват хаоса със съдържание. В коридора, за който стана дума в началото, има две дежурни учителки, които следят за инциденти. Приемаме, че там са излезли половината от децата, значи 100. Вие бихте онемели само като ги видите на куп, дори без да се движат. Да, ама те се движат. И то бързо. И то в най-добрите традиции на Брауновото движение. Тичат, гонят се, блъскат се. Никой и нищо не може да ги спре, дори разговори с родителите. Те казват същото – деца са, нормално е.
Но при първото спъване и разцепване на главата или чупене на ръката обръщат позицията на 180 градуса и заваляват жалби в министерство, инспекторати, съдилища.
Та, както стана ясно, въпреки забраните, децата тичат като обезумели. И как няма да е така – стоели са толкова време на чин, нормално е. Значи нещо в забраните не е наред. Трябва да им се осигури място за изразходване на енергията. Кой трябва да го направи? Директорът, учителите? Разбира се, че не. Нито имат средствата, нито компетентността. Това е работа на държавата и общината. Както отлично знаем, там е пълно с чиновници, които никога не са стъпвали в клас, но обещаващи щедро чудеса от храброст, високи резултати и “приобщаване”, понеже се очаква учителите да го постигнат някак си. Запомнете това, важно е.
Приключихме с коридора. Връщаме се в стаите, където са останали половината от децата. Там няма дежурни учители, в краткото междучасие учителят трябва да отиде до тоалетната, до учителската стая, за да остави и вземе дневника, защото по закон това нямат право да правят учениците. Т.е., тези деца са без надзор. Приемаме, че в стаите има камери. Защото в повечето няма. Кой ще стои и ще гледа 8 стаи едновременно, във всяка от които има по 12 деца, които също се движат бързо? Охраната, която през това време стои на входа и следи да не влизат непознати хора, или чистачките, които през това време с риск за живота си притичват от стая в стая, за да изхвърлят препълнените кошчета.
И вас да ви сложат в наблюдателния пункт, до края на междучасието няма да можете да си намерите и познаете собственото си дете в този хаос, камо ли да проследите кой с кого се закача, задява, удря или сбива. Но дори да сте свръхчовек, как ще реагирате толкова бързо, изтичвайки от наблюдателния пункт и спирайки сбиването? Като нали не забравяте, че в други 7 стаи нещата остават без вашата намеса? Значи това не работи.
Приемаме, че учителите са свръхчовеци и стоят в стаите и в междучасията. Надяваме се, че тогава вече няма как да няма инциденти. Да, ама не. Защото докато той се занимава с първите се сбили, другите остават без надзор. А ако инцидентът е по-сериозен, той ги води при психолога или при лекаря.
Лекар ли казах?
Знаете ли колко малко училища имат лекари, просто защото не могат да си позволят такъв разход?
А знаете ли, че дори медицинските сестри са на щат в общините и често са само по една?
А знаете ли, че работното им време е 8 часа и няма как да покрие и двете учебни смени?
В доста случаи дори са на половин щат, т.е. са само 4 часа в училище.
За това кой е виновен? Директор, учител?
Или правителство, министър, кмет, които не отпускат нужното финансиране?
Проблемът със здравните грижи в българските училища е отдавна известен на институциите. За да ги има въобще, се работи по наредба, писана преди 20 години и влязла в сила преди 17. И досега никой нищо не е направил. Но е взимал и продължава да взима заплати.
Да се върнем на бойното поле. Оставили сме децата без надзор, защото сме при психолога или лекаря. Ще кажете – как така ще се сбият, след като има учител?
Много лесно – когато у дома не си възпитан и когато чуващ сриващи авторитета на учителя думи, трудно ще се вслушаш в думите и аргументите му.
Особено знаейки, че по всяко време можеш да звъннеш на мама, тя да долети като орлица, да съсипе деня на учител и директор и да отлети необезпокоявана и удовлетворена, че е защитила безценното отроче.
Вместо същата тази мама да покрие огромната нужда от липси на детето си – липсата на думи и обяснения защо ритникът е опасен. Липсата на думи за толерантността и самоконтрола. Липсата на мисълта за другия и какво може да се случи от опасни действия. Сега умножете това средно по 3 в клас, защото такова поведение се мултиплицира с всяка изминала година, и се опитайте да си отговорите – как всъщност учителят остава жив до края на деня. За физически става дума. Психически е мъртъв още отпреди 10-15 години.
Все по-малко са спокойните деца в класовете. Все повече са агресивните, с различни степени на психическа неуравнововесеност, незрялост за учебен труд, с различни степени на умствени отклонения… споделят го и ресурсните учители, които обикалят градините и училищата, макар че то е видимо и с просто око.
Ще попитате – но защо не е създаден адекватен механизъм да не се стига да такива ситуации или при случването им да има рационална процедура на действие и противодействие? Спомнете си началото – „това е работа на държавата и общината.
Както отлично знаем, там е пълно с чиновници, които никога не са стъпвали в клас, но обещаващи щедро чудеса от храброст, високи резултати и “приобщаване”, понеже се очаква учителите да го постигнат някак си.”
Т.е. очаква се от неадекватни субекти да управляват и създават нещо адекватно. Ами няма как да стане, уважаеми.
За съжаление, неадекватността не свършва до тук. Голяма част от родителите приемат училището като социална услуга, което е длъжно да им отглежда децата, докато са на работа. Приемат, че те нямат никакви ангажименти към собствените си деца и всичко трябва да свършат учителите и ако детето има проблем, виновни са учителите. Особено тези с големите заплати, допълнителни хонорари от лекторски и несметни доходи от частни уроци, 6-часовия работен ден и 4-те месеца ваканции. Поради което пред училищата вече 20 години се вият опашки от кандидати да станат учители.
Други пък родители свръхпротежират децата си и им създават погрешното чувство за всепозволеност и безнаказаност. От което в училището става ад, учителите не се занимават да обучават, а стават пъдари. И ако си спомните числото 3 (средно толкова деца, които създават проблеми в клас), учителят се занимава предимно с тях, за да успее поне да въдвори тишина в клас. С което останалите ученици са директно дискриминирани, защото на тях няма кога да им се обърне полагащото им се внимание.
И това е час след час, ден след ден, срок след срок, година след година. И за ниските им резултата или неудовлетвореност е виновен учителят, разбира се. Ще кажете – ами да изгони пречещите.
Не може.
По новите нормативни документи, изгони ли ученик, още в междучасието трябва да започне процедура по приобщаващо въздействие. Търсене психолог, писане на бланки, уведомяване родители и т.н. За 10 минути междучасие и министърът не може да стори това. Опитайте вие – като в никакъв случай не забравяйте, че за тези 10 минути трябва да отидете до учителската стая, за да оставите дневника и да вземете другия, евентуално да минете през тоалетната, пред която чакат още ваши колеги и ученици, да сте в стаята, за да наблюдавате за инциденти и още какво ли не.
Не е възможно, нали?
Затова учителят не гони от час и затова час всъщност няма.
Да приемем, че някой все пак се реши на тази отчаяна постъпка – в половината случаи предварително знае, че е обречен. От нагли, безпардонни и неадекватни родители, които с поведението с подхранват самочувствието на детето си на всепозволеност и безнаказаност, които засипват училището с жалби до кого ли не, което води до проверки, което губи време и нерви на директор, зам.-директори, психолог, учители.
И в един момент на някои директори им писва и казват на учителите – по-кротко с такива, че ни съсипват от проверки. Или нека не го изключваме, защото заради делегирания бюджет училището ще получи по-малко пари.
И от това по-кротко, накрая става още по-гадно. Но къде е вината на такива директори, когато няма никаква адекватна защита от дъжда от неоснователни жалби?
Родителят е с правилното усещане за пълната свобода да тормози учителите и училищното ръководство. Защото не получават адекватни санции за тяхното и на децата им поведение. Защото т.нар. социални служби не могат да ги накарат да поемат своята отговорност в отглеждането и възпитанието.
Поради некадърност, поради нежелание, поради неадекватен на нуждите капацитет.
Някои учители споделят – полагаме огромни усилия, за нас виновни деца няма, така си идват от вкъщи, често успяваме да нормализираме нещата, но приберат ли се за почивните дни, се връщаме назад.
Даже горчиво се шегуват, че трябва да забранят ваканциите, защото тогава родителите направо „форматирали” наученото и създаденото. Съществуват различни решения, но всичките те са свързани с допълнителни човешки и финансов ресурс, което почти никое училище не може да си позволи. Но държавата трябва да намери спешно.
Например да има специалисти в училището, които да отнемат от плещите на учителите агресивните ученици и да се занимават с тях и цялата процедура по т.нар. приобщаване. Да, има психолози в някои училища, но те не са достатъчни, за да се справят с целия обем реални действия и бумащина. Дори и да могат, има някои деца, които са клиничен случай, а тогава си има нужда от специализирана помощ, наблюдение, обучение, лечение. За което училището няма никакъв кадрови и финансов ресурс.
А и не е там мястото за подобни действия. Често психологът има работа повече с родителите, отколкото с детето. Но при такова предложение, родителите отказват и остават обидени. Решение – финансови санкции, за всеки, отказал подкрепа на специалисти, при положение, че последните са констатирали нужда от такова. Както е в белите държави. Друго решение е държавата да търси от родителите на агресивни и неадекватни ученици бърза и недвусмислена отговорност за тяхното поведение, като бъдат задължени да водят децата си на психотерапевт и да заплащат щетите които те са причинили. Недопустимо често се чува от родители – вдигнали сме ръце от него, оправяйте се!
Но това не е нормално! Родителите не може да абдикират от своите деца, а когато стане белята – да обвиняват училището и учителите. Все едно аз да пусна агресивен питбул в парка и да не нося отговорност. Като дори ви заплашвам с министерство и инспекторати, ако се опитате да го озаптите да не хапе хората.
За съжаление, нещата ще стават все по-зле, защото учителите и директорите според новия закон нямат никакви права за справяне в подобни случаи . Нямат право дори да накажат ученик без съгласието на родителя , а за съжаление, родителите точно на тези деца виждат проблем навсякъде другаде, но не и в детето си или себе си!
Накратко – училището не прави изключение от тоталния хаос в обществото ни. Ние реално живеем в джунгла. Даже в джунглата все пак има известни правила, докато в нашето общество никакви правила и закони не действат. Децата копират поведение от възрастните и, ако липсата на възпитание е съчетана с арогантност и чувство за безнаказаност, що да не пребиеш съученик? Още повече, че ти няма да си виновен – за това има учители.
Затова, хора, разберете – учителите са на фронта. Воюват с деца и родители, както и с началниците си от МОН.
Вместо да сте срещу тях, застанете до тях. Тогава има шанс да се възстанови това, което съсипа системата и доведе до тази война. И не заради учителите, а заради децата ни. Не им гледайте заплатите, жалки са.
Погледнете по-нависоко, към създателите и управляващите системата. Законотворците, издаващите неадекватни наредби и стандарти и вся осталная. Там е причината, там е главата на рибата. Която пак ще изпълни безсмислените и неадекватни движения, които прави винаги в такива случаи:
„Във вторник, 28 февруари т.г., министърът на образованието и науката проф. Николай Денков ще се срещне с ръководството на Националното сдружение на общините в България. Ще се търсят общи решения за подобряване на охраната и видеонаблюдението в училищата, както и за осигуряване на ефективна медицинска помощ на територията на учебните заведения.”
От всичко написано да останахте с впечатление, че проблемът е в охраната и видеонаблюдението? И че когато една система е съсипана, слагането на още бодигардове (за които никое училище няма пари) и камери (за което почти никое училище няма пари), нищо няма да реши.
А не знам дали знаете, но насилието не е само в училище, а е и извън него. Там какво правим? След като един ученик не може да удари друго дете в клас, какво му пречи да го направи на улицата? Там нито директор, нито учител носят отговорност. Кого ще разкъсваме тогава във фейсбук?
Предложението ми е просто и евтино, колкото и несериозно да звучи – във всеки клас има около 40 родителя. Учебните дни в месеца са около 22. На всеки родител се пада веднъж на два месеца да присъства в час. Ей там, най-отзад. Седи и мълчи. В междучасието може и да се разходи, но пак мълчи и само гледа. Накрая не деня ще е онемял за дълго. На другия ден друг родител е там и така по ред на номерата.
Държавата поема разхода за този един ден отсъствие за пред работодателя и родителя.
Как смятате, дали пък обществото няма да придобие една много по-вярна представа за случващото се в училище? Ще има въздействие и върху децата, и върху самите учители, част от които не се отнасят прекалено отговорно към учебния процес. Защото заради ниските заплати не можеш да привлечеш най-доброто.
С две думи – отговорността за децата ни е обща.
Не абдикирайте, а действайте срещу истинските причини, а не срещу последствията. Със сироп за кашлица не се лекува пневмония. Само се облекчават симптомите \.
Временно! Докато накрая организмът не загине нелекуван по същество.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.