Здравейте дами,
Много благодаря на Деси, Цвети и Ванчето, че сте се сетили за мен и питате къде съм изчезнала
Тук съм...вярно не съм влизала от много много време нито тук, нито в темата с тренировките. Там поне до едно време бях активна после спрях.
Какво да кажа откъде да започна и къде да стигна.... ще има до утре сигурно да пиша
Накратко казано това е най-тежката ми година, която някога съм имала, не откъм изпитания свързани с мен самата, а изпитания свързани с околните. Не бих искала да се оплаквам в никакъв случай, защото първо няма смисъл, второ няма смисъл
Единствените хубави мигове тази година бяха екскурзията ни до Куба и май до там се изчерпват, щот останалите ни почивки бяха отново пълни с напрежение и притеснения. Не че и тази в Куба не беше съпроводена с много много напрежение, отново покрай болните ни близки.
Накратко казано, бащата на Тони се разболя миналата година от рак. И понеже беше шок за всички най-вече поради факта, че той винаги е бил здрав, винаги се е грижил за себе си и някак си за всички беше изключително неочаквано. Поради тази причина се започнаха едни притенсения, страхове и ужаса, който можете да си представители съпроводен с една такава болест. За съжаление всичко това се случваше вкъщи и аз започнах да мрънкам, че това не може да продължава така и трбява да се намери друго решение, обаче друго решение не се намери. Тези притенсения и страхове и преживявания, които Тони имаше започнаха да се отразяват на връзката ни и аз започнах да се чувствам зле - незабелязана, неразбрана, абе изобщо някак си излишна. Дълго време аз се прибирах вкъщи и стоях с техните, слушайки всичките им притенсения и страхове и това в един момент просто ми дойде вповече. Дойде един момент в който толкова много ми беше писнало от всичко, толкова много ме болеше от всичко и толкова много се страхувах, че ще остана сама, а пък съм дала и вложила много, че сама себе си подтисках и се разболях. Ама така се разболях, че боледувах 2 месеца и нищо не ми помагаше. Знаех на какво се дължи това боледуване и тогава взех едно от най-трудните си решения - да кажа, че повече не мога и ако нещата не се променят, тази връзка приключва. Това беше може би най-трудното нещо, което съм казвала до този момент...и така, казах си всичко, което ме притеснява, поисках или промяна или нов старт. Някак си вътрешно бях готова да остана сама, бях готова да се откажа от желанието си да имам деца и се сблъсках челно с всичките си страхове, треперейки и хлипайки. Точно в онзи миг ми олекна и започнах да се оправям. Започнах отново да спортувам. Започнах и да получавам онова внимание и обгрижване, които исках и за които копнеех дълго време. Въпросът със съжителстването на техните у нас все още не е разрешен, но и това не може да пордължава още дълго време, защото аз ще експлоадирам в някакъв момент. Не мисля, че децата трябва да живеят с болните си родители за дълъг период от време. Още повече, че майка му ми действа толкова натоварващо и изнервящо, че аз последните месеци, когато са вкъщи излизам сутрин рано и се прибирам вечер късно и почти не се засичам с тях, не си говорим и не правя нищо вкъщи. Започнах да спортувам, върнах си формата. През периода на боледуването, който беше почти 2 месеца отслабнах и се изтормозих адски много и ще ми трябва време да си възстановя организма, но лека по лека започнаха нещата да се оправят. Понякога ми е много мъчно за самата мен, че се тормоза толкова в името на това да не съм сама, търпя някакви неща, в името на това да подкрепяш човека до теб в труден за него момент и поняга съм се чудила дали наистина съм лоша или това е мое право да искам да живеем отделно, а за болните ни родители (включително и моите) да се търсят други варианти - било квартира, за който не е от София, било медицинска сестра, на която да се плаща или нещо друго.
Отделно от всичко, последните месец и баща ми е разболя тежко и беше в болница и баба ми взела че паднала и си направила тромб, та беше едно безкрайно търчане по болници, прегледи, ходене да слагаме инжекции и в един момент имах чувството, че това просто не е реално. Както и да е, за сега поне баща ми се закрепи, но бая се бях стреснала, че това може и да са му последните дни, баба ми и тя се е предала, та и нея я мисля и някак си искам вкъщи като се прибера да не слушам отново за болници, болни, лечения и т.н. особено свързани с хора, които даже и не познавам. Но започнах да ги режа всичките, че не желая да ги слушам, не ми е интересно и не ми носи никаква ползва. Зареждам се като ходя на спорт и се срещам с други положителни хора. В офиса ми е хубаво, когато виждам усмихнати хора и съм благодарна за работата, която имам, защото мога да си позволя и да отсъствам, а както трябваше да се ходи и по два пъти на ден някъде я при болен вкъщи, я в болницата да занесеш нещо на другия... просто в такива моменти разбираш какво богатство имаш, че можеш да си го позволиш. Така, че лека по лека аз започвам да се изправям от калта и се надявам скоро всички онези неща, които ме тормозят по един или друг начин да се разрешат, защото аз нямам намерение да си съсипвам здравето, защото всички останали са болни. Също така вече искам да се чувствам по различен начин от това, което изпитвах последните месеци. Защото усещането, че твоят живот е спрял, заради някой друг, който е болен е мека казано ужасно. Не мисля, че родителите трябв ад апричиняват подобно нещо на децата си и да ги натоварват да ги гледат и да живеят с тях, поне не и за дълъг период от време, особено когато има и други варианти.
Това е казано накратко. Надявам се наистина това да е последната година, в която се чувствам по отзи начин смчкана и притисната от нещата, които се случват на другите и влияят на моя живот да е пълноценен. Искам да съм активна, да спортувам, да се чувствам жена, да съм обичана, да се чувствам аз сама за себе си пълноценна и добре в кожата си. Искам да живея спокойно и щастливо и усмихнато и да имам подкрепата на всички, които са около мен, защото трудните моменти няма как да ги избегнем.
Нели, прочетох това, което си написала. И в думите ти видях нещо, което и аз изпитах, въпреки че събитията, които сме изживяли са коренно различни. Видях, че ние жените сме готови на какво ли не, потъпквайки себе си по всевъзможни начини, така че да запазим това, което имаме. Да запазим нещо, което кой ли може да каже какво е, но ни наранява безкрайно много. много ми стана мъчно, че твоят бивш съпруг те е оставил сама да се оправяш в подобна ситуация. Нищо чудно, че си се чувствала зле, кой не би го почувствал. Ако този човек те наранява с години, тогава защо ти е? Не ти трябва...това важи и за всяка една от нас и за мен включително. Аз се надявам този момент на подценяване и подтискане и зависимост, която съм имала да съм го преодоляла, защото е много гадно. Точно тогава, когато ти постна онези твои думи, че се разделяте с товя мъж, аз бях пред същото нещо изправена - да приема варианта, в който да се разделим и всеки да поеме по друг път и от тогава насам това стои, защото в една връзка трябва да се полагат усилия. Не може да се лежи на това, че обичаш някой, че си с него и че това няма да се промени. В една връзка, за да може да издържи тя във времето, трябва да се полагат грижи и от двете страни. Аз дълго време давах давах давах и накрая се чувствах изчерпена и просто спрях.
Това, което Вер е предложила е много добра идея! Рисуването! Чудесно е! Може да се изпозлват и много други тактики и похвати, с които да се справиш и да минеш през този толкова труден в емоционално отношение момент! Но ти мисля, че знаеш прекрасно много тактки, които да приложиш! Това с вината - не знам как да се справиш, но определено трябва да поработиш в тази посока, защото това е нещо страшно и съсипващо. А ти достатъчно си дала, че да продължаваш да даваш от здравето си! Аз също изпитвах вина много дълго време, за това и стигнах до този миг, в който вече вината изчезна, защото се появи друго - да спася себе си!
Изключително е трудно и тежко да се налага човек да преживява толкова сложни мигве в живота си и се надявам, ч епри теб най-тежкото е минало и оттук нататък ти предстои изплуване. може да е трудно, може да е дълго, но да можеш да се изправиш и да продължиш напред с високо вдигната глава. Защото ти си прекрасна и като жена и като човек и като всичко и щом твоят бивш мъж не може да го оцени, ще се появи друг, който ще може, защото ти го заслужаваш!
. Е, идилията свърши бързо след това, но нали вече се радвам на такива откраднати приятни моменти - доволна съм 
. Рецептата е съвсем проста (от крототак) - 2 чаши брашно (ползвах пълнозърнесто - не беше проблем), 1 яйце, 1 чаша натрошено сирене, 1/2 чаша кисело мляко, 1/2 чаена лъжичка сода за хляб, 1 бакпулвер. Това всичкото става на меко тесто, което разточих и изрязах с форми за курабийки. После пържих (може би трябва да усъвършенствам пърженето). Но понеже Яна каза, че бухтите били със същия вкус като питките, които правя, май няма да пържа скоро 
), 
