Ами... здравейте!
Загубила се и залутала се по житейските пътища, ето че се завръщам при вас. Вероятно защото имам нужда от опора. Докато ме "нямаше" загубих едно бебе, разбрах,че съпругът ми всъщност никога не ме е обичал, научих, че не мога да разчитам на него в критични моменти, взех някои изключително тежки решения и сега договарям с него как точно да се разделим и разведем. Въпросът "дали" отпадна окончателно. Докато пиша това той е на среща с новата си жена. Около мен също се завъртя мъж, макар че не е точно същото, тъй като не аз се насочвам към някого, а някой се насочва към мен. В случая със съпруга ми, той казва, че е готов на всичко за тази жена и би дал всичко за нея.
Когато казах на Виолета (голямата ми дъщеря), че хепи-енд има само във филмите и че няма надежда той да се спусне към мен, да ме прегърне и да ми каже, че е бил глупав, че сега е разбрал какво може да загуби и че ме обича, тя ме изгледа и ми каза: "Мамо, това не е хепи-енд". Тя мисли, че раздялата е за добро. Вероятно е права.
Не пиша това, за да се оправдавам защо не съм се показвала тук, още по-малко за да се оплаквам. Плаках достатъчно. Никога не съм предполагала, че мога да плача толкова месеци по цели дни. Когато баща ми почина преди почти 20 години, плаках по-кратко, след което започнах да се вземам в ръце. Вероятно защото, макар и трагична, там имаше развръзка, имаше ясен край. А тук аз бях в безвремие и хвърляна ту в отчаяние, ту в надежда почти две години. Вече искам край. Никакви илюзии, време ми е да порасна. Просто искам край, за да мога да се погрижа за децата си. И за себе си.
Не зная кой какво е писал назад, а и честно казано вероятно няма да мога да го прочета, то е страшно много. Просто ще навестявам това място от сега нататък и постепенно ще се ориентирам.
Топли прегръдки за всички мечешки момичета!