Ани, така да се радвам за вас!
Ванче, желая ти бързо и напълно да оздравееш!
Нели, чудни снимки си напраеила!
Мен преди 3 дни ми се обадиха от гимназията с лоша новина - няма да ми продължат договора през новата учебна година. Без обяснения. По телефона, и то с мен говори секретарката на директорката ми. Като гръм от ясно небе. На плажа си бяхме. Затворих телефона и сълзите сами потекоха... :(
Сега август и септември ще си търся нова работа в друго училище. Двете години преподаване ме убедиха, че искам и обичам тази работа. Искрено желая да бъда учител отново. И така... А сега отиваме на разходка в Бяла
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Kleo написа: ↑26 Юли 2020, 14:34Мен преди 3 дни ми се обадиха от гимназията с лоша новина - няма да ми продължат договора през новата учебна година. Без обяснения. По телефона, и то с мен говори секретарката на директорката ми. Като гръм от ясно небе. На плажа си бяхме. Затворих телефона и сълзите сами потекоха... :(
Сега август и септември ще си търся нова работа в друго училище. Двете години преподаване ме убедиха, че искам и обичам тази работа. Искрено желая да бъда учител отново. И така...
Деси, наистина много съжалявам да прочета това... Знам колко ти харесваше и как разказваше с ентусиазъм за всичко свързано с преподаването и учениците ти! Не на последно място е и финансовата страна на нещата.
Мога само да ти пожелая от сърце възможно най-бързо и лесно да намериш ново място, където да се усещаш потребна, уважавана, ценена и удовлетворена! Казват, че когато една врата се затвори - друга се отваря! Огледай се, може пък да ти се отвори възможност, за която не си подозирала до сега! Живота е непрвдвидим и хубавите неща се случват неочаквано...! Горе главата...!
cchery написа: ↑25 Юли 2020, 21:56Ванче, какво да ти кажа?! Прегръщам те... Вярно е, че много ти се струпа тази година на главата.... И не разбирам как успяваш да не го превърнеш в тягосна трагедия... Влизаш, пишеш кратко и ясно, хладнокръвно..., с примес от една тиха тъга, осмислена и приета тъга, че... нещата така се случват или са се случили... Дори някъде в най-големият "пожар" на тази тъга, аз долавям надеждата ти... че това е само днес и само сега (условно казано) и че когато проблемът с гръбния мускул отмине, животът отново ще е щастлив! Много се радвам, че писа.... Прави го по-честичко или пък.... когато наистина имаш нужда .... от приятели.
Чери, благодаря ти! И аз те прегръщам!
В последните години се опитвам да приемам нещата такива каквито са. Щом се е случило, значи е трябвало да се случи. И това е, не мога да върна времето и да го променя, затова се примирявам с някои неща. Обратното ми коства душевния мир, а мисля, че е излишно да се ядосваме за неща, които не зависят от нас. Надявам се само да мине бързо и това е. Взимам си моята поука от тази ситуация и продължавам напред. И наистина вярвам, че когато това мине, всичко отново ще е наред и живота ще продължи да е прекрасен! Старите хора казват"всяко зло - за добро" и аз май все повече започвам да се убеждавам в правотата на тази поговорка...
Здравейте, момичета. Седя си на верандата в студиото в Гърция, потя се жестоко, защото тук в момента са 30 градуса и си мисля как исках да пиша нещо дълго и прочувствено, но цялата ми романтика се изпарява през порите под формата на солени капчици пот .
В крайна сметка мога да кажа, че сме добре. Аз си почивам много, ама много активно - така, както досега не съм го правила. За нищо не се тревожа - успях да постигна това нещо.... и да ви кажа врмето, което си освободих по този начин, е значително.... Трябва и ще се науча и като се върна да го правя. Не мога да повярвам колко много неща съм изпуснала, докато си мисля разни лоши неща.....
Ванчето написа: ↑27 Юли 2020, 17:48
В последните години се опитвам да приемам нещата такива каквито са. Щом се е случило, значи е трябвало да се случи. И това е, не мога да върна времето и да го променя, затова се примирявам с някои неща. Обратното ми коства душевния мир, а мисля, че е излишно да се ядосваме за неща, които не зависят от нас.
И аз на това се научих, Ванче - да приемам нещата, хората, събитията, фактите, случките КОГАТО те се случат! А не да очаквам да се случат, да ги премислям, да ги превъртам, да ги правя чудовища чрез тревожното си съзнание. И още нещо много важно - научих се да не абсолютизирам пак същите тези неща - това, че нещо ми се е случило, не значи, че това е ЖИВОТЪТ ми в неговата цялостност и смисъл. Не виждам само черното в тъмата, нито пък само розовата страна на слънцегреенето. За мен драми и трагедии в пълния им смисъл от ежедневните перипетии няма. Драма и трагедия би било да загубя някой от хората, които обичам до болка... Това е. И веднага да си призная: това, за което пиша, все още и при мен е процес... Не е част от характера ми, от поведението ми. Това е нещо, на което се уча, докато живея и срещам доста сътресения с нагласата ми, която имам по рождение. Аз съм расла в среда, която е доминирана или направо определена от следната "идеология": "Много хубаво не е на хубаво!".... Това е разбиране, което не позволява на човек да се зарадва НИКОГА докрай на щастието и удоволствието. Както и не позволява на същият този човек да причинява и на другите около себе си 100%-ово щастие и удоволствие......., защото е скован от страх.
Сега ви оставям, че ще трябва да мислим къде да ходим на море... не че до нас няма, ама ей така - за разходката.
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."
Подхванали сте тема, която много, ама много точно съответства на това, което се случва с и покрай мен тези дни. Ще започна с това, че нещо ме стресна и то без да очаквам. Ще разкажа.
Както знаете, аз съм финансов контрольор вече от година и няколко месеца. Именно тези "няколко месеца", по-точно в първите четири, докато още се ориентирах в дейността, кой за какво отговаря и т.н., бяха послените от мандата на старото ръководство. Ориентирайки се, открих доста нередни неща в разходите и в договорите, но нямах никаква възможност да направя каквото и да било. Всъщност старото ръководство считаше, че длъжността ми е проформа и действаше при условията на пълен бай-пас на финансовия контрольор. Буквално разбирах за нещата след като са се случили, а би трябвало да правя ПРЕДВАРИТЕЛЕН контрол. В момента, в който разбрах как стоят нещата и тъй като отначало имах шестмесечен договор, реших за себе си да видя как ще действа новото ръководство и ако ситуацията не се промени, да се позова на това, че договорът ми изтича и повече да не се занимавам. Новото ръководство, слава Богу, има желание да въведен ред и това си пролича от самото начало.
Сега обаче имаме проверка от АДФИ (Агенция за държавна финансова инспекция), проверяват няколко години назад, включително и 2019 г., т.е. и периода от четири месеца, през който бях финансов контрольор при старото ръководство. Случи се така, че инспекторката от АДФИ ме извика на разговор и ме попита как съм осъществявала контрол на определени стари договори, аз не можех да ѝ кажа, че на практика не съм, защото никой не ме е питал (тъй като по закон трябва да го правя) и дори не съм разбрала навреме какви разходи се правят, защото са ми показвали документите със закъснение и... се стреснах. Казах ѝ нещо от рода на това, че в първите си месеци още съм се ориентирала и товва беше. Но наистина се стреснах, защото нещата по принцип са сериозни.
Успокоих се за момента и продължих да си върша работата, ежедневието продължи, но... някъде в себе си продължих да мисля за това и дали и доколко някой може да реши, че имам нещо общо с действията на старото ръководство и че не съм упражнила контрол. Да, зная, че не съм имала как да го упражня, но притеснението ми си остана. В следващите дни започнах да забелязвам, че не мога да спя, че понякога виждам двойно. Това последното съм го преживявала вече - двете очи се разминават леко в координацията помежду си образът излиза двоен. Това преди около 28 години беше един от симптомите на Myasthenia gravis - заболяване, което преминах с цената на много усилия, на тежка операция, на опасност за живота и няколко години лекарства след това. Заболяване, от което, макар да се води нелечимо, вярвах, че съм излекувана, защото не бях имала напомняне за него около 25 години.
Нещата с двойното виждане се влощиха леко, започнах да се блъскам и удрям в предмети, да се боя да шофирам. Настроението ми беше видимо различно, погледът - угаснал и уморен, приятелите ми взеха, без да знаят какво става, да ме питат какво има и добре ли съм. Очевидно ми е проличало. Нещата тръгнаха зле чисто здравословано. Отидох да снимам регата по ветроходство с надеждата да се разсея, а и нали през фотоапарата гледам с едното око. През първия ден ме качиха на яхта, която се състезава, знаейки, че съм ходила вече на нея и зная какво да правя и как да се пазя. Да, но липсата на концентрация и стесненото зрително поле доведоха до това, че едно въже, държащо грота (голямото платно) щеше да ме убие. И не преувеличавам. Сега имам голямо охлузване на врата и почти непрекъснато кашлям или си прочиствам гърлото, но не от болно гърло, а от травма - засегна се гръкляна. Всъщност имам следи като от опит за обесване. Ще ми мине, надявам се не само външно, но и вътрешно, но ще е нужно време.
От последната случка се стреснах също, но вече по друг начин - дадох си сметка, че има връзка между първата случка и опита за възвръщане на някогашната ми болест. Аз отначало не осъзнах връзката. Просто си се тревожех за резултата от ревизията на АДФИ и си виждах двойно. А и двойното виждане започна няколко дена по-късно, въобще не се усетих отначало. Мисля, че ако имах на кого да споделя какво ме тревожи още от самото начало, ако имаше някой, който да каже "Спокойно, тук съм, с теб съм, не си виновна, не си участвала, нищо не си направила, а и няма да те оставя сама!", това изобщо нямаше да се случи. Аз прекрасно се справям с голямо натоварване, но понякога ми трябва усещането за нечия безусловна подкрепа. Именно безусловна. Нещо, което някога ми липсваше от страна на родителите ми и съм убедена, че има връзка с първоначалното ми разболяване някога.
В последните дни интензивно чета справочника по хомеопатия, самоназначих си Gelsemium и почти се справих с двойното виждане и с най-силната тревожност, свързана с АДФИ. Инспекцията там не е приключила и ще продължи поне до средата на август. Наистина се надявам да няма проблем за мен, защото аз реално нищо не съм направила. Просто се предполага, че съм имала възможност да упражня контрол, но всъщност нямах такава. Даже, потенциално, тази инспекция би могла да е много добро нещо: 1. ще ми даде още повече аргументи, когато се опитвам да наложа контрол (сред колегите срещам съпротива понякога, редовно ми казват, че преди никога не се е правило по този начин); 2. старите неща ще са изчистени и изяснени, а не все да стоят като неясна заплаха с години; 3. тези, които наистина са вършили нередни неща, биха могли да си получат заслуженото.
Кашлицата и проблемът с гърлото обаче си остават и на моменти са много мъчителни. Това също е проблем, който имах от години, беше свързан пак с травма, но от интубиране. Засега ще пробвам със Staphysagria, но може да ми потрябва помощ от опитен хомеопат, ако не се оправи в скоро време.
В последните няколко дни се сещам за разни съвети, които иначе и аз съм давала, например че това, от което се боиш, те постига. Опитвам се да изхвърля страха от себе си, да се отпусна и да гледам на живота така, както съм гледала през по-голямата част от него - ведро и спокойно, с усещането, че нещата в крайна сметка се наместват и стават по най-добрия възможен начин, че всяко зло е за добро и че по-глобално погледнато всичко си идва на мястото.
Обаче се стреснах. Не беше нарочно, не беше обмислено, дори не си дадох сметка отначало. Просто изведнъж все едно блокирах и се вдървих.
Сега трябва постепенно да наместя и оправя нещата. Най-вече емоционално.
"Когато всички мислят еднакво, никой не мисли достатъчно" Уолтър Липман
Момичета, момичета!
Доста работа имам и малко бързам да я свърша, но много искам да кажа нещо мило, топло и сърдечно на всяка една от вас и на всички заедно!
Просто исках да го знаете.
"Когато всички мислят еднакво, никой не мисли достатъчно" Уолтър Липман
Нелка, . Прочетох те още нощес, след 12 часа.... В момента не мога да пиша. Но просто исках да знаеш, че съм наясно през какво минаваш и с какво, а и за какво се бориш в момента.
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."
Здравейте. Ето ме отново. Тук нощта почти се плъзна над морето, а насреща ми се блещи една почти пълна луна - оранжево-жълта или жълто-оранжева, не мога да я определя. Но при всяко положение - красива. И вдъхновяваща ме. Улавяла съм се да си мисля понякога за онова, което астрологията и науката за нея твърди, а имено за влиянието на планетите върху човек и конкретно върху мен. И със сигурност мога да отбележа, че имам връзка с Луната. Не го знам. Но пък го чувствам. Особено във вечери като настоящата, когато нощната красавица е така загадъчна и мамеща.
Ние вече се събираме за вечеря - трите семейства винаги вечеряме заедно. Шесте деца на една маса. Родителите - на друга. А мен нещо не ме свърта. Тази почивка ми е сигурно най-хубавата досега. Събрала съм толкова много "материал", върху който да разпростра живеенето си оттук насетне.... Но нямам и секунда усамотение да го осмисля, да го концентрирам, да го "сдъвча", да го "вкуся", да отсея..... И тази липса на уединение е от 14 март . И за съжаление трупам напрежение... или по-скоро неразположение. Като това второто и чисто физиологично
Но, все пак - Нелка, от снощи си се сещам за теб... За всички твои думи. Хем всичко е изложено хладнокръвно и последователно. Хем... от редовете повява нежната и ранима душа на Нели. Но не тази, която проси внимание. А - другата, която копнее да бъде поне веднъж ДУША - същност, която да може да си позволи да пожелае топла прегръдка, силно рамо и сигурност.„
Знам какво имаш предвид, когато пишеш:
Нели написа: ↑01 Авг 2020, 12:27
Мисля, че ако имах на кого да споделя какво ме тревожи още от самото начало, ако имаше някой, който да каже "Спокойно, тук съм, с теб съм, не си виновна, не си участвала, нищо не си направила, а и няма да те оставя сама!", това изобщо нямаше да се случи.
защото е имало часове в живота ми от последните 13 години, когато съм искала някой (който и да е!) да ми изкрещи дори, ако е нужно: "Обещавам ти, че си здрава и че никой още, когото обичаш, няма да напусне тази земя! И така ще продължи, докато дишаш!"... Това са онези протяжни, тягостни моменти, в които секундата е по-дълга от час и ти носи бреме, по-тежко от робска орисия...
Та, Нелка, аз няма да те оставя сама. Така се случи животът ни, че пътищата ни се преплетоха, водейщи ни по своите неведоми съдбоносни предписания. Мисля, че след тази "случайност" вече нищо не е случайно. И така ще бъде. Ще видиш - ОБЕЩАВАМ!
За това море си взех 3 книги. Вече съм на финала на втората - "За бавното живеене и насладата от живота" (автор Светлозар Желев). Ако сте чели постовете ми от фейсбук, които пускам, те почти винаги са придружени с цитати от тази книга. И не защото това са най-великите мъдрости и най-големите истини от живота, а защото това са неща, които идеално могат да ме опишат. Мен. Разбиранията ми. Отношението ми към този живот. И ги пускам най-много, за да си ги събера по-късно на едно място.... и да успея да ги компилирам и да ги чета, чета, чета, чета...... докота проумея, че животът е за живеене БЕЗ СТРАХ!
Есенцията на всичко, което прочетох в тази книга, мога да синтезирам по следния начин (това, междудругото не е книга-шедьовър - да не останете с грешно впечатление): за да съм щастлива, трябва да се върна отново към себе си. Което означава да се обърна навътре в мен - да си припомня коя бях, за да съм наясно и коя съм. Да се центрирам, да се събера и да успявам да правя нещата, които правя, заради мен. Но това събиране не означава, че имам (или пък искам) да стана инроверт. Всъщност (разбрах го днес) означава следното: изпълвайки обратно себе си с мен си, да изгоня всички страхове и демони. И най-вече тревожността. Ама така да се изпълня, че място да не им остане - да избягат с викове.... Защото аз съм забравила коя мога да съм без страх и тревога.
А пък, ако се чудиш защо пиша за себе си, то причината е в тези твои думи, в които срещнах думата "страх" - диарбекирското заптие, застанало на решетката от зандана на живеенето ни.
Нели написа: ↑01 Авг 2020, 12:27
Опитвам се да изхвърля страха от себе си, да се отпусна и да гледам на живота така, както съм гледала през по-голямата част от него - ведро и спокойно, с усещането, че нещата в крайна сметка се наместват и стават по най-добрия възможен начин, че всяко зло е за добро и че по-глобално погледнато всичко си идва на мястото.
Надявам се пак да пишеш скоро. Твърдо вярвам, че проблемът с двойното виждане се дължи на огромното притеснение, което си изпитала по време на финансовата проверка и няма нищо общо с миастенията. Що се отнася за въжето и травмата на врата ти - дано днес да е бил по-добър ден от вчерашния.
"Умният мислещият човек по правило се съмнява във възможностите си, когато е изправен пред неизвестното."
cchery написа: ↑04 Авг 2020, 20:28
Как сте, момичета? Явно всички са в отпуска. И ние още продължаваме с гръцкото ни лято. Минавам просто да се обадя и да ви насърча да пишете по нещо.
Нелка, как ти е вратът и гръкляна днес?! Има ли вече подобрение?
Да, Ани, конкретно тези неща са значително по-добре. Продължавам да наблюдавам леките, едва забележими признаци на евентуално връщаща се миастения. Покашлянето също си стои, но вече е по-скоро тип алергична реакция. Имам нещо като умерено притеснение и предпазлива надежда за здравето си. В момента поне виждам това като приоритет, а не някакви си опасения за някакви резултати от ревизия - неща, за които дори не съм виновна. Очевидно имам още мнооооого да уча...
"Когато всички мислят еднакво, никой не мисли достатъчно" Уолтър Липман
Момичета,
За съжаление притесненията за здравето ми не са вече леки. Имам сума ти симптоми! Записах си час при личната лекарка за понеделник и при лекарката хомеопат за вторник. Нещата стават сериозни и ми трябва помощ.
Това е почти ново за мен, поне в последните 25 години. Замислих се, че аз съм по особен начин самотна - навсякъде, дори когато съм сред много хора, те някак разчитат на мен. Всъщност никога не съм в ситуация аз да разчитам на другите или поне на някого. Хората ме ценят, но никой не гледа на мен като на нещо ценно, но същевременно крехко, което трябва да бъде обградено с грижа и защита. Сега явно това ще се промени принудително. Миастенията е много гадна работа и явно се завръща.
Трябва да се справя... някак си.
"Когато всички мислят еднакво, никой не мисли достатъчно" Уолтър Липман
