Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Свобода на словото
Публикувай отговор
Аватар
cchery
Завършена форумна мечка
Мнения: 7926
Регистриран на: 19 Авг 2010, 11:12

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от cchery »

Kleo написа: 21 Май 2020, 15:12 Само помисли. Всяка секунда от момента, в който се събудиш до момента, когато заспиш, мултитаскваш. Тоест – правиш пет или сто неща едновременно и не оценяваш нито едно от тях. Само ги отмяташ. Тикваш. Хем си навсякъде, хем си никъде. Ти не си посветена осъзнато в нито едно от нещата, които циклиш. Знаеш ли колко гадно е това? Не знаеш. Много е гадно. Работиш, чатиш, движиш няколко проекта, за да ти се махнат от главата и в един момент спираш да ги гледаш като постижения, а като отметнати задачи. Не са те развили, не са ти дали нищо, просто са те занимавали. Никъде не вникваш и бягаш от задачи, които изискват вникване и отдаване. Ебаси живота – полуфабрикат!
Това все едно описва мен..... т.е. за мен е писано....... И да, и този път Симо е много, много прав в думите си.
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."

Радостина А. Ангелова - поетеса
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Навикът е най-големият враг на любовта

23.06.2020

Автор: Симеон Колев

Изображение

По време на карантината имахме възможност да пробваме точно това. Бяхме заедно, стояхме заедно, абе не можехме да се отлепим един от друг за добро или лошо. Някои от нас си писнаха.

За много от нас този вид заедност бе мечтан момент и едно дълго романтично бягство от нормалността, в която бяхме преди карантината. Но за мен да сме заедно и да сме сплотени не е едно и също, както и връзката между двете не прави връзката ни по-здрава.

Свикването и достъпността са най-големите врагове на любовта. Когато си буквално залепен до някого, ти му виждаш всичко, дори порите по лицето, и макар да си знаем порите по лицето, вярвам, че любовта и партньорството не е да потънем заедно в битовизмите, а да се възвишим над битовизмите. Не да се оправдаем с бодряшкото – Еееее, ние сме естествени и нормални хора със своите несъвършенства, а да борим несъвършнествата си и водим война да показваме най-доброто от себе си и най-вече пред този, когото сме избрали за наша половинка.

Не виждам кое му е сексито на това да се гледаме 24/7 разчорлени и по пижама. Вярвам, че когато наистина харесваш някого, обстоятелствата няма да ви слотяват повече или по-малко, защото повечето прекарване заедно кара хората да СВИКВАТ един с друг, да се търпят един друг, но не и да сплотени.

Любовта не е свкиване. Любовта не е навик. И със сигурност любовта не е спокойна и застояла вода. Любовта е върховна движеща сила и няма как статичността да ѝ харесва.

Това, че бяхме заедно, почти залепени, не е лошо, по-добре така, отколкото изобщо да не сме заедно. Но това положение дойде да ни покаже, че любовта не е лепило и че не ни трябва нещо, за да бъдем заедно. Любовта търси усилията не в обстоятелствата извън нас, а в нас самите. Когато си с някого по принуда, защото няма къде да отидеш, заради децата, защото сте в карантина, привиканала си с него, без значение, че е изключителен тъпанар, това не е любов. Ти му казвай, както искаш, но не е любов.

Любов е, когато си с някого, при когото искаш да се върнеш след дълъг ден и някого, с когото искаш да прекарваш времето си осъзнато, а не от нямане какво друго да правиш. Любов е, когато искаш да имаш деца от него, а не когато трябва да имате деца, „защото тази връзка трябва да се развива по някакъв начин“. Децата не развиват и не „оправят“ една връзка. Те също са любов, убежение и осъзнатост, а не обстоятелства и „просто се случи“.

Любова не трябва да бъде застояла и не трябва да я оставяш на карантината да ти я топли, претопля и осветява. Защото карантината и обстоятелствата идват, понякога дори не идват, но със сигурност си отиват. Любовта също. Но от теб зависи да я държиш. Ти, самата, а не да я оставиш някой друг да я държи.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Скара, пожар и рев – в този ред. Колко варианта на една и съща ситуация могат да съществуват?

Автор: Александър Петров

Изображение

Откакто навърших 100 (статии), животът ми се промени – нищо че оттогава минаха само десетина дни – аз вече се чувствам значително по-мъдър! Толкова мъдър, че взех решение всички сентенции, разсъждения и заключения, които идват в гениалния ми ум, да си ги записвам в дневник, за да могат мислите и историите ми да останат в поколенията. Ето едно от последните неща, които въведох в тефтера:

Или живея в някаква паралелна вселена, или ще се изненадате по колко различен начин могат да видят една и съща ситуация двамата души, участвали в нея!

И друг път съм споделял, че всички проблеми в една връзка започват от комбинацията между жена и „нищо“. Например:

– Ей, какво ти има?
– Нищо.
– За какво ми се сърдиш?
– За нищо.
– А защо не ми говориш?
– Нищо.

Изображение

И така до безкрай или поне, докато не отгатнеш какво си направил. Или пък, докато не минат десетилетия преди приятелката ти да реши, че вече си достоен да ти бъде натякнато как си сгрешил преди 30 години. Аз имах подозрение коя ситуация я беше накарала да включи в режим „нищо“, но недоумявах защо аз съм виновен.

– Заради пожара ли ми се сърдиш?
– Да.

Ха! Тя използва различна дума за пръв път от дни – явно бях на прав път! Всъщност този пожар се случи вкъщи и за щастие се размина без сериозни последствия, макар че имаше завиден потенциал. За начало на историята, ето няколко факта за случилото се, които не могат да бъдат манипулирани – пожарът беше на терасата, източникът на огъня беше скарата, а с нея по това време боравеше моята спътница, позната още като Русата коса.

Всичко останало е въпрос на гледна точка.

След като вече бях напипал причината за режим „нищо“, в който беше попаднала майсторката на скарата, вече нямаше какво да я спре да говори. Везувий еруптира:

– Ти си ужасен грубиянин и видях в теб неща, които досега не бях виждала! Все едно съм живяла с тотално друг човек!

– Какви са тия други неща и кога си ги видяла? По време на пожара ли?

– Да!

– Пожарът, който ти запали?

– Да!

– Аха. Я, разкажи да чуя – по-уверен в себе си нямаше как да бъда, просто защото много добре си спомнях действията си.

– Бях решила да ти направя любимите карначета за вечеря и то на скара, както ги обичаш. Понеже знаех, че цял ден си работил, исках като се върнеш всичко да е готово. Всичко бях направила с толкова много любов… После тази скара някак си се беше запалила и докато успея да разбера какво става, ти влетя отнякъде, започна да ми крещиш, да блъскаш, а аз бях толкова уплашена… Бях се навела, за да потърся пожарогасителя в шкафа, в един момент ти дойде, блъсна ме, аз паднах на земята, ти продължаваше да ми викаш. Беше толкова груб и страшен, не можех да те позная. Мислех, че ще ме набиеш и ще ми се караш – тя се разплака и се затвори в тоалетната.

Изображение

Сърцето ми се скъса, хора. Стана ми много мъчно за начина, по който тя беше видяла ситуацията и се надявах да не е споделяла за това на никого, защото разказана по този начин, тази случка ме правеше най-гадния човек на света. Но понеже знам, че шансът това да си е останало между нас е минимален (все пак бяха минали дни оттогава), специално за всичките ѝ приятелки ще публикувам как изглеждаше ситуацията от моята камбанария. Моята нищожна, малка, ниска, варненска камбанарийка.

Десетина минути се опитвах да обясня през вратата на банята, че всичко това е някакво недоразумение, но отвътре чувах само „Сега си измисляш и си наместваш историята така, че да ти изнася!“. Да, ама нееее. Аз имах коз, който щеше да потвърди моята гледна точка, описана непосредствено след инцидента – дневникът ми. Оставих ѝ го пред вратата, отворен на съответната страница, влязох в хола и зачаках. След малко чух банята да се отключва. Явно някой беше решил да зачете…

„Днес беше егати денят, но най-важното е, че всичко завърши добре. Първо – най-накрая се реших да ѝ подаря онази чанта, за която ми говори откакто се познаваме. Тази сутрин я купих и сега стои в колата и си чака реда, защото още не знам как да ѝ я поднеса. Ама ще го мисля по-натам, защото за малко да стане така, че изобщо да няма възможност да стигне до нея тая чанта. Прибирах си се аз към вкъщи след работа и още от долу усетих някаква миризма на изгоряло. Погледнах нагоре и видях, че на една от терасите в блока нещо пуши, привидяха ми се даже и пламъци. За части от секундата се усетих, че това е нашата тераса!

Хукнах като ненормален по стълбите. Влетях в нас, а моята приятелка си пуснала „Приятели“ и си оправя ноктите, щорите пуснати и тя изобщо не си дава сметка, че терасата гори! Изкрещях ѝ „Какво правиш, бе, луда ли си, вади пожарогасителя!“. Аз излязох на балкона, където в този момент масата, на която беше скарата, се стопи и всичко върху нея падна на земята. Захвърчаха искри, замириса на изгоряла кожа. Опитвах се да се домогна до разклонителя, за да изключа захранването. През това време бях пуснал да се пълни един леген с вода. Пред очите ми се случваше най-големият гаф, а аз търчах като ненормален и не знаех откъде да я подхвана! Тъкмо бях събрал пари за почивка и за разни други готини работи, а сега всичко щеше да отиде на кино.

Изображение

Изсипах легена с вода в огъня, а Вероника още търсеше пожарогасителя в шкафа под чешмата в кухнята. Виках ѝ „Айде, бе, горим, бе, какво правиш, къде е шибаният пожарогасител?!“ А тя… нямало го било. Отидох накрая, псувайки цялата л*****а ситуация, изместих я от шкафа, където най-отпред зееше в цялата си прелест голям и червен уред за гасене на пожар. Обърнах се да я питам „Ебаваш ли се с мене, това какво е според теб?“ А нашта седнала на земята и ме гледа шокирано. Явно и тя се беше панирала като мен, разбирам я. Тя дори не знаеше, че терасата ни гори преди да се прибера. Е, в крайна сметка всичко се размина с оцветени в черно външни стени, пукнато стъкло и овъглени карначета. Почивка ще има! Сега да видим дали скоро ще ѝ мине шокът на Верончето, че вече от няколко часа не ми говори.“

След като явно вече беше прочела моята истина за случката, тя влезе в стаята с наченка на хитра усмивка и по-красива от всякога – подсмърчаща, с рошава коса, размазан грим и терлици. И ме попита:

– Наистина ли си ми купил чантата?
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Токсичната позитивност или защо „горе главата” не помага?

02.10.2020, Една.бг

Автор: Лилия Дюлгеров

Изображение

Случвало ли ви се е да преживявате изключително тежък период, да се чувствате нещастни, угнетени и притеснени, но някой да ви каже „можеше и да е по-лошо, гледай позитивно на нещата“ и изведнъж да се почувствате по-добре, да си върнете спокойствието и доброто настроение? На мен лично никога.

Даже обратното. Когато се сблъсквам с проблем, чието решение изглежда невъзможно, или ми се случват поредица кофти случки, последното, от което имам нужда, е някой да ми проповядва позитивност. Не за друго, а защото не ми помага с нищо, дори напротив – угнетява ме още повече.

Изображение

Да усещаш, че манифестирането на позитивни лозунги не ти помага, а допълнително стресира, е съвсем нормално. То идва в резултат на т.нар. „токсична позитивност“.

Токсичната позитивност е когато ти се внушава, че не следва да се оплакваш или фокусираш върху проблемите и/или лошото си настроение в момента, а да мислиш оптимистично. Доста често хората дори не подозират, че упражняват подобно действие върху другите или себе си.

Толкова сме заринати до шия в прокламации как трябва да си благодарен за това и онова, че се чувстваш виновен задето не може да си винаги усмихнат, весел и обичащ целия свят.

Истината е, че аз знам и оценявам хубавите неща в живота ми. Знам, че съм късметлийка да имам здравето и семейството си, дома си и всичко останало. Това обаче не означава, че не мога да имам и тежки моменти. Токсичната позитивност ти отнема правото на тъга, недоволство и гняв, които колкото и да са неприятни, са част от живота и пъстрия спектър човешки чувства. Те са ни нужни точно толкова, колкото радостта и всички останали позитивни емоции.

Когато споделяш за свой проблем или криза, ти нямаш нужда да чуеш нестихващия словоред на „можеше да е по-лошо, мисли позитивно, недей да мрънкаш, горе главата, бъди благодарен, аз съм видял и по-лошо“, а просто да бъдеш изслушан и може би да чуеш едно „разбирам те“.



И нека подчертая, че тук изобщо не става дума за затъване в мрънкане и вторачване в проблемите, както и в превръщането на дребни несгоди в големи драми.

Става дума за намирането на баланс! Защото нито повтарянето като мантра на „всичко е наред!“, нито вечните драматизации са здравословни, че и приятни за околните и теб самия.

Имаме нужда да преживеем емоциите си, за да успеем да ги превъзмогнем. Имаме нужда да осъзнаем и приемем проблема, за да намерим решението му.

Имаме нужда от различни чувства, за да не бъдем емоционални инвалиди.

Когато се чувстваш зле, намери време за себе си, за анализ на ситуацията - каква е причината за тъгата, изнервеността, агресията ти? Какво те притеснява или плаши? Като намериш отговора, решението ще дойде само малко след това. Но първо си позволи да изпиташ емоцията.

Не може да сме весели непрекъснато. Не следва да го очакваме както от себе си, така и от другите, както и не трябва да вменяваме вина на околните за техните емоции. Ако не можем да им предложим подкрепа и разбиране, по-добре да се отдръпнем настрана. И под „подкрепа“ да не се разбира натъркването в носа на позитивни клишета.

И вместо финал мога да дам последен съвет – когато разпознаете токсичната позитивност около вас, имайте смелостта да я прекършите и разкарате от живота си. Дори и позитивното може да навреди, когато се прекали с количеството, както всичко останало.


Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Любовта ухае на люляк

Изображение

Автор - Маргарита Петкова

Изображение

Разбира се, че може да ухае на всичко. Дори на запръжка или на изгорял кабел. На старо червило или на фосфор от последната кибритена клечка. На прашен таван или на влажно плесенясало приземие. На мокри сънища и на сладки потни ласки. На декемврийска киша и на априлски дъжд. На всичко във видимия и невидим свят.

Вдишваш – издишваш. И надежди, и разочарования, и възходи, и падения, и възторзи, и отчаяния, пепел, кал, озон и въглерод, всичко вкупом. Живот. Неравната почва, върху която вирее „немирната птица любов“.

Как птица върху почва веднага ще попита някой, ами ей тъй, ще му отговоря, точно тъй си е с тази немирница. Хем летиш, хем опипом правиш всяка крачка, хем падаш и се овъргалваш хубавичко в джвакалото, хем се изправяш и пак периш крилца, докато… Докато е за всеки различно, най-често просто ти писва. Просто вече не ти е интересно ни да летиш, ни да се търкаляш, ни изобщо да правиш каквото и да било. Освен да си гледаш живота. Собствения.

Човек има необходимост от терапевтична самота между любовите си. Да си почине. Защото и любовта като всичко останало на този свят, е работа. Ужасно трудоемка при това. Гледаш ли я през пръсти, отпиши я. Не става. Не става от твоя страна. Нищо че зависи от другата не по-малко. Понякога даже – повече. Ама ние в своята паничка да гледаме и то с правдиво око – не да се жалваме, че малко ни е сипано. Толкоз сме си го надробили, да се бяхме потрудили повече. Възнаграждението е според труда. Без криви сметки. По заслуга.

Заслужих ли си този, който снощи ми звънна две минути, преди да излезе на сцената, за да е сигурен, че съм добре и да ми напомни да си взема хапчето в осем? Защото е заминал на турне, което не може да пропусне. Освен с мен, той живее с работата си. Настрана, че от това печели и парите, с които освен всичко, без което не може, ми купува милите глезотийки, книгите и шаловете, всичко, без което мога, но то е станало наше и следователно насъщно.

Този, който смята, че основно задължение на мъжа е да се грижи за жената, която обича и всеки мой опит за съпротива, че мога и сама, пресича с безпрекословен поглед, укротява ме в прегръдките си и великодушно ми позволява да измия чиниите след късната вечеря. Разбира се, че не го играя принцеса, просто той е мъжът, аз съм жената, както е редно, откакто свят светува. Не си разменяме ролите. И ни е хубаво така. Аз знам повече, той умее повече. Нито патриархат, нито матриархат в отношенията, паритет е. Смеем се, че и двама сме си пръв сред равни. И никак не е блудкаво. И изобщо не е идеално. Просто ни е то.

Отстрани погледнато, винаги изглежда, че нещата ни се поднасят на тепсия. На случаен принцип. Внезапно. И неочаквано. Дали е така? Друг път е така! Поднасят ти това, което си си поръчал. В менюто има всичко. Даже принцове на бели коне има. И пристигат. В комплект с аристократичен мързел, забавления като лов, танци и турнири, със слугинарски антураж и свръхвисоко самочувствие, с майка-кралица и баща-крал, с притворни придворни и с нищожна мисловна дейност, зер за нищо никога не го е било грижа, той е принц по рождение и боговете са му братя. И ти от въжделена принцеса (щото и той си е поръчвал ангро), трябва да облечеш роклята на Пепеляшка. И да споделяш хляба и виното, бохемските компании посред нощ и махмурлука му сутрин. Само че той е поръчал принцеса, а ти отдавна не си такава, ако му се вържеш на битието.

Скъпият не е принц, слава богу. Въпреки че е играл принцове на сцената. И е пътувал от другия край на страната през нощта, отключил е тихо, влязъл е на пръсти в стаята и ми е оставил клонче люляк на възглавницата, първият разцъфтял, който е видял по пътя, на фарове. Любов е. Влудяващ аромат на любов. Люляков като цвета на нощницата ми, която се е изхлузила до леглото.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Аватар
Kleo
Вятър в косите...
Мнения: 15467
Регистриран на: 20 Авг 2010, 10:00
Местоположение: София

Re: Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

Мнение от Kleo »

Изображение

Нещо забравено, нещо намерено, нещо червено и нещо за после, автор: Маргарита Петкова

Изображение

... „Тази червена свещ почти свърши, купих нова, знам, че са ти любимите“. Да, много обичам точно тези – с аромат на череши и шоколад. Трета година си ги палим всеки ден на закуска или на вечеря, когато сме си двамата. Има ли значение, ще кажете, не бе, няма, ама пламъчето трепка като пулса на сърцето. А сърцето, дори анатомически погледнато, е червено. Символиката оставям на вас. Аз символиката я обичам, затова все търся в нещата от живота скрит смисъл. Обикновено го намирам. ...

Изображение

Ей, а послето, не забравяте, нали? Послето… Няма да ви го обяснявам. То е най-хубавото.
Синът ми е на 18. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм :) Виждам се отново майка.
Публикувай отговор