Здравейте, момичета. Нова седмица - първо включване от Анелия :lol: :lol: . Прочетох всичко назад - доста неща сте разказали, интересни начала се открояват, животът е и стар, и нов. За всички ни.
Но първо да коментирам какво-що около мен.... Ами... всичко и нищо
. Всеки ден е напълно различен, разнообразен и същевременно един и същ и скучен в някои отношения. Все така не работя и все така не си и търся работа. Желанието да работя на 4 часа е по-силно от всичко. Може би го превъзхожда единствено нежеланието да се затворя някъде за 8 часа..... Последната година и половина, която прекарах, лишена от строги графици, мракобесни правила, смехотворна бизнес атмосфера, липса на контакти с колеги и колежки, ми помогна да се "свия" в известна степен и да се обърна към себе си. За да разбера, че аз съм дете на слънцето и стихиите. Че затворена в помещение за 8 часа, крея и се залъгвам, че живея..... Слава Богу - само за това се залъгвам. Защото, че не съм щастлива от този начин на живот, отдавна знам и го показвам.....
Все още не знам накъде да поема и какво да правя. Спокойствието от това, че заради Момчил и неговата работа, не ми се налага да работя и да съм притеснена, е най-важното условие и възможност в този момент.
НЕЩО, което няма да изпусна за нищо на света - особено да плувам в мътните и опасни води на измислена и доукрасена гузна съвест... Писах вече - за година и половина успях да се обърна към себе си и да открия загубеното: обществените норми, наложени гласно и негласно в България, са натикали свободата в измерение, което мога да сравня със стая с огледала.... илюзорно и измамно, хлъзгаво и коварно до степен никой да не се чувтсва добре, бидейки
свободен....
Другото ново е, че от ИТ академията, където учих компютърна графика и дизайн най-сетне са готови с програмата по дипломирането ни: ще правя дипломна работа, която трябва да защитя през май. За съжаление вчера не успях да присъствам на организационната среща, на която разясняваха подробностите, но ще наваксам тази седмица. Аз се насочих да правя проект за корпоративен дизайн на фирма. Предстои да уточня подробностите.
За огромен късмет щамът на грипния вирус посети София във възможно най-добрия момент - съчета се прекрасно с безумно определената междусрочна "ваканция" - 5 февруари, вторник
. На децата им се събират 11 дена почивка. Отсега чувам (а и вече) прочетох тюхкането на някои мои приятелки как тази ваканция била измислена, ненавременна и как децата щели да умрат от скука. Признавам си - не само, че не го разбирам, ами и не искам даг о разбера. Просто не желая. За мен такива хора отдавна са заровили детето в себе си и вече не си спомням мястото на гроба му. Най-голямата, най-изконната радост на всеки ученик е била ваканцията... аз съпрежевявам радостта на Коко и Бела с тях, подскачам като малко дете при новините за тези извънредни почивки в живота им...... и най-вече, защото знам, че... те са голямото изключение от колелото на живота им, което увеличава оборотите си с всяка изминала година...., така че малко след като са навършили 20+ да ги изхвърли в полето с много такива колела и зъбчатки, които да ги захапят и да не ги допускат до илюзорното измерение, за което писах по-горе:
онова на свободата.....
Апропо - на Коко и Бела няма да им остане никакво време за скука.... В този момент Коки приключва тренировката си по футбол, а след 5 минути трябва да събуждам Бела, защото на нея ѝ предстои такава: 5 часова тренировка в залата. И това ще е през цялата седмица, вкл. и събота. Имам и обещанието им да прочетат поне по 1 книга през тези свободни дни и нямам никакво съмнение, че това ще се случи.
Най-интересното при нас: в петък летим за Ливърпул. Ще ходим на мач на любимя на Коко и Момчил футболен отбор - Евертън. Ще пътуваме полуорганизирано с част от българската фен група, на която те двамата са членове. Събота, 2 часа преди мача на Евертън с Уулвърхямптън, ще бъдем допуснати на терена на Гудисън (така се казва стадиона на Евертън), ще се снимаме и ще предадем знамето на българския фен клуб, което ще бъде закачено на стадиона до знамена на други фенклубове. Дизайнът на знамето е изработен от мен (по идея на Момчил), две момчета от Пловдив се ангажираха и го поръчаха за ушиване във фирма в града и съм развълнувана да го пипна и подръжа.
И долу-горе това е от мен. Продължавам много упорито да тичам все повече и повече. Предстои ми да навърша 42 години, като тази цифра съвпада почни на 100% с дължината на един маратон.... Може би ми предстои да избягам такава дистанция - кой знае.
Нелка, много се радвам за предложението за втора работа, което ти е било отправено. Мисля, че не е случайно. А повече от това съм убедена, че е нещо, което ти би работила с удоволствие. И че ще го направиш. Пожелавам ти, въпреки че звучи много строго тази длъжност, да наместиш и творчество....
То си е вътре в тебе, все пак.
Ванче, прочетох какво те тревожи в поведението на Гого, когато се появи на терена. Нямам някакъв особен съвет. Когато моят Коки почна да тренира футбол (беше във втори клас), бях категорична - от него футболист няма да стане, но поне щеше да поддържа форма. Но това, което е предопределено, се случва. Сега е най-добрият в своя отбор и страхът, който изпитваше от съприкосновението с топката, когато имат официален мач, много отдавна е .... ами почти буквално убит
. В първите си шампионатни срещи той се държеше точно така, както описваш Гого. Ако случайно топката го намереше (защото той се пазеше да не я получи), Коки я третираше като горещ въглен - от страх да не му я отнеме някой от противниковите играчи или пък да не подаде изключително грешен пас, той просто я изритваше наняъкъде.... без цел, без да търси съотборник с видим ужас в очите.... С годините това се промени. Той тренираше доста упорито и опитът на многобройните мачове, в които участва (около 70% от тях загубени от неговия отбор), си оказа влияние - Коки ставаше все по-добър, все по-ценен за тима си, а притеснението от евентуалния срам от загуба на мача или нещо грешно, което е направил на терена, стана постоянен, но досаден спътник - от този тим, който в един момент просто ти писва и го изхвърляш. С две думи - при Коки нещата се получиха естествено, с годините практика......
Единственото нещо, което бих те посъветвала, е да поговорите с треньора на Гого - много е вероятно да чуеш, че той не е забелязал нищо от това, което вие виждате у Гого
. Не защото вие с баща му се самозалъгвате, а защото е вероятно футболистите да израстват точно по този начин.
Нели написа:dexter написа:cchery написа:Декс, Не знам защо се хващаш за това, че Яна не е идеална в оценките си......, т.е. все не е пълна шестица. Нужно ли е? По това, което пишеш, съдя, че тя е много щастлива от новото си училище и новия си клас, а си мисля, че това е най-важното. Предвид и че успехът ѝ не е паднал - ами какво повече?
Не се хващам за успеха, дори съм оставила Яна сама да се справя с ученето. По математика не мога да й помогна, изпитвам я от време на време по разказвателните предмети и до там. Просто ми е някак напрегнато с тези тестове по простата причина, че аз самата никога не съм перфектна и винаги допускам някоя дребна, елементарна грешка. А ето че петокласниците нямат този лукс, не им се разрешава дори една единствена грешка, която де не се накаже. Не знам как да го обясня - няма общо с някаква амбиция детето да е пълен отличник, а просто мои си демони
. Разбира се, гледам да не ги споделям с нея, няма защо да я натоварвам с моята си тиха лудост :lol: .
Декс, според мен грешиш в едно - гледаш на оценяването като на "наказване", а не като на обръщане на внимание на пропуските в стил "обърни повече внимание тук".
Идеята според мен е да се покаже на детето къде има пропуск, за да бъде той забелязан навреме и изгладен, а не да се натрупва неразбиране и след време то да се превърне в дълбоко и трудно поправимо незнание и изоставане. Има също така и идея да се изгради у него реална представа за възможностите му. Аз "страдам" напоследък от последствията от обратния подход - безкритично писане на оценки за нищо. Моите студенти на практика очакват точно това от мен, явно така са свикнали още от средното образование.
Доколкото разбирам Яна е мноооооого далеч от натрупването на незнание и от каквото и да било изоставане.
Да - съгласявам се с
Нелката. Аз също съм продукт на безкритичното писане на оценки. В някаква степен. Която обаче се оказа достатъчна да ме направи немърлива за перфектността...., защото има моменти, в които компромиси не бива да се правят.
Деска, честит ти нов телефон - да направиш най-хубавите снимки с него. И дано повишенията, които очакваш в двете ти работи, са удовлетворяващи.
Успя ли да провериш всички контролни
?
Елисче, какво се случва покрай вас?!? Я, мини разкажи нещо интересно.
- нещо друго?! 
Знаеш през какви перипетии минахме и ние, преди да се оправим до сегашното положение... Има една много вярна мисъл: "Понякога нещата трябва много да се объркат, преди да се подредят по най-хармоничния възможен начин!" 
Прочетох те отново много внимателно, пишеш толкова увлекателно, че моето непоискано скромно честно лично приятелско мнение е, че ти просто трябва да ПИШЕШ, Черко. Да пишеш... да бъдеш писател. То е в теб, в кръвта ти, във вените ти. Ако искаш, разбира се! Иначе разбира се, че и амплоато на общински съветник ти подхожда, както и IT-сферата, дизайна, програмирането или каквото там се учиш в Академията си /не разбирам от тези неща никак/. Но писателското поприще също си е като за теб. А колкото до СВОБОДАТА - радвай й се на макс и я ПРАЗНУВАЙ ежедневно, наслаждавай й се. Обожавам да ми е свободно около врата. Моята свобода се състои главно в това, да работя любимите си неща, и да печеля пари.