Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...

[Kleo]

Утре Алекс навършва 12 години и 10 месеца, и завършва шести клас. Гордо ми е с него и ми е хубаво за него. Изпитвам споделеност, съпреживявам вълненията му, радвам се, че ми разказва за приятелите си.

[dexter]

Пускам линк към този материал, защото от време на време ми е нужно да си припомням основни неща в отношенията с детето ми . Имам резерви към някои неща, но в общи линии съм се старала да се придържам към съветите на г-жа Гипенрайтер и г-н Томас Гордън :lol: . Само времето ще покаже дали съм постъпила правилно и колко съм се справила .

http://webstage.bg/filosofiya-i-psiholo ... eyter.html

[Kleo]

Декс, прочетох материала, много ми хареса.
Благодаря ти, че го сподели!
Сигурна съм, че с Яна имате великолепни отношения

[Kleo]

Как да разпознаем дома на подрастващия?



...•Оказва се, че поне 3 пъти седмично перете една и съща тениска на FC Barcelona с No10 на гърба. ...

[Kleo]

Да си майка - професията на всички професии

[Kleo]

"Черно мляко" - откъс от книгата на Елиф Шафак - много показателен пример за присъствието на феномена "следродилна депресия" вече и в художествената литература:

... Колкото повече си налагах да не плача, толкова повече ми се плачеше. Как се получаваше така, че всички други жени, които познавах, свикваха толкова лесно с майчинството, а аз не можех и не можех? Исках да кърмя детето си възможно най-дълго и най-добре. Представях си как млякото ми се пресича, този образ ме преследваше денем и ме връхлиташе в сънищата ми.
После, една сутрин, след месеци на депресия, уединение и неуспешно лечение се събудих с острото желание да пиша отново и седнах на бюрото. Беше тихо, не се чуваше друго освен няколкото рибарски лодки в далечината и бебето ми, което спеше в люлката. Ухаеше на жасмин, а небето над Босфора бе съвсем бледосиньо, почти безцветно. Изведнъж осъзнах с огромно облекчение, че всичко е наред, че винаги си е било наред. Както е казал Руми, нощта носи в себе си деня. Винаги и навсякъде можехме да започнем живота си наново.
Нямаше нищо лошо в това, че съм изпаднала в паника и не съм могла да спра да плача. Нямаше нищо лошо в страховете ми, че няма да успея и да пиша, и в същото време да се грижа за детето си. Дори и млякото ми да не беше белоснежно, пак нямаше нищо лошо в това. Започнех ли да описвам какво съм преживяла, можех да превърна почернялото си мляко в мастило и тъй като писането открай време ми действаше целебно на душата, вероятно щях да изпъпля от тази депресия.

Същия ден сложих бебето в количката и излязох от нас на оживената улица. В началото предпазливо, след това по-дръзко започнах да обсъждам с други жени следродилната депресия. Изненадах се, когато чух, че много от тях са минали през същите емоционални сътресения. Защо не знаехме повече за това? Винаги ми бяха казвали, че щом прегърнат новородената си рожба, всички жени скачат от радост. Никой не ми беше споменавал, че докато скачаме, някои си удряме главата в тавана и от това сме за кратко зашеметени.
Докато продължавах да пиша «Черно мляко», проведох безброй трогателни разговори с жени на всякаква възраст и с всякакви професии. Бавно, но неотклонно проумявах, че не съм сама. Това ми помогна много. Каква ирония на съдбата — винаги се бях гордяла, че умея да бъда сама и не ми трябва да търся утеха в множеството, но реших да не задълбавам в това. Простата истина е, че следродилната депресия е много по-разпространена, отколкото ние като общество сме склонни да мислим.
Любопитното е, че едно време жените са знаели за нея. Прабабите ни са били наясно, че след раждането жената е с разклатена душевност, и затова са били по-подготвени. Предавали са знанията си на своите дъщери и внучки. Днес обаче ние сме откъснати от миналото и всъщност нямаме достъп до тази мъдрост. Ние сме жени в крак с времето. Когато сме уморени и душевно наранени, прикриваме следите с най-новия грим. Въобразяваме си, че можем да родим и още на другия ден да продължим да живеем както преди. Някои от нас го правят, разбира се. Лошото е, че други просто не могат.
Възрастните жени в Турция смятат, че през четирийсетте дни след раждането родилката трябва да бъде обградена постоянно от любимите си хора. Остане ли и за миг сама, става уязвима за нападения на джиновете и се превръща в жертва на цял порой тревоги, притеснения и страхове. Именно заради това семействата, които се придържат към традициите, окичват леглото на родилката с червени панделки и покриват пода в помещението с осветено маково семе, за да прогонят свръхестествените сили, дебнещи наблизо.
Не твърдя, че трябва да се ръководим от разни суеверия и да очакваме да слагат в родилното по болниците плитки чесън и мъниста против уроки. Казвам само, че благодарение на разказите на бабуващите, на традициите и вярванията жените от по-старо време са били наясно с една проста истина, за която ние понякога сме слепи: през живота си жената минава през няколко основни етапа и се случва преходът от един към друг да не е лесен. Тя може да се нуждае от допълнителна помощ, подкрепа и напътствия, за да заживее отново пълноценно в настоящето. Докато ден след ден жената се бори, преодолява трудности, организира и направлява, има моменти, когато машината на тялото й може да даде засечка. И в решимостта си да преуспеем, да сме силни и винаги съвършени, ние сме загубили връзка с тази вековна мъдрост.
Госпожа Слабостта не е сред най-обичаните жени от нашето поколение. Сега вече никой не знае къде е тя, но има слухове, че е била заточена на остров в Тихия океан или някъде в подножието на Хималаите. Всички сме чували за нея, ала е забранено да изричаме името й на глас. Чуем ли някой да говори за нея на работното ни място, в училище или у дома, трепваме от страх пред последиците. Тя не е точно в списъка с издирваните от Интерпол лица, но въпреки това никой не изгаря от желание да си има вземане-даване с нея.
С всичко това не отричам, че майчинството е сред великите дарове в живота. То преобразява сърцето точно както ваятелят преобразява глината, и ни прави съзвучни с ритъма на вселената. Има си причина безброй жени да твърдят, че майчинството е най-хубавото нещо, което им се е случвало. От дън душа се съгласявам с тях.
Въпреки това жената не става майка още в мига, когато ражда. Това е нещо като учебен процес и при някои той продължава по-дълго, отколкото при други. Има и такива като мен, които са разтърсени из основи от подобно изживяване. Не твърдя, че за творците преходът към майчинството е по-мъчен, защото съм виждала жени с всякакви професии, които се натъкват на същите трудности, макар и в различна степен. Никоя жена не е докрай застрахована срещу следродилната тъга. Най-силните и най-самоуверените сред нас всъщност вероятно са и най-уязвими. Интересното е, че това душевно влакче на ужасите може да се случи не само при първата бременност, но със същия успех и при втората, третата и дори шестата.
В края на краищата бременностите са като снежинките. Няма две, които да са еднакви. ...

[Kleo]

[Kleo]

Грешките, които допуснах с дъщеря си, но осъзнах

Когато се роди голямата ми дъщеря бях напълно уверена, че ще бъда най – добрата майка на света. Тъй като съм изпитала върху себе си тъмната страна на възпитателния процес – наказания, критики и някой друг шамар, мислех, че единственото, от което се нуждае моето дете, е внимание, изпълнени желания и постоянна демонстрация на любов. Първите негативни ефекти от моя родителски подход започнаха да се появяват още когато дъщеря ми беше на 3 години, но тогава не бях готова да ги видя и да отчета грешките си. За пръв път си зададох въпроса: „Дали не бъркам някъде?“, когато тя стана на 5г. – тогава се започна с фобиите и тревожността. Искам, не искам, налагаше се да се консултирам със специалист. Така стартираха моите въпроси, консулти с по-компетентни хора, четене на книги по темата и търсене на отговори. Въздушните ми кули се разпаднаха още с откриването на първата поредица от мои грешки, а търсенето на най – добрия модел за отглеждане на децата ми продължава за мен и до днес. Това е безкраен процес, защото личностите и на възрастния и детето са динамични и постоянно търпят развитие.

С тази статия искам да споделя с вас своя опит и част от досегашните си прозрения. Трябваше да се изправя пред много вина, когато осъзнах всичко това. Но от вината няма смисъл, освен ако тя не води към ново действие. Това се опитвам да правя сега – да действам!

1. Здравето и щастието на детето зависят пряко от отношенията между майка му и баща му. За 95% от нас, детето просто се разболява поради случайност (лош късмет) – настинка, вируси, бактерии, лоши гени, алергени и т.н. Така си мислех и аз навремето… Бившият ми съпруг и баща на дъщеря ми, по онова време плаваше по корабите. Когато детето стана на 2г. той си намери работа на брега и си остана вкъщи за постоянно. Започнаха се ежедневни спорове и разправии. Малката започна да прави кризи с плач, който траеше по час и половина. Отначало беше леко хленчене по уж незначителен повод, после прерастваше в бурен плач. Нищо не беше в състояние да я успокои, накрая заспиваше изтощена. Не направих връзката, която днес е очевидна за мен – детето реагираше на нашите обострени отношения и ни пращаше послание да престанем.

Когато единият родител не приема другия, тогава не приема и половината от детето си. Детето усеща това като липса на любов и страда. Тъй като ние продължихме да живеем заедно и да се караме, детето смени пристъпите на плач с проблеми в ушите, чести отити, при които пукаше тъпанче – нещо, което трябваше да ни каже: „Не искам да ви слушам!“. По това време вече и аз се бях уморила ужасно от модела на брака си, а с помощта на книги разбрах какво ми говорят симптомите на дъщеря ми. Много родители си мислят, че самият развод травмира децата, но всъщност обидите, омразата и липсата на уважение от единия родител към другия, е това, което травмира децата. Ако тези негативни чувства могат да се преодолеят с развод, то това решение е много по-добро от формално съжителство в негативизъм (дори и мълчалив)!

2. Детето може да бъде толкова щастливо, колкото са родителите му! Опитваме да научим децата си на различни навици, умения, да им обясним „правилата на играта живот“ и всичко с идея да бъдат щастливи. Но ако просто им предадем нашата ценностна система и ги научим на това, което ние умеем, те ще постигнат толкова, колкото и ние. Ако сме нещастни в любовта, и те ще бъдат, ако сме бедни, и те ще бъдат, ако жертваме себе си заради другите, и те ще го правят. Децата приемат всички наши ограничения, независимо какво им говорим, те ни отразяват директно, не чуват думите ни. При моята дъщеря на около 6 години се появи силна тревожност – страх от болести, страх от тъмното, страх от разни хора. Страховете й бяха толкова силни, че сутрин не искаше да става от леглото и изпадаше в паника от най-дребното нещо. Аз обяснявах докато ми пресъхнеше устата защо не трябва да се страхува, убеждавах я с часове, за да направи елементарни неща, а когато се изтощавах, започвах да й се карам от отчаяние.

Единственото, което се искаше от мен тогава, беше да погледна собствената си тревожност и страхове. Да, тези на дъщеря ми бяха преувеличени и „глупаво“ звучащи, но това криво и увеличително огледало беше единственият начин да видя как самата аз живея – скована от страхове за здравето си – моето и на близките ми, фобии и какви ли не тревоги. Защо си мислех, че като съм голяма и зряла моите страхове са по-сериозни и повече заслужаващи уважение от нейните? Сега работя върху страховете си, а на нейните не се ядосвам, знам, че ключето е в мен. Ако детето ви е плахо, срамежливо, агресивно.. и каквото и да е, което не ви харесва, проверете първо себе си за скрити неща!

3. Ако обгрижваме прекалено детето, го откъсваме от собствените му чувства и връзката с тялото му. Може би ви е познато – да вземем мерки преди да е станало нещо – обличаме жилетчица на детето само като усетим лек полъх, каним го на масата преди да е огладняло, бутаме му вода или сок в ръката, питаме през 5 мин дали му се ходи до тоалетната, закопчаваме му якето. Определено би трябвало да има период, през който обучаваме детето кога как се постъпва – какво значи да ти се ходи до тоалетна, кое е жажда, кое е глад, кога е студено и т.н. Но нека да си признаем, че това „обучение“ се превръща в „Аз по-добре от теб знам какво усещаш…“ и продължава с години. Има майки, които бутат дебела блуза в ръцете и на 30 годишните си деца! Дори в началото да се бунтува, детето спира да го прави ако майката е много упорита. В един момент то губи напълно контакт с тялото си и емоциите си – не знае какво иска и какво му е нужно. Това продължава и когато порасне – игнорира глада си, студа, жегата, нуждата от почивка, а когато се разболее, се паникьосва – тялото му е чуждо. Големите хора, които просто не знаят какво искат от живота, също са отделени от чувствата си (и вероятно свързани с тези на майка си).

Осъзнах какво правя когато дъщеря ми беше на 6г. и започна да се бунтува и изнервя на моите думи и действия (които наричах грижа за нея). Трябваше да си призная, че не знам откъде идва недоволството й – какво точно иска и от какво реално се нуждае. А заради оказваната от мен „помощ“, и тя самата не знаеше точно какво иска. Посланието й в общи линии звучеше като: „Оставете ме намира и стига сте ми досаждали!“. Процесът се усложни от моя ужасен навик да „подавам готови отговори“. Това е нещо от типа на тези въпроси: „Глава ли те боли, студено ли ти е, проблеми в училище ли имаш…. и т.н.“ Комбинацията откъсване от чувствата при детето+ подаден отговор от родителя = грешна информация за ставащото, следователно грешни мерки да се реши проблема, следователно задълбочаване на проблема. Сега се уча да казвам каквото виждам: „Днес говориш по-малко от обикновено, всичко наред ли е?“ вместо „Да не те боли глава?“ или „Нещо станало ли е в училище?“. Понякога се налага да чакам търпеливо информацията да излезе и дъщеря ми първо тя да се свърже с нея, след което да я сподели.

4. Смяната в родителския подход е по-вредна и объркваща за детето от авторитарния подход. Открих на едно обучение, че съм от така наречения тип „амбивалентни“ майки. Майки като мен търпят много, мили са, позволяват всичко на децата си, съгласяват се… докато не им дойде до гуша… Тогава изведнъж втвърдяват тона рязко и поставят границата си. Точно така правех аз и се чудех защо дъщеря ми се държи безобразно, когато й позволявам всичко и изпада в истерия, когато й покажа кой е родителят. Разбира се в онзи момент винаги ми дожалява и връщам „добрата майка“.

Така направих със занималнята – месеци наред я питах иска ли да ходи, не иска ли, къде иска, взимах я по-рано, пропускахме дни по нейна молба, говорих с учителките, после я съжалих и я спрях, и месеци наред учехме заедно. В един момент аз установих, че нищо не мога да свърша нито за работа, нито за дома и за един ден импулсивно я записах където реших, предплатих за месец и буквално останах глуха за рева и молбите й. Сутрин я водехме насила, оставихме я при по-строга госпожа, записах я и да обядва там – нещо, което я ужасяваше… буквално отидох в другата крайност. Всичко продължи един месец и аз се предадох. Отношенията ни ужасно се обтегнаха, дъщеря ми започна да отказва и да ходи на училище – нещо, с което нямаше проблем преди това. Оказва се, че децата биха предпочели дори строг, критичен и авторитарен родител, пред амбивалентния. С тиранина поне свикваш и го опознаваш, другият може „да ти забие нож в гърба“ по всяко време. Дадох си сметка, че родителят трябва да държи един подход и много плавно и гъвкаво да въвежда промените.

5. Похвалите не са по-добри от критиките. Това може да ви учуди, както учуди и мен. Откакто се е родила дъщеря ми, не съм спряла да я хваля. Каква беше изненадата ми, когато открих, че тя има ниска себеоценка и изобщо не вярва в себе си и собствените си умения. Когато я заведох на психолог заради отказа й да влиза в училище, психоложката потвърди моите опасения. Ниската себеоценка не й позволяваше да създаде приятелства и да се почувства сигурна пред изискващите учители. Цялата тази работа всъщност създаваше още куп проблеми, въртящи се в омагьосан кръг – съревнование с другите, бързо отказване при първия намек за неуспех, липса на инициатива, поради страх да не се изложи, включително и физически симптоми – главоболие и стомашни болки. Как стигнахме до там при все всичкото ми хвалене и окуражаване?

От невероятната книга на Йеспер Юл „Твоето компетентно дете“ научих, че критиката, както и похвалата, фиксират вниманието върху постиженията на детето – много хубава рисунка, прекрасно написано, браво за изядената храна. Хвалила съм дъщеря ми дори когато съвсем не се е справяла добре – нещо, което не й се случва в реалния свят на училището и общуването с другите деца. Така тя сама си направи извода, че е била лъгана как се справя. Освен, че доверието й е предадено, тя вече не е сигурна защо я обичаме и харесваме – заради нея самата или заради постиженията й. Сега се уча да хваля наистина добрите й умения, талантите и положителните й качества. Когато не се справя добре, деликатно подсказвам какво още може да се направи, но я уверявам, че дори да се провали, ние пак я обичаме. Всъщност детето трябва да е сигурно, че е обичано дори когато е криво, ядосано, донесло е двойка, отпаднало е от конкурс, получило е забележка, объркало е плановете с настинката си и т.н.

6. Самоуважението, което се оказва основата на щастливия живот, се учи от родителя – той трябва да умее да уважава себе си. Как показваме на детето, че уважаваме себе си – като изказваме своите желания, като поставяме границите си, като заявяваме нуждата си от личен живот и време за себе си. Винаги съм мислела, че ще травмирам детето ако кажа, че не ми се играе на някоя игра или, че искам да си почивам вместо да се разхождаме. А травмите нямат нищо общо с това. Напротив, така детето вижда как да заявява и отстоява себе си, по примера на родителя. Години наред се включвах в дейности с дъщеря ми, без да имам желание или без да имам сили за това. Мислех, че й правя добро като чета книжка прозявайки се или като местя куклите, хвърляйки по едно око на телевизора или в телефона си. Но тя никога не е имала нужда от подобен тип внимание – подаяние. По-добре различна игра или отложена за друг ден, пред това… Ако жертваме личните си нужди заради детето, го учим да пренебрегва себе си и на свой ред да се жертва.

7. Ако съжаляваме детето… го учим да се самосъжалява! Много съм съжалявала дъщеря си – да не учи щом е уморена, да не прибира сега, щом й се спи много, да не сглобява сама легото, защото е трудно, да не плаче за загубената играчка… Правех много неща вместо нея, предполагах кога й е нужна помощ, позволявах й шоколад преди ядене и количества любими вредни храни, купувах играчки, за да заменя счупените. Поредната ми изненада дойде като видях как смешно и преувеличено тя се самосъжалява ежедневно. Фрази като „Никога няма да се справя!“, „Само на мен никой не обърна внимание!“, „Имам ужасна рана (при една драскотинка)!“, станаха преобладаваща част от речника й. Отначало й се карах, че ужасно се глези, но после осъзнах, че сама я научих на това, като я жалех и така отнемах от силите й. Направих й и още една „услуга“ като вършех нещата вместо нея, само и само да не се затрудни или натъжи – не я научих да поема отговорност. Да, отговорността често е тежка задача и човек, който се самосъжалява не е способен на нея. А без да поемаш отговорност, животът ти се лута между крайностите бягство или действие, придружено от много страх. А това, че съжалявайки нея исках сама да си подскажа как съжалявам себе си, е една друга тема…

Пишейки, разбрах, че не мога да се побера в една, макар и доста дълга статия. Много още неща прозрях за отношенията ми с дъщеря ми, и още тон неща прозрях след раждането и на малката. Така че темата остава отворена. Ако сте разпознали свои поведения, не се самообвинявайте, а действайте – търсете ежедневно как да подобрите връзката с децата си!

Знаете ли, че имам специална фейсбук страница за майки? Казва се Майчинство от Духа, разгледайте!

Ваша,
Ирина

[Нели]

Благодаря, Деси!
Знаем тези неща, но имаме нужда да си ги припомняме.

[Kleo]

Аз определено имам нужда да си ги припомням, затова и чета доста по темата Мерси, че се включи и ти! Нещо интересно и полезно да си чела напоследък, да споделиш с нас тук?

[Kleo]

Помогнете на децата си да бъдат щастливи в любовта

Мечтаете ли децата ви да имат щастлив брак и техни деца, когато пораснат – дъщерята да намери свестен мъж, който да я носи на ръце, а синът да срещне мила жена, която ще се грижи за него и ще му роди две прекрасни деца? Това всъщност не е въпрос на късмет, а до голяма степен зависи от вас! Не, не си мислете, че ви окуражавам да следите изкъсо връзките на порасналото си дете и да се бъркате или да прекарвате много време, четейки му лекции какъв е идеалният представител на противоположния пол. Факт, че доста родители го правят, а някои си позволяват дори сами да избират „идеалната“ половинка и да сватовничат… Всички тези усилия са напълно погрешни и напразни.

Усилия все пак е необходимо да се положат, но… в първите 7 години на детето. Тогава се създават програмите, които подсъзнателно ръководят целия любовен живот на детето ви, когато порасне. Важните фактори, които изграждат основата на по-нататъшните щастливи (или не) взаимоотношения са три:

Отношението на родителите към детето! В една любовна връзка хората обичайно пресъздават, разбира се несъзнателно, връзката си с някой от родителите. Ако майката е била много критична, детето също става критично към партньора си. Ако детето е било обсебвано от родителите си, то също е склонно да обсебва половинката си. Ако бащата например го е изоставил, то може да напуска другия дори по незначителни поводи. Често срещано е и противоположното на родителското поведение – ако сме имали критичен родител, ние сме приемащи, но попадаме на критичен партньор. Ако сме били изоставени, попадаме във връзки, в които ни изоставят. Ако сме били обсебвани от родителите и наставлявани постоянно, срещаме обсебващ партньор, а ние сме тези, които все бягат от връзките си. Във всички тези случаи сякаш отново се разиграва детството ни и ние пак сме в същата роля, а партньорът изпълнява ролята на родителя. Тази повторяемост във взаимоотношенията съвсем не е случайна – подсъзнанието ни привлича типа партньор, който ще ни напомни за старите емоционални травми и така ще ни помогне да ги излекуваме.

Станалата повод за шеги нетърпимост между снаха и свекърва (зет и тъща) също не е случайна. Често снахата и свекървата много си приличат, но всяка отрича да притежава точно тези качества, които обединяват двете – те остават несъзнателни. Всяка вижда собствената си сянка в другата, а сянката представлява качества, които отричаме, че притежаваме – често отрицателни. Колкото повече ни дразни един човек, толкова повече общи черти имаме с него, но те остават скрити в подсъзнанието ни. Така че, вместо свекървата да се дразни що за жена е избрал синът й, би трябвало да ползва снахата като огледало, за да поработи върху себе си. В най–добрия случай, една майка на момче трябва да работи със своята сянка още докато синът е малък! Така шансовете за свястна снаха се увеличават многократно! Това е напълно валидно и за майките на момичета, разбира се!

Атмосферата вкъщи – отношенията между двамата родители! Ако единият възможен сценарий е детето да пресъздаде връзката си с единия родител, то другият е връзката с партньора да повтори връзката между двамата родители. Ако детето расте сред постоянни спорове и караници, това ще се случва и в неговата любовна връзка. Уж случайно, ще срещне партньор, който е такъв по характер и различията помежду им са достатъчно, за да се вихрят добре познатите кавги. Разбира се и тук детето може да избере противоположно поведение, основано на мисленето: „Нашите постоянно крещяха, затова няма да допусна това в моя дом!“ В този случай обаче напрежението да се осигури мира е толкова голямо, че хората отиват в другата крайност – просто мълчат за нуждите и желанията си, само и само да не възникне конфликт. Такива връзки са дори по-опасни от скандалджийските, защото са бомба със закъснител. Точно за тях е типично един ден някой от двамата просто да си събере багажа и да си отиде без обяснения.

Конфликтните връзки са само един пример за тип връзка. Порасналото дете може да преживява изневери, както е било при майка му и баща му, да се разведе, както се е случило с родителите му. Ако майката не уважава бащата, момичето също няма да уважава съпруга си, а момчето ще привлече жена, която ще го унижава и тъпче. Какъвто и да е сценарият при родителите, той задължително се повтаря под някаква форма при детето. Понякога уж партньорът създава трудностите и порасналото дете е просто жертва на ситуацията, но наличието точно на този партньор съвсем не е случайно. Има и случаи, в които детето завършва несвършената работа във взаимоотношенията на родителите. Такъв случай е майка и баща, които са останали заедно само заради децата – порасналите деца често се развеждат или са неспособни на сериозна връзка. Това е следствие на лицемерието, което са усещали у родителите си – уж са заедно и се предполага, че се обичат, а във въздуха витае ненавист и раздразнение!

Йерархията вкъщи. Това в случая е абстрактно понятие – става въпрос за неписани закони по отношение на това кой кой е вкъщи и какви отговорности има спрямо другите. Например майка, която измества бащата от спалнята, за да спи с нея детето или спира да обръща внимание на мъжа си, защото е обсебена от детето, нарушава йерархията. Така детето мисли, че е длъжно да ощастливява майката и да осмисля живота й и се натоварва с излишна отговорност. Майка, която унижава и потиска съпруга си, нарушава йерархията, тъй като жената естествено трябва да бъде водена от мъжа си и да научи на това и детето – кой е главата на семейството. Разбира се и мъж може да наруши йерархията – ако не осигурява закрила и грижа за жена си, ако я наранява емоционално или физически, то детето се чувства длъжно да я защити и спаси и така поема отговорност, която не е негова.

Родители, които изискват от детето всякакъв вид внимание или помощ, които са непосилни, непривични за детето или са извън зоната му на комфорт, също нарушават йерархията. Самотният родител, който кара детето да му прави компания и да го изслушва, родителят, който изисква от детето да работи и да внася в семейния бюджет или да поема основната грижа за малкото братче или сестриче и още много примери… Всичко това оставя отпечатък върху бъдещите взаимоотношения с околните и води до това, детето да разбира погрешно любовта и грижата.

Като цяло, децата си правят твърде рано изводи за това какво е любовта, които звучат така: „Мама казва, че ме обича, а постоянно ме критикува и контролира! Ако това е любов, не, благодаря!“ или „Мама и татко се обичат, а татко все го няма и мама често плаче. Ако това е любовта, не, благодаря!“ Тези изводи работят в подсъзнанието за цял живот и ръководят връзките и любовния ни живот. Но като родители можем да допринесем максимално детето да има положителни вярвания за любовта… Ако вашата връзка е трудна и имате проблеми, само бъдете искрени с детето, за да разграничи то конкретната ситуация от генералните размисли за любовта. Колкото по-малко говорите с децата, толкова повече ситуации остават неразбрани и толкова повече грешни изводи за живота си вадят те. Неразбраната информация просто потъва в подсъзнанието и от там ръководи целия живот. Не позволявайте това да се случва! Задачата е трудна, но си заслужава. От сърце ви желая успех!

Знаете ли, че имам специална фейсбук страница за майки? Казва се Майчинство от Духа, разгледайте!

Ваша,
Ирина



Ирина Кръстева: "Аз съм Ирина – автор, съветник и приятел на жените в техния път към себе си и щастието. Моята мисия е да ги вдъхновявам да променят живота си, както аз промених своя. В моите статии, курсове и книги ще откриеш всичко, което научих, изпробвах и проработи за мен, както и искрено описани чувствата и процеса, през който преминах. Става все по-хубаво, идваш ли?"

оттук - цък!