Отиде си от мен също тъй внезапно ти, както се и появи!
Като светкавица, прорязала небето.
Като гръм, разтресъл тишината.
Като буря, нарушила земния покой.
Ти беше мощен зов, зноен дъх, душевен блян, полъх и копнеж...
Подновена вяра. Дишащо мълчание. Усещане за сродност.
Натъжена бивах ли - връщаше ми радостта.
Уморена и унила - в миг ми даваше живот.
Скъбта ми като вълшебник превръщаше във смях.
А сега те няма... Липсваш и болиш... Безспир се питам -
къде ли си сега, светът добър ли е със теб?
И вечно ще те нося в кипящата си кръв,
в горещите си спомени, в туптящото сърце!
Посветено на един специален за мен Боби,
тези стихове сами дойдоха при мен нощеска,
от Деси, 18.06.2014, носталгично