- "Мамо, ами аз сега като не дойда, и аз ли ставам като тези, дето не им пука?"Личен дневник Kleo
Re: Личен дневник Kleo
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм 
Re: Личен дневник Kleo
Значи все пак не съм единствената наивница... романтичка... пълна с розови блянове, идеали и копнежи Жена... чета този текст и го преживявам с всяка клетка на тялото си... с дъха си, със сърцето си и с душата си:
Ако ти заспиш, ще спя. - от блога на Мила Иванова
На 38 съм и съм неомъжена. Имам дете и мечта за истинско семейство. Искам шумна къща, пълна с деца, и една любов, която да пращи в огнището силна като Слънцето до последния миг заедно. Всъщност не искам последни мигове. Искам тази любов такава, че и след напускането на земното убежище тя да живее някъде като жар и хармония. И въобще не ме интересува, ако това звучи откачено, наивно или незряло. Аз знам, че е възможно.
Дълго време отказвах да прочета Бегбеде, защото му се сърдех за заглавието „Любовта трае три години“. А книгата се навираше в ръцете ми постоянно. Най-после преди година я прочетох и простих на добрия френски човек твърдението. И открих, че между мен и него има нещо общо. И двамата не сме съгласни със заглавието.
Когато нещо ти липсва, воайорстваш жадно тези, които го имат. Залепяш нос на лъскавата витрина, която въпреки своята прозрачност носи тежката метална миризма на затвор - затвора на недостижимото, и се взираш безнадеждно беден в своето желание. Така правя аз със семействата. Обичам да ги наблюдавам през витрината. Да събирам в шепи вида на пълните им багажници, плановете им за Коледа и най-най-любимото ми: „До довечера, чакам те вкъщи.“ Толкова красота има в една семейната картина, колкото никое изкуство не може да ми даде. И като всяко нещо, което произвежда красота, да бъдеш семейство май също се оказва изкуство. Някои имат таланта, други – не. Трети не се задоволяват само с хубава картинка – искат я перфектна, търсят я безкрайна.
Ще бъда честна. В семействата, които съм воайорствала досега, още не съм открила художниците, на които искам да приличам. Дори там, където всичко изглежда добре изпипано, близо до идиличен шедьовър, не съм видяла всичко това, което вече 38 години ме кара да имам една единствена мечта. Да, зная думичките на тази лекция наизуст: първоначалната страст постепенно угасва, на нейно място се настанява уважението... любовта трае три години, но разбирателството може да е вечно... битовизмите ни унасят, но всичко е наред, ако отговорностите са споделени... жененият човек може да пофлиртува, дори да „кривне“ от „правия път“ - в реда на нещата е и заздравява връзката... връзката е важна, не любовта... тя трае три години... децата са причина да останем заедно и да се търпим... оставам с теб, защото по-добро на хоризонта няма, а и да се появи, след три години ще ме дразни по същия начин... бракът е наниз от компромиси... и само през първите три години те са приятни... и най-хубавата жена е омръзнала на някого... след три години... и така нататък, все в този тъжен дух. Всеки има своята картина за любовта и дори мога да приема, че в лекцията има доза правота, но това не е правотата, която ме кара да се пазя за единствената си мечта. Аз не искам да се „понасям“ с някого. Не желая нещо да ме „унася“, за да продължа да бъда с този някой. Когато обичам, не флиртувам, защото дори физическата близост на друг човек ме кара да потръпвам от студенина. А битовизмите са най-йезуитското оправдание на престъплението срещу любовта. За страстта съм съгласна – първоначалната ни се дава като подарък. Хормоните вилнеят, усещането за ненаситност е измамно силно, тялото на другия е непресъхващ извор на твойте собствени желания. Но когато подаръкът се изконсумира, настъпва времето да произведем малко ежедневна ненаситност със собствени средства.
Зная, че това звучи като теория на прекалено романтично момиче, а на практика всичко е далеч по-сложно (или пък просто?), но за 38 години така и не открих причина да се задоволя с посредствен шедьовър в това изкуство. И аз минах през истините на онази лекция. Първоначалната страст си отиваше, а битовизмите убиваха останалото. Омръзваха ми няколко много добри, много умни и прекрасно обичащи мъже, и аз им омръзвах също. Стърчах на тезгяха с компромисите и останките от уважението, но това студено, недодялано меню никога не ми се услади. Затова след всеки последен щрих от историите си оставах на масата сама да чакам онзи, който ще рисува заедно с мен наивната ми, но перфектна приказка за любов.
И днес вярвам в нея, както вярвах на 8. Единствената разлика е, че днес знам, че моята приказка зависи от мен. Аз съм единият неин художник, а картината трябва да се рисува постоянно. Взимам четката и скицирам представата си за нея.
Едно момиче току-що е открило другата част от себе си. Я, това момиче съм аз! А ти си най-после до мен, макар да сме един до друг само за очите. Един до друг е толкова далечно! Един в друг е чувството за нас на всички други сетива. Откакто те има, няма аз, няма ти, има две части от НИЕ. В началото си имаме всички подаръци на любовта – и жарта, и алчната необходимост да сме постоянно заедно, и лакомията да правим всичко двамата, да превръщаме всяко нещо в НАШЕ, да разпалваме съзнанията си с планове и стремежи, да копнеем, да се желаем, да се вълнуваме, да горим, да знаем как се лети, да сме способни за една целувка да повдигнем Земята и да се намерим под паднало листо. Рисуваме крилати щрихи по платното, а животът си тече в непознато ни до този миг безвремие. Летим и грабим даровете по платното, но колкото по-високо отиваме, толкова по-рядко срещаме оставени за нас подаръци. Подаръците траят три години. След това идва моментът да застанем още по-близо един в друг и да се пазим същите.
Ти не знаеш, но когато имахме първата си среща, ти толкова неочаквано се обади да се видим, че жената в мен се паникьоса, не изглеждала достатъчно добре. Имах време само да си купя лак за нокти. В онзи ден се укорих, че не съм била достатъчно подготвена за теб. Че не съм те чакала, както подобава. И се зарекох да те чакам всеки ден. Да се старая да съм хубава за теб всеки път. Дори пътите, когато не идваш. Още пазя шишенцето от онзи лак, но оттогава рисувах с десетки други шишенца очакването ми за теб. И няма да дойде ден, в който да не погледна дълбоко в огледалото, преди да ти позволя да ме видиш. Няма да дойде ден, в който да оставя на случайността желанието ми да ти харесвам. Сега, когато подаръците по платното свършиха, ще се науча да рисувам всеки ден за теб цветовете, в които ме обичаш, и да ти ги поднасям не като подарък, а като част от нас. Не искам да съм красива, когато излизам. Искам да съм красива, когато се прибирам при теб.
Гледам ги – хората, които са семейства повече от три години. Твърдят, че любовта им трае още, но минават един покрай друг и докосването им е плод на случайността. Няма го онзи трепет от първите три години, няма я ненаситността към другия. А аз ги искам върху нашето платно! Рисувай ги заедно с мен – всеки ден, с всеки щрих, напук на лекциите, клишетата, опита, реалността. Не минавай покрай мен, без да потърсиш желанието ми да те докосна. Няма да минавам покрай теб, без да потърся пулса на вълнението, което си за мен.
Беше отдавна, когато ми написа „ако ти заспиш, ще спя“. Безсънието ни беше лесно в началото. Да правим нещата заедно, особено трудните, беше естествено и красиво. Мина време и всеки път, когато работиш по нощите, ми казваш да си лягам, а аз ти отговарям: „ако ти си легнеш, лягам“. Знам, будуването ми не помага с нищо на умората ти. Не е будуването, което ти давам обаче. Любовта е. Знанието, че има човек, който споделя живота ти, дори днес този живот да е уморен и безсънен. Не желая да имаш това знание само три години. Искам да пораснем с него двамата – едно цяло, родено от две отделни цялости, научено да рисува неспирно картината на своята заедност. Ще се науча да забравям умората си и да бъда с теб и там, където ме няма. Ще те чакам за заспиването, за събуждането, за всеки от онези моменти, в които ми казваш от някъде, че съм нужна. Ще осиновя тази хубава дума - „старание“, и ще я прикрепям към всяко нещо, което съм за теб. Ще изуча всички познати рецепти с патладжани, защото ти ги обичаш, и ще измисля останалите. Ще ти правя изненади и за празник, и за делник, и когато го очакваш, и когато забравяш, и когато не са ми останали повече изненади. Ще те чакам за нови първи срещи и няма да повтарям начините, по които го правя. Ще те чакам вкъщи с малка черна рокля, на върха на скалата с торта с портокалови корички, на брега на лунната пътека с вино, отлежало в нашето търпение, в облаците между двата континента с марципанена закуска... Никога няма да лягам до теб, без да те прегърна. Ще го правя и когато съм ранена, и когато съм сърдита, и когато си далечен. Ще го правя и когато липсва ми надежда, че имаш нужда от това. Защото любовта е старанието да вярваш повече, да очакваш по-малко и да даваш всичко. Няма да успивам старанието да бъда по-знаеща, по-пишеща, по-зряла, тоест достойна за твоето обичане. Няма да се задоволявам с константи на даването и порастването, няма да спра да летя до теб и да бъда твоя сила или просто твоя. Няма да пропускам да те насърчавам, да съм опора, грижа, лекота, вярност, нежност и партньор. Няма да се откажа от необходимостта да те поставям винаги пред себе си. Няма да спра да ти позволявам да водиш, да пазиш, да бъдеш мъжът, в когото се влюбих – мой рицар, моя сила, моя жилавост, мое небе. Няма да спра опитите да те достигам и няма да крия възхищението си от това, че не мога. Ще продължиш да бъдеш мъж, а аз ще си позволя да бъда жена и никой битовизъм няма да наруши това величествено уравнение. Ще превърна битовизмите в приключения, сивотата – в деликатност, умората – в нужда от теб. Ще бъда невъзможното ти Всичко, но няма да пусна любовта да трае само три години.
Това не е обещание. Това е любов. Онази, която дочаках и в която двамата с Бегбеде вярваме. Любовта, която всеки ден ще рисуваме, за да трае вечно.
Красиво, нали? Е, аз съм на 37. И съм с официален статус "разведена", макар и да съм обвързана с бащата на сина си. Трайно. И отново. Но продължавам да мечтая за истинско по моите представи семейство. С повече деца демек. И с повече романтика. И с повече горещи страсти. А знам, че се обичаме, че сме привързани един към друг, че се уважаваме за толкова много неща, че сме добри родители. Но защо понякога така горчи? ... Преглъщам сълзите си и се чудя лакома и неблагодарна ли съм, че искам ВСИЧКО ?! Питах се до момента, до който не прочетох горната статия. На моменти имам чувството, че самата аз съм я писала. Толкова е истинска и интимна. И съм така болезнено съгласна с авторката... Може би просто наистина хората сме различни: едни се примиряват, че идеално просто НЯМА, а други... други просто не спират да го търсят, с надеждата, че може би все пак един ден ще го открият или ПРЕОТКРИЯТ...
Ако ти заспиш, ще спя. - от блога на Мила Иванова
На 38 съм и съм неомъжена. Имам дете и мечта за истинско семейство. Искам шумна къща, пълна с деца, и една любов, която да пращи в огнището силна като Слънцето до последния миг заедно. Всъщност не искам последни мигове. Искам тази любов такава, че и след напускането на земното убежище тя да живее някъде като жар и хармония. И въобще не ме интересува, ако това звучи откачено, наивно или незряло. Аз знам, че е възможно.
Дълго време отказвах да прочета Бегбеде, защото му се сърдех за заглавието „Любовта трае три години“. А книгата се навираше в ръцете ми постоянно. Най-после преди година я прочетох и простих на добрия френски човек твърдението. И открих, че между мен и него има нещо общо. И двамата не сме съгласни със заглавието.
Когато нещо ти липсва, воайорстваш жадно тези, които го имат. Залепяш нос на лъскавата витрина, която въпреки своята прозрачност носи тежката метална миризма на затвор - затвора на недостижимото, и се взираш безнадеждно беден в своето желание. Така правя аз със семействата. Обичам да ги наблюдавам през витрината. Да събирам в шепи вида на пълните им багажници, плановете им за Коледа и най-най-любимото ми: „До довечера, чакам те вкъщи.“ Толкова красота има в една семейната картина, колкото никое изкуство не може да ми даде. И като всяко нещо, което произвежда красота, да бъдеш семейство май също се оказва изкуство. Някои имат таланта, други – не. Трети не се задоволяват само с хубава картинка – искат я перфектна, търсят я безкрайна.
Ще бъда честна. В семействата, които съм воайорствала досега, още не съм открила художниците, на които искам да приличам. Дори там, където всичко изглежда добре изпипано, близо до идиличен шедьовър, не съм видяла всичко това, което вече 38 години ме кара да имам една единствена мечта. Да, зная думичките на тази лекция наизуст: първоначалната страст постепенно угасва, на нейно място се настанява уважението... любовта трае три години, но разбирателството може да е вечно... битовизмите ни унасят, но всичко е наред, ако отговорностите са споделени... жененият човек може да пофлиртува, дори да „кривне“ от „правия път“ - в реда на нещата е и заздравява връзката... връзката е важна, не любовта... тя трае три години... децата са причина да останем заедно и да се търпим... оставам с теб, защото по-добро на хоризонта няма, а и да се появи, след три години ще ме дразни по същия начин... бракът е наниз от компромиси... и само през първите три години те са приятни... и най-хубавата жена е омръзнала на някого... след три години... и така нататък, все в този тъжен дух. Всеки има своята картина за любовта и дори мога да приема, че в лекцията има доза правота, но това не е правотата, която ме кара да се пазя за единствената си мечта. Аз не искам да се „понасям“ с някого. Не желая нещо да ме „унася“, за да продължа да бъда с този някой. Когато обичам, не флиртувам, защото дори физическата близост на друг човек ме кара да потръпвам от студенина. А битовизмите са най-йезуитското оправдание на престъплението срещу любовта. За страстта съм съгласна – първоначалната ни се дава като подарък. Хормоните вилнеят, усещането за ненаситност е измамно силно, тялото на другия е непресъхващ извор на твойте собствени желания. Но когато подаръкът се изконсумира, настъпва времето да произведем малко ежедневна ненаситност със собствени средства.
Зная, че това звучи като теория на прекалено романтично момиче, а на практика всичко е далеч по-сложно (или пък просто?), но за 38 години така и не открих причина да се задоволя с посредствен шедьовър в това изкуство. И аз минах през истините на онази лекция. Първоначалната страст си отиваше, а битовизмите убиваха останалото. Омръзваха ми няколко много добри, много умни и прекрасно обичащи мъже, и аз им омръзвах също. Стърчах на тезгяха с компромисите и останките от уважението, но това студено, недодялано меню никога не ми се услади. Затова след всеки последен щрих от историите си оставах на масата сама да чакам онзи, който ще рисува заедно с мен наивната ми, но перфектна приказка за любов.
И днес вярвам в нея, както вярвах на 8. Единствената разлика е, че днес знам, че моята приказка зависи от мен. Аз съм единият неин художник, а картината трябва да се рисува постоянно. Взимам четката и скицирам представата си за нея.
Едно момиче току-що е открило другата част от себе си. Я, това момиче съм аз! А ти си най-после до мен, макар да сме един до друг само за очите. Един до друг е толкова далечно! Един в друг е чувството за нас на всички други сетива. Откакто те има, няма аз, няма ти, има две части от НИЕ. В началото си имаме всички подаръци на любовта – и жарта, и алчната необходимост да сме постоянно заедно, и лакомията да правим всичко двамата, да превръщаме всяко нещо в НАШЕ, да разпалваме съзнанията си с планове и стремежи, да копнеем, да се желаем, да се вълнуваме, да горим, да знаем как се лети, да сме способни за една целувка да повдигнем Земята и да се намерим под паднало листо. Рисуваме крилати щрихи по платното, а животът си тече в непознато ни до този миг безвремие. Летим и грабим даровете по платното, но колкото по-високо отиваме, толкова по-рядко срещаме оставени за нас подаръци. Подаръците траят три години. След това идва моментът да застанем още по-близо един в друг и да се пазим същите.
Ти не знаеш, но когато имахме първата си среща, ти толкова неочаквано се обади да се видим, че жената в мен се паникьоса, не изглеждала достатъчно добре. Имах време само да си купя лак за нокти. В онзи ден се укорих, че не съм била достатъчно подготвена за теб. Че не съм те чакала, както подобава. И се зарекох да те чакам всеки ден. Да се старая да съм хубава за теб всеки път. Дори пътите, когато не идваш. Още пазя шишенцето от онзи лак, но оттогава рисувах с десетки други шишенца очакването ми за теб. И няма да дойде ден, в който да не погледна дълбоко в огледалото, преди да ти позволя да ме видиш. Няма да дойде ден, в който да оставя на случайността желанието ми да ти харесвам. Сега, когато подаръците по платното свършиха, ще се науча да рисувам всеки ден за теб цветовете, в които ме обичаш, и да ти ги поднасям не като подарък, а като част от нас. Не искам да съм красива, когато излизам. Искам да съм красива, когато се прибирам при теб.
Гледам ги – хората, които са семейства повече от три години. Твърдят, че любовта им трае още, но минават един покрай друг и докосването им е плод на случайността. Няма го онзи трепет от първите три години, няма я ненаситността към другия. А аз ги искам върху нашето платно! Рисувай ги заедно с мен – всеки ден, с всеки щрих, напук на лекциите, клишетата, опита, реалността. Не минавай покрай мен, без да потърсиш желанието ми да те докосна. Няма да минавам покрай теб, без да потърся пулса на вълнението, което си за мен.
Беше отдавна, когато ми написа „ако ти заспиш, ще спя“. Безсънието ни беше лесно в началото. Да правим нещата заедно, особено трудните, беше естествено и красиво. Мина време и всеки път, когато работиш по нощите, ми казваш да си лягам, а аз ти отговарям: „ако ти си легнеш, лягам“. Знам, будуването ми не помага с нищо на умората ти. Не е будуването, което ти давам обаче. Любовта е. Знанието, че има човек, който споделя живота ти, дори днес този живот да е уморен и безсънен. Не желая да имаш това знание само три години. Искам да пораснем с него двамата – едно цяло, родено от две отделни цялости, научено да рисува неспирно картината на своята заедност. Ще се науча да забравям умората си и да бъда с теб и там, където ме няма. Ще те чакам за заспиването, за събуждането, за всеки от онези моменти, в които ми казваш от някъде, че съм нужна. Ще осиновя тази хубава дума - „старание“, и ще я прикрепям към всяко нещо, което съм за теб. Ще изуча всички познати рецепти с патладжани, защото ти ги обичаш, и ще измисля останалите. Ще ти правя изненади и за празник, и за делник, и когато го очакваш, и когато забравяш, и когато не са ми останали повече изненади. Ще те чакам за нови първи срещи и няма да повтарям начините, по които го правя. Ще те чакам вкъщи с малка черна рокля, на върха на скалата с торта с портокалови корички, на брега на лунната пътека с вино, отлежало в нашето търпение, в облаците между двата континента с марципанена закуска... Никога няма да лягам до теб, без да те прегърна. Ще го правя и когато съм ранена, и когато съм сърдита, и когато си далечен. Ще го правя и когато липсва ми надежда, че имаш нужда от това. Защото любовта е старанието да вярваш повече, да очакваш по-малко и да даваш всичко. Няма да успивам старанието да бъда по-знаеща, по-пишеща, по-зряла, тоест достойна за твоето обичане. Няма да се задоволявам с константи на даването и порастването, няма да спра да летя до теб и да бъда твоя сила или просто твоя. Няма да пропускам да те насърчавам, да съм опора, грижа, лекота, вярност, нежност и партньор. Няма да се откажа от необходимостта да те поставям винаги пред себе си. Няма да спра да ти позволявам да водиш, да пазиш, да бъдеш мъжът, в когото се влюбих – мой рицар, моя сила, моя жилавост, мое небе. Няма да спра опитите да те достигам и няма да крия възхищението си от това, че не мога. Ще продължиш да бъдеш мъж, а аз ще си позволя да бъда жена и никой битовизъм няма да наруши това величествено уравнение. Ще превърна битовизмите в приключения, сивотата – в деликатност, умората – в нужда от теб. Ще бъда невъзможното ти Всичко, но няма да пусна любовта да трае само три години.
Това не е обещание. Това е любов. Онази, която дочаках и в която двамата с Бегбеде вярваме. Любовта, която всеки ден ще рисуваме, за да трае вечно.
Красиво, нали? Е, аз съм на 37. И съм с официален статус "разведена", макар и да съм обвързана с бащата на сина си. Трайно. И отново. Но продължавам да мечтая за истинско по моите представи семейство. С повече деца демек. И с повече романтика. И с повече горещи страсти. А знам, че се обичаме, че сме привързани един към друг, че се уважаваме за толкова много неща, че сме добри родители. Но защо понякога така горчи? ... Преглъщам сълзите си и се чудя лакома и неблагодарна ли съм, че искам ВСИЧКО ?! Питах се до момента, до който не прочетох горната статия. На моменти имам чувството, че самата аз съм я писала. Толкова е истинска и интимна. И съм така болезнено съгласна с авторката... Може би просто наистина хората сме различни: едни се примиряват, че идеално просто НЯМА, а други... други просто не спират да го търсят, с надеждата, че може би все пак един ден ще го открият или ПРЕОТКРИЯТ...
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Личен дневник Kleo
АЗ ВЯРВАМ В ЛЮБОВТА
Моля тe, кажи това на глас. И още веднъж…забележи какво чувство се появява? Повечето хора казват – разбира се, че аз вярвам!!! Аз я нямам, но вярвам. Другите казват, само млади идеалисти вярват в това, което няма! Аз вече имам достаточно опит, деца и не ми казвайте в какво трябва да вярвам… Трети отговарят: Ще повярвам, когато тя се появи… Разбира се има и други варианти. Aксиома е, докато човек не вярва в любовта и не е готов да поема рискове, тя не идва в живота му. Защо тогава, ако вярваме в любовта, я нямаме…или я имаме, но не е достаточно, и/или не е по начина, по който искаме? 1. Всеки човек поне веднъж в живота си е бил нараняван. След болката хората не се лекуват. Като метафора, какво би било, ако вие сте счупили нещо и си кажете: нека само да оздровее, времето лекува. И то зараства, но първо че много повече ще боли и второ, ако не наместиш кокъла на място, тогава той ще зарастне, но човек ще остане инвалид. Много хора след раздяла или загуба на близък човек стават духовни инвалиди. Затова тази болка трябва да бъде лекувана! 2. При нараняване ние преминаваме през 4 основни стадия: Първият стадий е рязката болка. Когато оставаме сами, първата ни реакция е да не искаме да вярваме. Не искам да вярвам, че той ме изоставя или че той е починал. Това е само лош сън и скоро ще се будя. В този момент ние още вярваме, че всичко ще отмине по някакъв начин и той/тя ще се върне. Вторият стадий е на приемане. Разбираме, че вече той /тя никога няма да се върне и трябва да приемем това, както и вътрешната мъка, и тъга. Може би ще се появят и гняв, и омраза. Третият – еуфория – не ми пука! Ще живея сам/а и нямам нужда от него/нея. Започваме да се обясняваме ЗАЩО трябва да живеем и какво трябва да правим. Умът ни търси решение, но сърцето още не е готово за това. Този стадий се нарича приливи и отливи. На прилива ние казваме: Всичко ми е наред. Аз нямам нужда от другия. Животът продължава. На отлива: Усещаме колко ни е самотно и колко много искаме всичко да се върне като преди. В този момент понякога имаме чувството, че ние се побъркваме. Тъй като умът ние е много бърз и върви напред, и иска да живее, но сърцето е още наранено и не може толкова бързо да отпусне болката, и да бъде готово отново за любов. Четърти стадий – излизане от болката. Когато приемем, че това вече е минало и че животът продължава. Сбогувахме се с очакванията и напразните надежди. Разбрахме и приехме вътрешно в сърцето си, че искаме пак да обичаме. Осъзнахме, че любовта може да бъде не само към един човек. Има и други. Няма да е същото, но може би ще бъде дори по-хубаво. В този стадий човек дори и да се сеща за миналото, го прави с голяма топлина, благодарност и приемане в сърцето. 3. За да се излекуваш е важно да изживееш, приемеш и след това да пуснеш 4-те основни емоции, които ти помагат да продължиш напред. Тези емоции са гняв, страх, прошка, тъга. Ако човек не позволява да приеме и да изживее тези 4 емоции, тогава се получава следните последици. Ние изпитваме гняв, ако не получаваме това, което искаме. Ако човек приеме гнева си и после го пусне, тогава ние се сбогуваме с безразличието, и си връщаме желанието да живем, и да обичаме. Тъгата помага да приемем загубата, да нямаме очаквания и надежди, свързаните с миналото. Важно е да позволим да я прежевеем, тогава ние ще си върнем способността да се радваме. Това ни кара да вярваме, че след време пак ще можем да обичаме. Страхът ни показва, че сме уязвими и позволява да покажем на хората, че имаме нужда от тях, както и да помолим за помощ. Тогава нашият живот става пълен със смелост и благодарност към себе си и околните. Съжалението ни помага да си дадем реална приценка какво зависи от нас и какво не. Също при тази емоция е важно да дадем прошка на другия човек. Тази емоция ни дава отново надежда на намерим любовта и да започнем нов живот. Важно е да запомним, това че си загубил човека до себе си не означава, че си загубил ЛЮБОВТА. Тя живее, докато вярваме в нея, искаме я и сме готови да поемаме рискове! Повече на тази тема и как да приживеем болката, можете да научите на практическата лекция “Новата Аз. Живот след раздялата”.
С най-добри пожелания, Наталия Кобилкина – сексолог, семеен терапевт - http://natalia.bg/HWA/?p=665#sthash.5CONRtCB.dpuf" onclick="window.open(this.href);return false;
Източник - цък - Аз вярвам в Любовта - Наталия Кобилкина
Моля тe, кажи това на глас. И още веднъж…забележи какво чувство се появява? Повечето хора казват – разбира се, че аз вярвам!!! Аз я нямам, но вярвам. Другите казват, само млади идеалисти вярват в това, което няма! Аз вече имам достаточно опит, деца и не ми казвайте в какво трябва да вярвам… Трети отговарят: Ще повярвам, когато тя се появи… Разбира се има и други варианти. Aксиома е, докато човек не вярва в любовта и не е готов да поема рискове, тя не идва в живота му. Защо тогава, ако вярваме в любовта, я нямаме…или я имаме, но не е достаточно, и/или не е по начина, по който искаме? 1. Всеки човек поне веднъж в живота си е бил нараняван. След болката хората не се лекуват. Като метафора, какво би било, ако вие сте счупили нещо и си кажете: нека само да оздровее, времето лекува. И то зараства, но първо че много повече ще боли и второ, ако не наместиш кокъла на място, тогава той ще зарастне, но човек ще остане инвалид. Много хора след раздяла или загуба на близък човек стават духовни инвалиди. Затова тази болка трябва да бъде лекувана! 2. При нараняване ние преминаваме през 4 основни стадия: Първият стадий е рязката болка. Когато оставаме сами, първата ни реакция е да не искаме да вярваме. Не искам да вярвам, че той ме изоставя или че той е починал. Това е само лош сън и скоро ще се будя. В този момент ние още вярваме, че всичко ще отмине по някакъв начин и той/тя ще се върне. Вторият стадий е на приемане. Разбираме, че вече той /тя никога няма да се върне и трябва да приемем това, както и вътрешната мъка, и тъга. Може би ще се появят и гняв, и омраза. Третият – еуфория – не ми пука! Ще живея сам/а и нямам нужда от него/нея. Започваме да се обясняваме ЗАЩО трябва да живеем и какво трябва да правим. Умът ни търси решение, но сърцето още не е готово за това. Този стадий се нарича приливи и отливи. На прилива ние казваме: Всичко ми е наред. Аз нямам нужда от другия. Животът продължава. На отлива: Усещаме колко ни е самотно и колко много искаме всичко да се върне като преди. В този момент понякога имаме чувството, че ние се побъркваме. Тъй като умът ние е много бърз и върви напред, и иска да живее, но сърцето е още наранено и не може толкова бързо да отпусне болката, и да бъде готово отново за любов. Четърти стадий – излизане от болката. Когато приемем, че това вече е минало и че животът продължава. Сбогувахме се с очакванията и напразните надежди. Разбрахме и приехме вътрешно в сърцето си, че искаме пак да обичаме. Осъзнахме, че любовта може да бъде не само към един човек. Има и други. Няма да е същото, но може би ще бъде дори по-хубаво. В този стадий човек дори и да се сеща за миналото, го прави с голяма топлина, благодарност и приемане в сърцето. 3. За да се излекуваш е важно да изживееш, приемеш и след това да пуснеш 4-те основни емоции, които ти помагат да продължиш напред. Тези емоции са гняв, страх, прошка, тъга. Ако човек не позволява да приеме и да изживее тези 4 емоции, тогава се получава следните последици. Ние изпитваме гняв, ако не получаваме това, което искаме. Ако човек приеме гнева си и после го пусне, тогава ние се сбогуваме с безразличието, и си връщаме желанието да живем, и да обичаме. Тъгата помага да приемем загубата, да нямаме очаквания и надежди, свързаните с миналото. Важно е да позволим да я прежевеем, тогава ние ще си върнем способността да се радваме. Това ни кара да вярваме, че след време пак ще можем да обичаме. Страхът ни показва, че сме уязвими и позволява да покажем на хората, че имаме нужда от тях, както и да помолим за помощ. Тогава нашият живот става пълен със смелост и благодарност към себе си и околните. Съжалението ни помага да си дадем реална приценка какво зависи от нас и какво не. Също при тази емоция е важно да дадем прошка на другия човек. Тази емоция ни дава отново надежда на намерим любовта и да започнем нов живот. Важно е да запомним, това че си загубил човека до себе си не означава, че си загубил ЛЮБОВТА. Тя живее, докато вярваме в нея, искаме я и сме готови да поемаме рискове! Повече на тази тема и как да приживеем болката, можете да научите на практическата лекция “Новата Аз. Живот след раздялата”.
С най-добри пожелания, Наталия Кобилкина – сексолог, семеен терапевт - http://natalia.bg/HWA/?p=665#sthash.5CONRtCB.dpuf" onclick="window.open(this.href);return false;
Източник - цък - Аз вярвам в Любовта - Наталия Кобилкина
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Личен дневник Kleo
Един от Онези моменти Е. Всички ги разпознаваме. Потопена във вътрешното си Аз. Навън е делнична шумна столична вечер, но вътре... Вътре е тихо. Взех китайското за вкъщи. Уж съм готова да си ходя. Но явно още не съм. Щом не помръдвам от мястото си. Загледана в мартенския сняг. И в празната чиния пред мен. В безмилостния часовник, безпощадно отмерващ отминаващото и безвъзвратно отишлото си. Още миг сама. И тръгвам, Време! ...
П.П. Допълвам от днес, тоест от следващия ден: вчера вечерта вкъщи си починах добре, четох, мих чинии, тихо си поплаках, незабележимо, докато Алекс спеше, а Хри работеше по един велосипед, вечеряхме доста късно и си легнах ...
• На Пон Яну 26, 2015 7:05 pm е имало общо 53 посетители наведнъж • Статистика: • Общо мнения 43485 • Общо теми 1149 • Общо членове 636 • Най-нов Anna Hachadurian •
Последно промяна от Kleo на 20 Мар 2015, 12:04, променено общо 3 пъти.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Личен дневник Kleo
Колко често плачете? 
Независимо дали от тъга, радост или просто от вълнение. Аз лично плача всеки ден или поне през ден... такава съм си от малка.
Независимо дали от тъга, радост или просто от вълнение. Аз лично плача всеки ден или поне през ден... такава съм си от малка.Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
-
ellis_stoyanova
- Със словото напред
- Мнения: 1850
- Регистриран на: 19 Авг 2010, 21:41
Re: Личен дневник Kleo
Деска,и аз си поплаквам често и не го смятам за слабост или недостатък.Такива сме си емоционалните хора
Воинът на светлината не си губи времето, за да се опитва да играе ролята, която другите са избрали за него.-П.Куелю
[url=http://postimage.org/][img]http://s28.postimg.org/5aihn4da1/335730_priroda_zima_zakat_doroga_krasnyj_192.jpg[/img][/url]
Има само един път към щастието:
да престанеш да се безпокоиш за нещата, които не са подвластни на волята ти.
Епиктет
[url=http://postimage.org/][img]http://s28.postimg.org/5aihn4da1/335730_priroda_zima_zakat_doroga_krasnyj_192.jpg[/img][/url]
Има само един път към щастието:
да престанеш да се безпокоиш за нещата, които не са подвластни на волята ти.
Епиктет
Re: Личен дневник Kleo
Така си е, Елисче.ellis_stoyanova написа:Деска,и аз си поплаквам често и не го смятам за слабост или недостатък.Такива сме си емоционалните хора
Специално за теб тогава:[youtube]Qg1Xvfo-Jq8[/youtube]
[youtube]oR68oAtWY-c[/youtube]
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Личен дневник Kleo
[youtube]HwH8G6JhmEw[/youtube]
Колкото навън е дъждовно, толкова вътре в мен е носталгично... Капките дъжд по прозорците в офиса изобщо не контрастират със стичащите се по бузите ми сълзи... В ума ми яростно се блъскат спомени, а душата ми сякаш е разглобена на отделни късчета, които всячески се опитвам да събера в едно хармонично единство... Естествено, не успявам. За пореден път не успявам да сглобя несглобяеми елементи. Сърцето ми е обляно в рани, изчовъркани от безброй миниатюрни стъкълца, но неуправлявеми от мен и разбира се, далеч отминали. Толкова отминали, че би трябвало отдаааавна да ми е минало. Би трябвало раните да са хванали коричка. Не! Всъщност, от раните би трябвало да е останало само стар белег... а те са разчоплени. Пак и отново. От мен самата. Боли. Кървя. Плача. Всичко около и в мен е влажно. Но не ме съжалявайте. Просто ме изслушайте. Аз съм добре. Добре съм. И както се пее в една любима моя песен "Аз ще оцелея!" Ще оцелея, мамка му
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Личен дневник Kleo
От около месец се опитвах, и все безуспешно до тази сутрин, да се сетя за един точно определен термин от психологията 
мислех, търсих, рових - нищо! Днес сутринта обаче, още сънена и изобщо немислеща за-каквото-и-да-е-било, понятието просто изплува от дебрите на подсъзнанието ми 
зарадвах се, честно казано. А думата е "конформизъм". Смисълът й ми е пределно ясен, помня и показателния експеримент на учена Соломон Аш, за да илюстрира явлението. Да си конформист значи да си готов да привеждаш поведението си в съответствие с групата или общността, въпреки че отвътре може да не си изобщо съгласен с нея. И обратното, да си не-конформист означава, че имаш готовността да отстояваш собствената си позиция въпреки че групата е на друго мнение. Така като се замисля, колкото по-възрастна ставам, толкова по-малко конформна ставам. Слава Богу! А вие, момичета, като какви се възприемате? 
мислех, търсих, рових - нищо! Днес сутринта обаче, още сънена и изобщо немислеща за-каквото-и-да-е-било, понятието просто изплува от дебрите на подсъзнанието ми зарадвах се, честно казано. А думата е "конформизъм". Смисълът й ми е пределно ясен, помня и показателния експеримент на учена Соломон Аш, за да илюстрира явлението. Да си конформист значи да си готов да привеждаш поведението си в съответствие с групата или общността, въпреки че отвътре може да не си изобщо съгласен с нея. И обратното, да си не-конформист означава, че имаш готовността да отстояваш собствената си позиция въпреки че групата е на друго мнение. Така като се замисля, колкото по-възрастна ставам, толкова по-малко конформна ставам. Слава Богу! А вие, момичета, като какви се възприемате? Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Личен дневник Kleo
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Личен дневник Kleo
"Токсични“ любовници
Теодора Славова
Средата, в която живеем, става все по-токсична и това започва да се усеща дори в любовните отношения. В живота на жената гравитират „замърсени“ мъже – привлекателни опаковки, цветни черупки, интригуващи кутийки с опасно съдържание. Тяхната душевност е толкова съсипана, мърлява, плитка или просто липсваща, че единственото, с което могат да ни облъчат, е радиацията на „токсичната“ любов.
Отне ми време да разбера защо връзки, от които съм била част, са ме изпълвали с отровата на напрежението, нервността, недоумението, притеснението и даже на страха. Искало ми се е да избягам, да крещя, да плача или да се крия. Понякога сутрин съм се преструвала, че спя дълбоко, докато „красивият“ не затвори входната врата, бързайки за работа. И всичко това – в името на „двойката“, заради компромиса на взаимността.
Токсичните мъже са с нечиста, занемарена чувствителност. В тях също има емоции, нужда и необходимост да бъдат обичани, но тяхната емоционалност и способност да дават и да споделят любов са напоени с горчивия вкус на пренебрежение, липса на гъвкавост и разбиране, психологическа манипулация, лъжи, неискреност и обиди. Те бавно вливат тази жлъч във връзката и я обезобразяват до неузнаваемост, докато не я превърнат в зомби.
Токсичните любовници казват, че имат нужда от пространство и въздух, за да дишат. И как не, след като онова, което издишват, е смог с миризмата на мазут?! Странното е, че когато получат своето свещено пространство, те като октопод се впиват в момичето до себе си и започват като кърмачета да се хранят с искрената, чиста и даряваща по природа женска любов. Докато се заситят – след това започват отново да повтарят своята мантра за свобода, без да им мине през ума, че любовта е нещо повече от съвместна закуска сутрин.
Моя много близка приятелка беше част от такава връзка дълги години. В началото (както много жени над 30-те) страдаше от толкова разпространения комплекс на екзистенциалното женско чувство за вина и се опитваше да ме убеди, че именно тя е виновна, че не дава достатъчно и не проявява разбиране по отношение на приятеля си. От интелигентна, дейна и борбена жена тя се превърна в свое болно подобие и стана толкова емоционално и физически неприветлива, че й се наложиха консултации с психолог. Нейният токсичен любовник не ѝ беше посягал физически, но източи от нея всички живителни сили, цялата ѝ физическа и емоционална светлина. Той беше индиферентен към нейните потребности, напълно пренебрегващ човешката ѝ същност и женска ранимост и си въобразяваше, че сексът два пъти седмично и вечерите навън веднъж в месеца би следвало напълно да я задоволяват. През целия период на връзката им тя се чувстваше не достатъчно добра, не достатъчно красива, не достатъчно умна, не достатъчно... продължете сами.
Когато от стрес отслабна с 10 кг, кожата на лицето ѝ посивя и се съсухри, след дълги колебания и много плач тя пожела да прекрати тази история. Тогава той ѝ изпрати букет рози и бележка „Извинявай!“ и вместо да се прибере за вечеря, отиде да гледа мач у свой колега.
Токсичните мъже имат ужасяващата способност да разочароват дълбоко. Най-злостната емоция, която разяжда тялото, съсипва сърцето и се просмуква в ума, е разочарованието. То е по-страшно от несподелената любов, от загубата, от гнева, от омразата, дори от страха.
Разочарованието е токсинът, който унищожава всичко, оставя след себе си единствено празнота и може да погуби чувствителността на всяка жена. То се абсорбира трудно и мъчително от тялото, а междувременно умъртвява доверието, гаси пламъчетата в очите, погребва все още живата красота. Една жена, инжектирана с разочарование, е призрак. Тя се усмихва, без да чувства, отдава се, без да обича, присъства, без да съществува.
Разпознавате ли някой от симптомите на „токсично мъжко отравяне“? Ако е така, спасявайте се, чистете се, докато все още можете да се смеете и да различавате цветовете. Животът е очарование, а детоксикираната жена има много нюанси, но не и на сивото!
Повече от автора – на teodoraslavova.blogspot.com.
Теодора Славова
Средата, в която живеем, става все по-токсична и това започва да се усеща дори в любовните отношения. В живота на жената гравитират „замърсени“ мъже – привлекателни опаковки, цветни черупки, интригуващи кутийки с опасно съдържание. Тяхната душевност е толкова съсипана, мърлява, плитка или просто липсваща, че единственото, с което могат да ни облъчат, е радиацията на „токсичната“ любов.
Отне ми време да разбера защо връзки, от които съм била част, са ме изпълвали с отровата на напрежението, нервността, недоумението, притеснението и даже на страха. Искало ми се е да избягам, да крещя, да плача или да се крия. Понякога сутрин съм се преструвала, че спя дълбоко, докато „красивият“ не затвори входната врата, бързайки за работа. И всичко това – в името на „двойката“, заради компромиса на взаимността.
Токсичните мъже са с нечиста, занемарена чувствителност. В тях също има емоции, нужда и необходимост да бъдат обичани, но тяхната емоционалност и способност да дават и да споделят любов са напоени с горчивия вкус на пренебрежение, липса на гъвкавост и разбиране, психологическа манипулация, лъжи, неискреност и обиди. Те бавно вливат тази жлъч във връзката и я обезобразяват до неузнаваемост, докато не я превърнат в зомби.
Токсичните любовници казват, че имат нужда от пространство и въздух, за да дишат. И как не, след като онова, което издишват, е смог с миризмата на мазут?! Странното е, че когато получат своето свещено пространство, те като октопод се впиват в момичето до себе си и започват като кърмачета да се хранят с искрената, чиста и даряваща по природа женска любов. Докато се заситят – след това започват отново да повтарят своята мантра за свобода, без да им мине през ума, че любовта е нещо повече от съвместна закуска сутрин.
Моя много близка приятелка беше част от такава връзка дълги години. В началото (както много жени над 30-те) страдаше от толкова разпространения комплекс на екзистенциалното женско чувство за вина и се опитваше да ме убеди, че именно тя е виновна, че не дава достатъчно и не проявява разбиране по отношение на приятеля си. От интелигентна, дейна и борбена жена тя се превърна в свое болно подобие и стана толкова емоционално и физически неприветлива, че й се наложиха консултации с психолог. Нейният токсичен любовник не ѝ беше посягал физически, но източи от нея всички живителни сили, цялата ѝ физическа и емоционална светлина. Той беше индиферентен към нейните потребности, напълно пренебрегващ човешката ѝ същност и женска ранимост и си въобразяваше, че сексът два пъти седмично и вечерите навън веднъж в месеца би следвало напълно да я задоволяват. През целия период на връзката им тя се чувстваше не достатъчно добра, не достатъчно красива, не достатъчно умна, не достатъчно... продължете сами.
Когато от стрес отслабна с 10 кг, кожата на лицето ѝ посивя и се съсухри, след дълги колебания и много плач тя пожела да прекрати тази история. Тогава той ѝ изпрати букет рози и бележка „Извинявай!“ и вместо да се прибере за вечеря, отиде да гледа мач у свой колега.
Токсичните мъже имат ужасяващата способност да разочароват дълбоко. Най-злостната емоция, която разяжда тялото, съсипва сърцето и се просмуква в ума, е разочарованието. То е по-страшно от несподелената любов, от загубата, от гнева, от омразата, дори от страха.
Разочарованието е токсинът, който унищожава всичко, оставя след себе си единствено празнота и може да погуби чувствителността на всяка жена. То се абсорбира трудно и мъчително от тялото, а междувременно умъртвява доверието, гаси пламъчетата в очите, погребва все още живата красота. Една жена, инжектирана с разочарование, е призрак. Тя се усмихва, без да чувства, отдава се, без да обича, присъства, без да съществува.
Разпознавате ли някой от симптомите на „токсично мъжко отравяне“? Ако е така, спасявайте се, чистете се, докато все още можете да се смеете и да различавате цветовете. Животът е очарование, а детоксикираната жена има много нюанси, но не и на сивото!
Повече от автора – на teodoraslavova.blogspot.com.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм