Kleo написа: ↑17 Май 2021, 13:14
Ще се радвам да пишеш тук, когато избликнат силни емоции и чувства!
Ето ме,
Деска, но буквално не знам откъде да започна това писане. До оня ден (вторник) си мислех, че светът ми се е сринал поради една причина. С днешна дата светът ми наистина срутен, но причината е съвършено друга...... Или пък не чак толкова друга....
Всеки ден след бала на Коки си размишлявам, пускам болката, която усещам, все по-навътре в себе си... усещам я, анализирам я, гоня я да я разпитам защо е в мен, какво иска, какво я предизвиква?! Всеки ден е като диалог на мен с мен.... Но тъгата ми, за съжаление, е само монолог. Моят монолог... И честно казано не съм приятен оратор тези дни.
Всичко, което мога да напиша, се свежда до един основен извод: откривам щастието в живите същества. В общуването с тях. В заедността ни. Другото просто за мен няма значение.
Днес изпратихме Пухчето... Почина, заобградена от нас тримата - аз, Бели и Коки. Момчил плака така, както не го помня да е плакал. Странно нещо е тъгата - всеки човек има свой начин за нейното проявление. Моят е по-шумен, по-екпресивен, по-трогващ дори...... Момчил тъгува дълбоко в себе си...... и тази дълбочина може да бъде видяна само в дни като днешния......
Честно казано не съм предполагала колко много може да ми липсва нашата прекрасна котинка - вече 4 часа, откакто я няма...., а сякаш пустотата ме е завладяла. Борихме се много за живота ѝ през последните дни... и дори умираща, я правихме част от ежедневието си - както си беше и преди. Днес, преди да я изнеса от нас за последен път, я разходих из целия апартамент и ѝ говорих... припомнях ѝ какво обичаше да прави във всяка стая, на всяко легло, на дивана, на терасата.... Тя - мъртва на рамото ми. Аз жива..., но чувствайки се като мъртва....
Задавам си въпроса за произхода на моята тъга и отговорът е все един и същ: най-любимите ми същества си заминават и това прави почвата под краката ми несигурна. За мен няма значение дали ще съм в апартамента ни в София или някъде другаде. Има значение с кой ще съм...
Момчил заминава в края на юли за Берн - от 1-и август почва работа там.
Коки заминава в средата на август за Холандия - от 1-и септември му почва първият семестър в университета.
Пухчето си замина днес завинаги......
Откъдето и да го погледна, това са 12-18-20 години от живота ми. ЩАСТЛИВИ години! 12 години с Пухи, 18 с Коки, 20 откакто станахме гаджета с Момчил.....
Както писа една приятелка - не е едно и също, но води до един и същ резултат - това по повод, че чувствам заминаването на Коки така болезнено, точно както тежко изживях раздялата с татко.
Наистина - животът продължава. Дааа..... продължава и днес. И утре. Днес ми е зле. За утре - знам, че няма да е така. Но аз живея днес.... и днес просто ще си потъгувам за котинка с най-красивите зелени очи и най-силното мъркане..... За нашата прекрасна Пухи.