forum.metsababa.net

Направо поствам целия разказ, надявам се да бъде приятно четиво за всички:

"Малка червена количка

Ако трябва да бъда съвършено честна, първият месец беше истински рай. Джийни, Джулия и Майкъл бяха съответно на шест, четири и три, когато в деня на развода ми се преместихме от щата Мисури в родния ми град в Северен Илинойс, и аз бях напълно доволна, че си намерихме място, където отсъстваха постоянните разправии и грубости.
Само месец по-късно обаче открих, че старите приятели и съседи много ми липсват. Липсваше ми и хубавата, модерна тухлена къща, стил „ранчо" в едно от предградията на Сейнт Луис, особено след като сега обитавахме паянтова, варосана къща на 98 години, за наема на която оскъдният ми следразводен бюджет едва стигаше.
В Сейнт Луис имахме всички удобства: пералня и миялна машина, сушилня, телевизор, кола. Сега нямахме нито едно от тях. След първия месец, прекаран в новия ни дом, усещах, че сме минали от удобството на средната класа към паниката, типична за живеещите в мизерия.
Спалните на горния етаж в нашата дребна къща дори не се отопляваха, но децата сякаш не го забелязваха. Студеният линолеум под босите им крачка само ги караше сутрин да се обличат по-бързо и вечер да се мушват по-бързо в леглата.
Когато пред декември вятърът взе да вее през всички прозорци и врати в старата паянтова постройка, аз се оплаквах от студа. Децата обаче само се кикотеха, когато ставаше дума за „Ветровитите местенца из къщи" и се гушеха под дебелите юргани, които леля Бернадин ни донесе още щом се нанесохме.
По въпроса за телевизора щях направо да откача.
- Какво ще правим вечер без любимите си предавания? - питах се аз.
Страдах, че децата ми ще изпуснат всичките специални коледни предавания. Но трите ми деца бяха доста по-оптимистично настроени и изобретателни от мен. Измъкнаха всичките си игри и вкупом ме молеха да играя с тях на карти и на дама.
Сгушени на куп върху охлузения сив диван, който ни бе оставил хазяинът, ние четяхме книжка след книжка, взети от местната библиотека. По тяхно настояване слушахме плочи, пеехме песни, пукахме пуканки, сглобявахме великолепни кули и играехме на криеница из разхвърляната стара къща. Децата ме научиха да се забавлявам и без телевизор.

Един ледено студен декемврийски ден, само седмица преди Коледа, след като бях изминала пеша две мили от временната ми почасова работа в един магазин за каталожна продажба, се сетих, че тази вечер е ред за седмичното пране. Бях капнала от мъкнене и избиране на чуждите подаръци за Коледа и ми беше малко мъчно, че не мога да си позволя да купя почти никакви подаръци за собствените си деца.
Веднага щом прибрах децата от дома на жената, която ги гледаше, натрупах четири огромни панера с мръсни дрехи в малката детска червена количка и четиримата се запътихме към пералнята, която се намираше на три пресечки от къщата ни.
Там се наложи да чакаме да се освободят перални, после за маси за гладене и сгъване. Прането, сушенето и подреждането ми отне необичайно много време.
Джийн ме попита:
- Мамо, носиш ли ни бисквити или стафидки?
- Не. Ще вечеряме веднага щом се приберем вкъщи - троснато отвърнах аз.
Майкъл беше залепил носле на замъгления от парата прозорец.
- Виж, мамо! Вали сняг! Какви големи снежинки!
Джулия се обади:
- Улицата е мокра. Снежинките са само във въздуха, а на земята ги няма!
Техният ентусиазъм само ме разстрои допълнително. Сякаш студът не ми стигаше, ами сега трябваше да се борим със снега и кишата. Още не бях разопаковала кашона с ботушите и дебелите ръкавици.
Най-сетне чистото и подредено пране беше събрано в панерите, а панерите наместени два по два в количката. Навън беше тъмно като в рог. Кога стана шест и половина? Нищо чудно, че бяха гладни! Обикновено вечеряхме към пет.
С децата се придвижвахме с мъка в студената зимна вечер и се пързаляхме по кишавите тротоари. Малката ни процесия от трима дребосъци, кисела майка и четири панера току-що изпрано пране в старата червена количка се придвижваше бавно, студът хапеше лицата ни.
Пресякохме оживената широка улица на кръстовището. Когато стигнахме отсрещния тротоар, предните колела на количката се подхлъзнаха на леда, количката се обърна на една страна и всичкото пране се изсипа в една черна кална локва.
- Не! - отчаяно изстенах аз. - Джийн, дръж панерите! Джулия, хвани количката! Майкъл, качи се на тротоара!
Натъпках мокрите кални дрехи обратно в панерите.
- Не мога повече! - изкрещях аз.
От очите ми рукнаха гневни сълзи. Не можех повече да бъда бедна, без кола, без пералня, без сушилня. Не можех да понасям това време. Не можех повече да бъда самотна майка, която да носи цялата отговорност за три малки деца. И без всякакво съмнение мразех Коледните празници.

Когато пристигнахме вкъщи, отключих вратата, хвърлих чантата си в другия край на стаята и се отправих ядосана към стаята си, за да се наплача на спокойствие.
Хълцах и хлипах достатъчно силно, за да ме чуят децата. Съвсем егоистично исках те да разберат колко нещастна се чувствам. Животът не можеше да бъде по-лош от това. Прането пак беше мръсно, всички бяхме гладни и уморени, а аз още не бях започнала да приготвям вечерята и нямаше никакви изгледи за по-добро бъдеще.

Когато в края на краищата сълзите ми секнаха, седнах на кревата и се втренчих в дървената икона на Исус върху стената над долния край на леглото. Имах я от малка и я носех със себе си във всички къщи, където бях живяла. На нея беше изобразен Исус с ръце, разперени сякаш да обгърнат земята, готов да реши проблемите на целия свят.
Взирах се в лицето му, сякаш очаквах да стане чудо. Гледах, чаках и накрая рекох на глас:
- Боже, не можеш ли да направиш нещо, така че животът ми да стане по-добър?
Много ми се искаше някой ангел да слезе на облак при мен и да ми дари спасение.

Но никой не дойде ... освен Джулия, която надникна иззад вратата и ми каза с тъничкото си гласче на четиригодишно момиченце, че е сложила масата за вечеря.
От хола се чуваше гласът на Джийн, която подреждаше прането на две купчини: „Мръсно, май чисто, мръсно, май чисто".
Тригодишният Майкъл се втурна в стаята ми и ми подари току-що направената си рисунка на първия сняг.

И знаете ли какво? В този момент видях пред себе си не един, а три ангела: три малки херувимчета, изпълнени с безкраен оптимизъм, които отново ме изведоха от мрачното ми и обречено състояние и ме върнаха в света, където „утре нещата ще се оправят, мамо".
Тази година отпразнувахме една наистина вълшебна Коледа, заобиколени от много силна обич, която се проявява винаги, когато правим заедно нещо простичко. Едно е сигурно: съдбата на самотната майка никога повече не ми се струваше така страшна и потискаща както вечерта, когато прането се изсипа от червената ни количка. Тези три коледни ангелчета поддържаха духа ми силен и бодър; дори днес, двайсет години по-късно, благодарение на тях Божието присъствие продължава да изпълва сърцето ми".

Патриша Лоренц,
публикувано в сборника с разкази "Пилешка супа за женската душа"

П.П. Чела съм този разказ десетки пъти. Винаги... винаги плача на него. И то не е точно плач, а някакви силни вътрешни ридания, разтърсващи цялото ми тяло. Благодаря на прочелите го и тези, които ще изкоментират. Обичам ви, момичета!

Деси, много е силен, докосващ, емоционален разказа........Аз също се просълзих, защото не съм самотна майка, но в много моменти се припознах.Много често ми става мъчно за елементарните неща, които не можем да си позволим, но съм шастлива с малките ангели у дома
Това с работата не стана Няма да лъжа....цял ден ми е криво и то не толкова заради парите, колкото заради усещането, че не си бил достатъчно добър и конкурентен Ще ми мине де.Както стана ясно и от разказа има далеч по- важни неща!
Декс, значи все пак се ориентирахте към МГ.Или май Нелката се колебаеха за там не помня
Деси, Алекс нали тази година ще кандидатства? А ти как си? Пишеш ли пак, правиш ли хороскопи?
Ванчето и тя скоро не се е "обаждала".

Две детски усмивки...само толкова,а по ценни от най-безценния диамант,май-голямото съкровище...от всичко!!!Колко често чувате децата си да се смеят,с глас,онзи смях,който извира от детските им,невинни сърчица???Искам да го чувам всеки ден и искам аз да съм причина за този топъл чист смях искам искам просто искам...
Не съм чела разказа който е споделила Деската но имах нужда да споделя ...Понякога забързани и изтормозе и в ежедневни проблеми и битовизми забравяме тези ценни моменти или по скоро спираме да им обръщаме внимание или остават заглушени от собствените мисли...чувтвам се тотален егоист...искам да се променя е поне вече знам че искам и трябва...

Елисче, специално за теб:



Притча: Мама е най-добричката на света

Бързах. Профучах през трапезарията, облечена в най-хубавия си костюм, съсредоточена върху приготовленията за вечерната бизнес среща. Джилиан, четиригодишната ми дъщеричка, танцуваше под звуците на любимата си мелодия от „Уестсайдска история".

Бързах много, на път бях да закъснея. Но въпреки това вътре в мен се обади едно гласче: „Спри".

И аз спрях. Погледнах я. Протегнах ръка, хванах ръчичката ѝ и я завъртях. Седемгодишната ми дъщеря Кейтлин, влезе в малкия ни кръг, хванах и нея. Трите се понесохме с щуро въртене из трапезарията и хола. Заливахме се от смях. Въртяхме се като пумпали.
Дали през прозорците съседите не ни виждаха колко сме откачени? Не ме интересуваше. Песента завърши с няколко драматични такта и сложи край на нашия танц. Потупах децата по дупетата и ги изпратих да се къпят.

Те се запътиха нагоре по стълбите като едва си поемаха дъх, а от кикотенето им стените на къщата ехтяха. Аз се върнах към работата си. Наведох се да прибера нужните книжа в куфарчето си, когато чух малката да казва на кака си:

- Кейтлин, нали мама е най-добричката на света?

Замръзнах на мястото си. От много бързане, за малко щях да пропусна този миг. Мислите ми се върнаха към наградите и дипломите, окачени в кабинета ми. Никоя награда, никое постижение не може да се сравни с това: „Нали мама е най-добричката на света?"

Дъщеря ми го каза, когато беше на четири. Не ми се вярва да го каже на четиринайсет. Но на четирийсет, когато се наведе над дървения сандък, за да се сбогува с тленната обвивка на моята душа, иска ми се да каже тогава:

„Нали мама е най-добричката на света?"

Тези думи не се вписват в служебната ми биография. Но искам да бъдат гравирани върху надгробния ми камък.

Джина Барет Шлейзингър

П.П. И на този разказ винаги рева като магарица. ... Пак е разказ от "Пилешка супа за душата".

Цвети, аз съм добре! Много съм добре дори. Пиша. Правя хороскопи, да. Вчера имах клиентка пак. Щастлива съм. И да, Алекс ще кандидатства тази година. Ще се явява на изпити по рисуване, освен задължителните по БЕЛ и по математика, разбира се. 7. клас е. Мечтата му в момента е да влезе в Националната гимназия по приложни изкуства. С баща му го подкрепяме за това. Ходи на уроци при една художничка. Все по-хубаво рисува, дано го приемат.

Тази сутрин не ми се ставаше. Ама никак не ми се ставаше. Тази сутрин в 8.10 сърцето и душата ми спяха. Позволих и на тялото да го направи..... Дори само за още половин час. И после скочих - трябваше да се събуждам, да си спретна кафе..... след малко ще се къпя и изчезвам на курс. Вече всичко ми тежи... искам да почивам, да се размотавам в неделните си дни...., но до октомври ще съм ученичка. Днес дори има едно много интересно бягане, организирано от 5kmrun - ще се бяга на 3 дистанции над "Камбаните" и въпреки, че навън е студ, сняг и кал, ми се прищя да тичам..... някак си - много силно. Може би защото тази седмица, следствие на гадния грип (или каквото и да е) се чувствам не така силна, не така енергична ииии най-сетне тази сутрин имам някакво желание да се движа повече.

Проветрявам хола и излизам на терасата.... поглеждам и какво да видя?! Всичко навън е застинало, сякаш фотографска снимка на живия свят. Дърветата с отпуснати клони не помръдват. Колите, нахлупили тънки снежни калпаци, стоят подредени като войници. Алеите в парка, опънали черните гърбове на асфалта си напомнят, че на тази земя има и друг цвят освен белия. Познатата картинка на панелните блокове, строени като по команда един до друг. Че чак и вечно променящата се зад тях планина беше замръзнала в утрината свежест на зимния ден..., а тежките бели облаци на челото ѝ се бяха отпуснали силно изморени..... и те не се движеха.... Просто фотографска снимка на живия свят..... със скромната тоналност на зимната цветова гама - нещо като естествена "сепия" на живота.

Деска,страхотен разказ....
Добро утро!Изпихте ли сутрешното си кафе

ellis_stoyanova написа:!Изпихте ли сутрешното си кафе

В момента го допивам . Честно.

Цял ден бях ето тук заедно с леля ми

Kleo написа:Цял ден бях ето тук заедно с леля ми

О, да - бях забравила за това събитие. За него бях прочела в последния брой на списание 8, който си купих. Беше ли интересно?!

Как сте днес, момичета?! Аз станах много трудно - спи ми се все повече и повече......

Аз се събудих размазана.В 9 часа бях на лекар след като цялс нощ има 39 градуса Т.Оказа се че имаю някакъв бронхит с поражения по лигавицата на дроба,което е предпоставка за пневмония и това за има няма 10 часа ставс.Вчера се чувствах прекрасно.Днес съм блъсната от валяк.Цяш ден съм в леглото нямам сили да стана.имам си и Аб който ме чака на нощното шкафче.Мразя всички гадни вируси

ellis_stoyanova написа:Аз се събудих размазана.В 9 часа бях на лекар след като цялс нощ има 39 градуса Т.Оказа се че имаю някакъв бронхит с поражения по лигавицата на дроба,което е предпоставка за пневмония и това за има няма 10 часа ставс.Вчера се чувствах прекрасно.Днес съм блъсната от валяк.Цяш ден съм в леглото нямам сили да стана.имам си и Аб който ме чака на нощното шкафче.Мразя всички гадни вируси

Еееееее, Елисче, явно те хвана и теб вирусът. Егати. Това, което описваш - че те е тръшнал за няколко часа, е второто най-характерно проявление на тазгодишния грип. Първото е продължителната и упорита кашлица. Момчил започна 3-ата си седмица с кашлица, на Коки му трябваха 10 дена, за да спре да буха. А аз тъкмо се бях оправила и се появи буха-буха...... Нищо не можеш да прогнозираш как ще се развие с тоя грип... Пожелавам ти бързо да отминава и с часове да се подобряваш. Не съм убедена за АБ-то... Съвети няма да ти давам. При нас се получи съпоставка - майка, която дойде да гледа котките ни докато бяхме в Рим, беше си назначила и купила на своя глава АБ. Тя също дойде с кашлица и лошо общо състояние. В крайна сметка след 7 дена на АБ, нейната кашлица не беше в по-добро състояние от тази на Коки, който се разболя по едно и също време с нея. И още нещо - Коки вече не кашля, но не мога да кажа същото за майка. Както и да е - надявам се днес да пишеш, че си по-добре.

Нямам какво много да ви напиша...... почвам да работя сега. Искам да приключа с единия ми проект до края на тази седмица и искрено се надявам да е така.