Вяра Иванова
Прохладна лятна вечер, планина, нощно небе с ярки звезди и много тишина. Няма романтика, защото една жена седи сама под звездния небосклон и мисли за живота. До нея няма никой, тя има само себе си. Тъжно ли е това?
Ако я бяхте попитали преди време, най-вероятно щеше да ви каже, че това звучи адски тъжно, самотно и депресиращо, но сега тази жена ще отвърне, че това е всичко, от което има нужда - малко здравословна самота и лечебна тишина.
Искало ли ви се е от време на време хората да можеха да мълчат повече? Да можеха да мълчат и да успяваха да разбират правилно вашето собствено мълчание? На мен ми се е искало толкова много пъти, защото понякога изреченията са излишни, думите само натоварват и дори сричките и тихите звуци могат да докарат до лудост.
Всичко, от което се нуждаем, за да открием кои сме и какво точно искаме, е да останем за малко насаме. Насаме със себе си, насаме с природата, насаме с Вселената. Никога няма да намерим правилните отговори, ако не намерим първо себе си.
Никой няма да ни допълни и да ни направи съвършени и цели. Никой, освен самите нас. Е, искам да ви кажа от личен опит, че тази задача не е никак лека и няма да лъжа, че да бъдеш насаме със себе си е песен, но е нещо, за което душата ни копнее поне веднъж в живота.
Случвало ли ви се е просто да искате да останете сами? Във всеки един смисъл на тази дума. Сами в стаята, сами в сградата, без партньор, без най-добрия си приятел, без подкрепа, без нещо, което да ви разсейва. Просто вие и плътната тишина около вас. Без някой значим в живота ви, без любов и фойерверки, без непрестанни тревожни мисли.
Когато човек остане толкова сам, че да се чувства оголен до болка, тогава разбира, че в него има нещо повече от тяло, нещо повече от его, нещо повече от желания. Тогава откриваш онзи личен копнеж на душата към щастие, онова малко огънче, което си е лично твое и ще бъде само твое до самия край.
И се научаваш да обичаш и слушаш това малко огънче, защото то сякаш е способно да сгрее целия ти живот. То е в самата сърцевина на съществото ти, то може да пали пожари - надълбоко под кожата, костите, тъканите, клетките, чувствата и мислите. И то се открива едва, когато останеш сам и това усещане ти хареса.
Това огънче си ти - човекът, който не се опитва да впечатли никого, човекът, който си, когато си сам с мислите си или просто лежиш и се радваш на звездите и тишината.
Трябва да се научим да се наслаждаваме на самотата, за да можем да се научим как да не бъдем сами след време и да ценим истински хората, които са до нас. Самотата, спокойствието и тишината не са наказание, те са подарък, който получаваме много, много рядко в този толкова луд свят.
Виждам се отново майка.
