"... Дерзайте. Мечтайте. Бъдете смели. Упорствайте. Гонете мечтите си. Независимо от това какво смята обществото. Другите хора. Вие гледайте себе си. Някои неща са само между вас самите и Този Отгоре." - аз, отпреди малко
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Купи ми за Коледа ново сърце,
че старото вече е сдало багажа -
не трепва, не чувства и вече не ще,
дори и на мене, две думи да каже.
Лежи и не мръдва - същински мъртвец.
И никаква болка, и никакъв трепет...
Навярно убих го моя врабец -
от толкова чувства си го повредих.
Купи ми за Коледа кошче с мечти -
купчинка от мохерни цветни кълбета.
Да имам с какво, когато вали,
да кърпя и да си наплитам небето.
Не искам големи - не са ми по ръст
джудже си останах дори във мечтите.
Мечти за човече по-малко от пръст,
което на по-невъзможни налита.
Купи ми за Коледа още живот,
че този кроих го погрешно - не стигна.
Все мислех, че имам от него, а то...
Надникна и свърши преди да премигна.
Купи ми за Коледа тези неща.
Нали ме попита какво да ми купиш?
Да, знам, че е трудно, но тези избрах.
Нали не очакваш да ревна за кукла?
Автор: Радост Даскалова
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Не съм виновна, че съм по-различна.
Че нощем се завивам със луната.
Че всъщност съм невидимо момиче,
което си харесва самотата...
Не съм виновна. Просто се родих
със собствена идея за света.
А после взех, че я превърнах в стих.
И я раздадох. За да я спася...
Така ще заживее във душите,
които безпричинно се обичат.
Какво за любовта? Ще я напиша.
По моя начин. По-различния.
Не съм виновна. Много се харесвам.
От себе си на всичко се научих.
Не се залъгвам, че живея лесно.
На обич и мечти обаче случих...
И може би това е по-съществено:
да вярвам до безкрая и отвъд.
Когато всеки миг ти е вълшебство,
животът тихо се превръща в път.
Мира Дойчинова - irini
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
На Коледа светът е много тих.
Прегръдките се сливат с тишината.
На глас да изрека това – не бих.
В мълчание се случват чудесата...
И всяка обич става споделена,
а всеки миг – подписан със усмивка.
На Коледа забързаното време
се спира насред пътя. И притихва...
И толкова е бяло, че светлее
душата ни – облечена в снежинки.
Човек е нов. И диша. И живее
с една надежда, че вълшебства има,
че бъдещето чака да го сбъднем
по-хубаво, по-истинско, по-леко.
На Коледа към себе си ще тръгнем.
От тиха обич е роден Човекът!
И пак ще се открием там навярно –
сред пътя си по-бял и от снега.
На Коледа светът е благодарност.
И чака да го изречем. С Душа.