Разговори за малцина през новата година (2019)

[ellis_stoyanova]

Добро утро!!!
Минавам само за да ви пожелая един прекрасен,слънчев ден!!!Поне при нас е слънчев ,а това няма как да не ме накара да се усмихна!!!

[Kleo]

https://www.newage.bg/tr/465206 - отново си направих чакра-теста в сайта Ню Ейдж:

- 85% - балансирана 1 чакра /коренна/

- 98% - балансирана 2 чакра /сексуална/

- 81% - балансирана 3 чакра /коремна/

- 81% - балансирана 4 чакра /сърдечна/

- 102% - прекалено активна 5 чакра /гърлена/

- 89% - балансирана 6 чакра /интуиция, шесто чувство/

- 98% - балансирана 7 чакра /коронна/

Процентите варират от 0% до 130%
Затоврена (0% - 30%)
Слабо активна (30% - 70%)
Балансирана (70% - 100%)
Прекомерно активна (100% - 130%)

Съвети
Вашата Пета чакра е прекалено активна (102%).За да я балансирате: Балансиране на Пета чакра

https://chakra.newage.bg/%D0%B1%D0%B0%D ... 1%80%D0%B0

https://chakra.newage.bg/%D0%B0%D0%BD%D ... 1%82%D0%B0

[Kleo]

Аура-Тест





ТЕСТЪТ



Моят цвят на аурата е СИН



Вие имате повече от един доминантен цвят:
Син цвят - 79%
Бял цвят - 75%
Зелен цвят - 71%

[Ванчето]

Привет, момичета!
Пиша ви от летище "Барахас" в Мадрид. Времето тук е много лошо, полета закъснява и атмосферата е леко изнервена...
Аз съм с главоболие, а от предишния ми ентусиазъм за ваканцията в България не е останало много... 4 дни след предишния ми пост до мен стигна новината, че вуйчо ми е диагностициран с рак на белия дроб последен стадии. Отношенията на сестра ми с мъжа и се влошиха ужасно, до степен, че чак не е за разказване и постоянно тръпенм в очакване на новини, които се оказва са от едната крайност в другата.... Надявам се да не се засичаме със зет ми докато сме там, защото на мен опредрлено ще ми е неприятно. И всичко това щеше може би да не е кой знае какво ако преди точно една седмица Гого не си счупи ръката на тренировката по футбол! Тъжен е, че ще бъде с гипс точно по време на ваканцията и то точно в България! А с тренировките май приключи за тази учебна година.
Ами това е. Излях си мъката набързо.

Деси, и аз си помислих за среща веднага след като си купихме билетите! Но истината е, че нямам идея как ще ни се развият нещата, очертават се много ангажименти и малко време и не мога да се ангажирам да обещая нещо, защото може и да нямам възможност да го изпълня...

Спокойна вечер, мецанки...! Следващото включване ще е от България...!

[Kleo]

Ванчето, прочетох те Гого ще бъде наред съвсем скоро!
Спокойно, мила, и за вуйчо ти, и за сестра ти и нейния семеен живот
Прегръщам те. Силно и топло. И ... доскоро

[Нели]

Здравейте, момичета!

Толкова много неща искам да напиша, че чак... не зная какво да напиша.

Ванче, много ти се е струпало, наистина! Надявам се, че все пак сте кацнали успешно в България и че нещата ще започнат лека-полека да се подобряват.
Най-неприятната за Гого история със счупената ръка всъщност е най-безболезнената. Нормално е да му е тъжно, но също така може да се опиташ да "обърнеш" ситуацията като му подскажеш, че в нея има мъжко-героична нотка. Спомням си също ситуация, в която детето на мои познати беше със счупена ръка и се появи много унило пред мен, а аз му казах със съзаклятнически тон: "Знаеш, че върху гипса може да се рисува, нали?" и му намигнах. Имаше страхотен ефект.
Съжалявам за случващото се със сестра ти, както и за болестта на вуйчо ти! Честно казано, поне съдейки от моя личен опит, раздялата не винаги е негативно явление (става дума за сестра ти, разбира се). Да, неприятно е и е тежко, но в определени ситуации е добро и дори жизнеутвърждаващо решение. Разбира се, не зная каква е конкретната ситуация и говоря повече за моята, отколкото за нейната история. Важно е обаче семейството ѝ да я подкрепи.
Пожелавам ти хубави дни в България, въпреки тъжните новини и неприятните случки.

Аз някак се оказах сама на Нова година, поне така изглеждаше до преди три дена. Приятелите, с които бях миналата година, сега ще ходят на Пампорово. Поканиха ме, но не мисля, че идеята е добра. От една страна това би натоварило свръх много бюджета ми, а от друга - те са скиори и карат по червените и черните писти, дори да отида, ще "карам" по детските и реално пак ще съм сама. Говорихме да сме заедно с другите ми приятели, семейството от Бургас, което се премести в София. Там обаче почина бащата на моята приятелка и те ще прекарат Нова година с майка ѝ в Бургас, за да не е сама тя. Не е удачно да съм с тях.
Беше ми тъжно за самата мен, че ще съм сама на Нова година, но... моя позната, млада жена на 32 години с 3-годишен син, се оказа... с рак в много гадна форма. Ядосах се на себе си с какви глупости се занимавам и за какви дребни и нелепи неща съм седнала да се самосъжалявам, когато някои хора се борят за живота си! Дадох ѝ книгите на д-р Михайлов, направихме ѝ програма за дни наред на сокове, започна и химиотерапия... Забележете, казах "моя позната", защото реално доскоро я бях виждала 4-5 пъти, но винаги съм имала много силно усещане за нея като за потенциална близка приятелка. Много, много искам след много години двете с нея да си пием чая и да разказваме на внуците си как сме се сприятелили отдавна, много преди те да бъдат родени.
Междувременно се оказа, че друга моя приятелка се очертава да е сама на Нова година, а тя живее на 300 м. от нас, така че... е, ясно е, ще бъдем заедно с нея.

Засега ще спра до тук, защото е доста след полунощ и вече много ми се спи.

[cchery]

Здравейте, момичета. Ето ме и мен неделно. Бях си казала, че 2 дена (събота и неделя) няма да пускам комп, но пък това са много спокойни дни, дни, в които главата ми е "чиста" и освободена и в това състояние приема спокойно и необременено информацията и я преработва и излъчва почти по същия начин . И ето ме тук.

Ако трябва да обобщя от онова, което прочетох за времето, през което не съм писала тук, то в главата ми пищи много силно думата рак.... мразя я тази болест. От дъното на душата си. Мразя я. И в тази връзка, Деска, не знам как можеш жизнерадостно да напишеш това:

Спокойно, мила, и за вуйчо ти....

не знам кое може да му е спокойното, когато човек е диагностициран с последен стадий на рак и то на белите дробове...

Ванче, единственото, което мога да ти напиша в тази ситуцаия е, че моят житейски опит през годините ми е доказал едно: неща, които започват много, много зле, имат щастлива и обнадеждаваща развръзка в своя край. И в този ред на мисли се надявам отпътуването ви обратно към Испания да е коренно различно от тръгването за насам.

Както и Нелката ти е писала, раздялата невинаги е нещо фатално лошо. По-скоро тя е такава в чуждите очи, мнение и сплетни. Но... ако сестра ти се чувства много зле в тази обречена връзка, недай си Боже да има и нещо повече (насилие - психическо или физическо), то според мен точно ти си човекът, който трябва да ѝ помогне да си стъпи на краката в началото на новия път. Надявам се да пишеш отново скоро и да кажеш как се развиват там нещата. За вуйчо ти... нищо не мога да напиша. Аз вече обобщих по-горе. Що се отнася до фрактурата на Гого - много, много му съчувствам. Ще ми се той да не възприема тази ситуация като нещо фатално и лошо, защото.... да си с гипс след професионална контузия си е направо героично в очите на децата. Много футболисти получват тези травми и после се завръщат още по-силни на терена. Надявам се просто да не го боли. Пиши, моля те, как се чувствате тук - има ли нещо ново покрай вас.

Нелка, мислено, енергийно и всякак съм с теб и твоята 32-годишна приятелка в борбата ѝ с рака. Толкова много искам в края да видя едни от най-щастливите и победоносни усмивки на вашите лица!!! Толкова много. Аз, непознатата, ще бъда не по-малко щастлива от вас.

Сама на Нова година - знаеш ли... разбирам напълно, че има къде-къде по-тежки ситуцаии от това да си сам на Нова година, но... мисля, че имаш право и ти да не се чувстваш добре и да усещаш тъга в себе си... Не можем ние хората да си мерим тъгите и нещастията и да потискаме тези чувства само защото някой друг е засегнат по-жестоко. Всяко чувство, всяка емоция, всяко тъжно преживяване е съществено и важно иииии..... е редно да му отделим място в потока от събития на ежедневието си. Радвам се, че си намерила човек, с когото да прекараш празничната нощ.

Нелка, ще си позволя и един по-личен въпрос: няма ли вече човек до тебе? От една страна ми се вижда странно толкова добре изглеждаща жена като теб с неподправен чар, интелигентна, умна, с професия призвание, интереси, със солидна обща култура, разностранни интереси в мащаб в пъти по-голям от над 95% от българското общество, да е сама. От друга страна - връщам се и препрочитам последното изречение иииии се хващам за главата.... какво има за чудене тук?!?! Живеем в толкова изпосталяло откъм ценности, морал и интелигентност общество, че... онези, които се ценят и са важни.... имат съвсем различен профил....

За мен какво да кажа?! Дипломирах се. С отличен. И се радвам, че завърших. Но по-радостна ще бъда, когато почна да работя регулярно по новата си професия. И всичко това е само и единствено в моите ръце. От мен зависи дали ще превърна собствените си очаквания в реалност. Разликата този път е, че усещам това разбиране дълбоко в мен и от извод, го чувствам по-скоро като подтик, т.е. осезателно.

Децата се изпоразболяха... никой не се е тръшнал на легло, но.... сополи, кашлици, подути лимфни вълзи, болка в гърлото..... абе все да има по нещо.

Десита, ти освен тестчета, с какво друго се занимаваш тия дни . Днес, утре - как си с времето за една срещичка с мен?!

Елисче, пиши как е Коледният дух на Горна . И въобще - какво правите и вие?

Сетих се, че Цони много ми липсва тук... как ми се ще и тя да се завърне.

Засега това е от мен. Ставам да правя баница.

[ellis_stoyanova]

Привет и от мен!!!
Ванче,толкова много съжалявам за това,което ти се случва.Няма нещо,което да разтърси вътрешния ми мир,както нещата с близките ми,но за жалост живота е такъв,изправя ни пред разни ситуации,от които ми се повръща,но търсим сили и ги преодоляваме,за жалост винаги отчупвайки пърченце от душата ни.Баба ми почина 1 ден преди РД на Анджи преди месец,бях в шок...точно 30 секунди,след това знаех,че трябва да се справБоби тръгваше на път и знаех,че всичко чака мен.Беше ми ужасно,но на празника дори никой не разбра какво става,нямах право да бъда слаба.И всичко мина....не винаги всичко е лесно и хубаво,но от все сърце ти желая сили,за да преминеш през всичко.
Нелка,преди години ми се случи да празнувам сама Нова година,беше ми гадно,плакях много,а на другия ден като станах и си казах...мамка му,вечер като всяка друга,защо си го причиних.Разбира се,по-добре е да си имаш компания и ги желаь да си прекараш хубаво с твоята приятелка.
Чери,много се гордея с теб!Ти си толкова упорит човек и въпреки времето,което ти отне,важен е крайният резултат.Хайде само желане върхове да покоряваш професионално!!!
В Горна как е Коледният дух ли....ами нямам идея,просто защото от вчера сме в Перник и съм се размазала.Не ми пречи нито безводието,нито мисълта,че децата може да избият с варицела,тъй като бяха контактни,не ми пука че духат ураганни ветреве и не ми се излиза,не ми пука за нищо.Знам само ,че съм с хората,които са всичко за мен

[Kleo]

... Ако трябва да обобщя от онова, което прочетох за времето, през което не съм писала тук, то в главата ми пищи много силно думата рак.... мразя я тази болест. От дъното на душата си. Мразя я. И в тази връзка, Деска, не знам как можеш жизнерадостно да напишеш това:

Спокойно, мила, и за вуйчо ти....

не знам кое може да му е спокойното, когато човек е диагностициран с последен стадий на рак и то на белите дробове... ...

Нелка, мислено, енергийно и всякак съм с теб и твоята 32-годишна приятелка в борбата ѝ с рака. Толкова много искам в края да видя едни от най-щастливите и победоносни усмивки на вашите лица!!! Толкова много. Аз, непознатата, ще бъда не по-малко щастлива от вас. ... Всяко чувство, всяка емоция, всяко тъжно преживяване е съществено и важно иииии..... е редно да му отделим място в потока от събития на ежедневието си. Радвам се, че си намерила човек, с когото да прекараш празничната нощ. ...

За мен какво да кажа?! Дипломирах се. С отличен. И се радвам, че завърших. Но по-радостна ще бъда, когато почна да работя регулярно по новата си професия. И всичко това е само и единствено в моите ръце. От мен зависи дали ще превърна собствените си очаквания в реалност. Разликата този път е, че усещам това разбиране дълбоко в мен и от извод, го чувствам по-скоро като подтик, т.е. осезателно.

Децата се изпоразболяха... никой не се е тръшнал на легло, но.... сополи, кашлици, подути лимфни вълзи, болка в гърлото..... абе все да има по нещо.

Десита, ти освен тестчета, с какво друго се занимаваш тия дни . Днес, утре - как си с времето за една срещичка с мен?! ...

Чери, цитирам те, но само някои неща от твоя пост, за да мога да им отговоря на нещата едно по едно:



Първо, към Ванчето: надявам се моят пост към теб да не ти е прозвучал безчувствено! Защото той беше пропит с разбиране и нежност всъщност.

Ванчето, прочетох те Гого ще бъде наред съвсем скоро! Спокойно, мила, и за вуйчо ти, и за сестра ти и нейния семеен живот Прегръщам те. Силно и топло. И ... доскоро

Защо ти написах да си спокойна ли? Защото синът ти е със счупена ръка и с гипс, аз също съм имала такава, мина ми, това беше повод дори да се сприятеля с много деца, които да рисуват по гипса ми... и така, не го приех като нещо фатално или трагично, по-скоро неприятно. За сестра ти - също спокойно, защото съм се разделяла, развеждала... и въпреки болката и сълзите... има нещо смислено и пречистващо понякога в една раздяла... нещата се променят, развиват, трансформира. И въпреки че ти е близка, всъщност това е нейният живот и нейният брак. Просто я прегръщай и изслушвай, няма какво повече да направиш за нея. А за вуйчо ти - казах спокойно, защото не ти държиш контрола върху ситуацията и болестта му... и колкото и да е травмиращо, тежко и тъжно всичко, свързано с диагнозата и състоянието му, ти е добре да запазиш спокойствие на духа и на душата, доколкото ти е възможно. Ако си потисната и цялата страх и боляща за него, с какво ще помогнеш на него или на себе си и на другите си близки? С нищо. Затова ти пожелах мир и спокойствие.

Второ, вече към Черита: не написах поста към Ванчето в жизнерадостен тон, а в успокояващ. Тоест не ми е било весело и радостно, напротив, усетих напрежението и болката й. Но се опитах да я окуража и подкрепя. Вярно, по моя си начин. Но се опитах. Не съм била жизнерадостна. Но бях жизнеутвърждаваща! Защото независимо от това какво ни се случва /на нас или на близките ни/ животът продължава! Това имах предвид.

Трето, към трите последни: Нели, Чери, Елисче, ... какво става при мен ли? Ами не исках да пиша и да потискам всички ви в темата, точно преди Коледа и НГ. Но щом всички си казахте и споделихте и минорните, и мажорните, случки, и аз ще го направя тогава:

В събота, сега, на 21 декември, целият ден бях на две погребения. Плаках много. Оплаках близки хора. Смъртта е част от живота. Тъжно и тежко беше, ..., но мина. Отдавна успявам да отида на гробища, да се потопя в скръбта си, да си изстрадам траура, после да продължа напред. Докосната от загубите, но някак винаги успявам да ги интегрирам в живота си. Предполагам защо е така обаче. Първо, никога не съм губила родител или сестра, братовчедка, някой много млад роднина. И второ, защото аз наистина съм убедена, че има живот след физическата смърт, вярвам в душата и в това, че продължаваме да съществуваме по един или друг начин, след като умрем.

Този път починаха, през няколко дни време, през декември, първо братът на свекърва ми /тоест вуйчото на Хри/ и после братът на баща ми /тоест моят чичо/. Единият на 60 години, съвсем сам живееше, паднал във входа си, ударил си лошо главата, бил е в Пирогов два дни, аз впоследствие го разбрах това, обаче получил силен вътрешен мозъчен кръвоизлив и си е отишъл. Другият беше на 64, много обичан, заобиколен от близки, приятели, роднини, издъхнал е през нощта в съня си, до любимата си съпруга /стринка ми/, църквата беше пълна с всички нас, които го обичахме, синовете му стояха плътно до майка си, единият син /мой първи братовчед/ след като свърши църковният ритуал, говори няколко минути пред всички нас за баща си, с любов, за следата, която е оставил, за дирята ... за това, че истинска и важна е само любовта, а той е умеел да обича и е бил истински обичан... и че всъщност всичко е наред... и че той вече не се мъчи. Чичо ми беше с болно сърце, беше много отслабнал, а през 2019 година е влизал цели 7 пъти в болница. Мисля, че той самият вече е искал да си отдъхне от мъките, да се отърве, докато е с ума си и не е в безпомощно състояние.

Така че, Чери, след като прочете горното, се надявам да не продължаваш да ме считаш за безчувствен човек, по-скоро за човек, който успява да види някои неща по-философски, да ги приеме, каквито са, а мисля, че смъртта е точно това нещо, което е единственото сигурно нещо в този свят, което очаква всички ни, щом сме живи. Но смъртта може да се окаже много полезно напомняне да живеем максимално пълноценно и пълнокръвно живота си, защото животът е дар.

Нели, ще се моля за твоята позната, да пребори рака! И наистина след мноого години, да празнувате заедно двечките, с деца и внуци! Дай, Боже! И аз също се радвам, че си намерила компания за НГ.

ЧЕРИ, ЧЕСТИТО ТИ ДИПЛОМИРАНЕ С ОТЛИЧЕН, МНОГО СЕ ГОРДЕЯ С ТЕБЕ Колкото до другото, до реализацията, наистина от теб и твоето дръзновение зависи до голяма степен! Аз съм с теб. Знаеш го. Желая ти УСПЕХ!



Децата да ОЗДРАВЯВАТ бързо! И всички ние да сме ЗДРАВИ

Около Нели може да има мъже-ухажори, но мисля, че тя вече много разумно и трезво ПОДБИРА с кого точно да си има работа и с кого не. И е осъзнала, че наистина временно е по-добър избор да си сама, тоест да не си в двойка с някого, пред това да си в неподходяща компания! Нели, което не пречи, да ти пожелая през 2020 година да си намериш точният човек за тебе! Ако го искаш де. Защото заслужаваш много любов, споделеност и близост. И знам, че ще ги имаш.

Черита, утре и вдругиден по цял ден ще съм в Люлин, при нашите, и честно казано - МНОГО СЕ РАДВАМ за което :1211 Ще бъде весело и шумно, както е винаги при нашите. С толкова много хора, и все с буйна кръв, с които съм от една порода

Днес следобеда ми е май че малко по-възможно да излезем да се видим с тебе... но пък ще обикалям за подаръци за близките си... че доста останаха за купуване още. Искам главно за трите си племеннички да подаря нещо хубаво, което да ги зарадва!

[Kleo]

И понеже знам, че ще го разберете и усетите като мен...
И понеже току-що този текст ме разплака със сълзи, нищо, че съм на работа днес...

Затова го публикувам в тази тема, за всички ни

„Бъдни вечер" от Георги Марков

Вървя по потъналата в коледни елхи и разноцветни лампи лондонска улица Оксфорд Стрийт и примигвам срещу блестящите прожектори, превърнали полумрачния зимен следобед в сияещ летен ден. Около мен, край витрините, като някаква дълга тъмна река, в която плуват човешки лица, тече тълпата. Отляво и отдясно витрините разиграват неонови игри, неизбежно придружавани от воя на високоговорителите, които бълват неспирно поп музика, сякаш се опитват да удавят всякакви човешки гласове. Човек има чувството, че тази студена и доста грозна улица в тези дни е превърната в нещо невероятно, някакво съчетание на приказност и лудост. И дори пушекът, който струи от мангалите с печени кестени, придава на общата картина витлеемска мистериозност. Зад цялата тази оргия от светлини и звуци стои съвсем прозаичната причина – купуването на коледните подаръци. Такава е целта на всеки около мен, такава е и моята цел. Пред мен възрастен гражданин вади от джоба си дълъг списък, в който вероятно фигурират всички роднини, дори ония, които човек едва ли вижда и среща от години. И аз имам такъв списък. И зная, че моето име също фигурира в нечии списъци. Защото такъв е обичаят. Вероятно измислен не от християните, а от търговците като практическо доказателството за любовта към ближния. Малцина са щастливи от подарени думи. Огромното мнозинство признава само подарени вещи. Всякакви вещи. От най-символични до най-практични. Според човека. Според чувството. А най-често според кесията. Ако нямате достатъчно пари, директорът на вашата банка ще ви даде.

Това е единственото време в годината, когато банковите директори са сантиментални. И може би единственото време, когато продавачите в магазините са груби, защото са изтощени от нестихващия напор на купувачите, от непоносимите им капризи и досадна до смърт колебливост. И все пак търговията изглежда върви добре, защото все по-често виждам претоварени с пакети ръце, които бързат към паркираната кола или към зиналата огнена уста на метрото.

На първия ден на Коледа край някаква дълга маса, събрала всички възможни и невъзможни членове на фамилията, тия пакети ще се отворят и ще започне истинска престрелка с подаръци. Всеки всекиму. Това е най-съществената част на съвременна западна Коледа. Останалото се допълва от препиването, преяждането и забавленията. А аз ще стоя като африканец в царството на ескимосите и ще си мисля за отдавна отминала Бъдни вечер, за отдавна изчезнала българска Коледа. За времето, когато на земята нямаше неонови светлини, нямаше поп музика, не се разменяха лицемерни подаръци, не се пращаха картички, нямаше телевизия и хората не се събираха за една измислена вечер, а живееха заедно цял живот.

Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше такъв сняг, че понякога само комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ясник”, тогава най-злият студ разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше берекет, студът – здраве.

Някъде под този дебел сняг в моята памет стои едно почти безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и само след миг гръмна хор от нестройни, силни гласове:

„Бог се роди, Коледа!”

Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо отделение, а най-големият беше войник. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали веднага след полунощ, за да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо големи торби, а на рамо дълъг дрянов прът, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и жените от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на малки венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и винаги се изпитваше тъжно суеверие, ако не дойдеха много коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други подаръци, изслушваше песента и после даряваше коледарите по ред. И тъкмо първата коледарска група беше сигнал и за мен да тръгвам. Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, мрачно и из селото имаше толкова много зли кучета, но у дома, както и навред из Шопско, се смяташе, че ако не си коледар (и куче не те ухапе отзад поне два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от училище и техните батковци никога нямаше да ми простят подобно дезертьорство. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно голяма торба и дряновия кривак на нашия съсед дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „Бог се роди, Коледа!” или „Станенине господине, добри сме ти гости дошли, добри гости коледари” и т.н. Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, почти винаги с голямо сито в ръка, препълнено с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В онези времена хората бяха много щедри. Те пълнеха торбите ни, така че само след няколко къщи аз едва се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.

„Влезте де, влезте вътре да се огреете” – канеха ни на повечето места и ние се намъквахме в дълги „одаи” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния дъх на прясно опечен хляб. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл полумрак и най-чиста сърдечност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, докато селският поп (помня много добре) ни покани на… чаша чай.

„Отче – попита го моят приятел Стоянчо, – пие ли Господ чай?”

Отецът се засмя и каза, че Господ е създал чая, за да го пият хората, а не сам Той да си го пие.

Мисля, че най-много ни се радваха бабите, особено по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които след това разрошваха косите ни и в добавка получавахме скришом по някое левче или пък „шекерче”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за драгоценен подарък.

След около два часа „коледуване” гласът ми пресипваше и скърцаше горе-долу като вратата на нашата барака, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела обратно. Но нашият главатар беше заповядал категорично, че ще продължим, докато неговият прът не се запълни догоре с колачи. А той сякаш беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.

„Че защо са ти толкова колачи!” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „Да се убиеш, не можеш да ги изядеш!”

„Че аз няма да ги ям!” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се напълни догоре, и щом е казано, така ще бъде…”

Думата „казано” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „къде” и от „кого” е казано, но никога не посмях да запитам, за да не ме уличат в неграмотност.

С развиделяването и с нашата умора очарованието на коледарското пътешествие почти изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, но с гордото чувство за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в това време у дома, както и във всички къщи се развиваше трескава дейност.

От всички традиции, обичаи, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от старата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях щастлив да живея в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше задължително от поколение на поколение. По-късно никога не приемах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И сякаш всеки път чувах гласа на дядо ми да казва:

„Само поганците ядат на маса тази вечер!”

Едва ли някой от роднините ми беше религиозен в сериозния смисъл на думата, но традицията сама за себе си беше задължителна религия. Да правиш това, което са привили баща ти, дядо ти и прадядо ти, винаги се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е случаен самотник, а продължител на много дълъг и много силен род.

За нас, децата, тази вечер имаше най-силно обаяние, защото на нея всички се събираха и целият рояк от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и т.н. нахлуваше като шумно празнично шествие у дома, сякаш за доказателство колко сме много и колко сме силни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, глъч и врява изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „мъжките” работи по света, а жените разискваха минали погребения и бъдещи сватби.

Дядо ми, заедно с някои от чичовците, донасяше кош със слама, която разпиляваха равномерно в средата на голямата стая, след което баба ми разстилаше отгоре огромна шарена черга. Върху нея вече поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат заменени с покривки. Около този голям кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си назад и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), разбира се, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, после другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, абсолютно задължителните сарми и неизбежния накрая ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше все още европейска измислица. Но кой имаше нужда от лъскавите дрънкулки, с които по-новите поколения щяха да окичват празниците? После идваше най-силният момент, когато всички ставаха на крака и дядо ми, държейки лопата с горящ и димящ тамян, започваше молитвата. По-късно баща ми, а след това аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села все още произнасят. Паметта ми пази с любов тази картина на изправени гологлави мъже, на жени, застанали в тържествено мълчание, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този миг, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше голямата тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се докосваме до оная всеобща сила, която носеше всички тайни на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо голямо и достойно, което щеше да ни придружава цял живот. След „Амин” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, за да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше обратно, можеше да започне вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от голямата пита с късметите. И до ден днешен виждам огромните му напукани ръце да чупят хляба и да го подават наоколо по реда на старшинството. И същевременно се отчупваше хляб за отсъстващите и за мъртвите. Ние моментално разтваряхме подаденото ни късче, за да дирим някакъв късмет – пара, който символизираше богатство, дрянова клонка, която символизираше здраве, тресчица, която символизираше щастие в дома, и т.н. Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички накрая трябваше да станат заедно, за да се запази единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за тази вечер, които времето е поизличило в паметта ми, но зная, че баба ми непрекъснато отделяше от трапезата за някакви нейни магически цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в луд възторг.

При някои от нашите съседи тази същата вечер предлагаше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият диалог. Един от мъжете замахваше с голямата брадва и викаше: „Сега ще те отсека!”. Друг го питаше: „Че защо ще го отсечеш?”. „Ами оти не ражда” – отговаряше първият. „Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди!”

С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова невероятно разнообразие на коледни обичаи, което само народ с дълъг живот и огромна фантазия би могъл да създаде. Всичко беше такава чудна смесица от суеверни символи, чрез които традицията на миналото се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична реалност и започваше да плува всред свят на приказност и фантазия, където всяка вещ, всеки образ съдържаше благословия, заклинание или проклятие.

Когато гледам назад, струва ми се, че през тази вечер, докато гореше „бъдникът”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане назад, в това откъсване от суровата действителност на живота и заменянето, макар и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и чувството си.

А плътното обкръжение на близките, техните лица, усмивки, погледи, думи, сякаш преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от голямо и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.

Текстът е публикуван в бр. 87 на сп. “Християнство и култура”. http://www.hkultura.com/

* Есето „Бъдни вечер” се публикува за първи път с любезното разрешение на г-н Любен Марков. Машинописният оригинал не е датиран, но есето е четено по радио „Дойче Веле” в периода 1974–1976 г.



[youtube]N5jDlspik18[/youtube]

И още нещо - българският Икигай

[Ванчето]

Момичета, благодаря ви за подкрепата и разбирането! Чувствам ви много близки! С ръка на сърцето мога да кажа, че ви обичам и ви благодаря, че сте част от живота ми!
Сега няма да пиша повече.
Искам само от сърце и душа да ви пожелая много весели, щастливи и задушевни празнични дни! И не забравяйте, че празниците не са просто дни и дати, те са хОра, чувства, емоции и изживявания! Желая ви сплотеност и споделеност! Бъдете здрави и благословени, вие и семействата ви! Обичам ви!

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ЦВЕТИ!
Желая ти най-вече здраве! И нека цялата вселена ти съдейства, за да постигнеш това, което най-много желаеш! Бъди щастлива и весел празник!