Велик е Великден
/В търсене на водопадите след Голямата Вода/
След няколко дни непрастанен и напоителен дъжд и стоене вкъщи по Великденските празници решаваме, че ще се „наложи” да отидем някъде в оставащите 2 дни, ако и да вали.
Идеята „Враца” се появява внезапно и бе радушно и единодушно приета.
Още по пътя усещам, че сетивата ми са гладни: очите ми попиват всичко – всяко листенце, придошлата река, познатите извивки на планината и пътя, спомени нахлуват в главата ми, там бяхме, и там, и там ...
Трудно ми е да шофирам, толкова съм разсеяна, че с удоволствие предавам волана на Явката по някое време и блажено се зазяпвам през прозореца.
Спраме малко след с. Паволче за да се доберем до водопада Скакля. Поемам със сетивата си зеленината, жуженето на насекомите, цветовете и всички чудеса които ме заобикалят. Иде ми да литна.
След като си взехме първата доза се отправяме към следващата – Божия Мост.
Наистина е божествено. Боровата Горичка навръх старата крепост отново ще ни приюти. /знаели са навремето хората къде да живеят./
Заръмява. Птичките не спират да пеят, Нели

. Съдейки по безгрижното им чуруликане дъждът няма да продължи дълго.
Гората е толкова уютна - отдавна я жадувах така топла и зелена. Обичам я. Сигурна сън, че Тя го усеща, защото чувствам нейният отговор. Със залеза настъпва тишина...
Но, когато след няколко часа птичият хор започва своя концерт, знам че Слънцето се е показало. По мъглата познавам, че денят ще е слънчев. Така лишена от едно сетиво се потапям напълно в птичите песни. Сякаш въздуха става по-плътен и звуците се удрят и отскачат и пак рикошират ...
А зеленото е наркотик, знаете ли?
Буковата гора към в. Боров камък ме захранва наново.
Зелено. Екстаз. Бучене. Скали. Живот. Усмивки. Трепет. Студени пръски. Грохот. Стихия. Радост. Песни. Слънце. Букова гора. Живот.
Още снимки