Тази статия (резюме на книгата) ми попада вече втори път. Иска ми се да кажа, че у нас не е така, но няма да е съвсем честно. По-скоро у нас не много често е така . Аз съм убеден привърженик на либерализма, но напоследък ме глождят съмнения. Не, че съм превърнала свободата в слободия, но може би защото съм уцелила на дете, което е твърде сговорчиво :lol: . Иска ми се да вярвам, че през повечето време се придържам към златната среда .
dexter написа:Тази статия (резюме на книгата) ми попада вече втори път. Иска ми се да кажа, че у нас не е така, но няма да е съвсем честно. По-скоро у нас не много често е така . Аз съм убеден привърженик на либерализма, но напоследък ме глождят съмнения. Не, че съм превърнала свободата в слободия, но може би защото съм уцелила на дете, което е твърде сговорчиво :lol: . Иска ми се да вярвам, че през повечето време се придържам към златната среда .
Мда, Декс, и аз съм на мнението, че "по-скоро у нас не много често е така". Но примерите за поведение на деца в заведения, които шведът дава, съм ги виждала наживо, където и да сме били в Европа. Може би само в Черна гора, Хърватска и Гърция няма такива изцепки!!! Сигурно, защото сме на Балканите и това в случая ни прави да стоим откъм печелившата страна.
Либералното "възпитание" е чист опит да се свали отговорността за всякакво възпитание от страна на родителите!!!! Да и нашенското "навиране на носа" навсякъде не е хубаво, но и другото е грозно.
Аз вече съм спряла да се анализирам какъв родител съм. Категорична съм в едно - грешките на майка ми няма да ги допусна, но собствените ми грешки на майка.. от това никой не може да ме спаси!
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."
4 въпроса, които трябва да задавате на детето си всеки ден
категория: Изкуството да си родител
Много често в ежедневната суета, улисани в грижи и ангажименти, просто следваме училищните програми, но забравяме да поговорим с децата простичко и от сърце. А това често води до формализиране на отношенията и постепенно създаване на емоционална пропаст между тях и нас.
Според някои статистики хората отделят средно около 12,5 минути на ден за общуване с детето си, като от това време 8,5 минути се падат на различни видове наставления, забележки и спорове. И на приятелското и задушевно общуване остават едва 4 минути!
Писателката и психоложка Джейми Харингтън формулира 4 въпроса, които всеки родител трябва да задава на своето дете. И то всеки ден.
„Аз имам малко време, което да посветя на дъщеря си, но всяка вечер отделям 15 минути за сърдечен разговор с нея. – споделя Харингтън пред Huffington Post. – Смятам, че по този начин аз оставям винаги „отворена врата“ в случай, че тя има нужда да сподели с мен нещо важно. Не мислете, че винаги получавам подробен отговор, тя понякога се ограничава до една-две думи, но в някои случаи се получава така, че надълго и нашироко обсъждаме важни за нея въпроси. След като й задавам тези 4 въпроса всеки ден, аз я слушам много внимателно. Искам моето момиче да е сигурно, че аз съм там, до нея.“
Важно е да задавате на детето си открити въпроси, т.е. такива, на които не може да отговори с „да“ или „не“. Именно откритите въпроси стимулират детето да описва своите чувства, да дава оценка на своите и чуждите постъпки, а това помага да го опознаете и разбирате по-добре.
И така, ето 4-те въпроса, които ще ви помогнат да изградите топла и приятелска връзка с детето си, дори и общуването да не върви много гладко.
1. Как мина денят ти?
Ако детето започне да се шегува или да отговаря едносрично в стил „лошо“, „нормално“ и т.н., не е необходимо да го подлагате на разпит и да се опитвате да изтръгвате думите му насила. Може просто да кажете: „Е, добре, ако искаш не ми разказвай, но да знаеш, че ми е много интересно. Тогава аз ще ти разкажа за моя ден. Днес ми се случи това и това...“ С времето даже най-затвореното и потайно дете ще започне да споделя това, което му е на душата. Изпитано е в практиката! (Между другото, същият похват работи и с мъжете.)
2. Как са приятелите ти?
Може да попитате за някой конкретен приятел, ако знаете някакви определени събития за него, а може и за всички едновременно. Например: „Кой от твоите приятели според теб ми харесва най-много? Разкажи ми за най-добрия си приятел? Какъв трябва да бъде добрият приятел според теб? Кое е най-хубавото нещо, което твой приятел е правил за теб? С кой от приятелите ти се гордееш най-много? Защо? Ако разбереш, че твой приятел е откраднал нещо, как би постъпил?“ Както се подразбира за различните възрасти и ситуации тези въпроси са различни.
3. Какво хубаво ти се случи днес?
Дори и в най-мрачния ден и след контролно по математика, детето може да се замисли и да си спомни някакви дребни, но приятни неща от деня. А ако не си спомня, то измислете начин да се разведрите заедно. Например, направете спонтанно посещение на кино. Или пък организирайте някаква семейна игра, или просто помечтайте заедно как ще прекарате отпуската. Такива фантазии ще ви отвлекат от неприятните мисли и ще ви заредят с положителни емоции.
4. Нуждаеш ли се от помощта ми?
Всички знаем колко е трудно понякога да поискаме помощ. И ако детето не е свикнало да получава помощ за дребни неща, то е малко вероятно да се обърне към вас за помощ в много по-сериозни ситуации. Затова започнете с малкото – помогнете му да почисти стаята си, да подготви уроците си, да разреши някаква нееднозначна ситуация. Не се страхувайте, че това ще го разглези – да му помагате за дребни неща не означава да правите всичко вместо него. Просто детето трябва да знае, че при сериозен проблем, винаги може да дойде при вас за съвет и подкрепа.
И още няколко малки, но важни съвета:
Слушайки детето си, не бързайте да правите заключения и да давате оценки. Коментирайте само когато то ви помоли за това.
Докато говорите с него, нека очите ви бъдат на едно ниво. Ако детето е малко, наклонете се към него, вземете го на ръце или просто седнете до него.
Не подценявайте физическия контакт, прегърнете го, хванете го за ръка. И ако сте в лошо настроение или нямате време за него – откровено му обяснете това и още сега се уговорете да поговорите по-късно.
Източник - Гнездото
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Една неочаквано различна гледна точка: Съпругът ми винаги ще бъде преди децата
категория: Вдъхновение
Това признание на една майка предизвика вълна от коментари и дебати в мрежата. И както обикновено, хората се разделиха на две.
Защото нейните убеждения са в разрез с общоприетото схващане, че за една майка детето винаги е на първо място в живота й. И в откровения разказ на тази дама главният герой е нейният съпруг.
Нека да видим нейното откровение и да се опитаме да разберем гледна й точка.
„По-малко от месец след сватбата ни, още преди да успея да изпратя благодарствените писма за сватбените подаръци, аз вече държах в ръцете си положителния тест за бременност.
След осем и половина месеца, докато все още свиквахме с новите си роли на съпруг и съпруга, ние вече бяхме родители. Не искам да кажа, че не бяхме готови за това, даже напротив – очаквахме с нетърпение разрастването на нашето ново семейство. Но трябва да кажа, че да станеш майка в същата година, в която си станала и съпруга – не е толкова лесно.
Първата година след раждането на нашия син беше най-трудната за брака ни, а това също беше и годината, в която аз научих един много важен урок: Моят мъж трябва винаги да бъде преди децата.
Не ме разбирайте погрешно. Аз много обичам децата си и за тях съм готова на всичко. Но съпруга си обичам повече.
Когато споделям тази мислъл с мои приятели, те се шокират. И обикновено срещам тяхното възмущение и пълно неразбиране. Тъй като това е в противоречие със златното правило на майчинството: Да си добър родител означава да жертваш всичко заради благополучието и щастието на децата си.
Да пренебрегнеш собствените си потребности заради потребностите на децата, на практика е задължително изискване, но извинете, аз просто не го приемам.
Знам, че много хора намират концепцията, при която децата са на второ място, за нелепа. Няма съмнение, че връзката между майката и децата е изключително силна. Но аз разглеждам инвестицията в отношенията със съпруга ми като изгодна и важна за цялото ни семейство. Поставянето на този приоритет намалява вероятността от развод и съответно увеличава шансовете децата да растат в нормално и пълно семейство.
Освен това, аз съм твърдо убедена, че изграждането на здрави и хубави отношения между нас става основа и за нашите деца и им показва как да изградят своите семейни отношения, когато пораснат. Ние с моя съпруг за тях сме първият пример за щастлив брак. Наблюдавайки ни, децата се учат как трябва да се отнасят с бъдещите си партньори и какво да очакват като отношение.
Мисля, че изключително важен фактор в израстването на децата е те да растат в дом, в който родителите се обичат и ценят един друг. И да го виждат. Това означава за мен да поставям мъжа си на първо място.
С някои изключения, ние никога не сме взимали децата в нашето легло. Когато сме имали възможност да си почиваме само двамата, винаги сме я използвали. И аз не изпитвам чувство за вина, че понякога сме разчитали на чужда помощ, когато сме искали да бъдем само двамата, да излезем някъде и да си говорим за всичко друго, освен за децата.
След няколко години, когато двете ни деца напуснат нашия дом и тръгнат по своя път, аз бих искала да отпразнувам една добре свършената работа заедно с моя любим, а не да остана в един опустял дом с човек, с който през годините постепенно сме се отдалечавали и сме се превърнали в абсолютно непознати."
автор: Amber Doty / yourtango.com
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Замисляли ли сте се някога защо практически на всеки от нас му е трудно постоянно да бъде с децата си?
Защо ни тегли някъде извън дома?
Защо заради излизането навън сме готови да дадем децата ни да бъдат възпитавани от непознати за нас хора?
Защо повече ни вълнува модата и клюките, отколкото възпитанието и здравословното хранене?
Защо семейството не заема основно място в живота ни?
Защо бъдещето и самореализацията ни, желанията ни, са по-важни от бъдещето на нашите деца?
Въпросите са по-скоро риторични…
Ние не умеем да бъдем щастливи майки, жени, домакини, жени… Не виждаме смисъл в това, да посвещаваме колкото може повече време на децата, да им печем сладки всеки ден, да носим поли и рокли, да гладим ризите на мъжа си, мислейки за неговите жизнени цели…
Не виждаме ценност и важност в това. Семейството, майчинството, предаността, жертвоготовността, женствеността….. Всичко се е обезценило. Всичко е изгубило смисъл.
ЗАЩО СЕ СЛУЧИ ТАКА?
Защо се стараем в работата си на работното място, оставяйки детето на една- две годинки на някаква странна жена в някаква детската градина? Ами че тя няма да го обича. Тя ще се държи с него като фасунга към цокъл в завод за електрически крушки. За нея това е конвейр. Тя дори няма да се опита да види личност в това дете. Тя ще го потиска, настоявайки да бъде като всички, защото тя има 25 такива и по друг начин не бива.
Някога, отдавна, преди 30 години нашата майка също ни е дала в детска градина. При такава леля. Малко странна. Какво да се прави? Мама трябваше да работи. Тогава бях на не повече от около годинка. И ние сме расли и сме се развивали извън дома почти през цялото време. А по-точно, 21 години- 5 години в детската градина, 11 години в училище и 5 години в университета. През цялото това време сме били в къщи само вечерите и понякога през почивните дни. Постоянно сме бързали за някъде. Имахме работа-утринни занимания, занятия, уроци, контролни, репетиции, изпити, дипломи, работа, курсове…
КАЗВАХА НИ – УЧИ, ИНАЧЕ ЩЕ БЪДЕШ ДОМАКИНЯ!
Това звучеше така заплашително, че ми се искаше със зъби да изгризя основата на науката. Нали главното е – в тази червена диплома, в хубавата работа и умопомрачителната кариера. Или просто да се устроя някъде на работа. Колко често сме се събирали семейството за обяд около масата? Само на празници.
Колко често мама ни е посрещала от училище? Обикновено ние сами се прибирахме в къщи и си топлехме обяда. А вечер мама уморена и ядосана от безкрайните неприятности на работата, се прибираше в къщи. Тя не искаше нито да говори, нито да яде. Питаше ни за оценките (ако не забрави), проверяваше уроците ни между другото и ни изпращаше да спим.
НАШИТЕ РОДИТЕЛИ НЕ НИ ПОЗНАВАХА….
Те не знаеха нищо за нашия вътрешен свят, за нашите мечти и стремежи. Реагираха само на лошото, защото нямаха време да реагират на хубавото.
Ние също не ги познавахме. Не бихме и могли да ги опознаем, защото нямахме време за дълги задушевни разговори, за лятна почивка с палатки до реката, за съвместни игри или за четене, за семейно посещение на театър или в парка през почивните дни….
И така растяхме…. Така отглеждахме в себе си някакви идеи и представи за бъдещето, за живота, за жизнените цели и идеи.
И в нашите умове мястото за семейството беше съвсем незначително. То беше именно такова, каквото го бяхме видели в нашите семейства.
За да играеш с детето, трябва да обичаш да правиш това. За да правиш сладки всеки ден и да готвиш много разнообразни ястия, трябва да обичаш да ги правиш.
За да отделяш време за дома- да го украсяваш, да го почистваш, подобряваш, да създаваш уютна атмосфера, трябва да обичаш да правиш това.
За да искаш да живееш с целите и идеите на мъжа си, да си загрижена за него и неговото бъдеще е нужно…..да обичаш мъжа си, а не само себе си до него.
Главният Учител в живота
Майката насажда всичко това на дъщеря си. Тя е нейният първи и най- главен учител. Тя и поставя жизнените ориентири. Тя я учи да обича….. своята женска мисия. Тя и обяснява важността на това да бъде жена и майка. Тя я учи на…. обич.
Ако дъщерята не е видяла това на практика от своята майка, а ако е видяла не съвсем вдъхновяващо семейно щастие, то как самата тя да го намери?
Ние сме били обречени да смачкаме своята чистота и любов, защото са ни учили единствено на това как да правим кариера. Учили са ни, че думата „успех“ има значение само извън дома, само някъде за външните неща.
След това тихо плачем за разрушения брак (който е на дневен ред в момента) над отчуждеността на децата и някакви странни усещания, че някой някога ни е измамил.
НО ВИНАГИ ИМА ИЗХОД !
Изходът е – да се учим на това. Да се учим да бъдем майки, домакини, жени. Малко по малко…. Да се учим да виждаме другите с очите си. Женствени, добри, любящи……. Да се учим да обичаме. Да се учим да мислим не за работата през повечето време, а за семейството. Да се учим да ценим семейството, мъжа си, децата. Да им служим, да им помагаме да станат по-добри, да разцъфнем като цветна пъпка, сгрети от нашата любов.
Трябва да се учим да се усмихваме на децата, на мъжа си, да ги прегръщаме по-често. Нужно е да гледаме по-дълбоко и да разберем, че ние не просто отглеждаме човека, ние формираме неговия вътрешен свят, неговото светоусещане, неговите жизнени постановки. Много от това, което той получава в детството, ще го следва през целия му живот.
На нас ни е нужно да направим блестяща кариера като майки и жени. И ако ние даже не пробваме да преминем по стълбата на тази кариера, разочарованието ще бъде неотменна част от нашата старост. Защото пропуснатите възможности и отхвърлената отговорност дават много горчиви плодове в бъдеще.
Важно е да помним, че всичко дава своите плодове в своето време. Какви ще бъдат те? Много зависи от нас. От нашия жизнен вектор, от ценностите, които носим в този свят….в света на своето семейство.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Не се раждат деца. Просто не се раждат. Все се говори за демографска криза, в родилните домове кошчетата за бебета стоя празни, всички се чудят какво ще правим след 30 години, нацията ще изчезне и т.н., и т.н.
Зачудих се и аз, майка на две деца и, смея да се похваля, със стабилни семейство, какво им пречи на жените да раждат. Да, работа няма за всички, но сме имали и много по-лоши години. А и знаете, че у нас раждат най-много тези, които имат най-малко.
Значи, не парите са причината.
Разрових се из сайтовете, из статистиките и из историите на приятелките си и един отговор се оказа най-често срещан.
Жените не раждат, защото нямат мъже до себе си.
Чакат, чакат и чакайки, получават само упреци – от роднините си, от задомените си приятелки, от гинеколозите – че вече няма време, че няма за кога да се чака, че часовникът тиктакал.
Отлагат възможно най-дълго зачеването, докато накрая не се окаже, че е прекалено късно, някои пробват ин витро, а други просто се отказват, казвайки си „и така ми е добре“.
Има и жени, които предприемат крути мерки по темата със съхранението на плодовитостта си и замразяват яйцеклетки така, както други спестяват пари – за по-добри времена.
А по-добрите времена сякаш няма изглед да настъпят. И не, не говорим за икономическата обстановка, защото и по време на война се раждат деца.
Говорим за добри времена, в които до тези (бъдещи) майки ще застанат истински мъже.
Мъже, осъзнали най-важната си роля – да продължат, заедно с жената до себе си, нишката на живота.
Липсват мъже, които не се страхуват да поемат отговорност, които са достатъчно уверени в мъжествеността си, за да се занимават с „женски“ работи като приспиване на бебе и даване на пюре.
Жените не са виновни, че не раждат деца. Виновни са мъжете, че им липсва смелост да пораснат.
Сякаш на жените им е лесно да преживеят пълна физическа и психическа трансформация, ставайки майки.
Сякаш им е лесно да стимулират яйчниците си с инжекции, да пият хормони и да тръпнат в очакване дали клетките ще се превърнат в сладичко, прегръщащо и даряващо любов дете.
Да не говорим за всички предизвикателства, които бременността предлага, невъзможността да си измиеш зъбите, защото ти става лошо.
И го правят. Милиони жени по света, дори в този момент, зачеват, носят, раждат или кърмят децата си.
А често до тях няма мъже. Тръгнали са си. Или изобщо не е имало, а бебето е факт, благодарение на всеотдайната работа на екип по инвитро-оплождане.
Те не се оплакват. Понасят безгласно всичко, което полът им е отредил, защото знаят, че отплатата е безгранична любов и щастие – с дете в ръце.
Но къде са мъжете? Защо не са до жените, до децата си? Защо изобщо не искат да стават бащи?
Страх ли ви е?
Автор: Estrella, Една.бг
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Прочетох писмото ви (публикувано със заглавие "Търсят се мъже", бел.ред) и реших, че е нужно да отговоря. Мъже има. Колкото искате. Тук сме всеки ден, навсякъде около вас. Във всякакви размери, форми и цветове. Целият свят е един голям мол, зареден догоре с мъже. И с жени, разбира се. Избираме се един друг и понякога си пасваме, а друг път не, също като дрехите. Понякога се запазваме за цял живот, а понякога се захвърляме в дъното на гардероба.
Но да минем сериозно на въпроса. Не помня от кога все слушам жените да се оплакват, че „няма мъже”, „няма истински мъже”, „мъжете са такива и онакива”, „всички мъже са еднакви” и подобни клишета. Но не чувам жените да казват „Защо е така, каква е причината? Може би е в мен? Може би проблемът е в начина ми на мислене и действие?”. Храна за размисъл? Между другото, какво означава за вас истински мъж така и не можах да разбера – версии безброй.
Забавното (и в същото време тъжното) е, че толкова много жени по света се хванаха на въдицата на феминизма и повярваха, че да бъдат майки и да се грижат за дома и съпруга си вече не ги прави достатъчно щастливи и завършени. Затова хукнаха да правят кариери и да бъдат силни и независими. Още по-забавното е, че мъжете чуха виковете „Нямаме нужда от мъже, ние сме силни и независими”. И си казаха „Добре, щом е така, ние ще си гледаме кефа!”. А повтаряте, че не сме умеели да слушаме. И какво стана? Мина малко време и се започна „Къде отидоха мъжете?”.
Моля, не ме разбирайте погрешно! Не казвам, че „мястото на жената е в кухнята” или нещо подобно. Казвам, че мъжът и жената в една връзка или семейство следва да бъдат отбор. В един отбор всеки има своите функции и задачи за изпълнение. В случая със семейството единият изкарва парите, а другият върши домакинската работа и гледа децата, ако има такива. Няма значение кой от двамата е у дома. Просто е по-естествено това да бъде жената.
Мъжете осигуряват храната, те са ловците. Жените преди са харесвали ловците, а в днешно време много харесват мъжете, които имат тялото на ловец. Просто е естествено. Не става дума за промотиране на патриархални ценности и потисничество над жената. Просто така работят нещата. В животинския свят има изключения.
Но ние не сме животни, макар да споделяме генетичен материал с тях. И когато жената реши да се изкачва по стълбата на корпоративния свят, децата остават вкъщи, най-често с баба, лишени от вниманието на родителите, които вечер се прибират скапани от работа.
Така че, или кариера, или деца. Защото или вълкът е сит, или агнето е цяло, колкото и да ви се иска да е по друг начин. Ако смятате, че можете да понесете напрежението, свързано с изкарването на хляба и намирате мъжете с готварска пристилка или гумени ръкавици за истински секси, ок.
Сега, друг въпрос е, че особено в България, отглеждането на едно дете от двама работещи родители си е подвиг, да не говорим за семейства с един работещ родител. Но, както и вие, Estrella, споменахте – проблемът не е в парите. Вие питате „защо мъжете не искат да стават бащи и защо не са до жените и децата си?”.
И автоматично търсите проблема извън себе си, обвинявайки мъжете, без да се сетите да се запитате дали проблемът не е в нещо, което вие мислите и правите, с което отблъсквате мъжете в живота си. Когато се прибира от работа, мислите ли, че първото нещо, от което има нужда, е да чуе „трябва да направиш това и онова”? Замисляте ли се, че седи на дивана и гледа телевизия (или чете книга?), защото е изморен и има нужда да разпусне?
Смятате ли, че цяла седмица чака да разбере какво сте му измислили да прави през почивните дни, за да не може да се отдаде на любимото си хоби? Мислите ли, че в днешно време, с всичката налична технология, е тоооолкова трудно да се изпере, да се изглади, да се изчисти, да се сготви или да се поръча храна от заведение, че да го карате непрекъснато да ви помага в домакинската работа? Знаете ли колко повече време е отнемало всичко това на вашите баби?
А вашият мъж кара ли ви да сменяте крушки, да му поправяте колата, да смените брава на врата? Ако не може да се справи, при вас ли идва или вика майстор?
Знам, че и ние от своя страна имаме трески за дялане. Но най-доброто решение според мен е всеки да спре да търси вината в отсрещната страна и да започне да подрежда собствения си двор. Да разбере кой е, от какво има нужда, от какво няма нужда в живота си. Тогава ще настъпи промяна и нещата ще започнат да се получават много по-добре. Казвам това от личен опит. Изборът е ваш!
Автор: Aquarius
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Нещата, които всяка дама трябва да чуе, когато стане майка
от Силвия Дупчанова, 30.11.2015
Има много неща, които изненадват жените, когато станат майки, въпреки всички „предупреждения”, които получават от приятелките си, книгите и филмите. И макар и понякога негативни реплики като „Приготви се никога повече да не облечеш бански” и „Наслаждавай се на тишината, докато можеш”, понякога да са дразнещи и депресиращи, някои съвети наистина помагат за това да приемеш ролята си на майка по-лесно.
Да, заявление „Чакай само да видиш какво е” няма как да помогне на една бъдеща майка, а би могло единствено да я уплаши. Най-добре е да подминавате с усмивка всякакви самохвални и подигравателни фрази и да се вслушвате само в наистина смислените съвети.
Всички майки, независимо колко лесно или трудно протича майчинството им, трябва да си помагат взаимно и да променят начина, по който обществото говори на бъдещите майки. Да, истина е, че майчинството е нещо красиво, силно, важно и наистина магично. Но може да бъде и много трудно за някои жени. Не всички бебета гукат като ангелчета и пълнят пелените си с дъги и пеперудки. Понякога те не спират да плачат. Понякога нямаме идея какво да правим. И когато една жена със следродилна депресия слуша как други майки се хвалят колко лесно са отгледали децата си, това как би я накарало да се чувства? Обезсърчена, обезкуражена, унижена. И вероятно като истински провал.
Разбира се, никой няма право да спре майките, които са имали късмета да се справят отлично с децата си от първия ден, да дават коментари и съвети. Но трябва да загърбим архаичната си гледна точка по отношение на майчинството и да помогнем на онези дами, които срещат затруднения в отглеждането на детето си и във възприемането на новия си начин на живот. И да им внушим идеята, че дори и да им е трудно, това не означава, че са лоши майки. Най-добре е да заменим реплики като „Ще видиш какво те чака” с окуражаващи фрази като „И на мен ми беше трудно, но се справих. Ще успееш и ти!”. И един ден те ще могат да кажат – „Радвам се, че ми каза…”.
Ето кои са нещата, които всяка дама трябва да чуе, когато стане майка.
- Понякога не се влюбваш веднага в детето си и в това няма нищо нередно.
- Не е срамно да ти липсва старият ти начин на живот и да бленуваш по изгубената си свобода.
- Кърменето може да бъде наистина трудно и е възможно да не се получи при вас.
- Следродилната депресия сполетява много майки – вината не е във вас!
- Проблемите със съня са много тежки и не са повод за подигравки.
- Бракът ви може да премине през дълъг и труден период на приспособяване. Това е напълно нормално.
- Понякога може да изпитвате непоносимост към съпруга си.
- И по-лошо – понякога може да изпитвате непоносимост към бебето си и към новия си начин на живот.
- Няма нищо срамно да поискате помощ от някого!
- Няма лошо, ако не бързате да си върнете старата фигура.
- Може да не се чувствате като себе си първоначално. Но не се притеснявайте – старото ви „Аз” ще се завърне.
- Всяко бебе е различно и ако вашето плаче повече от това на вашата приятелка, няма нищо страшно.
- Може да ви се струва, че не се справяте изобщо. Но това не е вярно!
Скъпи майки, не забравяйте, че не сте сами в тежкото пътешествие наречено „майчинство”. И колкото и трудно да ви се струва в момента, ще се справите и един ден ще си спомняте с усмивка за тези мигове.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
. Аз съм убеден привърженик на либерализма, но напоследък ме глождят съмнения. Не, че съм превърнала свободата в слободия, но може би защото съм уцелила на дете, което е твърде сговорчиво :lol: . Иска ми се да вярвам, че през повечето време се придържам към златната среда 
. 
