Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите нас

Свобода на словото
Публикувай отговор
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите нас

Мнение от Kleo »

Този библейски цитат вероятно е обект на много размисъл и тълкувания. Но като че ли някои от нас не толкова забравят другите хора, колкото самите себе си. Това е тема за обичта ни към нас самите, за грижата и нежността също така.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите

Мнение от Kleo »

Пуснах отделна тема, защото цял живот ми е актуална... Защото финият баланс ми е страшно труден - говоря за баланса между угаждането на другите хора и себеугаждането. А също така и за нужди, потребности и ценности. Чии са ми приоритет? Поставям ли себе си в центъра или винаги там е някой друг, било детето ми, мъжът до мен, шефът ми, работата, клиентите, приятелите, домът? Защо толкова често сама се детронирам, сама действам в свой ущърб и после си блъскам главата? :128

[img]http://itschool.bg/application/uploads/ ... 211/12.jpg[/img]
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите

Мнение от Kleo »

ХОРХЕ БУКАЙ

"От самоуважението до егоизма. Разговор между мен и теб" - 2010, Барселона

Да обичаш и цениш себе си - най-трудното от всички предизвикателства. От деца са ни учили, че да живеем за себе си, е аморално, да поставяме себе си на първо място - егоистично. Но нима обичта към другите не започва с обичта към себе си? Къде минава тънката граница между самоуважението и егоизма?
Хорхе Букай ни кара да разсъждаваме заедно за стойността на самоуважението, за пагубното влияние на страха, за смазващото бреме на вината, за силата да отстояваме себе си. Може би, ако успеем да поемем отговорността за собствения си живот, ще направим първата и най-важна стъпка по пътя към самоуважението.
Всеки процес на превръщането ни в личности, наясно със собствената си стойност, започва, когато открием колко е важно да поемем риска да сме истински. Да се приемем такива, каквито сме. Да прекратим конфликта със себе си, да не се укоряваме, че не сме такива, каквито другите желаят, да не се наказваме, че в момента не сме онези, които ни се иска да бъдем. Понякога най-хубавото, което може да ни се случи, е да не сме такива, каквито другите очакват от нас...
Х. Букай

Известният аржентински писател и психотерапевт Хорхе Букай е една от онези личности, които са щастливи, че „сами са изградили себе си", и твърди, че първият му университет е бил самият живот. Започнал е да работи на тринайсетгодишна възраст и е упражнявал всякакви професии: продавач, таксиметров шофьор, клоун, възпитател, актьор... Завършил е медицина и е специализирал гещалтпсихология. В момента съвместява писателската си дейност с преподавателска работа в Университета в Буенос Айрес и професионална работа като психотерапевт. Заедно с това води курсове и семинари по цял свят и най-вече в испаноговорещи държави - като Чили, Мексико, Коста Рика и Испания, където е редактор на списание „Здрав дух". Книгите на Хорхе Букай са преведени на повече от 30 езика и се радват на огромен читателски интерес.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите

Мнение от Kleo »

- Всички наоколо говорят за самоуважението. За някои то е прекрасно място, на което можем да се озовем, а за други - пълна глупост, измислена от психолозите като оправдание за работата им. Ти какво мислиш?
- Самоуважението е много ценна придобивка, която е от решаващо значение за психичното здраве - това е моето квадратче номер седемнайсет. Ти потърси останалите. Какво означава или какво представлява за теб самоуважението? Какво изразява тази дума? Понятието е често използвано, но за много хора то е напълно абстрактно.
- Според мен е равносилно на това човек да обича сам себе си.
- Какво друго?
- Да се грижи за себе си.
- Друго?
- Начинът, по който човек гледа на себе си.
- Продължавай, моля те...
- Да се приема. Да направи така, че околните да го уважават.
- Това ли е всичко?
- Да прави добър избор.
- И...
- Да надскача себе си.
- Много добре! „Да надскача себе си" е хубав израз.
- Може би дори да си прощава... И да се грижи за развитието си.
- Мислиш ли, че на това определение му липсва нещо?
- Да рискува, за да реализира желаното.
- Какво друго?
- Да познава собствените си способности.
- Много добре. Ако не ти хрумва друго, е мой ред. Със сигурност не сме твърде далеч от истината. Етимологията на тази дума е „уважение към себе си", но какво означава уважението?
- Да изпитваш привързаност... да цениш...
- Може би. Всъщност такава е обичайната употреба на думата - казваме „уважавам го", когато не се решаваме да кажем „обичам го". Но ако за момент забравим тази употреба, ще се приближим повече към втората дума, която ти спомена -„ценя". „Ценя" идва от „цена", от това да сложим цена на нещо, да му придадем стойност. Там, където се намираме, емоционалното значение на думата не е особено важно. По-скоро ни интересува идеята за нещо ценно или ценено. Когато изпитваме уважение към нещо, ние го желаем и ценим. Като се замисля, този принцип е напълно приложим и към емоционалния свят: ако обичам, ценя. В такъв случай - и най-малкото в този контекст, ако да уважавам, означава да ценя, то тогава самоуважението е...
- Да ценя себе си.
- Много добре. Както става ясно от понятието, самоуважението представлява истинската способност да ценим себе си и да откриваме ценното в нас. То е способността да се ценим правилно. Неслучайно казвам „правилно". Истинското самоуважение не ме кара да си мисля, че съм нещо, което не съм - да си мисля, че съм висок, рус и синеок, защото ми се струва, че е по-добре да съм такъв, макар да няма нищо общо с действителния ми вид; това би било отричане на истината, илюзия или израз на някакво мое желание, но никога няма да е правилното самоуважение. Всеки ден виждам хора, чиято професия се състои в това да уверяват разни глупаци, че са гениални, като си мислят, че така повишават самоуважението им, а всъщност го заместват с безочливо лицемерие, а понякога - с перверзна лъжа. Не е така. Самоуважението или високото самочувствие на глупака трябва да се утвърждава по следния начин: „Да, глупак съм, и какво от това? Защо всички трябва да са интелигентни? Защо някои от нас да не могат да бъдат глупаци? Какво, ние, глупаците, нямаме право да живеем ли? Има много неща, които мога да правя толкова добре, колкото и другите хора, а в някои дори съм по-добър!". Сега да предположим, че съм глупак - и какво, като съм? Нещо повече - сигурен съм, че в много аспекти от живота си проявявам немалко глупост. И ако е така, какъв е проблемът? Трябва ли винаги да съм подреден, организиран, работлив? Винаги ли трябва да имам правилния отговор и да правя онова, което е необходимо? Отговорът е не - в някои отношения съм пълен идиот! Ако трябва да съм искрен с теб, отдавна не ме притеснява да го призная. Това е така, защото самоуважението ми е напълно здравословно: не се срамувам да осъзная, че има аспекти, в които притежавам известни способности, както и не се срамувам от мисълта, че в някои други аспекти уменията ми са доста посредствени. В това кътче живеят всичките ми неспособности и всичките ми неумения - както моите, така и тези на другите. Защото, независимо дали ни харесва или не, по някакъв начин всички сме неспособни в нещо.
- Разбирам много добре, че понякога сме неспособни да направим някои неща, и го приемам, но не схващам това с неуменията. Когато не умеем да правим нещо, просто се научаваме да го правим, нали?
- Да, но само понякога. Придобиването на дадено умение трябва да бъде вдъхновено от собственото ни желание, а не от намерението да задоволим нечия прищявка или претенция. Защо трябва да уча нещо, което не искам или за което нямам дарба? Ако хората около мен не могат да се примирят с неумението ми да изработвам дървени предмети, трябва ли да се насилвам да уча за дърводелец? Нито имам желание, нито ми се струва здравословно да правя каквото искат другите. Но има и нещо друго. Трябва да внимаваме да не злоупотребяваме и да не манипулираме другите с така наречените си „неумения", за да оправдаем мързела си, или да ги караме да правят за нас онова, което не искаме сами да правим за себе си. Отказът да гладим дрехите си или да чистим дома си, или да подреждаме стаята си, не спада към нещата, за които можем да обявим, че нямаме умения.
- Но човек трябва да се учи. Аз например, когато науча нещо ново, се чувствам по-добре.
- Това е чудесно. Когато човек се изправи срещу някои свои неумения, се чувства по-добре, ако добива нови знания и способности. Единствената опасност е да изхождам от предразсъдъка, че ще е по-добре, ако не съм такъв, какъвто всъщност съм. С други думи, колко хубаво би било, ако имах способности, които нямам, или ако разполагах с умения, каквито не притежавам - това е нездравата идея, че ще е по-добре да приличам повече на човека, който другите искат да бъда.
Проблемът с ниското самоуважение става очевиден, когато погледнем на него от този ъгъл... Когато се оценяваме единствено от гледната точка на другите.
Казано другояче, ако съм зрял човек (децата и подрастващите са изключени от този алгоритъм) и имам намерение и желание да запълня празнотите в потенциала си, и по този начин се изправя срещу някакво свое предизвикателство, трябва да го направя, но само защото го искам, а не за да доставя удоволствие на останалите. Ето защо трябва да внимавам уважението към самия мен да не се крепи на някакви хипотетични умения, които се предполага, че трябва да притежавам.
Човек иска непрекъснато да израства, да се учи, да запълва неуменията си със знания и да напредва във всяко отношение. Не бива обаче да забравяме, че в тази идея се крие една дребна уловка, която на пръв поглед може да изглежда безобидна, но всъщност е опасна. Става дума за омагъосан кръг, който започва с нашата представа за това, което трябва да сме. Искам да ти покажа една рисунка: тя онагледява момента, в който започва всичко. Всеки човек достига до своята зрелост, носейки в себе си образа на онова, което би било неговият идеален Аз.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите

Мнение от Kleo »

ИДЕАЛЕН A3
За мен онзи Хорхе, който би трябвало да бъда, е прилежен, подреден, строен и интелигентен. Може би твоят идеален Аз е онзи, който родителите ти, близките или учителите ти са ти казали, че трябва да бъдеш. За някого другиго това ще е човекът, който неговата религия му е втълпила, че трябва да бъде - праведен, възвишен, съвършен.
Наясно съм обаче, че съществува истинският Аз - Хорхе от плът и кръв, който не е такъв, какъвто трябва да бъде, а какъвто е. Конфликтът възниква заради разминаването между тези два образа. Ако от истинския Аз извадя идеалния Аз, ще се окажа на минус и това е резултат, който трудно мога да приема. Колкото по-голяма е разликата между двата Аза, толкова по-сериозен конфликт ми носи осъзнаването на този дефицит. Резултатът от това осъзнаване неизменно води до едно и също решение:
Решението да се променя.
Графичното изражение ще изглежда приблизително по следния начин.
ИДЕАЛЕН A3
СРАВНЕНИЕ
ИСТИНСКИ A3
ОСЪЗНАВАНЕ НА РАЗЛИКАТА
РЕШЕНИЕ ЗА ПРОМЯНА
За да отстоявам това решение, разчитам на своята самовзискателност, която през цялото време ще ми напомня, че „нищо ценно не идва даром", и ще ме кара да правя всичко, което е необходимо, за да се променя - за да стана такъв, какъвто трябва да бъда.
РЕШЕНИЕ ЗА ПРОМЯНА
УПРЕК И САМОВЗИСКАТЕЛНОСТ
УСИЛИЕ ДА СТАНА НЯКОЙ, КОЙТО НЕ СЪМ, КАТО СЕ ПРЕВЪРНА В ОНЗИ, КОЙТО ТРЯБВА ДА БЪДА
Рано или късно осъзнавам, че колкото и да се старая, не успявам да се превърна в идеалния Хорхе. Приемам, че не мога да бъда такъв, какъвто са ми втълпявали или са ми казвали, че трябва да стана. Тази мисъл ме обезкуражава и потиска. Започвам да гледам на себе си като на неудачник.
Резултатът от този механизъм лесно може да се предвиди: самовзискателността, заедно с напразните усилия и чувството за провал, слага край на желанието, енергията и волята ми да се променя. В хода на работата си установих, че тази съвкупност от неприятни емоции често е свързана с депресивни състояния, като един от първите симптоми се изразява в рязко понижаване на самоуважението.
Както може да се очаква, накърненото самоуважение води до влошаване на образа ми за самия мен, в резултат на което разликата между това, което съм, и онова, което трябва да бъда, става все по-голяма.
ИДЕАЛЕН A3
ИСТИНСКИ A3
СРАВНЕНИЕ НА ОСЪЗНАВАНЕ НА РАЗЛИКАТА
СПАД В САМОЧУВСТВИЕТО И САМОУВАЖЕНИЕТО
САМОУПРЕКВАНЕ И РЕШЕНИЕ ЗА ПРОМЯНА
ЧУВСТВО ЗА ПРОВАЛ САМОВЗИСКАТЕЛНОСТ
УСИЛИЕ ДА СЕ ПРЕВЪРНА В НЯКОЙ, КОЙТО ТРЯБВА ДА БЪДА, КАТО ТАКА ПРЕСТАВАМ ДА БЪДА ТОЗИ, КОЙТО СЪМ
От тази схема става ясно, че колкото по-голямо е разстоянието между мястото, където се намирам (или мисля, че се намирам), и онова, на което трябва да бъда (или мисля, че трябва да бъда), толкова по-силно е убеждението ми, че разликата е в моя вреда. Това води до по-висока самовзискателност, самоупрекване, повече усилия за промяна и по-силно чувство на провал - с други думи, оказвам се в задънената улица на неврозата.
- Няма ли изход?
- Спокойно. Когато онези многознайковци, учените, не знаят какво да правят, винаги се появява някой поет или шут, който да им покаже пътя. Има един аржентински хуморист, когото смятам за истински поет и който подписва своите афоризми и карикатури с псевдонима Ландру. Преди много години издаваше в Буенос Айрес известното списание „Тия Висента", което бе забранено по време на военната диктатура. Спомням си, че на корицата винаги имаше по някой блестящ каламбур. Един от тях, който никога няма да забравя, е отговор на твоя въпрос:
Когато се озовеш в задънена улица, не бъди идиот, а излез, откъдето си влязъл.
- Много ми харесва...
- Виждам, че те накара да се засмееш... И така, ако това е задънена улица, въпросът ми е: Откъде влязох?
- Първото, което записа, бе „идеалният Аз".
- Именно - идеалният Аз. Какво е идеалният Аз?
- Представата ми за това какъв трябва да бъда, резултат от възпитанието ми или от онова, което обществото очаква от мен... Много неща казахме.
- И всичките са верни. Ето защо, ако искам да се измъкна от задънената улица - колкото по-ясно осъзнавам, че съм в капан, толкова повече ще бързам да се измъкна от него, - трябва да започна да се отърсвам от представата за идеалния Аз. Погледни отново графиката, която начертахме, и виж какво става, ако заличим този идеален Аз.
- Ако се откажа от идеята, че трябва да бъда този несъществуващ образ, остава единствено истинският, действителният Аз.
- Точно така. Ако няма с кого да се сравнявам, няма да съществува убеждението, че сравнението с идеалния Аз е в моя вреда, няма да има нужда от самовзискателност, нито причини да се упреквам. Няма да полагам усилия да бъда някой, който не съм, нито ще смятам, че съм се провалил, когато не го постигна. Когато се освободя от механизмите за самомъчение, самоуважението ми ще разцъфти. Вместо да се упреквам, ще бъда доволен, че съм такъв, какъвто съм, и ще изпитвам естественото желание да бъда все по-добър. Разбира се, всичко това подобрява представата ми за самия мен, в резултат на което се оказвам във възможно най-добрите условия, за да се прояви моят най-истински вътрешен Аз - най-съзнателният, работлив и упорит Хорхе, който ще върви до мен по пътя на личното ми израстване и ще остане до мен, за да мога във всеки момент да бъда възможно най-добрият Хорхе, макар той да не прилича на онзи, който другите искат да бъда.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите

Мнение от Kleo »

- А какво да правим с хората, които непрекъснато ни казват какви да бъдем?
- Проблемът не е какво да правим с такива хора, а какво да правим със себе си, за да отстояваме на претенциите им.
- Това е ясно, но искам също да знам какво да правя с тях...
- Защо въобще им обръщаш внимание? В края на краищата те също имат право да бъдат такива, каквито са: досадни, властни, перфекционисти и дори параноици. Ти, разбира се, имаш правото да ги слушаш, да ги изтърпяваш, да не им се подчиняваш, да не им обръщаш внимание, да ги изхвърлиш или да се отдалечиш от тях.
- Какво става, когато човек сложи тези граници, но другите не ги разбират?
- Предполагам, че тогава ги слагаш отново.
- А ако продължават да не ги разбират?
- Обясняваш ги по друг начин или се обръщаш за помощ към някого, който може да ги накара да разберат онова, което ти не успяваш да обясниш.
- Трябва обаче да признаеш, че другите понякога просто не приемат твоите граници.
- Ако го кажеш ясно, ако го обясниш, ако не си жалила време и усилия, ако си проявила необходимото търпение към времето на другия, а той продължава да нахлува в твоето пространство -ако всичко това не даде резултат, остава ти само да направиш един символичен подарък: бонбонки „тик-так". Така ще разбере.
- Какво ще разбере?
- Ще разбере какво ще стане, ако не внимава.
- Аз също не разбирам. Какво е предупреждението на бонбонките „тик-так"?
- Ще се опитам да те разсмея малко, че ми се струваш прекалено сериозна. Става дума за една шега, която открай време използвам, когато ми зададат този въпрос. След като поставя границите, настоявам, обяснявам по хиляда начина и моля някой да ми помогне да ти го кажа, а ако ти все още не разбираш, те предупреждавам с „тик-так": Времето ти изтече!
- Много забавно! Познавам разни хора, на които ми се иска да подаря такива бонбонки.
- Да се върнем на самоуважението. Казахме, че когато уважаваме нещо, ние го ценим, независимо от това, което човек трябва или не трябва да бъде. Важно е всеки от нас да осъзнава стойността си. Тя няма нищо общо с нещата, които тепърва трябва да научим, или с неуменията ни, няма нищо общо с онова, което половинките ни искат от нас, с нещата, които нашите приятели ни карат да правим или които обществото очаква от нас, нито пък има нещо общо с онова, което другите предпочитат да бъдем.
И така: да сме ценни, но за кого? Само за себе си? Като изключим себе си, каква стойност можем да имаме ние - посредствените обитатели на планетата, на която живеят още милиарди като нас?
Искам да напомня думи, изречени някога от Майка Тереза, които винаги са ми се стрували изключителни. Когато хората й казвали: „Нищетата по света е толкова голяма, Майко Тереза, че това, което правите тук, с всичките тези хора, търсещи помощта ви, не е разрешение за нищо, работата ви не е от значение", тя отговаряла: „Вярно е - всичко, което правя, е капка в морето. Но ако не правех всичко, което мога, капките в морето щяха да са с една по-малко".
Погледната от този ъгъл, стойността на всеки от нас във Вселената - всичко онова, което сме и което правим, представлява само капка в морето. За да бъде морето пълно обаче, е необходима и нашата капка. Рано или късно всеки ще трябва да осъзнае собствената си ЦЕННОСТ.
Ние сме ценни поради простия факт, че сме тези, които сме - ето това трябва да започнем да осъзнаваме. С други думи, всеки процес на превръщането ни в личности, които са наясно със собствената си стойност, започва от това да открием колко е важно да поемем риска да сме истински - да знаем, че всеки е ценен заради един конкретен факт: че е този, който е, а това се случва само ако вземем решението да бъдем истински винаги и във всичко.
Тази идея е тясно свързана с понятието за приемане. Както всички терапевти знаем, приемането на самия себе си е едно от предизвикателствата по пътя към здравето и при всеки опит за неговото възстановяване. Да се приемам - означава да прекратя конфликта със себе си, да не се укорявам, че не съм такъв, какъвто другите желаят да бъда, да не се наказвам, че в момента не съм онзи, който ми се иска. Най-хубавото, което може да ни се случи понякога, е да не сме такива, каквито другите очакват от нас.
Отново ти препоръчвам да не свързваш това с процеса на възпитанието. Когато възпитаваме друг човек, например детето си, ние наистина набелязваме пътя му в продължение на години - докато то стане възрастен. Показваме му как да постъпва и какво поведение да избягва. За добро или за лошо, обсипваме го със стотици напътствия. За да се оправдаем, си казваме, и то с право, че възпитанието без цели, без предизвикателства и без усилия е много трудно. Ако имаме достатъчно време, може дори да успеем. Макар да е вярно, че част от възпитателния процес се състои от решения, които човек взема заради други хора, той съдържа и решенията на възпитаващия да отстъпи властта и отговорността за бъдещите решения на възпитавания. Един от начините да го постигне е да го научи да отлага удоволствието за по-късно.
Няма нищо лошо да признаем, че възпитанието не е демократичен процес - така сме постъпвали с децата си и така са постъпвали родителите ни с нас. Опасността се крие другаде - в това, че по пътя на грижите и възпитанието някак придобиваме представата, че трябва да притежаваме определени качества, за да бъдем ценни. Точно това убеждение трябва да изкореним от съзнанието си. Не е необходимо да бъдем каквито и да било, за да бъдем ценни. За да сме наистина ценни, всеки от нас трябва да е на първо и единствено място такъв, какъвто е.
- Ценна е самата промяна или както ти го наричаш - развитието. Не се налага да подобряваме нищо. Както каза ти самият - трябва просто всеки от нас да бъде най-добрият си Аз.
- Ако ни очаква промяна, тя ще се случи по здравословен начин, но само ако изходната ни позиция е, че сме тези, които сме. Един от примерите, които често давам, е, че никога няма да престана да съм дебел, ако не приема собствената си дебелина и ако не прекратя конфликта с тялото си, защото, за да отслабна, е необходимо да се отнасям възможно най-грижливо към тялото си (което не означава, че е достатъчно просто да се приема такъв, какъвто съм). Както вече казах, ако ще се променяме, трябва да пристъпим към промяната, изхождайки от решението да сме подобри и никога от убеждението, че в момента нямаме никаква стойност и че след промяната ще бъдем ценни, или че е неприемливо да сме такива и сме длъжни да бъдем други.
- Да не би да казваш, че не трябва да полагаме усилия да сме по-добри?
-Да.
- Ти си луд...
- Така е. Но не знам дали точно в това се корени „лудостта" ми. Изреченията, започващи с „трябва да" (трябва да се квалифицирам, трябва да науча, трябва да посетя майка си, трябва да вечерям с еди-кой си...), винаги са ми се стрували абсурдни и безсмислени. В тези случаи винаги отговарям едно и също: „нищо не трябва". За да се изразя още по-ясно - ако става дума за собственото ми желание, удобство или прищявка, тогава ще го направя, защото решението си е мое. Ако наистина уважавам себе си, то тогава всичко, което правя, неминуемо ще доведе до израстването ми като личност и желанието да надскоча себе си, но не защото съм се чувствал непотребен, а като резултат от това, че се харесвам такъв, какъвто съм (а да се чувствам добре не изключва идеята, че мога да бъда по-добре). Да надскоча себе си означава, че днес съм добре, а утре със сигурност ще съм по-добре; в никакъв случай не означава, че днес съм зле, а утре ще съм добре. Най-добрият подход, насочен към личното усъвършенстване, никога не се основава на пренебрежението или неодобрението към самия теб в този конкретен момент. Какво се променя?, ще попиташ ти. Променя се това, че само когато изхождам от позицията на самоприемането, ще знам, че съм истински, ще съм в мир със себе си и ще вкуся свободата.
- Питам се дали такава абсолютна свобода може наистина да съществува...
- Радвам се, че си задаваш този въпрос, защото темата за свободата ни води до следващото важно понятие - автономия. Мога да обяснявам цял ден колко е важна свободата. В контекста на самоуважението свободата, за която говорим, е не толкова свързана със свободата на действие, а по-скоро с избора на нормите, определящи решенията ни. Ако се замислим за етимологията на думата, както сме правили и преди с други понятия, ще видим, че автономия съдържа представката авто (сам) и корена номо, от който произхожда понятието норма. Автономните личности са в състояние да определят собствените си норми, да решават сами кое е добро и кое - зло, кое е правилно и кое - не, но не чрез анархия, а като оценяват стореното или станалото през призмата на собствените си ценности.
- Като те слушам, си спомням за една моя приятелка - всеки път, когато се заговорим, ми разказва новите неща около себе си и накрая пита: „И после аз направих това. Добре ли постъпих?", или още по-зле: „Ето какво смятам да направя, ти какво мислиш?". Все едно участвам в телефонно проучване за миещи препарати. Опитвам се да не и отговоря, но след като се разделим, си я представям как обикаля из пазара, разказва на всички за брачните си проблеми и пита дали да се разведе или не...
- А аз си я представям как се прибира у дома и брои резултатите: „28 да и 12 не. Значи се развеждам". Това е абсурдно! Както виждаш, автономията е точно обратното. Автономни са хората, които са способни да вземат собствени решения съгласно своите норми, като формулират нормите си в съответствие със собствения си морал и принципи. Напомням ти, че говоря за зрели хора.
- А какво да правим след това?
- След това е необходимо да се замислим за границите. Като отправна точка отново ще използвам смисъла на това понятие, макар в този случай значенията му да са поне две. Първото е свързано с маркирането на територия или с идеята за преграда, която отделя личното пространство от другите. Второто значение има отношение към понятието за съседство, включено в синонима преграда. В известен смисъл установяването на граници е сбор от две понятия: от решението ни да си дадем определено място и въз основа на него да определим взаимоотношенията си с другите. Тази идея ни кара да си мислим, че границите вероятно са необходими, за да се чувстваме уважавани или ценни. Трябва да установя границите на пространството, което заемам. Трябва да защитя действителните пространства, които ми принадлежат (стаята ми, гардероба, чекмеджетата на бюрото ми, кореспонденцията и джобовете ми), и въображаемите пространства, които са само и единствено мои (моя живот, история, чувства, идеология, планове, вяра, взаимоотношенията със семейството ми). Това са мои пространства и мога да ги споделям, но единствено с когото и когато поискам. Трябва да приема, че другият може да реагира на решението ми по различен начин: може да изкаже мнение, да го критикува, да го оспорва и дори да постъпва напук на него. Моя отговорност обаче е да му покажа, че може да навлиза в тези пространства само когато аз му позволя, докъдето го допусна и по начин, който аз искам, защото ненапразно наричам тези пространства свои.
- Мисля, че това се отнася за по-неангажиращите ни взаимоотношения, но не и за хората, които обичаме.
- Разбирам защо го казваш, но съм сигурен, че не е така. Умението да поставям граници е важно именно спрямо хората, които най-много обичам, и особено онези, с които живея. От една страна, това е така, защото на хората, с които не поддържам особено близки взаимоотношения, дори не им хрумва да нахлуят в пространствата ми; правят го онези, които са най-близо до мен, които ме обичат, които могат да се изкушат да се натрапят - понякога несъзнателно, а друг път съвсем умишлено, с убеждението, че го правят „за мое добро". Както написах преди години в „Писма до Клаудия"*, границите разделят, но същевременно поддържат близостта между нас.
- Не разбирам. Значи казваш, че ако любимият ми човек, който иска от сърце да ми помогне, ми даде съвет, без да съм го поискала или без да чака да го поискам, би трябвало в отговор да му изкрещя: „Виж какво, занимавай се със себе си, никой не ти е искал мнението!".
- Това, което казваш, отразява широк спектър от предразсъдъци. От една страна, няма нужда да сме агресивни, за да установим границите. Не е необходимо да крещим или да изпадаме в лошо настроение. Може да сме мили, дори учтиви, и примерно да отговорим: „Благодаря за добрите ти намерения, но точно в момента не искам да говоря за това".
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите

Мнение от Kleo »

От друга страна, според собствените ти думи, човекът до теб „иска от сърце да ти помогне", сякаш намекваш, че ако са водени от добри намерения, близките ти хора могат да се разпореждат с живота ти, както намерят за добре. Не мисля, че е така. Във всеки случай, мнение по твой проблем, което ти се предлага ненатрапчиво, с уважение към твоята позиция, не изглежда кой знае какво вмешателство. Хората, които поставят граници по толкова груб начин, постъпват така, защото не умеят да поставят граници с любов. Търпят, търпят, търпят... и един ден, когато вече не издържат, избухват и решават да сложат край на всичко. С подобно поведение те не поставят граници, а показват, че не умеят да го направят, но и че същевременно не са готови да се откажат от тях.

Хората, които поставят граници с крясъци, всъщност не вярват, че имат право да го правят. И понеже не вярват, че имат това право, го упражняват на висок глас, току-виж успели да убедят другите в нещо, в което самите те не вярват.
Както виждаш, всичко това е свързано първо със самоуважението и едва след това - със способността да наложим уважение във взаимоотношенията си с хората, особено с онези, които най-много ни обичат. Няма нищо по-близко до любовта от взаимното уважение към личното пространство.
- Разбрах. Какво става след това?
- След това се намесва едно понятие, което често е причина за конфликти, защото неправилното тълкувание може да му придаде отрицателен смисъл. Ако обаче бъде правилно разбрано, то може да бъде много силно. Говоря за гордостта. Мисля, че за да съхраним самоуважението си, е необходимо да се гордеем с това, което сме, да се чувстваме истински щастливи и в хармония със себе си... Защото истинското самоуважение означава не само да съм способен да приема това, което съм, с всичките си добродетели и недостатъци, но и да мога да се чувствам горд от тази неповторима комбинация между тях.
Повтарям, че не е достатъчно да съзнаваме някои от по-неприятните си страни. Говоря за това да се чувстваме горди от всичко, което представляваме, без изключение и със съзнанието, че сме едно цяло, което е сбор от способности и неспособности. Този сбор от неща съставлява човека, който съм, поради което, ако съм доволен от това, че съществувам, и съм щастлив със себе си, в един момент ще се почувствам щастлив, че съм този, който съм, макар да не спирам да работя върху себе си.
- Там ли свършва всичко?
- Не. За да бъде пълен цикълът, трябва да се научим да получаваме. Неделима част от самоуважението е съзнанието, че сме толкова достойни да получаваме, колкото и да си позволяваме да приемаме от живота всичко, с което той ни помага да израстваме. Самоуважението означава също така да приемем, че напълно заслужаваме всичко хубаво, което ни се случва, да приемаме с охота подаръците, похвалите, ласките, присъствието и най-вече - признанието на хората, които ни заобикалят.
В „Приказки за размисъл"* написах една фраза, една от трите истини, както обичам да ги наричам, която се основава на следната история.

Живял някога един крал, който искал да остане в историята с това, че е помогнал на всички хора да се докоснат до просветлението. Ето защо решил да покани в двореца най-прочутите мъдреци, учени и философи от цял свят. Когато всички пристигнали, ги помолил да обединят усилията си, за да съберат в книга всичко, което знаят за света и смятат, че трябва да бъде предадено на следващите поколения. Изрично ги помолил да не се занимават с тривиални истини и да се съсредоточат само върху най-важното.
Учените работили без почивка в продължение на месеци. Почти година след първата среща с краля те се явили отново пред него, за да му представят плодовете на труда си. Били съставили 140 тома от по 500 страници, в които според тях се съдържало цялото знание в света, което имало някакво значение.
- Не, не - казал кралят. - Написаното от вас има голяма стойност, но е твърде обширно и никой няма да прочете всички тези книги. Необходимо е нещо по-кратко, така че продължавайте да работите. Премахнете по-маловажните съвети и оставете само същественото. Учените прекарали още една година в усилна работа, за да обобщят и съкратят писанията си. Когато се явили пред краля, носели една-единствена книга от 2000 страници, написана на неразбираем език.
- И така не става - казал отново кралят. - Мъдростта трябва да бъде достъпна за всеки, не само за просветените. Моля ви да продължите работата си, да отстраните повърхностното, да обобщите написаното, да опростите и систематизирате идеите.
Изминали още две години, преди учените да представят на краля резултата от усилията си. Когато най-накрая се срещнали с него, върху лицата на всички се четяло задоволство.
- Готово - казал най-възрастният. - Това е обобщението на цялото знание, което човек трябва да притежава. - След което подал на краля лист хартия. На него се четяло едно-единствено изречение:
Няма безплатен обяд.

Това, което имам предвид, е, че нищо хубаво и полезно не идва даром. Нещо повече - плащането почти винаги става предварително. Ако наистина уважаваш себе си, значи, че умееш да приемаш като хубаво и полезно всичко онова, което получаваш отвън, и знаеш, че то ти принадлежи, защото, макар и да не знаеш как, вече си го спечелила.
Казано накратко, истинското самоуважение означава да съм наистина този, който съм, да съм независим, да мога да поставям граници, да съм горд, че съм такъв, какъвто съм, и че съм напълно отворен да получавам от света онова, което съм спечелил.


[img]http://www.hera.bg/im/2833.m300.jpg[/img]
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите

Мнение от Kleo »

Усещам, че имаш още въпроси, така ли е?
- Да. Мисля, че самоуважението и самочувствието се изграждат от детска възраст, и както самият ти си казвал, когато сме малки, зависим от други хора, от които получаваме различни послания - както положителни, така и други...
- Значи не е въпрос, а забележка. При това напълно уместна, защото е точно както казваш. Напълно съм съгласен, че самоуважението и самочувствието се изграждат въз основа на взаимоотношенията с околните, като се започне от връзката с родителите. Ето защо най-добрият начин да се постигне здравословно самочувствие е да сме случили на родители, които са ни показали как да го постигнем. В този случай, за съжаление, най-важният фактор е случайността. Макар че има хора, които вярват, че от някакъв предишен свят бъдещото дете избира родителите си, според мен не е така. Родителите, които ни се падат - по-осъзнати, по-малко осъзнати, по-лоши, по-добри, по-глупави, по-малко глупави, - са плод на произволно разпределение и трябва да се научим да живеем с тази мисъл. Всеки от нас може да научи много от родителя, който му се е паднал, дори това да е само какво не бива да се прави. Често казвам на сина си: „Имаш да учиш много неща и част от тях можеш да научиш от мен. Ако например не ти харесва какъв съм аз, можеш да използваш тази възможност, за да се научиш как да не ставаш като мен. Това също е част от процеса на израстването".
Както казахме, ако съм получил необходимото признание отвън и от самото начало, ако родителите ми са ме смятали за важен, приемали са ме такъв, какъвто съм, давали са ми известна независимост, уважавали са личното ми пространство, ако са се гордели с мен и са ми помагали да чувствам, че заслужавам цялата обич, която са ми давали, без да ми вменяват чувство на вина или задължение за това, което правят за мен, тогава ще ми е много лесно да осъзная, че съм ценен. Първата стъпка, която ще ни помогне да се научим да уважаваме себе си, е усещането, че сме ценни, приемани, независими, уважавани и горди в собствения си дом, но това не означава, че той е единственото място, където да се научим на самоуважение. Във всеки случай ти носиш отговорността да намериш мястото, където можеш да се чувстваш ценна.
- Идва обаче една възраст, когато вече не можем да се променяме...
- Има някои неща, които на една определена възраст вече не могат да се променят. Според мен, след като човек напусне юношеството и достигне зряла възраст, структурата на личността му вече никога не се променя. Но това твърдение също не е безспорно. Половината терапевти в света казват, че може и трябва да се променяме. Като се замисля, ако имаш нужда да вярваш в това, може би не съм аз терапевтът, който ти трябва...
- Не, не става дума за това, а че понякога си мисля, че щастието ми зависи от способността да се променям...
- Тази тема е много важна. Както ти казах, вярвам, че от определен момент нататък структурата на личността вече е оформена...
- Кога приблизително се случва това?
- Средната възраст за западната култура е между 24 и 26 години. Какво обаче означава това? Че ако съм мързелив, ще остана такъв цял живот? Не, защото да си мързелив, е част от определена структура, това е само един от многото начини да изразяваме същността си, а тези начини - всички те - могат да се променят безкрайно. Те не са нищо друго, освен навици, а навиците се придобиват и могат да се заменят с други, по-здравословни, по-устойчиви или по-подходящи за начина ни на живот. За да ти демонстрирам колко трудно или лесно става тази промяна, ти предлагам следното просто упражнение, което ще отнеме само трийсет секунди.
- Добре... Какво трябва да направя?
- Събери дланите си и преплети пръсти, така че всеки пръст на едната ръка да е между два от пръстите на другата - така се нареждат един пръст на едната ръка, след това един на другата и така нататък. Виж как единият ти палец се оказва върху другия. Когато правят това упражнение, някои хора забелязват, че отгоре остава десният палец, а при други - левият. Виж, при теб е левият, а при мен е десният. Виждаш ли?
-Да.
- Чудесно. Сега разплети пръсти и свали ръцете. Ще преброя до три и искам отново да кръстосаш пръсти много бързо, само че обратно - пак пръстите да се редуват, но внимавай другият палец да остане отгоре. Едно, две, три!
Съзнаваш ли какво става? Почти невъзможно е да кръстосаш пръстите по различен начин. Трудно е, нали? А защо? Просто защото начинът, по който всеки човек кръстосва пръстите, е въпрос на навик. Няма обяснение защо някои хора кръстосват пръстите си по един начин, а други -по друг. Причината не е нито анатомична, нито симптоматична, чисто и просто е навик. И въпреки това е много трудно той да бъде променен.
Предлагам ти още едно упражнение. Сега кръстосай целите си ръце пред гърдите. Едната остава върху другата - при някои хора е дясната, при други е лявата. Хайде сега направи същото, само че в обратна посока, така че отгоре да остане другата ръка. Виждам, че се смееш. Какво има?
- Знам, че е глупаво, но е почти невъзможно да го направя. Получава се само като се съсредоточа и го направя много бавно.
- На всичкото отгоре, когато най-накрая ги кръстосаш по обратния начин, си мислиш: „Колко неудобно!".
- Наистина е много неудобно.
- Ако някой до теб го прави по обратния начин, ще се запиташ как е възможно да се чувства удобно, след като кръстосва ръцете си по този начин. Отговорът е: навик, нищо друго освен навик. А след като е трудно да променим толкова елементарен навик като начина, по който кръстосваме ръце, представи си колко ще е трудно да променим привички като часа, в който вземаме душ, любимите си храни, стила на обличане, говора, походката, какво и как казваме, начина, по който се гневим и обичаме...
- Толкова е трудно да променим някой навик...
- Добрата новина е, че трудно не означава невъзможно. За радост тези навици, които са видове поведение спрямо случващото ни се в живота, могат да се променят винаги, или поне до последната минута от живота ни. Както казахме и преди, това не означава, че може да се промени самата структура на личността. Това обаче няма значение, защото структурата на личността е просто диагноза, сложен термин, написан на парче хартия.
Важното за нас не е да знаем дали например ще престанем да бъдем меланхолици с истерични защитни реакции, а дали ще можем да променим отношението си към другите или начина, по който приемаме ставащото около нас. А всичко това, разбира се, зависи от желанието ни да го направим. Единствената важна промяна е тази, защото при срещата между двама души взаимодействието се поражда от тяхното поведение, а не от структурата им.
- Струва ми се, че това е някаква игра на думи.
- Струва ти се, че е игра на думи... Да, и аз понякога си го мисля. И все пак предпочитам тази игра на думи пред другата, в която всичко е объркано и която ме кара да си мисля, че съм продукт на нещо, случило се в детството ми, което не мога да променя. Искам да го потвърдя най-категорично: предпочитам своята игра „на думи" пред играта, в която вярвам, че съм подвластен на неосъзнатата структура, контролираща всички мои действия, без аз да имам думата, и която ме поставя в ръцете на онези, които казват, че знаят за мен повече, отколкото знам аз. Предпочитам играта пред това да позволя на някого да си мисли, че всеки може да престане да е този, който е, стига да положи съответните усилия. Недей да се изненадваш, и двете неща се случват често.
Ето защо с тези игри трябва да се внимава. Хората често ги използват като оправдания, когато не искат да променят нещата, които могат да променят, и когато упорито отказват да приемат онова, което не могат да променят. Говоря за хората, които казват: „Аз съм се родил такъв...", или за тези, които се оправдават с нерадостното си детство и деспотични родители, както и за хората, които използват това объркване като аргумент, с който да оправдаят пораженческия си подход към външния свят.
- Ще се върна на въпроса си, който ме вълнува поради ред причини: Ако не сме получили такова признание от родителите си, за нас няма надежда, така ли?
- Тези, които вярват, че самоуважението зависи от грижите и признанието на родителите, биха стигнали до заключението, че ако родителите са пренебрегнали този аспект, за нас наистина няма надежда. Но всъщност не е така. Повечето от хората в този донякъде безнадежден свят не са получавали от родителите си достатъчно признание, приемане, независимост, уважение или гордост. Налага се да отбележим обаче, че в повечето случаи това се дължи на обстоятелството, че родителите са заети с неща, които смятат за по-важни. Никаква ирония не влагам в това. Заети са например да осигуряват пари, за да ни нахранят, за да платят образованието ни или да погасят заема за жилището. Поради тези причини пропускат да ни засвидетелстват признанието или уважението, за които вече стана дума; това е разбираемо, макар че често пъти не е лесно да ги разберем. Но... Сега внимавай, защото следва нещо много важно: ако човек не е получил всичко това от родителите си, той може да се научи да го получава от други хора и в друг момент от живота си.
С други думи, онова, което не е научено в детството, може и трябва да се научи на по-късен етап. Нещо повече - в това няма нищо нередно (с изключение на изгубеното време, разбира се). Трябва обаче да имаме предвид, че тъй като вече не сме деца, ще се наложи сами да търсим местата, където се чувстваме ценени, приемани, независими, уважавани, горди и признати. Ще трябва сами да намираме мястото и взаимоотношенията, които да ни помагат да осъзнаем собствената си ценност.
- Знаеш ли какво си мисля?... Много е трудно да живееш в семейство, в което не получаваш никое от тези неща, и след това да продължаваш да живееш в подобна среда.
- Разбира се, че е трудно. Би било чудесно да даваме на хората все повече пространства, в които да намират компенсация за нещата, които не присъстват в обичайната им среда. Много полезни в това отношение са групите за самопомощ, тъй като те помагат за подхранването на тези чувства - и човек получава от групата онова, което не намира другаде или което не му е дало семейството.
Група за размисъл, група за самопомощ, читателски кръг, отбор по алпинизъм, кръжок по орнитология... Всяка група, в която можем да се включим, предоставя съществена подкрепа и може да осигури одобрение, приемане, независимост и граници, които ни свързват с останалите хора и същевременно ни отличават от тях. Когато групата функционира правилно, у нас се появява чувство на споделена гордост, уважение и взаимно признание. Ето защо семейството има толкова голямо значение - защото то функционира като група, към която принадлежим.
- След казаното дотук няма как да не се разтревожа. Когато се замисля за децата си, за работата и за грижите, се питам дали ние, сегашните родители, не носим вина за бъдещето на следващите поколения. По всичко личи, че семейството като група постепенно отмира.
- Много от нас принадлежат към поколение, което смяташе, че е напълно в реда на нещата и дори е препоръчително родителите да казват на децата си: „Млъквай, малкият!". Разбира се, това вече не е така. Сигурен съм, че ако кажа нещо такова на сина си, той ще ми отвърне с въпроса: „А защо?". Ако продължа да настоявам, напълно възможно е да ми каже: „Ти млъкни!". За добро или зло, хората, принадлежащи на поколенията, които днес са на трийсет и пет и на шейсет години, функционирахме като своеобразно свързващо звено в това отношение. Научихме децата си на нещо, на което нашите родители не са ни учили: непокорство. Научихме ги ние. Така и не успявам да разбера защо продължаваме да се изненадваме, че „не ни признават за нищо". Та нали ние ги научихме, че непокорството е нещо хубаво? Разбира се, направихме го несъзнателно, защото така и не ни хрумна, че ще се обърнат и срещу нас. Но тази безпрецедентна ситуация е най-хубавото, което можеше да им се случи. Именно това ще ги спаси от нашите грешки и от този изпълнен с трудности свят, който им завещаваме. В крайна сметка, ще ги спаси дори от самите нас. Всичко онова, което наследихме от родителите си - защото ни беше по-трудно да проявяваме непокорство, - няма да застигне децата ни. Грешките ни няма да бъдат прехвърлени върху тях със силата, с която са засягали поколенията преди нас. Баща ми е страдал неизмеримо много заради нещата, които е правел дядо ми, но не е имал никаква възможност да му се опълчи. Той повдигна завесата и ми показа, че тази възможност съществува. В момента аз уча на това децата си. Ето така се предава това знание и точно то ще спаси децата ми от самия мен.
- Достатъчно ли е да ги учим на непокорство, за да развием самоуважението им?
- Разбира се, че не. Семейството има функцията на своеобразен трамплин - отглеждаме детето с идеята, че когато стане възрастен, ще бъде подготвено да пристъпи по него, да скочи и да се гмурне красиво, смело, успешно и безопасно в басейна на живота. Това е семейството. Ако подпорите на трамплина са слаби, скокът ще е гибелен. А ако трамплинът се счупи или е повреден, може детето да си разбие главата. Една от опорите на трамплина е нивото на самоуважение, което присъства в семейството. Очевидно е, че когато човек произхожда от семейство, което не му дава достатъчно признание, всичко ще му бъде много по-трудно.
- Това, което казваш, ме кара да гледам на родителските си задължения още по-отговорно. Как обаче да научим децата си на самоуважение? Как се строи тази опора на трамплина?
- Има два начина, по които можем да научим децата си на самоуважение. Първият от тях, класическият, е онзи, който познаваме от родителите си - той включва внимание, грижи и признание, за които вече стана дума. Другият начин е по-сложен, но е също толкова определящ като първия и зависи от самоуважението, което показват родителите. Можем да го наречем самоуважение чрез пример - то се научава само когато детето усети, че родителите ценят както себе си, така и семейството, което са създали.
Ако родителите ми не се чувстват ценни, ако не се приемат истински, ако не се чувстват свободни, ако не са способни да ни наложат граници, ако не се гордеят, че са такива, каквито са, нито умеят да приемат хубавото от живота - накратко, ако самите те имат проблем със самоуважението, тогава няма да науча нищо.
Уча се на самоуважение не само когато самият аз съм уважаван, а и когато онзи, който ме уважава, цени себе си. Най-доброто, което мога да направя, за да науча детето си на самоуважение, е да затвърдя своето собствено. Но трябва да се внимава, защото децата не могат да бъдат измамени лесно. Отдавна е доказано, че 75% от общуването е невербално, поради което децата ни учат повече от онова, което виждат, че правим, отколкото от думите, които казваме.
- Предполагам, че този принцип важи и когато търся източниците на самоуважение другаде.
- Със сигурност. За да се научим да ценим себе си, е необходимо не само да чувстваме, че някой друг ни цени, но и този друг човек също да се чувства ценен и ние да го смятаме за такъв. За какво ни е да се чувстваме признати от някого, който не се уважава, или от такъв, който не се чувства ценен?
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите

Мнение от Kleo »

Когато обсъждам този въпрос, винаги си припомням следната история. Разказвам я в някои от книгите си, посветени на пътищата, които извървяваме, но почти никога не я повтарям пред публика, защото контекстът й е толкова мъчителен, че предпочитам да я пропусна. Днес, докато си говорим, отново се сещам за нея и решавам да я споделя с теб, защото е пример за нещата, които хората не могат да правят, освен ако искат да платят скъпо и прескъпо за последиците. Ще ти я разкажа и защото няма друга история, която да онагледява толкова ясно ролята на връзката с родителите в живота на всеки от нас.
Преди много години в едно малко селце някъде на Изток живеел човек, който имал четирима сина. Най-малкият бил трийсетгодишен, а братята му - съответно на трийсет и пет, трийсет и седем и четирийсет. Бащата бил надхвърлил шейсетте, но понеже по онова време хората живеели средно по около четирийсет години, той бил смятан за старец и следователно страдал от всички болежки на напредналата възраст. Нито главата, нито тялото му били наред, да не говорим за способността му да се грижи за себе си.
Един ден най-малкият син се оженил и напуснал бащиния дом, с което възникнал сериозен проблем: старецът оставал сам. Майката била починала при раждането на най-малкия син, а другите братя били вече задомени. По онова време нямало старчески домове, нито пък семейството имало възможност да плати на някого да се грижи за бащата, така че той щял да остане сам.
Синовете започнали да усещат, че колкото и да обичали баща си, той им бил в тежест. Било невъзможно някой от тях да го прибере в дома си, така че започнали да умуват как да постъпят.
Хрумнало им, че могат да се редуват в грижите за него. Скоро обаче станало ясно, че това щяло да бъде не само недостатъчно, но и много трудноизпълнимо. Тогава в съзнанието им неусетно започнала да се прокрадва мисълта, че щяло да е най-добре, ако баща им просто умре.
Въпреки болката, която изпитвали при това признание, скоро си казали, че няма как да чакат нещата да се случат от само себе си - та старецът можел да изкара още много години. Тогава, незнайно как, на един от тях му хрумнало, че било достатъчно просто да почакат до зимата - може би тя щяла да им донесе разрешение. Започнали да си представят как влизат навътре в гората с баща си, как той се загубва в снега, а студът и вълците се погрижват за останалото...
Заплакали братята при тази мисъл, но после си казали примирено, че трябва да се погрижат за собственото си бъдеще. Решили да наглеждат баща си на смени, но само докато настъпела зимата.
След като паднал първият обилен сняг, четиримата отново се събрали и казали на стареца:
- Хайде, татко, да те облечем, че ще излизаме.
- Ще излизаме? В този сняг? - Попитал бащата недоумяващо.
- Да, какво толкова? - Отговорили синовете. Бащата знаел, че напоследък не е съвсем наред с главата, така че решил да се подчини на синовете си, без да протестира.
Мъжете облекли стареца с най-топлите му дрехи (в което има известна ирония) и всички се запътили към гората. Когато стигнали до нея, започнали да търсят подходящо място, където да го оставят и бързо да си тръгнат. Навлизали все по-навътре сред дърветата, докато накрая намерили малка закътана поляна.
- Тук е - обадил се бащата неочаквано.
- Какво казваш? - Попитали синовете му, изненадани.
Нямало как старецът да е прозрял какво са намислили. А и те много внимавали да не се издадат. Какво искал да каже?
- Тук, тук, точно това е мястото - повтарял баща им. По челото му била избила пот, а погледът му се взирал трескаво наоколо.
- Какво място, татко? За какво говориш? - попитали синовете.
- Това е мястото, където преди двайсет и пет години изоставих баща си - отговорил старецът.
- Разплака ме... Разбирам защо избягваш да разказваш тази приказка.
- За добро или за зло, такава е обуславящата сила на възпитанието. Нашето отношение към родителите ни е повлияно от начина, по който сме ги видели да се отнасят със своите родители. По същия начин ще постъпят с нас децата ни, които ще последват нашия пример спрямо собствените ни родители.
Ако сме наследили способността да обичаме родителите си, да се грижим за тях и да ги подкрепяме, ще я предадем и на децата си. Но ако често казвам, че нямам търпение старият ми баща най-после да се спомине, един ден собственият ми син ще реши да ме изостави в гората. Този принцип се предава във всяко нещо, на което учим децата си. Ако не спирам да говоря, че мразя работата си, че животът е несправедлив, че не ставам за нищо, че не се харесвам; ако не уважавам себе си, ако се срамувам от малкото, което съм постигнал, ако вярвам, че съм роб на живота, който водя, ако самочувствието ми е ниско, как ще направя така, че детето ми (детето на човек, който не струва) да се почувства ценно? Само онзи, който се чувства ценен, може ясно да покаже на децата си значението на това понятие.
Същото се случва, когато ми се наложи да търся източниците си на самоуважение навън, ако не съм имал щастието да се родя в семейство, където майка ми и баща ми са се чувствали ценни и са ценели и мен. Тогава се налага да търся хора и групи, които са в състояние да дават и да получават обич, които се гордеят, че са това, което са, и които не се страхуват да са главните герои в собствения си живот.
- Всичко, което ми обясни, ми се струва много важно и съм почти напълно съгласна с него. Но ми прави впечатление, че като че ли не спомена за това да обичаме себе си. Питам се защо.
- Така е. Ако се върнем към всичко казано дотук, ще видим, че не се споменава идеята да обичаме себе си. Според мен понятието самоуважение е силно, важно и неразривно свързано с идеята за психичното здраве. Всъщност то е един от стълбовете, на които се крепи това здраве. Обичта към самия себе си е друг такъв стълб - това са две сходни идеи, които обаче съществуват независимо една от друга.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите

Мнение от Kleo »

- Мисля си за това, което казахме по-рано, и си спомням, че използва думата „горд". Не мислиш ли, че гордостта е недостатък?
- Зависи от гледната точка. Затова казах, че е сложно понятие. Истината обаче е, че се чувствам доста горд, че съм такъв, какъвто съм.
- Това не е ли високомерие?
- Високомерие? Знаеш ли кое е високомерие? Високомерие е да мисля, че понеже съм такъв, съм нещо повече от теб и от всеки друг.
В Мексико ми разказаха следния виц, осмиващ поведението на някои аржентинци, които се подвизаваха по широкия свят по времето на „сладките пари"*.
*По време на диктатурата (между 1976 и 1983 г.) в Аржентина е въведен икономически план, основан на валутния либерализъм и свободния пазар. Този период е известен като „времето на сладките пари". - Б. пр.

По време на лекции в университета един професор по философия заявил:
- Високомерието - това е малкият аржентинец, когото всички носим в себе си...
На втория ред някакъв младеж се изправил и обидено казал:
- Аз съм аржентинец. Може ли да ви задам един въпрос?
Професорът кимнал утвърдително и студентът попитал:
- А защо пък малък?
- Именно. Това високомерие не е ли плод на прекомерно его? Гордостта не е ли обратното на смирението?
- Може би зависи от онова, което искаш да наречеш „гордост". Гордостта, за която говоря аз, не е да казвам на другия колко съм важен, а да го казвам на себе си, при това съвсем тихичко. Когато личната ценност на един зрял човек зависи единствено от ценността му за един конкретен човек, това няма как да е положително за психическото му здраве.
- Винаги съм мислела, че е по-добре да изпитваме смирение, отколкото гордост.
- Не се отказваш лесно... Смирението е обратното на онова, което преди малко определих като високомерие. Гордостта не означава непременно високомерие. Радостта, която изпитва родителят, когато детето му получи награда при дипломирането си, е искрена гордост. Ако мисли, че това е причина да се хвали пред приятелите си, тогава говорим за високомерие.
- Разбирам, не си мисли, че не разбирам, но тази дума ме притеснява.
- Тогава наречи чувството както намериш за добре. Извинявай за вулгарния пример, но за мен напикаването си е напикаване. Ако някой иска да го нарича „енуреза", защото му се струва по-изискано, негова си работа. Ако на теб ти пречи думата „гордост" и искаш да използваш друга - добре! Как би го нарекла, ако беше на мое място?
-Може би „удовлетворение" - удовлетворение, че си такъв, какъвто си. Защо не използваш тази дума?
- Без съмнение идеята за собствената стойност и гордостта са свързани с удовлетворението от това, че сме тези, които сме - с любовта към себе си, а не със самолюбието.
- Значи самоуважението се гради постепенно.
- И точно в този смисъл много голямо значение има гордостта, а не просто удовлетворението да сме част от това семейство. Тя помага на членовете му да не живеят с гняв към живота, който водят, или с човека до себе си, или да казват, че семейството ги потиска. Необходимо е човекът, който носи отговорността за групата, представляваща семейството - независимо дали става дума за бащата или майката, - да се чувства горд от групата, която е създал, да чувства, че семейството определя собствените си норми, че може да го чувства ценно. Често си спомням каква радост изпитвахме със съпругата ми, когато приятелчетата на децата ни идваха у дома, а след това Демиан или Клаудия ни предаваха думите им: „Колко хубава е къщата ви! Колко е красива майка ти! Колко вкусна е храната". Радвахме се, защото онова, което бяхме искали да създадем, по някакъв начин можеше да се види отвън.
- Това има много общо с личните постижения и гордостта.
- Да, донякъде. Но самоуважението не трябва да зависи само от личните постижения.
- Хммм, не знам...
- Това е моето мнение, ти може да не се съгласяваш. Ще се отдалеча малко от темата, защото е необходимо да направя едно уточнение. Ако възнамеряваме тези наши разговори да продължават, ще е добре да имаме предвид, че нещата, които казвам, винаги се основават на онова, което мисля. Вярно е, че се изразявам много убедително, дори настойчиво, все едно твърденията ми се основават на непоклатима истина и на нищо друго. Но не се подлъгвай - всичко това е просто средство, подход, дидактическо умение. Хората, които посвещават много от времето си на разговори с другите, се научават да говорят безкрайно убедително. Нещата обаче могат да бъдат различни, винаги може да има други варианти. Защото - обърни внимание - нещата, които казвам, са онези, които са ми полезни и които представляват основополагащи принципи само за мен. Ще ти разкажа една история, която чух от великия аржентински хуморист Луис Ландрисина и която онагледява много добре тази идея.
Един ден в аржентинската пампа някакъв гаучо седял край черния път пред скромната си колиба и пиел мате. Ненадейно до него спрял луксозен, голям и разбира се, много скъп автомобил. От него слязъл елегантен господин, който попитал:
- Добри човече, дали ще можеш да ме упътиш към имението „Ел Гальо"?
Нашият човек отпил спокойно от матето и отговорил:
- „Ел Гальо"? „Ел Гальо"... „Ел Гальо"... „Ел Гальо"... Какво да ви кажа, аз излизам толкова малко, че... Не съм чувал за „Ел Гальо" из нашия край... Не мога да ви упътя.
- Трябва да е някъде наоколо, защото ми казаха да завия по изхода от магистралата, който е на 215 километър, да се насоча надясно и след това да карам около двайсет минути по черния път - и ще го видя веднага. И понеже вече карам петнайсет минути, реших, че...
- „Ел Гальо"? Неее... Тук няма такова имение... Аз излизам толкова малко, че... Не мога да ви упътя...
- Не може да не го знаеш. Собственици са семейство Родригес Алсага, най-големият им син дори беше депутат...
- Родригес Алсага? „Ел Гальо"? Неее... не е тук. Депутат? Не, поне аз не съм чувал.
- А да ме насочиш към някой съсед, да питам него?
- Не, тук няма, мястото е доста изолирано... Съседи, тук? Аз поне никога не съм срещал. Излизам толкова малко, че да ви кажа, съседи така и не съм виждал. „Ел Гальо" ли казахте?
- Да, на Родригес Алсага, депутата.
- Не, тук няма... Не мога да ви кажа.
- Нищо, не се тревожи. А дали знаеш къде мога да намеря бензиностанция?
- Бензиностанция, казвате?... Там, дето слагат газьол на тракторите?
- Бензиностанция, да.
- Ами не знам. Бензиностанции по тези места... Аз понеже нямам трактор, нали разбирате... Тук бензиностанции май няма... Казахте, че търсите съсед? Не, няма съседи тук... Родригес Алсага? „Ел Гальо"? Не мога да ви кажа, защото аз все тук стоя, никъде не ходя.
- Добре, нищо. Само ми кажи как да стигна до селото, ще попитам там.
- До селото?
- До селото, да.
- Село, казвате... С къщи...
- Село!
- Ммм... не мога да ви упътя, разберете, защото аз излизам толкова рядко... Веднъж, когато бях много малък, баща ми ме заведе в някакво село, тогава да съм бил пет- или шестгодишен. Имаше къщи, площад и... Ама не мога да ви кажа къде се намира, защото аз почти не излизам, нали разбирате. Казахте „Ел Гальо"? Родригес Алсага? Бензиностанция? Съседи? Истината да ви кажа, тук няма...
- Добре, виждам, че не можеш да ми помогнеш. Кажи ми как да се върна на шосето и оттам все някак ще се оправя.
- На шосето?
- Но... старче! Не може да бъде! Казвам ти Родригес Алсага - не ги познаваш. „Ел Гальо" - не си го чувал. Не знаеш къде живеят съседите ти! Не знаеш къде има бензиностанция! Не знаеш как се стига до селото! Сега те питам за шосето и ми казваш, че пак не можеш да ми помогнеш! Ти си невежа, глупак, не знаеш нищо, ти си идиот!
- Вижте какво, аз може да съм всички тези неща, които казвате, но тук единственият, който се е загубил, сте вие - отговорил спокойно селянинът.
- Винаги е така. Ориентирите, които помагат на човек да знае къде се намира и да не се чувства изгубен. Те са полезни за самия него и не непременно за околните. Така че преди да отговоря напълно на въпроса ти, искам да ти обясня, че нещата, които смятам важни за себе си, не са непременно полезни и за теб.
Ако се поставя на мястото на селянина, седнал пред скромния си дом, виждам как хората, които са способни да изпитват гордост единствено от външните си постижения, остават насред пътя. Това тяхно схващане всъщност е доста разпространено - то се крепи върху елитарна представа за живота, водеща до убеждението, че самоуважение и високо самочувствие може да има само човек, който е спечелил милиони, бил е избран на престижен пост, радва се на почитта на известни хора или често присъства на важни събития. Не е така.
Не бива да забравяме, че на испански думата успех идва от латинската дума exitus, чието значение е „на изхода". Това означава, че успехът се оценява накрая, а не по време на прехода. При прехода всичко е потенциално. Успехът на някого, който все още е жив, не може да се оцени правилно - дори и да имаме предварителната представа за това какво означава той.
Преди време научих от един английски философ, че успехът означава да умрем там, където сме избрали, заобиколени от хората, които искаме да са с нас в този момент. Нищо повече.
Идеята, че за да се чувстваш ценен, е необходимо да си постигнал определени успехи, да си събрал определено количество пари, да си се оженил за правилния човек, да имаш съответния брой деца и да живееш еди-къде си, е напълно погрешна.
- При това доста опасна.
- Именно. Ако възможността да се чувстваме горди от себе си зависеше единствено от успеха, то тогава самоуважението би било измислица и нищо повече от суета. Истината е, че успехите служат само за задоволяване на суетата, поради което всичко, което можем да придобием и притежаваме, е суета. Това твърдение съдържа две схващания, които искам да обясня. Първото е формулирано от суфите и бих искал да го запиша, ако си съгласна:
Единственото, което наистина имаш, е онова, което не можеш да загубиш при корабокрушение.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите

Мнение от Kleo »

Второто схващане може да бъде онагледено с кратка история, позната от еврейската традиция, която също използва приказките като изразно средство - наричат се хасидски приказки и се предават от поколение на поколение.
Един човек пропътувал много километри до далечно село, за да се допита до прочут равин. Когато пристигнал у дома му, с почуда установил, че единствените мебели, които притежавал равинът, били дюшек, поставен направо на пода, две кресла, продънен стол и една свещ.
Човекът разказал за тревогите си, равинът му дал няколко мъдри съвета, но преди да си тръгне, гостът попитал:
- Може ли да ви задам още един въпрос?
- Разбира се - отговорил равинът.
- Къде са мебелите ви?
- А вашите къде са? - попитал равинът в отговор.
- Как така къде са моите? Аз просто минавам оттук - отвърнал човекът недоумяващо.
- Аз също - отговорил равинът.
Трябва да разберем, че просто минаваме оттук. Убеждението, че можем да оценим себе си единствено въз основа на постиженията си, е придобито по вторичен начин и е насърчавано от съвременната консуматорска култура. За съжаление, това убеждение води до утвърждаването на невярната идея, че можем да се чувстваме ценни само ако сме показали, че сме спазили някои социални критерии, които в по-голямата си част са свързани с материалните притежания. Това не е свобода, а точно обратното. Ето защо не е необходимо да сме такива или онакива, а още по-малко - да притежаваме онова, което външният свят определя като „жизненоважно". Необходимо е единствено да бъдем, а това е нещо съвсем различно.
- Да не забравяме за специалните моменти, които ни се случват всеки ден и които усещаме като малки постижения.
- Съгласен съм. Ще нарека това „ценността на малките неща около нас" - това е ценността на нещата, които човек преживява и на които се радва, докато са около него, макар и за кратко. Много е хубаво да можем да оценяваме онова, което имаме и правим, да оценяваме абсолютно всичко, което е около нас, но най-вече, повтарям, да оценяваме онова, което сме самите ние.
- Но с мярка, нали? Ако прекалим, може да се окажем в доста голяма опасност...
- Подозирам, че тази опасност е егоизмът. Така ли е?
-Да...
- Егоизмът може да ни накара да се замислим за много неща. Тъй като повдигаш въпроса, предполагам, че си размишлявала по него, затова нека те попитам: Когато човек казва на някого другиго, че е егоист, какво всъщност му казва?
- Че мисли само за себе си, че не обича никого.
- Какво друго?
- Че не споделя.
- Продължавай, моля те...
- Че е безразличен към останалите.
- Добре...
- Че всичко се върти около него или че не е способен да се постави на мястото на другия.
- Какво още?
- Че егоизмът му е точно обратното на ал-труизма.
- Друго?
- Че е безчувствен, че му липсва смирение.
- И последно?
- Че обича само себе си.
- Много добре. Нещата, които каза, са най-често срещаните асоциации с егоизма. Когато обаче търсим дефиниция за дадено понятие, първото, което трябва да направим, е да се опитаме да разгледаме всички негови елементи и да отстраним излишното. В противен случай няма как да стигнем до определението. Дефинирам идва от латинското definlre, което означава „слагам край" - с други думи, означава да знаем откъде и докъде се простира понятието и кои аспекти са му чужди.
Ако взема една сравнително ниска маса, която има облегалка, стига до хълбоците ми и е поставена до друга маса, мога да наричам този предмет „маса", но всъщност не е нищо друго, освен стол. Разбираш ли? Масата, която има формата на стол, е чисто и просто стол, а не маса. Можем да използваме различни думи, които по заобиколен начин казват онова, което искаме, но така не се приближаваме до същността на понятието. Ето защо предлагам да се опитаме да внесем известна яснота.
Важно е да кажем, че безчувственият човек не е непременно егоист, а просто безчувствен. Егоистите също могат да бъдат безчувствени, но това не е необходимо условие да бъдат егоисти. Защо да наричаме егоиста „безчувствен", след като съществува дума, с която можем да наричаме безчувствения човек, и тя е именно „безчувствен"?
- Да, но понякога егоистите също са безчувствени.
- Вярно е, както е вярно, че понякога са дюста-банлии. Мисълта ми е, че двете думи не са синоними - безчувствеността не е определение за егоизма.
- Какво представлява егоистът? Преди години някой ми каза, че егоист е онзи, който вярва, че всичко се върти около него.
- Това е егоцентрик. Дали егоистът е егоцен-трик, а егоцентрикът - егоист? Още не знам. По-нататък ще видим дали е така. Онзи, който възприема света единствено като функция на самия себе си (поне формално), не е егоист, а солипсист*. А онзи, който не иска да дели с другите, е скъперник. Не съм много сигурен, че всички тези хора са егоисти.
Дефинициите, които даде ти, се отнасят до скъперниците, алчните, безчувствените, антисоциалните, психопатите и вероятно, както ще стане ясно по-нататък, самовлюбените хора... Може би определението, с което съм най-склонен да се съглася, е, че егоизмът е „обратното на алтруиз-ма". Накрая ще видим какво означава това. Ще повторя, че когато говорим за понятието егоизъм, трябва да помислим за неговото значение - така, както направихме с думата самоуважение.
И така... „Егоизъм" идва от „его" и „изъм". Какво означава „его"?
-Аз.

*От солипсизъм - краен субективизъм, който признава за единствена реалност личния Аз на човека, а цялата действителност смята като продукт на личното възприятие. - Б. р.

- Точно така - „ето" означава „аз". А какво е „изъм"?
- Доктрина.
- Може да означава „доктрина", но има и друго значение. Какво ти идва наум?
- Форма за увеличаване.
- Увеличаване на какво?
- На стойността.
- Добре. Но не толкова за стойност, колкото за оценка... Ще добавя и че е мярка за това доколко ценим онова, което дефинираме. В действителност наставката ,,-изъм" означава „силна склонност или предпочитание".
- В отрицателен смисъл.
- Отрицателен? Хуманизмът нещо отрицателно ли е?
- Не знам.
- Кубизъм, патриотизъм, позитивизъм... Отрицателни ли са всички -изми?
- Сега бих казала, че не.
- Не всички са такива и не бива да обобщаваме. Защо? Защото отрицателният смисъл може да бъде в оценката, която човек дава на съответното понятие, но не и в самата дума. В такъв случай понятието не е непременно отрицателно и не означава непременно „доктрина" в тясното значение, но може да се използва в смисъл на „силна склонност и предпочитание". Хуманист е онзи, който има силна склонност и предпочитание към онова, което се свързва с човека, разума и правосъдието.
„Изъм" идва от идеята за предпочитанието, възникнало поради любовта към онова, което е обхванато от съответното понятие. Хуманизмът е предпочитание, но и любов към онова, което е свързано с мястото на човека в света; юдаизмът - с всичко онова, което е свързано с юдеиската религия; марксизмът - с влечението към анализа на реалността, който дава марксистката идеология; тероризмът е предпочитанието към терора като начин за структуриране на промените; паци-физмът - склонност към мира и т.н. Ще повторя: всеки -изъм означава склонност и предпочитание, обвити в топли чувства към съответната идея.
Следователно от етимологична гледна точка егоизмът е любов към Аза, вследствие на което даден човек предпочита себе си пред всички останали. За тази цел е необходимо този човек да обича - може би безмерно - самия себе си. Но защо това да е лошо? Защо да е лошо да се обичам толкова силно?
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Публикувай отговор