Тинейджърите и проблемите с тях

[cchery]

кога ще спре да бъде толкова разсеян и отвеян, та чак отнесен от вихъра

Мен, ако питаш, то сега се почва със СЕРИОЗНАТА разсеяност и отвеяност ........

Макар че при Коко не я забелязвам точно така. При него е избирателна .....

[Kleo]

Много успокоително, няма що

[Kleo]

Къде са децата?

Ива Екимова

„Какво прави детето?” е един от дежурните въпроси, които собственият ми родител задава, когато ме потърси по телефона.

„В стаята си – учи”. Това е първосигналният отговор. Истината е, че съвсем не съм сигурна дали прави точно това.

Тази година ѝ предстои тежък избор, който ще предопредели бъдещето ѝ за дълъг период от време напред. Тя е съвестна и упорита, преследва поставената цел и вярвам, че действително е посветила времето си на бъдещия успех. Ето защо вярвам, че не съм излъгала много, предполагайки, че прави именно това.

Въпреки увереността в заниманията на дъщеря ми, се опитвам да приближа стаята максимално тихо, за да проверя дали наистина учи. В секундата, в която отварям вратата, виждам как оставя телефона върху нощното шкафче с онзи гузен жест и поглед, от който веднага ми става ясно, че е прекарала последните поне 15 минути чатейки или говорейки с приятелите си от другата страна на дигиталното пространство.

Започва разправия, от която резултатът е минус един телефон и сърдит тийнейджър, на който за пореден път припомням ценностите, бъдещите творчески планове и очертавам една не розова картинка, в която безпросветните и необразованите чатъри живеят изключително труден, за сметка на това безинтересен живот.

Когато всичко притихва и мирът е възцарен, а заниманията по математика и литература възстановени, домашното написано и задълженията сложени в планови порядък, тя решава да излезе. Давам ѝ джобни и питам какво ще правят.

Отговорът, който получавам, разбира се, не ме удовлетворява, защото изобщо не съм сигурна, че ще правят тъкмо това, но се примирявам и решавам, че една разходка в парка, в крайна сметка е безобидно следобедно занимание.

Разказаното в разнородни компании на родители с деца на сходна тийнейджърска възраст никак не ми дава спокойствие по отношение на техните занимания извън дома, но решавам да се доверя на дъщеря си и на собствената си интуиция и да чакам търпеливо да се прибере, когато разходката или каквото там правят приключи.

Докато седя на прозореца със свито сърце и се въздържам да не започна да звъня по телефона на равни интервали, си давам сметка, че нямам никаква представа какво прави детето ми, когато е извън обсега ми на видимост.

Мисля си за съвместното каране на колело, ски ваканциите и плажните приключения, когато беше на 5, после на 6, след това на 7 и как всичко се промени, когато стана на 12.

Днес дори на кино не можем да отидем заедно, защото ни привличат не само различни филми, а и различни компании.

Отчаяните ми опити да я провокирам да прочете книгите на моето тийнейджърство катастрофират във въпроса ѝ: ”Знаеш коя е любимата ми авторка!?”

Честно казано знам, но някак, не искам да повярвам, че ще израсне, без да е прочела „Вино от глухарчета”, „Повелителят на мухите”, „Големите надежди”. Знам, че и до тях ще стигне в един определен момент.

Изглежда и с това трябва да се примиря. Стига ми тая награда да я обичам безусловно и да благодаря на Бог, че е толкова съвестна, отговорна и ученолюбива.

Засега!

Прочетете още от Колонката на Ива Екимова в Edna.bg:

НЕделя, НЕ като всяка друга

Само още Edna нощ...

Събуди се!

Сексапил в особено големи размери

Селфи във фитнеса

Виртуален секс

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfocompany.bg.

[Kleo]

кога ще спре да бъде толкова разсеян и отвеян, та чак отнесен от вихъра

Мен, ако питаш, то сега се почва със СЕРИОЗНАТА разсеяност и отвеяност ........

Макар че при Коко не я забелязвам точно така. При него е избирателна .....

Черита, чакам те в тази тема да си лафим отново. Още повече, че Коси вече официално ти е тийн Въртележката пълна ли е у вас?

[Kleo]

Алекс вече има скайп и в момента си чатим. Той е вкъщи сам, аз съм още в работата ми, че се наложи да заключвам Центъра тази вечер. И понеже има музикална терапия до 6, днес не работим до 5 часа, а до по-късно. Пускаме си музикални поздравчета. Толкова е хубаво, че вече си имам пораснало момче!

[Kleo]

[cchery]

Алекс вече има скайп и в момента си чатим.

..... И ние с децата ме на варианта скайп-контрол от няколко години . Когато Коко беше по-малък и оставаше сам вкъщи след училище, съм го карала да си пусне скайпа на видео-чат с мен и да си пише домашните в същата стая, в която е компа. Аз, съответно на моя комп в офиса минимизирам в горния десен ъгъл на екрана чата, на който го виждам, и така хем работя и не ми пречи, хем успявам да следя Коко какво прави и да не ме е страх, че е сам у дома. Това го правя и с Бела, когато се наложи.

[Kleo]

Писмото, което твоят тийнейджър не може да ти напише

Едно писмо до всички родители. Едно писмо, което ще ви помогне да погледнете с други очи на вечната война вкъщи. Война, която непрекъснато ви кара да се питате къде бъркате, кара ви да се съмнявате в себе си, кара ви да страдате… Едно писмо, което вашето дете би искало да ви напише. Ако знаеше как.

„Toва е едно писмо, което ми се иска да можех да ти напиша.



Тази война, която в момента водим. Тези непрекъснати спорове. Аз имам нужда от тях. Имам нужда да споря. Не мога да ти го кажа обаче, защото не знам как да се изразя правилно. А и без това няма да прозвучи смислено.

В момента имам нужда да съм в конфликт с теб и имам нужда да мина през него. Имам нужда мина през омразата си към теб и към себе си.

Затова имам нужда от тази война, въпреки че и аз я мразя. И няма значение за какво се караме: за домашното, за прането, за боклука, за разхвърляната стая, за това, че искам да спя при приятели, за това, че искам самостоятелност, за това, че не искам самостоятелност, за гаджетата ми, за добрите ми приятели и лошите приятели. Няма значение. Имам нужда да се карам с теб и имам нужда ти да ми отвръщаш.

Отчаяно имам нужда да държиш другия край на въжето. Да го държиш здраво, докато аз най-накрая не го пусна – защото съм намерил за какво друго да се хвана в този нов свят.

Свят, който тепърва опознавам. Както опознавам и себе си. Преди знаех кой съм. Знаех ти кой си. Знаех кои сме. Но сега това не е така. Сега търся своите граници, които понякога откривам, само когато се изправям срещу теб. Само когато избутвам всичко, което познавам, до ръба на тези граници. Тогава ми се струва, че сякаш се освобождавам, че новото ми Аз се ражда, че мога да дишам.

Знам, че копнееш за сладкото дете, което бях. Знам го, защото и аз копнея за същото. И този копнеж е болезнен.

Чувствам обаче, че войната ми с теб, с всички, ще ме научи, че моята сянка не е по-голяма от светлината в мен. Тази война ще ме научи, че лошите чувства не значат край на взаимоотношенията. Тази война ще ме научи да слушам себе си, дори когато това може да разочарова останалите.

Този наш скандал, скандалът, с който се разделихме последно, ще свърши. Като всяка буря, ще отмине. Аз ще го забравя и ти ще го забравиш. Докато не се върне отново. За нещо друго. Или за същото. И тогава отново ще имам нужда да се хванеш за въжето. За да има за какво да се хвана и аз.

Знам, че тази задача те изтощава. Знам и че най-вероятно никога няма да ти благодаря за това, което правиш. Вероятно дори няма да си дам сметка за ролята, която играеш. И сигурно ще те критикувам за начина, по който правиш нещата. Никога няма да ми се струва, че това, което правиш, е достатъчно. И въпреки това, аз завися от теб и от начина, по който ще издържиш на тази война. И няма значение какво правя, колко споря, колко се цупя, колко мълча. Аз имам нужда от теб. Имам нужда да си там.

Моля те, дръж здраво другия край на въжето. И знай, че това е най-важното нещо, което някой прави за мен точно в този момент.

С обич, твоят тийнейджър”

Автор: Гретхен Шмелцер, д-р по психология

Източник: http://dama.bg" onclick="window.open(this.href);return false;

[Kleo]

http://vtorodnes.com/wp-content/themes/ ... w=599&zc=1

„В наши дни“-разказ на Марина Лафазанска,8.в клас

В наши дни

Беше шест и половина сутринта. Автобусът се возеше полупразен и едри капки дъжд тропаха по стъклата. Лицата на пътниците бяха уморени и унили. На никого не му се ходеше ни на работа, ни на училище. Особено на Калоян, който седеше на седалката зад шофьора.Чакаше го още един мъчителен училищен ден. Той беше силен ученик, доста по-интелигентен от кифлите и тежкарите в класа, откъдето идваха и сложните му отношения с неговите връстници. Те си даваха сметка, че не са му на нивото. Но не той стоеше високо, а те бяха твърде ниско и затова и се опитваха да го смъкнат надолу. Те мразеха по-умните от тях, защото ги караха да се чувстват несигурни и се опитваха да прехвърлят тази несигурност върху Калоян. И за огромно съжаление се получаваше. Неговите съученици му бяха втълпили, че е задръстен и никога няма да си намери приятелка. Автобусът спря на спирката до училището и той слезе. Запъти се към входа с плахи крачки и изобщо не го интересуваше, че дъждът го къпеше. Просто гледаше в земята и си мислеше за неговите си мечти и идеали. Калоян стъпи в училищния двор и противният глас на Васко внезапно прекъсна мислите му:
– Снощи сигурно си ходил по жени бе, зубър! – заяви хулиганът, който чакаше неговата си компания от хулигани и кокони и от телефона му звучеше възможно най-мазната чалгия, която можете да си представите.
– Не ти ли омръзна? – попита го Калоян.
– К’во да ми омръзне ма, смотаняк такъв! Ти тия момчета познаваш ли ги? – попита го Васко и размаха юмруците си.
– Айде остави ме, трябва да се качвам – каза му Калоян и му се измъкна.
За него това беше ежедневие. Той влезе в училищната сграда, където коридорите бяха светнали, но на него всичко му изглеждаше мрачно. Моменти като този караха светлия му идеализъм да помръква, замъгляваха представите му за живота и го караха да вижда всички хора сиви. От заспалия охранител, до баща му, който усилено искаше да го вкара в спорта. Той продължаваше да върви до класната си стая през смеховете и високите разговори, които го караха да се чувства самотен. Най-накрая стигна до последния етаж и се настани пред прозореца срещу стаята, извади си книга и започна да чете. Но спокойствието не трая дълго. Петя, една от коконите на класа му издърпа книгата от ръцете и му заяви:
– Нали знаеш, че не е модерно да се правиш на много интелигентен?
– Добре де, няма ли да ме оставиш?
За негов късмет дойде госпожата:
– Има ли проблеми? – попита тя.
– Ами…не, всичко е наред. – каза и Петя и му върна книгата.
– Много се радвам! Хайде да влизаме.
И така мина още един училищен ден. Времето течеше бързо, но всички бяха някак…бавни. Калоян излезе от училището и отиде под изоставеното дърво в двора. Дъждът беше спрял и той си стоеше и си мислеше за несправедливостта. Но изведнъж чу тих женски глас:
– Трябва да ти кажа нещо. Важно е!
Той се обърна. Беше много изненадан, че непознато момиче го заговаря. Тя беше малко по-ниска от него, облечена по модата от 90-те години и с къса, тъмна коса.
– На…мен ли? – учуди се той.
– Ти си Калоян от 9 Б клас, знам кой си.
– Да, ама откъде знаеш и коя си ти?
– Аз коя съм няма значение. Има значение твоят живот. Трябва да си отмъстиш за всички в твоето положение.
– Моля? Не разбрах, на кого да отмъщавам?
– На всички, които се държат с теб като с изрод. На Васко, На Петя и на жалката им тайфа.
– Откъде да знам, че мога да ти вярвам? Дори не ти знам името.
– Сиана се казвам. Това ти е достатъчно. И не забравяй да си отмъстиш, ти имаш достойнство!
И изведнъж мистериозното момиче изчезна, а Калоян беше много объркан.

Продължението следва.

[Kleo]

Когато детето ми започне да прави секс

[Kleo]

Не пиша с проблем.
Просто влизам да напиша, че вчера вечерта Алекс се прибра в 22.15 ч. от рождения ден на негова съученичка и приятелка. Беше с голяма компания деца, в съседен квартал /Обеля, ние живеем в Надежда/, отиде само с децата, а се прибра, придружен с дядото на едно от децата.
Ех... кога моето "бебе" ходи на вечЕрни рождени дни вече?