Чери, не зная дали аз виждам нещата черни или те всъщност са такива, но преди два дена разбрах, че човекЪТ още преди месец е прехвърлил по друга (чужда, за да не мога да претендирам юридически) сметка всичките ни спестявания, отказва ми достъп не до тях, а дори до половината. Декларира на думи, че иска да се споразумеем какво да правим с тези пари, но фактически постави условия, които, ако не приема, губя всичко (своята половина имам предвид). По моите морални и човешки разбирания да вземеш нещо от някого, което си е негово, да го скриеш и да ограничиш достъпа му до него, като искаш да се използва единствено за целите, за които ти искаш, се нарича кражба. Да изнудваш човек, че няма да получи нещо, което си е негово, освен ако не изпълни условия, се нарича изнудване.
Проблемът с нашия татко е всъщност не паричен, а е разминаване в ценностната система. Буквално в мирогледа.
Той иска да вземе еднолично решение какво да се прави с общите ни пари, воден от упоритото си и искрено убеждение, че знае кое е най-доброто. Фактът, че аз имам различна представа за това кое е най-добро в случая и той знае това, го кара да търси начини в стил "извиване на ръце", за да постигне своето най-добро.
Аз мисля, че неговото най-добро е тесногръдо. Освен това мисля, че няма никакво морално право да ме ограничава не парично, а в ролята ми на майка. Работата е там, че аз имам различни от неговите виждания какво трябва да получат децата от родителите си (в случая от мен), но ако съм тотално лишена от ресурс, няма как да ги осъществя.
Аз зная за какво мечтаят децата ми, а той - не. Искам да имам свободата и възможността да им дам това, което аз мога: да мога да ги заведа на концертите, на които искат, да идем на местата, на които мечтаят да отидат. Пътуването до Русе преди месец е пример за това как аз разбирам нещата: взехме колата, отворихме книгите с описание на интересните маршрути, избрахме къде ни се ходи. Видяхме крепости, катерихме се по тях, говорихме си къде сериозно, къде приказно как са живели хората там - от къде и с какво са носели вода, къде са стояли конете, как са носели и складирали храна, как са се отбранявали... Гледахме скали и грабливи птици с бинокъла, извадихме компаса и определяхме посоки, учих Виолета да търси ориентири по картата и да ми бъде навигатор в шофирането, ядохме тученица на една поляна... Слушахме музика в колата, разказвахме си истории... Ей такива неща. Щеше да е прекрасно, ако в цялата работа той беше там и участваше истински. Тъжното е, че ако той присъства, нищо от тези неща не се получава. И е така от години.
Таткото никога не е бил "за" такива неща. За него това е прахосване на пари. Той разбира нещата много по-материално - той работи, спестява и иска да купи нещо, което да остане - вещ някаква, имот, нещо такова. Всичко друго му се струва прахосване. (Е, ако трябва да съм честна, това не е съвсем вярно: романтичното пътуване до Силистра не е било безплатно, а следващата седмица ще я води на концерт... на музика, каквато той не слуша и не харесва, но аз - да. Явно е прахосване само, ако не е насочено към любимата. Това в зоната на "женската злоба".)
Цялата идея обаче пак не е парична. Тук става въпрос за контрол. Ако контролира целия ресурс, всъщност ще контролира живота ми дори и след развода. Ако аз нямам достатъчно средства, няма да мога да правя с децата нещата, които сега правим заедно, тъй като някои неща няма да мога да си позволя. А и ще ми се наложи да работя повече и няма да имам време.
Това всъщност е форма на наказание спрямо мен, защото той се чувства ощетен от това, че момичетата общуват с мен, споделят вълненията и страховете си с мен, доверяват ми се и си говорим понякога с часове. С него това не се случва. Той някак се чувства изолиран и ощетен от всичко това. И, да, нямам му вече доверие, но въпреки това го разбирам. В мен има едно много упорито, до степен на тъпотия, желание да вляза в положението на човека и да го разбера.
Разбирам го, но мисля, че той бърка причинно-следствената връзка. Те не го избягват защото аз общувам с тях, а защото той не общува с тях. Това не може да го схване изобщо. В продължение на години се опитвах понякога да му подскажа, а понякога директно да му кажа, че с тях трябва да се общува. Рабрах обаче, че той няма концепция за такъв вид общуване в съзнанието си. Мъчи се, опитва се, но тъй като вътрешно не му е присъщо, става изнурително за него и тягостно за децата.
Ще дам пример: гледат с него филм, при което той пуска филма, сядат заедно, гледат, филмът свършва и той, явно в стремежа си да прояви интерес към тях, ги пита дали им е харесал. Разговорът приключва скоротечно. Няма как.
Гледат филм с мен. Аз пускам филма, сядаме и... говорим почти през цялото време. Нямам предвид да дърдорим и да не гледаме филма, а да коментираме смислено. Защо героят постъпил така, какво го е накарало, можело ли е по друг начин, как бихме направили ние... Те сами започват, аз не го провокирам, просто съм там и участвам. Наистина не зная защо не му се получава. Опитва се, но излиза някак механично, като дървено следване на рецепта. Те усещат и млъкват.
И ето как един иначе добър човек върши гадости, воден от обида и желание за контрол. Отрича ми правото да им дам това, което аз мога. Идиотско е, защото независимо дали ще го получат от мен или от него, те все пак ще го получат, нали? Ако той може да им даде нещо друго, нещо свое, още по-добре. Така ще получат повече. Това не е някакво състезание по дяволите, това са живи същества, при това нашите деца!
Когато нарека нещата с истинските им имена, той се обижда. Да вземеш нещо общо, да го скриеш от другия и да ограничиш достъпа до него с цел да го използваш както, когато и за каквото ти решиш, се нарича кражба. Да поставяш условия, за да върнеш на човек нещо, което му принадлежи по право, но което си взел без негово съгласие, се нарича изнудване. Интересно, от думите се обижда, а от действията, чрез които сам си е поставил тези "етикети" - не.
Естествено, колкото познава децата и какво ги вълнува, толкова познава и мен. В моята ценностна система парите сами по себе си са много след отношенията и разбирателството. Изобщо не съм уплашена или кой знае колко трогната от това, че може и да нямам някакви пари, макар да става дума за сериозна сума и за труда ми в продължение на години. Нещото, което ме лиши от сън преди два дена беше фактът, че той може буквално да плюе на отношенията ни заради пари, както и фактът, че съм била глупава и непредпазлива и така съм допуснала някой да лиши от нещо децата ми. Но пък, ако сме предпазливи спрямо човека, с когото сме били толкова близки, що за хора сме?
Ей такива разни мисли.
По този повод ето и още нещо, което написах като бележка във фейсбук днес. Провокирано е от темата.
Всички сме попадали на житейски примери, при които родителите цял живот спестяват спечеленото с пот на чело и с честен труд, купуват някакъв имот „за да има какво да оставим на детето“, а детето, в момента, в който го получи, го продава и прави нещо друго с парите. „Горките отрудени родители, лош се оказа синът (или дъщерята), излезе неблагодарник“ – това си мислят често хората в такава ситуация. Дали наистина е така?
Нека погледнем честно и сериозно: в тази ситуацията очевидно родителите и децата имат различна ценностна система, различен мироглед.
Възможно ли е едно дете да живее от малко с някого, този някой да споделя и съпреживява вълненията на детето, да участва реално и активно в това как то открива света, да е формирал вкуса му към литература, музика, театър, да му е разказвал за тайните на света, да го е запознал според възрастта му с история, физика, математика, да е бил с него в гората, край морето, да е общувал с него през цялото това време и накрая детето да се превърне в голям човек с коренно различна ценностна система и мироглед? Мислите ли, че въобще е възможно?
Да, възможно е, но при положение, че родителят само се е хранил и е спал в същия дом, в който и детето, но реално не е взел участие в живота му. Родителят е правил най-доброто за детето си така, както го е разбирал – работил изнурително, купувал храна и дрехи, спестявал, за да има какво да остави на детето. А в този момент детето е било... само. То реално е било изоставено, пренебрегнато и отхвърлено и всичко това, защото родителят е зает да се труди... заради него. Дали?
Родителят е правил най-доброто за детето си така, както го е разбирал. Да, но разбиранията му за любов, грижа, внимание и общуване са много, много тесни и ограничени.
Детето е откривало света самичко или под необходимостта (и натиска) да научи уроците си от училище. То през цялото време е имало въпроси, на които си е отговорило някак, както е успяло в годините, с помощта на подочуто от някъде, на приятели, на телевизията и интернет. Формирало е мироглед, различен от този на родителите и дори отричащ го, защото за него мирогледът на родителите му е довел до празнина в душата му. За него ценностите на родителите са довели до това то да страда от липса на внимание.
И сега дали наистина можем да кажем „Горките отрудени родители, лоши се оказаха децата им, неблагодарни“? Или бихме могли да си помислим „Горкото дете, родителите му са заменили детството му за някакви пари“?
Да замениш нещо срещу пари се нарича... продажба. Нека назовем нещата с истинските им имена: родителите са продали детството на децата си, очаквайки благодарност за това. Звучи жестоко, а? Кажете такова нещо на „горките отрудени родители“ и те ще отрекат или ще кажат, че е жестоко спрямо тях.
Да, жестоко е. Но не спрямо тях. Жестоко е спрямо детето.
?
Рисуването на портрет си е доста сложна и трудна задача (и на моя милост също и е трудно дори непосилно трудно мисля 
) и коса също се рисува много трудно.Има още какво да се желае по рисунката ти, но нека бъдем реалисти.Просто надмина очакванията ми, Чер!!!За човек, който до скоро не се е занимавал въобще с рисуване, да нарисуваш портрет се е сериозно предизвикателство и ти се справи блестящо,както и с др. проект на фотошопа.Дерзай! Има "хляб" в тебе 
Виждам се отново майка.
