Здравейте, мецанки!
Аз съм добре, само дето... се разболях!
Завърших почти дисертацията, буквално трябваше вчера да я дооформя и да я изпращам на научния си ръководител за мнение, когато се оказах в положението на 85-годишна баба + лека температура, пълно безсилие и сънливост. Тръшнах се от нещо, което може и да е вирус, от което адски мъчително ме болят коленете, глезените, костта на подбедрицата и кръста, а като капак на всичко вчера бях толкова скована, че не можех не само да стана от леглото, а дори са се завъртя в него. Освен това ме пронизваше такъв студ, въпреки, че бях облечена, под одеалото, а климатикът беше на 28 градуса, че имах чувството, че студени тръпки пълзят по мен и вътре в мен, чак в костите.
Натопих краката в гореща вода, изпих колкото чай можах, а вечерта - и един Аспирин, за да заспя, защото толкова мъчително ме боляха костите и ставите, че ми се плачеше.
Днес положението е почти същото с тази разлика, че съм като 70-годишна баба - краката и кръстът ме болят, но мога да ставам. Пак нямам много сили и ми е студено, но не чак толкова.
За утре се налага да се вдигна, защото трябва да ида в университета, при това два пъти - между 8 и 11 ч. сутринта и после от 16 ч. до 18 ч. - в сесия сме и трябва да проведа изпити.
Ако сложим настрана субективното ми усещане с това разболяване и потърсим емоционалните причини, то картината е такава - колене, кръст, крака - всичко, свързано с опора, с това да вървиш, да продължиш напред. Истината е, че нещо напоследък се чувствам сама и без опора, без помощ и подкрепа. Не в любовния смисъл, а в човешкия. Имам чувството, че съм оставена сама да се справя с някакво разстояние, с някакво препятствие. До голяма степен това усещане се подсили в последните 2-3 седмици от конкретни случки с конкретни хора. Подсили се и от някои парични проблеми, с които се налага да се справям в момента, а дори не съм започнала да давам пари за абитуриентския бал на Вили. Не ми се разказва, но се налага да направя изводи от ситуацията за себе си.
Как пък веднъж и на мен не ми се случи нещо да ми се получи по лесния начин?! Защо все с мъка, все със зор?!
Както и да е. Ще се оправя. Не за друго, а защото нямам избор.
Прочетох ви назад. Ани, това, което описваш, с усещането, че не сме свършили нищо съществено, ми е МНОГО познато. То до голяма степен е нашата, женска, роля. Какво имам предвид? Женската обичайна работа (само, моля ви, дано някой не се хване да ме обвинява за "джендър стереотипи" :mad: ) е такава - множество задачи, нито една от които не е обемна и не дава бързо видим резултат. Само си представете традиционния бит на семействата от преди, примерно 100-150 години. Мъжът ще насече дърва, после ще ги нацепи - веднага има видим и обемен резултат. Жената ще плете - бримка по бримка, ред след ред. Резултат ще има, но след време. И резултатът след седмица например ще е зависим от малките, невидими, "безрезултатни" усилия днес, утре, вдругиден... Ако мерим света с мъжки аршин, жената нищо не върши - няма видим, бърз, обемен, ясен веднага резултат. Ако мерим света с женски аршин, мъжът нищо не върши - нацепил вчера дървата и оттогава нищо не е подхванал, а жената не се е спряла.
Ние сме жени, можем да вършим и друга работа, но не ни се получава естествено. Добри сме в това да отмятаме множество уж дребни неща, всяко от които има значение, което става ясно някога, след време. Остава само да се научим да рзбираме, че, това, което сме направили, не е "нищо". А и как децата и мъжете ни да виждат и ценят значението на това, което правим, ако ние самите не правим това?
Фют, честит имен ден! (Макар, че не си се появявала тук скоро.)
Вер, къде си? Липсва ми "обраното" ти присъствие в стил хайку, което е осезаемо, дори с телеграфния си стил.
Сиренце, какво ново при вас?
При нас чак сега мина устният изпит по немски. Вили го взе с С1, отдъхна си. Беше се притеснила.
Пиши после за резултатите.
Оздравявай бързо и напълно! 
