Из Колонките на Ива Дойчинова, Ива Екимова и ...

[Kleo]

Да останеш сам в празничните дни не е страшно. Страшно е да допускаш компромиси със себе си.



Автор на статията: Ива Екимова

Снимка: Александър Михайлов / Love Style

Технологичният напредък катализира самотата, издигна я в култ и я постави на картата на взаимоотношенията някак неусетно.

Ерзацът на множеството приятели, които калкулираме в социалните мрежи, създава измамното чувство за общност. Когато излезеш от нереалния социум, се завръщат истинските приятели.

Тези, които милеят и се интересуват от някого, отделят от времето си, за да споделят общи спомени, смешки и житейски тегоби.

Зад украсените с празнични светлини прозорци, живеят семейни истории и съдби, и всяка е различна по начин, която дори гениален писател не би могъл да разкаже.

Защото животът е най-добрият разказвач.

Препълнени с деца домове, роднини, приятели и уютни коледни вечери са образец за чудесни празници. Едновременно с това сме свидетели на самотни възрастни хора, чиято Коледа се превръща в кошмарна самота.

Но има и „самотници”, които се наслаждават на времето, в което светът празнува Рождество в най-добрата компания – на самите себе си. Не самотни, не отхвърлени или отчаяни, а останали насаме с мислите и емоциите си.

Дните в края на всяка отиваща си година са дни за равносметка и това е едно ужасно клише. Всеки последен лист на календара е стереотип.

За някои той е свързан с нова надежда, за други е повод за раздяла с грешките, неспазените обещания и нереализирани планове. Краят на една и началото на нова година са просто преход. Преход към различен живот, срещи, емоции, дела.

Да останеш сам в празничните дни не е страшно. Страшно е да допускаш компромиси със себе си.

Страшно е да обезличиш персоналността си и да претопиш личното си щастие в амалгама от страдание и униние. Раждането на Исус Христос е празник и знак. Знак за спасение, израстване, вяра и тържество.

Тържеството на живота, дошъл на земята, за да получим надежда, че греховете ни ще бъдат изкупени, стига Младенецът да живее в сърцата ни. А там, където има вяра, надежда и любов, няма самота.

Който милее за другия, ще намери път към сърцето му. Както Бог откри пътя към сърцата ни, изпращайки единствения си син, който в зенита на живота си ще каже „Аз съм пътят, истината и животът.”

Ходейки по праведния път с милосърдие, емпатия и съпричастност, няма как да останем сами. Дори физическото пространство да не е наситено с хора, които виждаш няколко пъти в годината. Сам вкъщи на Коледа е социален страх. Когато в сърцето, обаче, няма самота, това е благословия и пречистване.

Понякога плановете и намеренията ни се увенчават с неочакван край. Тогава явно е дошло времето наистина за равносметка. Но не на направеното и нестореното.

Тогава е време за емоционален отчет. Баланс, под който теглиш чертата, а единствените, пред които се отчитаме, сме самите ние. Защото другиму не дължим нищо.

Идваме и си отиваме без материалните си натрупвания, а в отвъдното емоциите се превръщат в нещо различно. Защото там, където всички рано или късно се отзоваваме, няма страх, омраза, предателства и самота. Има само мир, любов и светлина.

Честито Рождество!

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfocompany.bg

[Kleo]

Писмо до непрежалимия ми съпруг



Снимка: Личен архив

Днес е поредният ти рожден ден, който отбелязваме без теб. Слушаме твоята музика по БГ радио, които всяка година посвещават този ден на теб. Спомняме си прекрасните ни лета и зими, есени и пролети заедно и си представяме какъв щеше да бъдеш на 47 години. В разцвета на силите си. Години наред се чудя как да се обърна към теб.

Съпруже, любими, съкровени, непрежалими... Все още се вглеждам в очите ти от онази снимка, запечатала последното ни лято заедно на остров Гьокчеада.

Дъщеря ни, която тогава беше едно непокорно хлапе, което не искаше да спи на плажа, порасна и се превърна в забележителна млада дама. Знам, че я виждаш и се усмихваш по онзи мил и трогателен начин, както когато тя правеше нещо наистина щуро. Наследила е таланта ти, но все още не е сигурна, че иска да тръгне по твоя музикален път. Многократно се е появявала пред публика, но виждам, че подкрепата ти щеше да я направи още по-уверена и стабилна на сцената. Пее ми вечер и въпреки че се правя, че не я слушам, тайно плача, мислейки си как би звучал дует между двама ви. Тя е махалото на нашите родителски амбиции. Твоята за кариера, която няма да я поставя в зависимост от клубни участия и моята – прагматичната посока, която ще я отведе до висоти, в която и област на изява да избере. Противно на теб се вслушвам в желанията и въжделенията на сърцето й.

Единственото, което искам е да бъде щастлива, каквото и да реши да прави. Помниш ли как я учеше да кара ски? Беше на всяка цена. После продължих да следвам твоята линия, но някак не ми се получи. Сам разбираш, че не е лесно да си едновременно майка и баща. Особено на тийнейджър.

През всички тези 8 безутешни години, знаеш ли колко пъти сам искала да се разменим. Да видиш какво е. Сам срещу света. Ти, навярно, нямаше да си сам. Беше принципен, точен, категоричен в отстояването на позициите и веруюто си. Неслучайно идолът ти бе Васил Левски. Тя няма идоли. Всъщност, не. Не е вярно. Има! Ти си нейния идол. Наскоро ми разказа, че говори с теб. Странно е, че не започна да те търси още в годината, в която ни остави. Помниш точния ден - 29-ти юни. Беше един от най-щастливите в краткия ни семеен живот. Тогава ми каза, че ако по-често се разделяме за известно време, ще се преоткриваме във всяко отношение. Като приятели, съпрузи, родители, любовници. Само ако знаех... Щях да бъда много по-умна, мъдра и внимателна. Навярно така щях да те задържа. В тази прекрасна юнска утрин, в която едва те откъснах от прегръдките си, все още нямах представа, че ще си отидеш... Завинаги!

Многократно търсех отговора на въпроса „Защо?” Стотици пъти се блъсках в стена от обвинения и лъжи. Мнозина ми казваха: „така му е било писано”. Други ме обвиняваха, че вината за смъртта ти е моя. Само ти и аз знаехме истината. Последната ни среща бе точно като първата - най-романтичната и искрена в живота ни. Познах те още когато те видях за първи път. Прекарах много безсънни нощи, питайки се как така женската ми интуиция, която никога не ми е изневерявала, не ме накара да те спра. Нали всичко беше наред, нали ми каза, че ме обичаш и аз съм жената на живота ти, нали дъщеря ни бе най-важна за нас, нали планирахме още деца, кучета, нови домове и пътувания?

Тръгна с обещанието, че ще се върнеш. Каза, че искаш вятърът отново да се свисти покрай косите ти, да усетиш още веднъж мощта на мотора, с който възнамеряваше да се разделиш. Да държиш контрола над мощната машина и да усещаш свободата, с която се движи тялото ти. Тялото, което преди тръгването ти, преди тържеството за рождения ден на детето ни целунах, прегърнах, а то ми отвърна с цялата любов на света. Тялото, което по-късно в същия ден видях погубено край мантинелата на автомагистрала Хемус.

Минаха месеци, в които ме уверяваха, че времето лекува. Да знаеш, че нищо подобно не се случва. Времето само засилва болката и носталгията по моментите, в които щяхме да правим всичко, което ни свързваше в годините от раждането на детето ни до внезапната ти кончина. Чух даже, че на 33 не бива да оставам сама, че животът е пред мен и ще намеря кой да споделя болките и радостите ни с любов и разбиране. Поредната илюзия. Всичките ни общи приятели ни изоставиха. Някои от роднините ни също. Излъгах те. От старите ни приятели остана само едни. Оказа се най-истинският. Времето го провери, а аз се издъних в лоялността си към нея. Надявам се да се застъпиш за мен пред Господ.

Признавам, преживях някои срещи и раздели. Някои от тях ме научиха на търпение, други оставиха болезнени отпечатъци по душата ми. Мнозина не се примириха с факта, че все още съм с теб. Въобразих си, че мога да бъда щастлива, преструвайки се, че не ми липсваш. Не се получи. Всички се дразнеха от снимките ти у дома, от мебелите, които сам проектира, от семейното огнище, което ти създаде за нас. Да, все още живеем в него. Не мога да го откъсна от сърцето си. Помислих, че с желание, търпение, примирение и всеотдайност ще родя следващото момиче или момче на човек, когото вярвах, че обичам. Не се справих. Издъних се отново. Не мога да те оставя просто да си отидеш от живота ни. Но ако искам да продължа, ще трябва да го направя. Някога...

Искам да започна отначало, а не мога. Ще навърша 41. Малко над две години повече от тези, на които си отиде. И пуша, за което те моля да ми простиш. Ако можех да избирам, бих тръгнала с теб. Но тогава какво щеше да стане с дъщеря ни. Останах, за да я отгледам като човека, с който би се гордял. Само се надявам, че съм се справила добре... Дотук. Всеки ден се моля да получа знак за одобрението ти. Надявам се, че ще се застъпиш за мен пред Господ, за всички грехове, които допуснах. Пред майка ми, пред детето ни и пред семействата ни. Вярвах, че който е безгрешен пръв ще хвърли камък, но откакто ти си отиде, камъните летят като градушката, която потроши колите в централната част на града в деня, в който се роди дъщеря ни. Оттогава ги отбивам с усмивка, но сълзите ми остават тайна зад заключената врата, на която все още седи табелка „Екимови”, а под нея стикер на Сленг.

Това, което знам със сигурност е, че ще те срещна отново. Старая се дотогава да съхраня силата си и да избера най-доброто за детето ни. Да я превърна в това, което ти мечтаеше тя да бъде. Щастлива, свободна и категорична. Какъвто беше ти! Благодаря ти за краткото време, в което бяхме заедно, както и за най-ценния дар в живота ни. Нашата дъщеря!

Дотогава, когато ще се срещнем в отвъдното, или в друг живот, в който ще имаме повече време, за всичко... Честит рожден ден, Дими!

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfocompany.bg

[Kleo]

Наръчник за експлоатация на мъжа, Симо Колев

[Kleo]

Този път не е "Из колонките на ... "
Този път ще бъде послание, подобно на това на Ива Екимова малко по-горе:

Прощалното писмо на една майка, което едновременно ще ви разплаче и разсмее



Хедър МакМанами е любяща майка, която остави на съпруга си Джеф писмо, което той да публикува във Фейсбук от нейно име. Хедър е диагностицирана с рак на гърдата през 2013-та. В края на миналата година тя почина, едва на 36 години. Въпреки тежката си участ, до последния си дъх Хедър и мислела за другите. Тя е имала желание дъщеря й да знае повече за майчината любов, която е изпитвала към нея. Но най-вече тя е имала желание всички ние да ценим всеки ден, който имаме и да вземаме с пълни шепи от това толкова чупливо наше пътешествие.

Здравейте всички,

Публикувам това в памет на любовта на живота ми. Това са нейни думи. Много любов на всички. – Джеф МакМанами.

Така... имам добра и лоша новина. Лошата е, че очевидно, аз съм мъртва. Добрата - че ако четете това, то най – вероятно вие не сте (освен ако няма WI-fi в отвъдното). Да, това е гадно. Дори повече от гадно, но все пак съм толкова щастлива, че имах живот изпълнен с любов, радост и страхотни приятели. Щастлива съм да кажа, че не съжалявам за нищо и отдадох цялата си енергия, за да живея докрай. Обичам ви всички и благодаря за този страхотен живот.

Каквато и религия да ви носи спокойствие, радвам се, че го имате. Въпреки това уважавайте това, че ние не сме религиозни. Моля ви не казвайте на Брияна, че съм в Рая. За нея това означава, че съм предпочела да бъда някъде другаде вместо да остана при нея. В действителност направих всичко по силите си, за да бъда с нея, защото няма място, което да предпочета пред възможността да остана с нея и Джеф. Моля, не я обърквайте, карайки я да си помисли дори за секунда, че това не е вярно. Защото аз не съм в Рая, аз съм тук. Но никога повече в тялото, което се обърна срещу мен. Моята енергия, моята любов, моят смях, тези незабравими спомени, те всички са тук с вас. Моля, не мислете за мен със съжаление или тъга. Усмихвайте се, знаейки, че имахме нашето време заедно и то беше прекрасно. Мразя да правя хората тъжни. Повече от всичко. Обичам да карам хората да се смеят и усмихват, моля, предпочетете го пред скръбта за трагичните условия, предшестващи смъртта ми. Забавлявайте се със спомените, които имахме. Моля, разказвайте на Брияна истории, с които тя да разбере колко много съм я обичали, колко горда ще бъда с нея винаги. Защото нищо не обичах повече, от това да бъда нейна майка. Нищо. Всеки миг с нея беше истинско щастие. Не можех да си представя нищо такова, преди тя да дойде в моя свят. И не казвайте, че загубих борбата с рака. Защото той може да е отнел почти всичко от мен, но никога не взе надеждата и радостта. Не беше битка, а просто живот, в който понякога се случват случайности, несправедлив е и това е всичко. Не загубих! Начинът, по който живях толкова години с рак, считам за своята голяма победа. Моля ви, запомнете го.

Най-важното е, че имах невероятния късмет да прекарам около десет години с любовта на живота си и най-добър приятел – Джеф.

Истинската любов и сродните души съществуват. Всеки ден, с Джеф до мен, бе пълен с веселие и любов. Той е наистина най-добрият съпруг във Вселената. По време на моята болест той не се поколеба нито за миг, дори в моменти, в които всеки друг би избягал. Дори в най-лошия ден, който можете да си представите, ние намерихме начин да се смеем заедно. Обичам го повече от самия живот и се надявам, че любов като нашата ще живее вечно. Времето е най-ценното нещо в този свят, да споделям живота си с Джеф толкова дълго е нещо, за което съм безкрайно благодарна. Обичам те, Джеф. Вярвам, че тази магията, която Брияна внесе в живота ни е наистина красива.

Сърцето ми се къса при мисълта, че трябва да кажа „Сбогом”. Знам че това е тъжно колкото за мен, толкова и за вас. Последното нещо, което искам е да ви карам да бъдете тъжни. Надявам се, че с времето, ще можете да се усмихвате, когато си мислите за мен, защото имахме прекрасен живот.

Приятели, аз ви обичам и ви благодаря за вълнуващия и благословен живот. Благодаря също на изумителните лекари и сестри, които положиха невероятни грижи за мен. Не се съмнявам, че моят екип, ми даде всички възможности за добри дни, които можеха. От все сърце пожелавам на моите приятели дълъг, изпълнен със здраве живот и се надявам, че ще могат да оценяват дара на живота всеки ден така както аз го правех.

Ако отидете на погребението ми, моля изпейте „Буре на моя ковчег” (Keg on My Coffin) и танцувайте върху бара заради мен. Това искрено ще ме зарадва! Празнувайте красотата на живота със страхотно парти, защото знаете, че това бих искала и аз и вярвайте, че по един странен начин ще бъда там (знаете колко мразя да изпускам цялата забава). Очаквам с нетърпение да преследвам всички вас като духче, така че това не е толкова „Сбогом” колкото „До скоро”. Моля ви направете ми услуга, отделяйте по няколко минути всеки ден, за да оцените крехкото приключение наречено наш живот. Никога не забравяйте: Всеки ден е от значение.

[Kleo]

Минимализмът или... това нужно ли е, за да живееш добре? Статия на Симо Колев

[Kleo]

Духът в бутилката и извън нея



Духът в бутилката и извън нея

Понякога животът те зашлевява. Ей така, за да ти покаже, че той е по-силен от теб. Понякога с по-слаби шамари, понякога с по-силни, с опакото на ръката. Понякога ти набива тупаници. И ти решаваш, какво правиш – боязливо си подаваш и другата буза, или удряш обратно. Да пием за това !

Преди дни бях в Ирландия по покана на Jameson. Беше мило. Можеха да поканят всееееки друг, но поканиха мен, заедно с Ненчо Балабанов и Андреа Влъчкова. Бих могъл да продължа тази история с опушени описания на уискито, стилни ниски чаши със златиста напитка и карамелен послевкус и задължителното послание, че ако не си пил специално Jameson си половин човек изживял живота си напразно. Даже не си човек. Сори, не съм такъв човек. Заслужават повече, защото и ти заслужаваш още една чашка след работа. Със или без повод.

Срещата ми с Jameson беше житейска среща. Урок. Пътувахме през Турция за Ирландия и в Истанбул си изпуснах полета. И никой не ми беше виновен. Бил съм в над 20 държави. Някъде по няколко пъти. Никога не съм си изпускал полет. Много е неприятно. Последствията също. Чакат те, чудят се, притесняват се. А ти? Чакаш, чудиш се, притесняваш се. Пред очите ми се стопяват всички възможности да стигна до Дъблин, защото всички полети са пълни. Утре е свети Патрик – най-големия празник в Ирландия. Ирландците са корави копелета, завладели целия свят, но никога не забравили здравите си корени. И сега за прибират. Утре празнуват. Да пием за това.

Остава ми една сигурна опция – да се прибера в София. Безславно, но и безболезнено. Опитах всичко, но този път животът ми наби по-силен шамар. Не мога да стигна в Ирландия. Какво да направя ? Това пътуване просто не е за мен. Можем да пием и за това. Понякога човек трябва да знае, кога да се откаже. И че това не е трагично.

Но аз не съм сам. Андреа пътува с мен. Мацка на 27 и отказва да бъде спокоен философ като мен и моят 39 годишен опит. „Симо, ние трябва да стигнем там ! Чакат ни и разчитат на нас. Не знам за теб, но аз ще отида, каквото и да ми струва“. Това още звучи в главата ми. По-тъжното е, че трябваше аз да го кажа, но го каза тя – пет пъти по-мъж от мен.

Когато животът ти удари шамар, можеш да отвърнеш. Да пием за това. Защото животът помни, когато си бил с разкървавен нос, но и с оток в ръката, от удара, който си набил ти. Безстрашен – sine metu – мотото на Jameson. Пише го на всяка бутилка. Няма нищо рекламно в напомнянето, че ако живееш с по-малко страх ще живееш повече. Не ми трябва една бутилка за да ме научи, как си струва да се живее, но ѝ благодаря на тази бутилка, че ми го напомни.

И тогава Симеон Колев / аз / си поема въздух – Благодаря ти, скъпа Андреа ! Разбира се, че ще стигнем. Тя тръгва към Лондон, защото има едно – единствено място. Намерихме и още едно – единствено място от Лондон до Дъблин. Ок, тя е там. Аз също. Скъпо, неудобно и с много усилия, но и аз съм там. Защото не си струва да се откажеш, преди да си опитал всичко. Преди да си се изпотил и преди да си изтискал всичките си усилия. Да пием за това !

И вече пием. За всичко. Уиски пропито от усилията на фамилята Jameson, които не са се отказвали. Ирландия е минала през много перипети. Ако мислиш, че нашето е трудно, виж в Гъгъл малко от малко тяхната история. Държава, в която дълго време виреят само картофи и свободни духове, държава, в което всяко нещо става трудно. И място, в което за да стане нещо трябва да стискаш зъби докато не посинеят, но да не се откажеш. Това е житейски избор - sine metu. Да пием за това!

И да не забравяме, че всичко има причина и това, което ни се случва е дълга поредица от чудеса. Така, както хубавото уиски не идва от магазина, а от труда и духа на стотици бъчвари, технолози, докери, които всеки ден поемат риска да пратят в магазина нещо, което винаги е било точно толкова хубаво, колкото е сега. Да пием за това.

Да пием за живота ! За усилията, шамарите, щастието, бурите, победите и загубите и духа никога да не се отказваш. От живота, шамарите, щастието, бурите, победите и загубите. Да пием за това!

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfocompany.bg

[Kleo]

Жената с разводите

Брак, сватба, сега и развод. Ето това се нарича логична сюжетна линия. Или трилогия. Или трагедия.

Темата на този текст дойде от един дебат с Боги по БГ Радио – бихте ли се оженили за жена, която преди това е имала три развода.

Аз бях – За. И загубих.

Има едно предубеждение, че разводът е нещо е провал, срам и всички подобни. Особено и незаслужено трудно е на жените с развод. Не знам защо. Били жени, по-диалогични, по-търпеливи, по-гъвкави и по-мъдри. Дипломатичен начин да кажеш на някого – да търпи простотиите на този, който не е толкова диалогичен, търпелив, гъвкав и мъдър.

Какво да направиш, ако нещо не става? Понякога когато нещо не става, значи просто нищо не става. Да седиш ? Е, колко ? И защо, заради децата ли ? Или, защото няма, къде да отидеш ? Крепостничеството беше премахнато в Русия през 19-ти век. Винаги има, къде да отидеш. И то, не като провалена, а като опитала. Живяла, дала, взела, положила усилия и вдигнала ръце. Не бяло знаме, ръце.

И защо да не зависи най-вече от теб, дали и колко да седиш. Дали да търсиш планетарни причини да не се разведеш с някого или е достатъчно просто да си кажеш – сърцето ми не бие за него. Оставало партньорство, оставало уважение, оставало не знам си какво. Ми, нека остава, но защо и вие да оставате, ако е останало само това. Аз изпитвам и уважение и към учителките си в училище, но не се женя за тях. И не съм се развел с тях.

Дамгосването на жената, като разведена е свръх-тъпо. И няма да го търпиш, чу ли? И, дали има един или два или три развода също е без значение и не означава задължително, че ТЯ не става.

Ето, как става да не става. Оженила се е на 20 за някой, за който не би трябвало никой и никога да се жени. Слушала е сърцето си. Сбъркала е. Развела се е. После е тръгнала да свръхкомпенсира с някой, който е пълната противоположност на първия кретен. Ако първия е бил лошото момче, втория е културен и претенциозен интелектуалец, с който също не е потръгнало. Нищо чудно да й е натяквал всякакви глупости от сорта, че той й е късмета. Третия избор е бил някой от страх да не остане сама. Избор от отчаяние, което никога не е добър съветник. Пак грешка. Може и тя да е допуснала грешка, или грешки, но това не означава, че мъжете й не са били грешки.

Понякога просто се случва. Понякога получаваш удар, два, три. И какво правиш? Изправяш се, скъпа. И докато подсмърчаш и си казваш – това няма да мога да го понеса, аз ти казвам - Оооооо, не можеш да си представиш, колко жилава можеш да бъдеш. И колко си силна. Движиш се! Или приемаш, че бракът не е за теб, виждаш си грешките, каквито без съмнение си допуснала и продължаваш. Ако може без грешките. Или си казваш – 4-тия път ще бъде по-добре. Даже, ще бъде перфектно!

И вървиш с опита си. А срещу тъпите подмятания обясняваш, че не си допуснала три грешки, а само три начина да разбереш, че не всеки мъж е за теб. Ама не го казвай – просто си го мисли. Не дължиш обяснения.

И, да. След три развода жената си е точно толкова за предпочитане, колкото и преди първия й брак. А, ако не е, разводите не са причината. Те не развалят. Те са начин да прекъснеш нещо, което се е развалило.

Ще кажеш – не толкова лекомислено. Кой е казал, че е лекомислено? Кой е казал, че не си си ги преживявала, или няма да си го преживяваш, измъчваш, проиграваш и пак и пак и пак? Ще си го преживяваш. Ще се колебаеш и ще се побъркваш до истерия, дали не бъркаш. И къде бъркаш. Но начина да видиш, дали бъркаш е само, когато направиш крачката.

Жената с трите развода не е нито скапана, нито е пача, нито не знае, какво иска, нито е бракувана след трите си брака, нито е тотална щета, нито е лесна и отчаяна. Не бъди лесна и отчаяна. Жената с трите развода е жена с три развода. Нито повече, нито по-малко. Това не е оценка, не е и присъда. Констатация е. Както констатираме, че ни закъснява полета. И по-лоши неща сме виждали. От закъснели полети и жени с три развода. Например – пропуснатите полети.

И жени, които са пропуснали трите развода и всичко между тях.

Пишете на Симеон Колев /Симо/ на edna@netinfocompany.bg

[dexter]

Мда, дамгосването е нещо лошо. Обаче не отиваме ли отново твърде далеч и твърде на сляпо в опитите си да бъдем политически коректни и толерантни? Бракът е въпрос на избор и ако някой не иска да се жени за човек (мъж или жена - няма значение) с три развода, означава ли това, че този човек (който не иска) задължително е тесногръд и политически некоректен?
Естествено, че четвъртият път може да е на късмет, но аз лично не съм оптимист. Харесвам хората, които се учат от грешките си, смятам, че това е разумно поведение и така трябва да бъде. Ежедневно съм опровергавана и въпреки всичко вярвам, че трябва да е така :lol: ! Обаче ако три пъти си избрал да се свържеш "за цял живот" с неподходящ за теб човек (и кой знае още колко връзки си имал, които не са стигнали до брака), това не навежда ли на мисълта, че не другите не стават, а нещо на теб ти има? Може би избираш неподходящи за теб хора, а това е модел на поведение, който все нещо говори. В крайна сметка ако си бил жертва на тормоз, не се бухваш в следваща връзка, в която пак си жертва. Нали? Логично е. А ако го правиш, значи имаш сериозен проблем, които има нужда от разрешаване. Ако път три пъти си се женил без любов, кое навежда на мисълта, че четвъртият път ще е различно?
В крайна сметка постоянно правим избори. Ако изборите ни са кофти, кой ни е виновен? И как така всички са виновни за грешните ни избори? Човек може да сгреши веднъж, два пъти с нещо като брака, но лично аз съм крайно подозрителна към хора с три развода, що се отнася до възможността за четвърти брак.

[dexter]

И още нещо - неимоверно много се дразня на това разделяне по полове. Особено в такива "колонки" и предавания, който уж трябва да представят духа на съвремието, а май ни връщат към ценноста, в която идеята за равноправие на половете не би хрумнала и на най-просветения (обикновено мъжки) мозък.

[Kleo]

Декс, хубаво ми стана, че си отразила статията

Моето мнение е някъде по средата между "дамгосването" и "пълното приемане" на подобно поведение. Мога да се съглася с това, че е възможно да има сгрешен или сбъркан семеен модел, водещ до такива грешки в личния живот. Обаче мога да се съглася и с предположението, че трите пъти по различни причини е сбъркал даденият човек /независимо мъж или жена според мен/ - може първият път наистина да е бил твърде млад и още незрял, вторият път да се е влюбил безпаметно, а третият път да е решил да свърже живота си с някой близък от години, и пак да не се е получило. Или пък може третият път партньорът да се е оказал наркоман или насилник, или някакъв екстремист, умело прикривал се преди брака. Животът е толкова шарен и разнолик, а и винаги има и щипка или доза късмет в него, че възможностите са безброй.

Благодаря ти, че се включваш с мнение, и то аргументирано такова!

[Kleo]

И нека любовта направи избор, Ива Дойчинова!



Преди време ми се случи да кажа това изречение на близък приятел. А изводът дойде от моя реална случка, когато си счупих главата в слънцето.

Исках много да отида на един концерт и си мислех, че това е най-разкошното, което може да ми се случи тази вечер. Но човекът, с когото пътувахме към този план, имаше друг въпрос в главата си и друга грижа. Попита ме – ако аз сега съм разтревожен и искам да останеш с мен, а не да отидеш на този концерт – ще го направиш ли? Аз отговорих – не. Ти отиваш там, където си решил, а аз отивам на концерта. За хора като нас това е ОК, нали? Пълна свобода. Обаче това разединение на его-личности ни вкара в спускане по нанадолнище, по което всеки повтаряше „аз“ и „аз“ и „аз“ до степен на изтощена пустота.

Спомням си, че седях на един стол и нямах никакво желание да го напусна, да мръдна, да кажа нещо. Никакъв концерт не ми се виждаше повод да се разделя от това вцепенение. Нямах никакви готови клишета в ума си, нямах и никакви умни изрази. Тогава видях слънцето, падащо отвъд пердето и зад планината. Наистина ми счупи набъканата от предварителни планове глава, а просто си грееше, топлеше и беше красиво. То ми даде отговора, но не с думи. А защото си беше слънце. Пожелах да бъда там, където се чувствам така – топло, светло и красиво. И това не беше концерт.

Любовта направи моя избор.

Абсолютно различен избор може да направи любовта, ако не е взаимна. Това е урокът, който също така добре трябва да си научиш.

Има неща, които просто свършват. Може за едната страна слънцето да си грее все още, но за другата не е точно така. Говоря за отношения на всякакво ниво – любовни, приятелски, професионални. „Трябва да станеш от масата, ако любовта е отсервирана“, както се пее в една вечна френска песен.

На мен ми се е случвало в професионален план, в любовен, в приятелски. Ти си мислиш, че е пълно с живот и чудесно, обаче от другата страна нещо се е скършило. Или „просто бизнес“, или „омръзна ми сам да си отключвам апартамента“, или нещо друго.

Любовта е направила отново избора си и ти е затворила вратата.

Тръгвай си. Умей да пускаш и да не съжаляваш. Умей да оценяваш всичко, което е било, без да го отровиш с вина или съжаление.

Някои неща стават много просто. Започването и разделянето. В първия случай и двете страни се искат много и това се чувства. През каквито и трудности да минават – няма как да се объркаш в това, че и двамата или и двете страни си дават радост и прекрасно взаимно вълнение.

Във втория случай само едната страна си мисли, че е желана. Другата има нови планове. А да седиш и да риташ по затворена врата е … хабене на енергия. Хубаво е да го осъзнаеш бързо. Полезно е да си изключиш егото.

Последвай слънцето в посоката на изгрева. И умей да бъдеш благодарен за миналото, защото това е капиталът, с който стартираш. Без майтап, начинът, по който се разделяш е начинът, по който ще започнеш. Бъди прецизен, щедър и добър към другите и към себе си. Разбирай.

Любовта знае как да направи своите избори. Следвай я в споделеност.