Момичетата на 40

Свобода на словото
Публикувай отговор
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

Разузнах от съпруга на свещеник, че 40-годишнината си се празнувала съвсем нормално и по обичайния начин според БПЦ. Всички приказки, че не трябвало да се празнува, били просто суеверия.

Честно, празнува ми се на 1 март. Навършвам 40. И пак честно казано - много ми се празнува. И Чери знае това - празнува ми се бе, хора! :plezya se

До момента имам предложения за подаръци за юбилея си, от страна на колежки и от една от клиентките ми в Центъра. Едното предложение звучи естествено - нов телефон от Хри - но другото е :1215 - нещо хипер нестандартно и неочаквано за мен - а и наистина никога не съм имала такова нещо досега, а именно ... вибратор :lol: :1062
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

ОКТОМВРИЙСКОТО УТРО НА ЕДНО 40-ГОДИШНО МОМИЧЕ оттук - източник - Солунска 16

Когато бях малка и татко казваше, че есента е любимият му сезон, се чудех как е възможно. Премълчавах недоумението си, за да не го обидя. Един вид „аз харесвам пролетта, защото съм млада, а ти харесваш есента, понеже не си вече млад“. Е, сега съм точно толкова „немлада“ колкото него тогава и познайте... обожавам есента. И колкото да не ми се иска да го призная, май има нещо общо с годините. Когато си млад, всичко е недвусмислено. Последните песъчинки се изсулват из пръстите на краката ни, които примирено влизат в сиви чорапи и тежки обувки и това е... раздяла. Листата падат, изнемощели и нерадостни, върху калния асфалт и това е... край. Вечерта ни затрупва още преди да успеем да излезем от задъханото ежедневие, улиците се препълват със сърдити хора, става все по-трудно да изпиташ ентусиазъм и това е... мъка. И това е есен. Но после порастваш и започваш да объркваш сезоните. Понякога есента идва най-неочаквано в средата на някоя година. И дори листата отвън да са млади и крехки, а пръстите на краката ти да шляпат в отворени сандали, есента покрива всички белези на другите сезони и довежда остри ветрове. Друг път, точно като сега, есента е само сезон, цифра в календара, и въпреки умиращите листа на мен ми се струва, че всичко цъфти в блажено спокойствие и щастлив подем.

Изображение

Изобщо с годините времето неусетно променя значението си. Не мога да определя дали го губи, или към очевидното му значение се прибавя ново. Когато бях толкова малка, че да не виждам радостите на есента, си мислех, че тея, 40-годишните, са изпята песен. Днес съм на 41 и всяка сутрин се събуждам с чувството, че тепърва ще пея. Сякаш досега всичко беше само подготовка. Плъзгане по нотния лист с очите на начинаещ. Генерална репетиция за истинското, осъзнато живеене. Живеене с новозараждащо се вълнение. Живеене с току-що пръкнал се смисъл. Живеене като това, заради което е бил създаден Животът. 40 отново е само цифра, годишнина на тялото. Духът ми е на друга възраст.

Ама някой казал, че след 40 е късно да имаш дете. Да се влюбиш като за първи път. Да започнеш отначало. Да се държиш като хлапак! Късно е само за онези, които спъват хоризонта си на възрастта, в която не разбирах родителите си. Късно е за скованите от страх и за колекционерите на оправдания. За всички останали времето може да е препятствие, но не и знак за задънена улица. И някой казал, че времето е пари. За някои хора то е пари. За мен е любов. Времето е всичко, от което се нуждая за любов. Да бъда със съществата, които наричам „мой живот“. Да бъда по пътищата, които ме изпълват с адреналин и със възторг. Да бъда по стъпките на всяко чудо, което ме разтуптява. Да бъда жива, будна, даваща, трансформираща се, цяла. Времето е любов, а годините са неговите стрелки. В 3 без 15 ще се науча да се гмуркам, за да покажа на детето си и на мен самата, че страховете са по-слаби от нас. В 7.25 ще издам книга, за да мога да я подаря на мама и татко. В 12 ще простя на любовта, за да имам чистото сърце да й повярвам отново. Стрелките обикалят в равномерен ритъм, а ние ту се издигаме с тях нагоре, ту се спускаме надолу. Да, понякога се уморяваме от катеренето, друг път ни боли от спускането, но докато часовникът работи, времето е наше и единствено ние решаваме като колко годишни да го живеем.

Наскоро една приятелка ми каза, че й е мъчно, че е срещнала мъжа си чак на 40, защото ще има по-малко време с него. Какво да кажат тези, които още не са срещнали мъжа си? А тези, които са го срещнали и са го загубили на 40? Никой от нас не знае с колко време разполага. Притежатели сме единствено на настоящия миг. И веднага го губим. Наивно е да се притесняваме за времето и още по-лошо – да разчитаме на него. Времето минава през нас неусетно – не докосва, не продумва, а променя всичко... Някои хора се срещат на 20 и на 40 с изненада откриват, че са изчерпали онова, което могат да си дадат. Разделят се и започват да отброяват времето от начало. Или пък живеят заедно до края като брат и сестра, като съквартиранти, а някои дори и като врагове. Заради децата, заради това какво ще кажат другите, заради общия кредит, навика, удобството, инертността, страха, предразсъдъците и най-често заради сгодните илюзии. Има и късметлии, които живеят заедно по половин век, изпълнени с любов и благодарност към всеки миг, в който човекът до тях вдишва. Такива, чието общуване е толкова наситено с хармония и съдържание, че не могат да пуснат ръцете си дори когато те вече треперят и са студени от времето, протекло във вените им. За съжаление тези двойки са по-рядко срещани от еднорози. Любовта е най-неустойчива на време. Повече от тялото, повече от омразата дори. Тъжно е, но има нещо по-тъжно от това – животът без любов, животът – компромис. Да, времето нанася щети. То убива хора и любови. Но това, че ще умрем, означава ли, че трябва да живеем уплашено и предпазливо? Това, че ще се разделим, означава ли, че трябва да обичаме стиснато и пресметливо?... Последния път, когато обичах, имах на разположение само четири години, но за тези четири години любовта ми изживя толкова екстаз и красота, колкото някои хора не натрупват за цял живот заедно. Пропътувахме километри и места, които някои двойки дори не могат да си представят. Правихме любов, за каквато един ден няма да повярвам на спомените си. Изживяхме колосално щастие, което трудно се побира само в една любов. Благодарна съм! Мога дори да кажа, че времето ни беше достатъчно. И отново четири е само цифра. Изживяното беше дълго като безкрай. Някои хора имат по 50 години заедно, други имаме безкрай.

Та така... С времето се оказа, че времето не е сезон, календар или мярка за продължителност. За някои то е чудовище, което краде от гладката структура на кожата им, за други времето е спътник, който носи техния безценен куфар със спомени. То е магистралата, по която стигаме до по-зрялото си и по-добро аз. То е книгата, в която пишем историите си и в която трупаме благодарност и благородство.

Времето ми е благородно и аз опитвам да съм благородна с него. Ставам и му благодаря, че е там... Напъхвам се във вълнен пуловер, пускам топлото и докато котката и кучето се боричкат кой да се свие, позамръзнал, в краката ми, слагам на лицето си бронзовия руж от лятото. Слагам и колието си с корабче... леко е хладно, но отново пуска морето в гърдите ми. А после тръгвам да диря следи от детството си из квартала. Минали са години, но октомврийското слънце огрява по същия начин старите сгради. По същия начин котките протягат лапи из сънените дворове. По същия начин аз шляпам с палто и със сандали, по детски развълнувана от настъпването на един съвсем нов ден.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

СОЛУНСКА 16

НЕ ЗНАЯ МНОГО ЗА ЛЮБОВТА

Поканиха ме да говоря за любов. Каква ирония! Какво знае за любовта една жена, която на 40 години е сама? Не че не съм обичала, но колкото повече обичах, толкова по-малко разбирах любовта. Последния път й дадох всичко, а тя едва не ме уби. Може би я разсмя моята увереност, че я познавам, и реши да ме приземи, като първо ме поразхвърли от едната крайност до другата. От великанското щастие до всемирната тъга. От скута на Бога до юмрука на Дявола. От Ние до Безтеб.

Ще отида и ще разкажа на тези хора защо не знам нищо за любовта.

Когато бях малко момиченце, изглеждаше ясно и просто. Мислех, че знам всичко. Виждах ясно любовта и беше съвършена. Срещам го, среща ме и вече не сме аз и той, а сме Ние. И повече не можем да съществуваме под друга форма освен като Ние. В добро и в лошо, преди и след като смъртта ни раздели. Вярвах във всички „Ние“ клишета. Вярвах безконтролно. Клишето „Ние завинаги“ беше двигател. Машина за най-красивите илюзии.

Срещнах момчета, които приличаха на част от моето „Ние завинаги“. Обичах красиво, получих и красиво обичане, както и камара спомени, за които понякога дори сама си завиждам. Вероятно можех да спра до някого от тях и да се потрудя да създам с него моето Ние. Можех, но не исках компромис, не исках Ние-менте. Знаех, че когато моето Ние се появи, няма да остави никакво съмнение, че е то. Ще бъде като изгряването на сочна, нова луна в замрялата утайка на нощта. Ще застане над всичко мрачно и непостоянно, ще освети пътя, ще застели с мъдро спокойствие.

Така и се случи... като изключим спокойствието. Беше по това време на годината. Появи се първо той, после и Ние. Беше по-ясно и мощно от всичко, което съм очаквала. Беше красиво отвъд познатото. Бях виждала този мъж един път и нямаше причина да го видя отново. В първия момент не разбрах, че е любов, но бях сигурна, че не искам да го губя. Изпитвах необяснимо желание един непознат да бъде щастлив, а аз да мога винаги да го виждам отнякъде. Може би е била любовта, но не я познах веднага, защото този човек беше невъзможен за моето Ние. Любовта ни беше забранена. Не съм истеричен моралист, но не намирам забранената любов за по-вълнуваща и по-романтична. Чувствах се недосегаема за забранената любов, която и преди ме беше пробвала. Ето че и тази увереност беше разбита, когато срещнах моето Ние.

Трябваше да бягам. Той трябваше да бяга също. И ние бягахме, но нашето Ние ни застигна. Връзката ни беше забранена, но нищо не можеше да забрани на Ние да се роди от нас. Дори ние двамата не успяхме. Вече нямаше аз и той, имаше единствено Ние. Въпреки забраната на обстоятелствата, въпреки морала, въпреки разума, въпреки всички приятели, които се опитаха да ни спрат, въпреки неприятелите, които опитаха същото. Въпреки опустошителната болка, която в началото само загатваше какво ни очаква. Роди се от нас, които цял живот сме били чужди на срама. Роди се! Край... Начало... И двете бяха верни. Роди се Ние, роди се ново Всичко. Светът се обърна с хастара навън и заплака със силата на всичките си бездънни морета. Изгубиха се сезоните, настъпи безвремие, окапаха звездите, на небето изгряха нови сълзи. Синьото стана зелено, самолетите – хора с криле. Настана хаос в целия всемирен ред и вече нищо не можеше да бъде същото.

В това време... сякаш най-после всичко си дойде на мястото. Аз - в ръцете му, той - в мислите ми, ние – толкова еднакви, в ангелски синхрон. Треперещи от влюбеност, объркани, но по-живи отвсякога. И вечността се сгуши в шепата ни, пълна с боровинкови сълзи.

Не зная много за любовта. Помня, че има странното свойство да придава и отнема смисъла. Може да го направи само с една дума, с един жест, с един знак в телефона. Любовта може всичко. Така си мислех. Но не стана така.

От самото начало знаех, че няма да е никак лесно, но не притежавах контрол над събитията. А и това, което се случваше, изглеждаше прекалено значимо, за да мисля през какво трябва да мина за него. Доверих се на любовта да ме прекара през тежкото и да осмисли раните. Доверих се на всички невидими сили, които сочеха, че ми е дадено нещо свръхзначимо и нямам право да бъда страхливка.

Дълго премълчавах болката, за да не изплаша с нея нашето Ние. Стисках сълзи зад клепачите и се преструвах на безгрижна. В действителност бях ужасена. Изживях любовта си някъде между Рая и Ада, между безумната надежда и банкрута на последните зрънца вяра. Дадох на тази любов смелостта си, търпението, което дори не притежавах, дадох й крилете си и цялата си нежност. Дадох й всички години на вярност към нея, единствената. Направих всичко, което тя поиска от мен и бях готова да стигна още по-далеч и да й се посветя до невъзможната крайност. Исках от нея само да изтрие срама и да ми позволи да принадлежа без забрана и без страх. Открито, не откраднато. С гордост, не със болка и със срам.

Тази любов ми даде много, само не и това. Тя ми показа какво е да си най-обичаната на света. Позволи ми да докосна и позная един необикновен мъж с мощни криле, добър човек със сърце колкото слънцето. Показа ми свят по-голям и по-красив от онзи, който обитавах без нея. Желание за живот, каквото притежават единствено лудите. Мисля дори, че ме научи на всичко, което днес мога и знам. Сякаш не съм съществувала преди нея. Или пък не е имало значение дали съществувам. Тя прекрои света, превърна го в смисъл, натъпка ме с надежди, издигна ме високо, високо над сивото, помогна ми да вярвам, че съм птица... след което повдигна гърдите ми, извади сърцето ми и го стъпка. Сякаш наказваше това сърце, че е цялото нейно. Тази любов ни предаде и двамата. Предаде цялата ми луда вяра в нея – вяра на дете в неговия Създател. Предаде наивността, с която се уповавах на силата й, и ме пусна на глупавите ми надежди да ме изядат.

Не зная много за любовта. Може би тя постъпи така с мен, за да ме научи на нещо, за да ме направи по-силна. За да ме накара да обикна първо себе си, а после нея. Не знам. Вече не говоря често с любовта.

След тази катастрофа се свих като наритано куче в тъмното. Поскимтях, поблизах рани. Полутах се между „да бъда или не“. Най-обичаната на света бързо се превърна в най-самотната. Повъргалях се в самосъжаление известно време, но разбрах, че това не е мойто и се изправих. Не зная много за любовта, но реших да й покажа, че колкото и да ме е стъпкала, не би могла да промени онази част от мен, която й е посветена. Бий ме, обичам те! Лъжи ме, аз пак ще ти вярвам! Открих гориво в мисълта, че мога да бъда по-добра от самата любов. По-вярна. По-смела. По-истинска. Естествено, че не мога, но се натъпках с мантрите, разкарах сълзите и вдигнах глава към необозримото утре. Беше неочаквано лесно да отскоча от дупката и да се озова отново на пътя. Дори бях решила, че раните са се затворили и съм готова да обичам отново. Но когато външните рани се успокоиха, там някъде - в тишината на първите мигове след оцеляването, се обадиха вътрешните. И стана ясно, че те ще болят доста по-дълго, а аз ще трябва първо да ги излекувам, пък после да търся себе си отново сред птиците.

Не зная много за любовта. Все по-често откривам подаръци в болката, която тя ми донесе. Когато ми е необичайно светло на душата, си позволявам дори да вярвам, че това са подаръци за по-лекото ми утре...

През изминалите месеци се виждах като войник, завърнал се от тежко сражение. Виждах оцелял, който е бил толкова близо до края, че не може да забрави вкуса му, нито да се спаси от усещането, че нищо всъщност няма смисъл. Ветеран от войната, който пие уиски от 7 сутринта, храни се с жлъч и цинизъм и не допуска никого до себе си. Никой не може да го утеши и погали. Той не вярва на никого и най-малко вярва на нежности. Защото утре тези нежности ще бъдат нови рани.

Не зная много за любовта, но зная за себе си. Тези дни усещам, че вече не мога да подпирам сърцето си в тази инвалидна количка. Не мога да превърна трайно цинизма в начин на мислене, да се пазя от хората, за бетонирам любовта си към любовта и да кастрирам всички красиви представи за бъдещето. Сърцето може да е посчупено, но днес е като малко дете, което дори нахокано и разплакано, оставено самó в тъмното, се ослушва да разбере какво интересно следва след лошото. Не мога повече да остана тук и да си задавам въпроси за загубената битка. Трябва да си простя, че я загубих и да продължа към следващата. Има още толкова живот за живеене и толкова любов за даване! Ще отида и ще кажа на онези хора, че може да съм на 40 и да съм сама, но знам едно за любовта. Тя е в мен и дори понякога да не я разбирам, няма кой да ми я вземе. Раните още са пресни, но утре ще са най-красивите ми брошки. А с помощта на времето ще си върна и наивността и отново ще скоча в някой от онези грамадни, въздушни балони с илюзии, които ще ме отведат високо, високо над сивото.

Не зная много за любовта. Уж пораснах, уж ме боля, а все още вярвам в „Ние завинаги“. То е толкова дълбоко в мен, че изобщо не е било засегнато от битките. Смешно е, но ветеранът от войната губи играта от онова малко момиченце, което знае, че ще дойдеш и ще останеш. Едва ли има съвършена любов, но има любов, която не се нуждае от битки, от болки, от срам. Ще бъде просто и вечно. Ще се будим един до друг, ще разгръщаме всяка страница заедно. Ще обиколим този и още няколко само наши светове. И ще ценим... защото който е губил, знае да цени.

Винаги ще помня с хубаво онази любов. Тя ме научи колко чуплива е вечността и колко мощен мигът. Може би тя ме хвърли в бой, за да ме научи как се пази любов. Може би онази любов не можа да остане, защото по пътя се задаваш ти.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

Току-що разбрах от мама, че и за този наш рожден ден е намислила да излезем извън София :1216 Този път ще отпразнуваме рождения си ден в Хисаря :1216 заедно с близките ни. Много се радвам, че ще сме на път и че ще сме отново на прекрасно място сред природа :1216 На 1 март тя навършва 61, а аз - 40 години. За поредна година празнуваме така.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

За 40-ия си рожден ден съм решила да се накъдря :1028 :1028 :1028
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

Kleo написа:За 40-ия си рожден ден съм решила да се накъдря :1028 :1028 :1028
И не успях :oops: :oops: :oops:
Утре е. :222
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

10 тегави истини за живота, които научаваш между 20 и 30

"Най-хубавите ти години", както ги нарича баба ти, всъщност са десетгодишна война, водена от теб срещу теб, по време на която от някакъв неориентиран тип с остатъчно акне трябва да се превърнеш в адекватен зрял човек.

Времето между 20 и 30 е период, в който всяка следваща година си някой друг, много често изобщо не знаеш какво се случва, но определено разбираш, че се случват разни неща непрекъснато. О, да. Щеш, не щеш.

Едно от тях е така нареченото "помъдряване", което всъщност представлява просто сбогуване с някои неработещи и често вредни представи, които си отглеждал в главата си като бледен юноша. Процесът е малко болезнен, но ще живееш. На тяхно място идват някои тегави, но полезни истини, които после ще ти бъдат от полза. Ето десет броя:

Нито си най-умният, нито си най-хубавият

Като цяло приятната идея, че светът се върти около теб, започва да губи от блясъка си, след като поредната "любов на живота ти" те зареже като куче. Такъв е изразът. Всъщност той/тя обича животните. Със сигурност повече, отколкото някога теб.

Изобщо внушената от безграничната родителска любов представа, че вечно някой с нещо ти е длъжен, се изпарява безследно в рамките на това особено катаклизмично десетилетие от живота ти и ако си късметлия едва ли някога ще се възвърне отново до последния ти ден.

Ако не вземеш мерки, ставаш дебел

Баничките, пиците, зрънчото и газираните напитки с дюнер в малките часове на нощта са приятно нещо. Когато си на 16. След 22-23 обаче нещо става с метаболизма ти и ненадейно нещата, с които си се тъпчел свински довчера, започват да ти личат свински днес.

Не, не ти е бразилско дупето. Т.нар. бразилско дупе се прави със спорт. Твоето си е просто голям гъз. Нека не се заблуждаваме. Слава Богу, с малко повече усилия, човек лесно може да се вкара отново във форма. Иначе казано, хубаво е, че имаш книжка от 18-годишен, но имаш крака от много преди това. Случайност? (Б.р.: Не мисля.)

Приятелите не са това, което бяха

Клетви във вечна дружба, рискови пътувания на стоп в чужди земи след употреба на странни субстанции. Сутрини на плажа, рождени дни в районното… Общите спомени и общата липса на такива… Заедно сте, каквото и да става. Дори да не се виждате, вие пак…. Всъщност, глупости на търкалета.

Истината е, че между 20 и 30 по-голямата част от приятелите ти изчезват, а тези, които остават, виждаш веднъж в месеца, защото работят, имат сериозни връзки, все повече от тях започват да раждат, а някои дори спират алкохола. Последното може да е наистина фатално не само за дружбата ви, но и за самия човек. Ако наистина някога сте го обичали, кажете му, че греши.

А също и махмурлукът

Мъглив и неясен е обикновено моментът, в който от човек, издържащ на тридневни партита в някакви запустели горски хижи без ток и вода, се превръщаш в човек, който минава за половин час и бърза да се прибира, защото трябва да става рано. Един ден просто разбираш, че чисто физически нещата не са същите. Навремето ти беше лошо по 2 часа сутрин и то умерено, а сега след напиване два дни не знаеш къде се намираш.

Хубавото е, че ако не си с диагноза "вечен пубертет" и се развиваш нормално, настъпва мигът, в който просто предпочиташ да се размажеш на дивана в хола с чаша вино пред това да се размажеш с тийнейджърите и обърканите си трийсетгодишни приятели, които просто отказват да приемат прекрасния иначе факт, че вече не са на 17.

Парното струва пари

Често докато си студент вашите ти плащат или ти помагат с някой-друг лев. Ако баща ти не притежава фабрики обаче, а повечето бащи не притежават такива, в един момент осъзнаваш истинската стойност на парите. Понеже ти се налага да работиш за тях. Да дадеш половината си заплата за сметки е само част от горчилката, с която животът те сблъсква в тези златни години.

Няколко години след като си навършил 20 осъзнаваш, че свободата не е да тичаш бос на самотен плаж, до който си стигнал на стоп и да гребеш русенско варено с пръсти от консерва, с цветя в косите и хипарски химни на уста. Свободата е бачкане. Бачкаш, изкарваш пари, самостоятелен си. Това е.

Родителите ти остаряват

Докато ти се бориш с бесовете на "най-хубавите си години", вашите също се променят. След като години наред се трудиш по посока на тоталната си еманципация от тях, майка ти вече не напира да ти звъни всеки ден, както преди, което силно те озадачава. Разтърсващ е моментът, в който, както си бил център на вселената за тези хора цял живот, изведнъж осъзнаваш, че на тях самите им е супер, когато не си наоколо за дълго.

Свикнали са си хората, к’во? Спокойно им е. Не искаше да те занимават? Ето – не те занимават. Хубаво е да намериш златната среда между "аз съм нехранимайко, ще горя в ада, защото не им обръщам внимание" и "вие сте виновни за всичко". След 20 натам само ти си си виновен. Никой друг.

Лошите ти черти се влошават

Изконна вселенска истина е, че колкото повече години трупаш, толкова по-неприятен човек ставаш. Просто всичките ти гадни навици и черти от характера рецидивират, освен ако не полагаш целенасочени активни действия в обратната посока.

Тези десет години са най-доброто време, в което сам да видиш отвратителните си недостатъци и да се опиташ да ги промениш. Не че животът няма да те постави в един тон кофти ситуации, в които да се оперираш от детинския си егоцентризъм. Ще. И още как…

Много често си напълно сам

Един от големите шитове и едновременно ползи на съзряването е самотата. И тук не става дума за физическа самота, липса на гадженце, малко приятели или някакво странно отшелничество, инициирано от теб самия. Не, не са изключени. Просто се оказва, че има страшно много решения, които никой не може да вземе вместо теб. Всъщност – повечето са такива.

Съществуват безброй много ситуации, в които никой не може да те разбере и никой не може да се постави на твое място. И това е нормално. Не че не им пука за теб, просто всеки си носи това, което си носи. И си го носи сам. Всъщност, няма драма. И това е най-хубавият извод, до който можеш да достигнеш преди да навършиш 30. Драмата е за тийнейджърите. Честно.

Човешките отношения не са просто нещо

"Никога повече няма да допусна някой да се държи с мен така", "Не дойде на рождения ми ден, край!", "Щом се обичаме, нищо не може да ни спре" и т.н. все повече губят смисъл и логика, като понатрупаш малко опит в общуването с хората.

Колкото повече време минава, толкова по-редовно всякакви принципи и измислени закони във връзките с останалите се сгромолясват. Сякаш го е казал Паулу Коелю, но, да – хората идват и си отиват. Повече си отиват. По-малко идват. Някои остават. Последните са важни.

Не може всичко

Има безброй народни сентенции със същото значение. Като "Не може и кино, и сладолед" и други, които са нецензурни, но се сещате. Ако на 20 изобщо не знаеш какво ще правиш с живота си, но не ти и пука особено, то на 27… пак не знаеш, но си доста наясно, че някои неща са с приоритет, други може да почакат. Трети си ги отписал напълно и по-добре.

Няма как да си парти енимъл в перфектна физическа форма с невероятна кариера, страхотна връзка и всички да са луди по теб. Така де, все нещо винаги някъде няма да е наред. Което е добрата новина. Иначе просто ще умреш от скука…

Автор: Антония Антонова за Binar.bg

Коментар към горната статия: Сбогуването с илюзиите е едно от най-хубавите неща, които ни се случват. Колкото по-рано, толкова по-добре за нас. Защото само когато гледаме истината в очите, можем да правим свободни избори за повече щастие и успехи.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

Моника Белучи: Жената на 20 години е парченце сладкиш, а след 40 - целият сладкиш!

[img]http://www.highviewart.com/uploads/cach ... 879674.jpg[/img]

Скъпоплатен модел, талантлива актриса, грижовна майка, неостаряващ секссимвол... Или просто Моника Белучи!

HighViewArt.com подбра 22 цитата от италианската дива, които доказват, че за да успее една жена е нужно много повече от лъскава опаковка.

За живота

1. "Животът ми откри други неща. Успях да се измъкна от черупката на красотата. Трябва да съм готова да приема, че тя отминава. Помага ми фактът, че имам деца. Искам да бъда жена, която се чувства добре в кожата си с напредването на възрастта."

2. "За нищо на света не бих искала отново да бъда на 20 години. Сега съм много по-щастлива оттогава, тъй като на млада възраст още опознаваме себе си, опитваме се да разберем кои искаме да бъдем, страдаме от неувереност в себе си. Сега знам точно какво искам и без какво мога да живея."

3. "Когато правим грешки или дори когато вършим неща, от които после се срамуваме, в крайна сметка се научаваме на съчувствие, на прошка – към себе си и към другите."

4. "Не притежаваме никого - нито съпрузите, нито децата си. Можем само да споделяме нещата с хората, които обичаме."

5. "Аз съм добра майка. Но това не значи, че съм добро момиче. Нужен ми е риск."

6. "Малко дете има хубава кукла. Детето обича куклата, но иска да я счупи, за да види какво има вътре. Ние сме същите."

7. "Около мен е пълно с жени... Прекалено много жени и много мъже. Обожавам жените. Умните жени са невероятни. Смятам, че са по-интересни от мъжете."

8. "Една жена е уникална, когато е себе си, когато се чувства добре в кожата си, но това отнема цял живот."

За любовта

9. "Всичко е въпрос на любов. Тя е това, което те прави щастлив с теб самия."

10. "Всяка жена обича да бъде любима."

11. "Човешкото познание значително нарасна в сферата на технологиите - но не и в сферата на чувствата."

12. "Можеш да изпиташ страст и към най-лошия мъж, който си срещала някога. Но това няма нищо общо с по-дълбоката връзка. В нея страстта остава, но по-важни са други неща."

13. "Любовта живее само тогава, когато има взаимно уважение и свобода. Желанието да притежаваш някого като вещ е абсурдно."

14. "Жената може да обича така, сякаш никога няма да си тръгне. Но един ден може да си тръгне така, сякаш никога не е обичала."

15. "Любовта не си отива, тя се променя."

За красотата

16. "Според мен е нелепо, след като си млада и красива, да ставаш държанка на някой тлъст чичко и единствено, което правиш, е да се вихриш по купоните. Красотата е необходимо да ни помага да постигнем хармония, любов и смисъл в този луд свят."

17. "Познавам много красиви хора, които живеят ужасно. Чувстват се толкова некомфортно в кожата си. Да си наясно със себе си не е свързано с това как изглеждаш, а как се чувстваш."

18. "Чувствам се приятно и наясно със себе си, но не защото съм красива."

19. "Всяка диета граничи с мазохизма!"

20. "Никога няма да бъда кльощава. По природа съм много мързелива. Обичам да си хапвам. Такава съм си - истинска. И нямам намерение да ставам неистинска."

21. "Красотата се превръща в проблем за жената само в два случая - след като я няма или когато освен нея няма нищо друго."

22. "Красотата наистина е сила, но само ако умееш да се възползваш правилно от нея. Все едно да имаш "Ферари" - ако не можеш да шофираш добре, все едно нямаш нищо."

Снимка: hdwallstock.net
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
cchery
Завършена форумна мечка
Мнения: 7926
Регистриран на: 19 Авг 2010, 11:12

Re: Момичетата на 40

Мнение от cchery »

Деси, имаш ли проблем с възрастта си? :-|
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."

Радостина А. Ангелова - поетеса
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Момичетата на 40

Мнение от Kleo »

cchery написа:Деси, имаш ли проблем с възрастта си? :-|
Не, защо? Просто си свиквам, чета и размишлявам за жените над 40 :222 :1216
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Публикувай отговор