Според прогнозите на футуристите след 15 години дори ще може да четем първия бестселър, написан от изкуствен интелект. Казах го на приятел, писател, когото срещнах случайно и седнахме да пием кафе. Това никак не го притесни, тъй като българският писател по принцип от книгите си не се издържа. А книгите, които стават бестселъри дори и у нас, принципно не са онези, които в литературните среди се признават за носители на литературен контекст.
Дали ще ги създава човешки интелект, който е в резонанс с масовото съзнание на потребителите, или от изкуствен интелект, който би правил същото, но много по-бързо, грам не може да притесни твореца, чиято капризна муза го буди нощем, прелъстява го в най-неочаквани моменти, изненадва го с натрапчивото си присъствие без да се вълнува има ли какво да яде и къде да спи. Или го изоставя точно когато творецът е решил, че сега има време, спокойствие и сигурен доход, за да се отдадат на вдъхновения си любовен танц.
Снимка: iStock
Съгласихме се, че в крайна сметка творчеството е нещо, което правиш, защото не можеш да не го правиш. Много си прилича с любовта, на която не можеш да устоиш. На страстта, която те помита като вълна, на която не можеш да се съпротивляваш. И не е много разумно да се бориш с нея. Спасението обикновено е да я яхнеш и да ѝ позволиш да те отведе в други светове. И това определено е нещо, което няма как да бъде превърнато в софтуер дори на най-развития изкуствен интелект.
Всички ще се съгласят, че любовта и човешкото творческо въображение винаги ще си останат недосегаема територия за каквато и да било високо развита технология. Но чисто статистически, процентът на тези, които позволяват любовта и творческото им въображение да бъдат водещ фактор в житейските им избори, са толкова малко, че нямат никакъв шанс да създадат критична маса, която да доведе до качествени изменения в общата социална среда, в която живеят повечето хора на планетата и у нас.
Количествените натрупвания водят до качествени изменения, знаете. А количествените натрупвания към този момент на общата картина са твърде материални, консуматорски. Дори толкова дълбоко интимни преживявания като изграждане на връзка със собствената ни душа са прераснали в нови, най-разнообразни бизнес модели. Никога не бих подценила нито една практика, ритрийт, метод за осъзнаване, че сме много повече от това, което изглежда.
Но дори и в тази деликатна материя следването на разнообразни учения и методики също се превърна в поредната игра, на която си играем в детската градина на полусъбуденото човечество. Това не е критика, а констатация. Обективно наблюдение на база на много голям личен опит. Като човек, свързан с медиите, през изминалите двайсетина години съм се срещала с почти всички възможни практики и учения. Видях как се превърнаха в бизнес.
Вярвайте ми, всички езотерични книги, учения, древни и съвременни скриптове, всичко това ще влезе в софтуера на изкуствения интелект. И ние ще се съгласим. Защото ще е по-лесно вместо да плащаме на поредния терапевт, да кажем на Алекса: „Какво би направил Буда в тази ситуация?“ и Алекса да изчете за 0.03 секунди всичко, за да намери най-подходящата сентенция, мъдрост, музика, поема, която да ни даде мъдър отговор.
Снимка: iStock
Това вече е реалност. Още през 2016 г. в будистки храм в Пекин се появи робот монах. Той отговаря на въпросите на посетителите на храма, с което вероятно спестява досадата от постоянните еднакви въпроси на хората към монасите от плът и кръв. Монасите, разбира се, не смятат, че това може да замени истинското посвещение. Но нямат никакви притеснения да оставят разясняването на духовни теми и казуси на робота. Честно казано, разбирам ги. Сигурно много им е писнало.
Тази година дойде и друга новина – в храмът Kodaiji в Япония вече имат робот проповедник, който говори японски, китайски и английски. В очите му се намира камера, която може да те гледа право в очите, докато ти говори благо и мъдро. В храма, който съществува от 1619 година, са взели това решение, с което много се гордеят, защото вярват, че именно чрез изкуствения интелект ще привлекат младото поколение към традициите на будизма.
Снимка: iStock
Всичко това го разказвам, защото знам, че повечето хора, които се чувстват свързани със съвременните духовни учения и най-разнообразните New Age практики, смятат, че изкуственият интелект няма как да ги замени. Напротив, има как. Даже е много лесно. И честно казано, това много ме забавлява.
Защото ако попитаме виртуалния Буда какво би направил в тази ситуация или която и да било друга, той най-вероятно би отговорил: „Не вярвайте на нищо, независимо къде сте го чели или кой го е казал, дори да съм аз, освен ако то не е в съгласие с вашия собствен ум и разум“.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
На изборите всеки от нас е гласувал за някого. Това е важно и според мен задължително. Гласували сме, защото има защо. Но се замислих, кога и защо гласуваме за себе си. Кога избираме себе си. Кога казваш „Да!“ на себе си ? Не знам за теб, но знам за мен. И се оказа лесно да се избереш. Не, защото сме лесни.
Избирам себе си, защото съм нормален. Не съм претенциозен, не съм веган, не съм био, еко, не протестирам заради факта, че гората се разлиства, и не съм обиден на обществото, за...абе все за нещо. Нормален съм. Пия ракия вечер. Домашна, прави я баща ми. Или сръбска. Внася я братовчед ми. Понякога съм тъжен, по-често не съм. Няма пари. Не толкова, колкото бих искал.
Работя много. Никога не си гледам часовника кога ми свършва работния ден, защото работата не е линейна величина, а нещо, което трябва да се свърши. Плащам данъци. Всичко и в пълен размер. Не искам да ми ръкопляскат. Това отговаря на моите критерии да не си мизерник и дзифтар. Не мрънкам и не се оплаквам, че бих правил нещо, ако някой би направил нещо за мен. Не. Правя всичко, каквото мога. Ставам рано. Опитвам се да си лягам рано. Не успявам. Псувам, когато гледам мач, псувам и когато карам кола.
По-скоро съм политически некоректен, но и възпитан. Ако видя една грозна жена по улицата, няма да ѝ кажа, че е грозна, защото е невъзпитано, ще я обидя и ще накърня достойснтвото ѝ, но няма да ѝ кажа, че е „красива по свой начин“ или нещо друго, което просто не е истина.
Аз съм бял, хетеросексуален българин с малко по-патриархални разбирания. Това не означава, че не приемам различните със своите различия. Приемам ги. Но ги приемам във функцията, в която са, а не заради това, което са.
Снимка: iStock
Тоест, един гей може да е прекрасен доктор или инженер и аз вярвам, че в случая неговата суперсила е доктор или инженер, а не гей. Не мисля, че хората с различна сексуална ориентация имат нарушени права. Всеки от тях има право на свобода, собственост, външен вид и стремеж към щастие и категорично никой не трябва да ги съди за това, че са избрали своя път. Категорично. Но не приемам и задължително да утвърждавам техния избор с въодушевление и патос, сякаш сме спечелили войната.
Приемам, че жената може да прави, каквото си поиска, да се развива, да работи повече от мъжа, да печели повече от него и да е по-високопоставена в йерархията от него. Винаги, когато поиска, и само когато поиска, а не заради регламент.
Гледам децата и не мрънкам за условита в детските градини. Първо – условията в детските градини са супер! Бил съм в чужбина и всеки път, когато видя детска градина там, си давам сметка, че нашите са космос.
Снимка: iStock
Пътувам в градския транспорт и не мрънкам, че е мръсно, бавно, претъпкано и че билетчето е 1.60. Каквото е, това е. Първо не е мръсно, не е бавно, понякога наистина е претъпкано, а освен билети има и карти, които са ми тамън. Ненавиждам мрънкането.
Знам, че е много трудно, направо невъзможно да обясниш на някого, че е добре, ако той не усеща, че е добре, но и не приемам да ми обясняват колко съм зле, когато аз самият не се усещам така.
И аз съм бесен на нашите, че загубиха от Англия с 0:6. Не защото загубиха така, а защото играха така. И съм бесен на шепа „олигофрени“, които ни оставиха петно в репутацията на прилична футболна публика.
Снимка: iStock
Имам три кредита, а скоро ще взема и още един – ипотечен. Имам своите страхове как ще ги плащам, ама какво да направя!? Няма да оставя страха, че нещо може да стане, да сковава действията ми и да не ме остави да правя нещата, които искам да станат. Застраховал съм си кредити, за да не оставям пасиви и котви на децата си, и това е. Повече не мога да направя. Не мога да влияя дали няма да ме уволнят, дали няма да се разболея, или дали няма да умра.
Да си дойдем на думата. Гледаш профилни снимки във фейсбук или се разминаваш със сурово изглеждащи мъже. Направо неустоими - като природни закони. То изсечено лице, нетрепващ поглед, очилата модерни, ходи тежко, гъзар. Фигурата – перфектна, тренирана, ходи на фитнес, на сауна, абе, ходи на всякъде. Той има „самоуважение към себе си“, защото иначе не можело и другите да го уважават. Модата – перфектна, абе всичко му е перфектно. И ти се разтичаш. И си казваш – искам този мъж!
И изведнъж нещо се счупва. Мъжете, които много искат да изглеждат като мъже от стомана, не вярват достатъчно, че са мъже от стомана. Какво се счупва? Ми, този силен мъж с характер се оказва едно чупливо и ранимо момченце. Нещо имал тежко в миналото. Разбира се, че не е имал нищо тежко в миналото. Обикновено минало, но в неговите очи – драма. Майка му нещо имала много изисквания към него, излизал от бедно семейство, бащата бил много силна и авторитетна фигура в семейството и нашият с неустоимия поглед, умело скрит зад безразличие и гъзарски слънчеви очила, крие болка. Миличкият...
Пълно е с такива. Какво виждаме? Нали го описах по-горе, преди да се окаже колко раним и очакващ подкрепа лигльо се оказва гъзарят. Какво се оказва – ми, това, което описах след описанието на неустоимата и леко безразлична външност.
От къде идва това? От миналото и липсата на характер. Някой някога е казал на някого – ти си велик, мойто момче. Ти си изключителен, направо фантастичен, коя ли принцеса е достойна за теб!? Принцът е получавал всичко, за което си помисли, поиска и може да се купи, с изключение на базови ценности, които не се виждат, а си личат и не се продават по магазините. Интелект, доброта, емпатия, оправност, увереност, че си ценен и без дрънкулки – абе, такива неща. Така гъзарят расте с много дефицити и на много стероиди. Понеже привлича посредствени мацки покрай себе си, дефицитите и стероидите продължават, защото при сблъсъка на посредственост с посредственост се ражда още по-голяма посредственост. Тоест посредствена връзка, в която всичко е посредствено.
Разбира се, че не трябва да съдим хората. Нито тези, които харесват хората, които не трябва да съдим. Аз само предупреждавам. Чупливият мъж от стомана много бързо се оказва, че е повече чуплив, отколкото от стомана. Бонусът, че е кух и че в него или няма нищо, или има само драма, също идва бързо. Най-често този мъж не е постигнал нищо, освен ако за теб е нещо, че е завършил училище, после УНСС и после е отишъл барман в Испания.
Ако е тук или ако се върне, а той ще се върне, няма да работи, защото „няма да им работи за 1000 лева“. Ще дава апартамента на техните под наем. Разбира се, че няма да е активен. Ти ще го оправдаваш, че „какво като не е активен!? Медал ли ще му дадат, ако работи на сто места?“ Не, бе, няма. Ама поне да работи на едно. Поне да прави нещо. Не всичко. Нещо. А когато спиш до десет, гледаш фейса до 12:00, после си на фитнес до 13:00, а после „по кафетата“ до 16:00 – не правиш нищо.
Чупливият мъж от стомана е много страхлив. Той не се обвързва, защото няма капацитет да дава и го е страх да не го зарежат. Плаши се от деца, защото иска „да си поживее“. Страхува се от силни думи, страхува се от жестове, страхува се от всичко. Не прави нищо, защото или „не е негова работа“ или е „женска работа“. Един ден ти се събуждаш и си казваш – аз какво правя с този? И по-важното – аз каква съм на този? Майка, сестра, любовница, приятелка, която го разбира и подкрепя в зависимост от моментните състояния на чупливия мъж от стомана.
Един ден ти си се събуждаш и си даваш сметка, че ти си мъжът, а той е чупливият. И си казваш – а, нема нужда!
[youtube]K4jmQ0GypSQ[/youtube]
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Сигурно ти е писнало да слушаш за коронавируса и най-вероятно следваш генерал Мутафчийски в Инстаграм и Фейсбук. Кефиш му се. Човек на подходящото място, в подходящото време. Също като теб. За това не си равнодушна. Това просто не ни даде шанс да останем равнодушни. Няма как ситуация, която не се е случвала нито на нашето поколение, нито на това преди нас, да не ни докосне, разтърси и промени. Какво ни се случи?
Скъпа, ние бяхме преяли, препили, презадоволени, претоварени, преситени, прецакани. Не морализаторствам. Говоря ти съвсем спокойно и съвсем обективно. И аз обичам хубавия, богат и лесен живот. Ама ние не се спряхме. Животът ни беше бърз и безсмислен.
Само помисли. Всяка секунда от момента, в който се събудиш до момента, когато заспиш, мултитаскваш. Тоест – правиш пет или сто неща едновременно и не оценяваш нито едно от тях. Само ги отмяташ. Тикваш. Хем си навсякъде, хем си никъде. Ти не си посветена осъзнато в нито едно от нещата, които циклиш. Знаеш ли колко гадно е това? Не знаеш. Много е гадно. Работиш, чатиш, движиш няколко проекта, за да ти се махнат от главата и в един момент спираш да ги гледаш като постижения, а като отметнати задачи. Не са те развили, не са ти дали нищо, просто са те занимавали. Никъде не вникваш и бягаш от задачи, които изискват вникване и отдаване. Ебаси живота – полуфабрикат!
С децата – същата работа. Растат около теб и мъжа ти, но не с вас. В училище ги учат, по моловете си играят, ходят на всякакви активности и там ги занимават, усъвършенстват и развиват. Ти си шофьор и логистик. Нищо друго. Беше свикнала, че това е голям анагажимент и че всъщност това е ангажиментът ти към тях. Да ги вземеш, заведеш и да не закъснееш. Споко, всички бяхме така. Бързащи, ненастини за още и за следващото. Пазаруване, пътуване и още. Защото е евтино, защото по-добре да го имаш, отколкото да го нямаш, защото е по-евтино да отидеш, отколкото да не отидеш, защото си мислиш, че успокоява и че непрекъснатото движение и пазаруване насища дробовете ти с въздух, който гони токсичния въздух, който издишаш с работата, напрежението и т.н.
Абе, не се спряхме. А сега спряхме. Магазините са затворени, светът е затворен, ти си затворена. И виждаш, че не е драма. Даже е облекчаващо. Полагаш усилия за дребни неща. Да отидеш до аптеката, ако се наложи, да видиш, че ако търсиш нещо, като най-обикновен спирт – няма. Да видиш, че нещо може и да го няма. Да се наредиш на опашка за хляб, мляко и тоалетна хартия. За какво ти е цялата тоалетна хартия на света не разбрахме, ама айде. Стоиш си у дома. Намали. Всички намалихме. Изправяме се пред притеснения. Дали ще имаме работа, дали ще вземем заплата и дали ще е цялата заплата.
Оказа се, че сме уязвими. Оказа се, че можем с малко. И се оказа, че е по-добре с малко. Няма Бареселона за 39 лева и Милано за 29 лева. Няма Airbnb. Невъзможно е да напуснеш страната. Трудно е да излезеш от градовоете, трудно е да влезеш в градовете. За пръв път това, което трябва да направиш, е да не правиш нищо. Това винаги е било неестествено движение за теб и никога не те е свъртало. Сега пътуването е друго. Пътуване до себе си. Усмиряване.
Вече нямаш убежище. Няма я майка ти, където винаги можеш да отидеш и да й се оплачеш от всичко и всички, докато тя приготвя нещо. Не знаеш какво точно ти е казала, но отдавна си спряла да й слушаш всичко, което ти казва. Досадно е, а и имаш ти да й казваш разни неща. Но е вкусно. Много вкусно. Сега не можеш да отидеш да ги видш. Мани, възрастни са, ще вземеш да им лепнеш нещо. Вече знаеш, че дори и да не се разболят драматично, ще натоварят системата, която ще бъде пред срив, ако много хора се разболеят. Звъниш им да ги чуеш и им казваш да се пазаят. Но този път го мислиш. Знаеш какво да правиш и как да го правиш не само за себе си, но и за другите. Пазаруваш с идеята да има и за тези след теб, пазаруваш бързо, не се шматкаш, защото знаеш, че отвън чакат хора. В опашка през два метра и знаеш, че не е яко и си бърза.
COVID 19 ти донесе и това. Да бъдеш по-осъзната, смирена и емпатична. Виждаш, че можеш сама, или само с най-близките ти. Виждаш, че е готино да имаш най-близки, леле, колко е готино! Дори и понякога да са досадни, пак е яко. Виждаш, че можеш бавно, виждаш, че можеш да си почти навсякъде, без да напускаш, където си. Работиш отвкъщи. Всичко е повече вътре, отколкото вън. Явно има смисъл. Явно всички имахме нужда да намерим смисъл, вглеждайки се навътре. Явно всички имахме нужда да съберем границите си, вместо да ги разширим. Да подсигурим рубежите, както казват военните. И да се осеферим, както казва майка ти.
Явно най-доброто пътуване си остава пътуването към себе си.
Kleo написа: ↑21 Май 2020, 15:12
Само помисли. Всяка секунда от момента, в който се събудиш до момента, когато заспиш, мултитаскваш. Тоест – правиш пет или сто неща едновременно и не оценяваш нито едно от тях. Само ги отмяташ. Тикваш. Хем си навсякъде, хем си никъде. Ти не си посветена осъзнато в нито едно от нещата, които циклиш. Знаеш ли колко гадно е това? Не знаеш. Много е гадно. Работиш, чатиш, движиш няколко проекта, за да ти се махнат от главата и в един момент спираш да ги гледаш като постижения, а като отметнати задачи. Не са те развили, не са ти дали нищо, просто са те занимавали. Никъде не вникваш и бягаш от задачи, които изискват вникване и отдаване. Ебаси живота – полуфабрикат!
Това все едно описва мен..... т.е. за мен е писано....... И да, и този път Симо е много, много прав в думите си.
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."
По време на карантината имахме възможност да пробваме точно това. Бяхме заедно, стояхме заедно, абе не можехме да се отлепим един от друг за добро или лошо. Някои от нас си писнаха.
За много от нас този вид заедност бе мечтан момент и едно дълго романтично бягство от нормалността, в която бяхме преди карантината. Но за мен да сме заедно и да сме сплотени не е едно и също, както и връзката между двете не прави връзката ни по-здрава.
Свикването и достъпността са най-големите врагове на любовта. Когато си буквално залепен до някого, ти му виждаш всичко, дори порите по лицето, и макар да си знаем порите по лицето, вярвам, че любовта и партньорството не е да потънем заедно в битовизмите, а да се възвишим над битовизмите. Не да се оправдаем с бодряшкото – Еееее, ние сме естествени и нормални хора със своите несъвършенства, а да борим несъвършнествата си и водим война да показваме най-доброто от себе си и най-вече пред този, когото сме избрали за наша половинка.
Не виждам кое му е сексито на това да се гледаме 24/7 разчорлени и по пижама. Вярвам, че когато наистина харесваш някого, обстоятелствата няма да ви слотяват повече или по-малко, защото повечето прекарване заедно кара хората да СВИКВАТ един с друг, да се търпят един друг, но не и да сплотени.
Любовта не е свкиване. Любовта не е навик. И със сигурност любовта не е спокойна и застояла вода. Любовта е върховна движеща сила и няма как статичността да ѝ харесва.
Това, че бяхме заедно, почти залепени, не е лошо, по-добре така, отколкото изобщо да не сме заедно. Но това положение дойде да ни покаже, че любовта не е лепило и че не ни трябва нещо, за да бъдем заедно. Любовта търси усилията не в обстоятелствата извън нас, а в нас самите. Когато си с някого по принуда, защото няма къде да отидеш, заради децата, защото сте в карантина, привиканала си с него, без значение, че е изключителен тъпанар, това не е любов. Ти му казвай, както искаш, но не е любов.
Любов е, когато си с някого, при когото искаш да се върнеш след дълъг ден и някого, с когото искаш да прекарваш времето си осъзнато, а не от нямане какво друго да правиш. Любов е, когато искаш да имаш деца от него, а не когато трябва да имате деца, „защото тази връзка трябва да се развива по някакъв начин“. Децата не развиват и не „оправят“ една връзка. Те също са любов, убежение и осъзнатост, а не обстоятелства и „просто се случи“.
Любова не трябва да бъде застояла и не трябва да я оставяш на карантината да ти я топли, претопля и осветява. Защото карантината и обстоятелствата идват, понякога дори не идват, но със сигурност си отиват. Любовта също. Но от теб зависи да я държиш. Ти, самата, а не да я оставиш някой друг да я държи.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Скара, пожар и рев – в този ред. Колко варианта на една и съща ситуация могат да съществуват?
Автор: Александър Петров
Откакто навърших 100 (статии), животът ми се промени – нищо че оттогава минаха само десетина дни – аз вече се чувствам значително по-мъдър! Толкова мъдър, че взех решение всички сентенции, разсъждения и заключения, които идват в гениалния ми ум, да си ги записвам в дневник, за да могат мислите и историите ми да останат в поколенията. Ето едно от последните неща, които въведох в тефтера:
Или живея в някаква паралелна вселена, или ще се изненадате по колко различен начин могат да видят една и съща ситуация двамата души, участвали в нея!
И друг път съм споделял, че всички проблеми в една връзка започват от комбинацията между жена и „нищо“. Например:
– Ей, какво ти има?
– Нищо.
– За какво ми се сърдиш?
– За нищо.
– А защо не ми говориш?
– Нищо.
И така до безкрай или поне, докато не отгатнеш какво си направил. Или пък, докато не минат десетилетия преди приятелката ти да реши, че вече си достоен да ти бъде натякнато как си сгрешил преди 30 години. Аз имах подозрение коя ситуация я беше накарала да включи в режим „нищо“, но недоумявах защо аз съм виновен.
– Заради пожара ли ми се сърдиш?
– Да.
Ха! Тя използва различна дума за пръв път от дни – явно бях на прав път! Всъщност този пожар се случи вкъщи и за щастие се размина без сериозни последствия, макар че имаше завиден потенциал. За начало на историята, ето няколко факта за случилото се, които не могат да бъдат манипулирани – пожарът беше на терасата, източникът на огъня беше скарата, а с нея по това време боравеше моята спътница, позната още като Русата коса.
Всичко останало е въпрос на гледна точка.
След като вече бях напипал причината за режим „нищо“, в който беше попаднала майсторката на скарата, вече нямаше какво да я спре да говори. Везувий еруптира:
– Ти си ужасен грубиянин и видях в теб неща, които досега не бях виждала! Все едно съм живяла с тотално друг човек!
– Какви са тия други неща и кога си ги видяла? По време на пожара ли?
– Да!
– Пожарът, който ти запали?
– Да!
– Аха. Я, разкажи да чуя – по-уверен в себе си нямаше как да бъда, просто защото много добре си спомнях действията си.
– Бях решила да ти направя любимите карначета за вечеря и то на скара, както ги обичаш. Понеже знаех, че цял ден си работил, исках като се върнеш всичко да е готово. Всичко бях направила с толкова много любов… После тази скара някак си се беше запалила и докато успея да разбера какво става, ти влетя отнякъде, започна да ми крещиш, да блъскаш, а аз бях толкова уплашена… Бях се навела, за да потърся пожарогасителя в шкафа, в един момент ти дойде, блъсна ме, аз паднах на земята, ти продължаваше да ми викаш. Беше толкова груб и страшен, не можех да те позная. Мислех, че ще ме набиеш и ще ми се караш – тя се разплака и се затвори в тоалетната.
Сърцето ми се скъса, хора. Стана ми много мъчно за начина, по който тя беше видяла ситуацията и се надявах да не е споделяла за това на никого, защото разказана по този начин, тази случка ме правеше най-гадния човек на света. Но понеже знам, че шансът това да си е останало между нас е минимален (все пак бяха минали дни оттогава), специално за всичките ѝ приятелки ще публикувам как изглеждаше ситуацията от моята камбанария. Моята нищожна, малка, ниска, варненска камбанарийка.
Десетина минути се опитвах да обясня през вратата на банята, че всичко това е някакво недоразумение, но отвътре чувах само „Сега си измисляш и си наместваш историята така, че да ти изнася!“. Да, ама нееее. Аз имах коз, който щеше да потвърди моята гледна точка, описана непосредствено след инцидента – дневникът ми. Оставих ѝ го пред вратата, отворен на съответната страница, влязох в хола и зачаках. След малко чух банята да се отключва. Явно някой беше решил да зачете…
„Днес беше егати денят, но най-важното е, че всичко завърши добре. Първо – най-накрая се реших да ѝ подаря онази чанта, за която ми говори откакто се познаваме. Тази сутрин я купих и сега стои в колата и си чака реда, защото още не знам как да ѝ я поднеса. Ама ще го мисля по-натам, защото за малко да стане така, че изобщо да няма възможност да стигне до нея тая чанта. Прибирах си се аз към вкъщи след работа и още от долу усетих някаква миризма на изгоряло. Погледнах нагоре и видях, че на една от терасите в блока нещо пуши, привидяха ми се даже и пламъци. За части от секундата се усетих, че това е нашата тераса!
Хукнах като ненормален по стълбите. Влетях в нас, а моята приятелка си пуснала „Приятели“ и си оправя ноктите, щорите пуснати и тя изобщо не си дава сметка, че терасата гори! Изкрещях ѝ „Какво правиш, бе, луда ли си, вади пожарогасителя!“. Аз излязох на балкона, където в този момент масата, на която беше скарата, се стопи и всичко върху нея падна на земята. Захвърчаха искри, замириса на изгоряла кожа. Опитвах се да се домогна до разклонителя, за да изключа захранването. През това време бях пуснал да се пълни един леген с вода. Пред очите ми се случваше най-големият гаф, а аз търчах като ненормален и не знаех откъде да я подхвана! Тъкмо бях събрал пари за почивка и за разни други готини работи, а сега всичко щеше да отиде на кино.
Изсипах легена с вода в огъня, а Вероника още търсеше пожарогасителя в шкафа под чешмата в кухнята. Виках ѝ „Айде, бе, горим, бе, какво правиш, къде е шибаният пожарогасител?!“ А тя… нямало го било. Отидох накрая, псувайки цялата л*****а ситуация, изместих я от шкафа, където най-отпред зееше в цялата си прелест голям и червен уред за гасене на пожар. Обърнах се да я питам „Ебаваш ли се с мене, това какво е според теб?“ А нашта седнала на земята и ме гледа шокирано. Явно и тя се беше панирала като мен, разбирам я. Тя дори не знаеше, че терасата ни гори преди да се прибера. Е, в крайна сметка всичко се размина с оцветени в черно външни стени, пукнато стъкло и овъглени карначета. Почивка ще има! Сега да видим дали скоро ще ѝ мине шокът на Верончето, че вече от няколко часа не ми говори.“
След като явно вече беше прочела моята истина за случката, тя влезе в стаята с наченка на хитра усмивка и по-красива от всякога – подсмърчаща, с рошава коса, размазан грим и терлици. И ме попита:
– Наистина ли си ми купил чантата?
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Токсичната позитивност или защо „горе главата” не помага?
02.10.2020, Една.бг
Автор: Лилия Дюлгеров
Случвало ли ви се е да преживявате изключително тежък период, да се чувствате нещастни, угнетени и притеснени, но някой да ви каже „можеше и да е по-лошо, гледай позитивно на нещата“ и изведнъж да се почувствате по-добре, да си върнете спокойствието и доброто настроение? На мен лично никога.
Даже обратното. Когато се сблъсквам с проблем, чието решение изглежда невъзможно, или ми се случват поредица кофти случки, последното, от което имам нужда, е някой да ми проповядва позитивност. Не за друго, а защото не ми помага с нищо, дори напротив – угнетява ме още повече.
Да усещаш, че манифестирането на позитивни лозунги не ти помага, а допълнително стресира, е съвсем нормално. То идва в резултат на т.нар. „токсична позитивност“.
Токсичната позитивност е когато ти се внушава, че не следва да се оплакваш или фокусираш върху проблемите и/или лошото си настроение в момента, а да мислиш оптимистично. Доста често хората дори не подозират, че упражняват подобно действие върху другите или себе си.
Толкова сме заринати до шия в прокламации как трябва да си благодарен за това и онова, че се чувстваш виновен задето не може да си винаги усмихнат, весел и обичащ целия свят.
Истината е, че аз знам и оценявам хубавите неща в живота ми. Знам, че съм късметлийка да имам здравето и семейството си, дома си и всичко останало. Това обаче не означава, че не мога да имам и тежки моменти. Токсичната позитивност ти отнема правото на тъга, недоволство и гняв, които колкото и да са неприятни, са част от живота и пъстрия спектър човешки чувства. Те са ни нужни точно толкова, колкото радостта и всички останали позитивни емоции.
Когато споделяш за свой проблем или криза, ти нямаш нужда да чуеш нестихващия словоред на „можеше да е по-лошо, мисли позитивно, недей да мрънкаш, горе главата, бъди благодарен, аз съм видял и по-лошо“, а просто да бъдеш изслушан и може би да чуеш едно „разбирам те“.
И нека подчертая, че тук изобщо не става дума за затъване в мрънкане и вторачване в проблемите, както и в превръщането на дребни несгоди в големи драми.
Става дума за намирането на баланс! Защото нито повтарянето като мантра на „всичко е наред!“, нито вечните драматизации са здравословни, че и приятни за околните и теб самия.
Имаме нужда да преживеем емоциите си, за да успеем да ги превъзмогнем. Имаме нужда да осъзнаем и приемем проблема, за да намерим решението му.
Имаме нужда от различни чувства, за да не бъдем емоционални инвалиди.
Когато се чувстваш зле, намери време за себе си, за анализ на ситуацията - каква е причината за тъгата, изнервеността, агресията ти? Какво те притеснява или плаши? Като намериш отговора, решението ще дойде само малко след това. Но първо си позволи да изпиташ емоцията.
Не може да сме весели непрекъснато. Не следва да го очакваме както от себе си, така и от другите, както и не трябва да вменяваме вина на околните за техните емоции. Ако не можем да им предложим подкрепа и разбиране, по-добре да се отдръпнем настрана. И под „подкрепа“ да не се разбира натъркването в носа на позитивни клишета.
И вместо финал мога да дам последен съвет – когато разпознаете токсичната позитивност около вас, имайте смелостта да я прекършите и разкарате от живота си. Дори и позитивното може да навреди, когато се прекали с количеството, както всичко останало.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Разбира се, че може да ухае на всичко. Дори на запръжка или на изгорял кабел. На старо червило или на фосфор от последната кибритена клечка. На прашен таван или на влажно плесенясало приземие. На мокри сънища и на сладки потни ласки. На декемврийска киша и на априлски дъжд. На всичко във видимия и невидим свят.
Вдишваш – издишваш. И надежди, и разочарования, и възходи, и падения, и възторзи, и отчаяния, пепел, кал, озон и въглерод, всичко вкупом. Живот. Неравната почва, върху която вирее „немирната птица любов“.
Как птица върху почва веднага ще попита някой, ами ей тъй, ще му отговоря, точно тъй си е с тази немирница. Хем летиш, хем опипом правиш всяка крачка, хем падаш и се овъргалваш хубавичко в джвакалото, хем се изправяш и пак периш крилца, докато… Докато е за всеки различно, най-често просто ти писва. Просто вече не ти е интересно ни да летиш, ни да се търкаляш, ни изобщо да правиш каквото и да било. Освен да си гледаш живота. Собствения.
Човек има необходимост от терапевтична самота между любовите си. Да си почине. Защото и любовта като всичко останало на този свят, е работа. Ужасно трудоемка при това. Гледаш ли я през пръсти, отпиши я. Не става. Не става от твоя страна. Нищо че зависи от другата не по-малко. Понякога даже – повече. Ама ние в своята паничка да гледаме и то с правдиво око – не да се жалваме, че малко ни е сипано. Толкоз сме си го надробили, да се бяхме потрудили повече. Възнаграждението е според труда. Без криви сметки. По заслуга.
Заслужих ли си този, който снощи ми звънна две минути, преди да излезе на сцената, за да е сигурен, че съм добре и да ми напомни да си взема хапчето в осем? Защото е заминал на турне, което не може да пропусне. Освен с мен, той живее с работата си. Настрана, че от това печели и парите, с които освен всичко, без което не може, ми купува милите глезотийки, книгите и шаловете, всичко, без което мога, но то е станало наше и следователно насъщно.
Този, който смята, че основно задължение на мъжа е да се грижи за жената, която обича и всеки мой опит за съпротива, че мога и сама, пресича с безпрекословен поглед, укротява ме в прегръдките си и великодушно ми позволява да измия чиниите след късната вечеря. Разбира се, че не го играя принцеса, просто той е мъжът, аз съм жената, както е редно, откакто свят светува. Не си разменяме ролите. И ни е хубаво така. Аз знам повече, той умее повече. Нито патриархат, нито матриархат в отношенията, паритет е. Смеем се, че и двама сме си пръв сред равни. И никак не е блудкаво. И изобщо не е идеално. Просто ни е то.
Отстрани погледнато, винаги изглежда, че нещата ни се поднасят на тепсия. На случаен принцип. Внезапно. И неочаквано. Дали е така? Друг път е така! Поднасят ти това, което си си поръчал. В менюто има всичко. Даже принцове на бели коне има. И пристигат. В комплект с аристократичен мързел, забавления като лов, танци и турнири, със слугинарски антураж и свръхвисоко самочувствие, с майка-кралица и баща-крал, с притворни придворни и с нищожна мисловна дейност, зер за нищо никога не го е било грижа, той е принц по рождение и боговете са му братя. И ти от въжделена принцеса (щото и той си е поръчвал ангро), трябва да облечеш роклята на Пепеляшка. И да споделяш хляба и виното, бохемските компании посред нощ и махмурлука му сутрин. Само че той е поръчал принцеса, а ти отдавна не си такава, ако му се вържеш на битието.
Скъпият не е принц, слава богу. Въпреки че е играл принцове на сцената. И е пътувал от другия край на страната през нощта, отключил е тихо, влязъл е на пръсти в стаята и ми е оставил клонче люляк на възглавницата, първият разцъфтял, който е видял по пътя, на фарове. Любов е. Влудяващ аромат на любов. Люляков като цвета на нощницата ми, която се е изхлузила до леглото.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
... „Тази червена свещ почти свърши, купих нова, знам, че са ти любимите“. Да, много обичам точно тези – с аромат на череши и шоколад. Трета година си ги палим всеки ден на закуска или на вечеря, когато сме си двамата. Има ли значение, ще кажете, не бе, няма, ама пламъчето трепка като пулса на сърцето. А сърцето, дори анатомически погледнато, е червено. Символиката оставям на вас. Аз символиката я обичам, затова все търся в нещата от живота скрит смисъл. Обикновено го намирам. ...
Ей, а послето, не забравяте, нали? Послето… Няма да ви го обяснявам. То е най-хубавото.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм Виждам се отново майка.
Виждам се отново майка.
