Такааааа, да ви кажа какви ги върша...
Разходих се до Будапеща!
А сега, цялата история:
Предисловие
Преди да стана на 33 години, т.е. до 2008 г., никога не бях излизала извън България. Преди 1989 г. на практика нямаше как, после бяха бедни години, учех, работех и издържах майка си и брат си след като татко почина през 1996 г. После Вили се роди през 1999 г., имахме бебе, успоредно с това аз дори не спрях да работя. После купувахме жилище, имахме ипотека, а и работехме на по две места. После Ани се роди, стана на една година, ние се стабилизирахме финансово и започнахме да гледаме към чужбина като туристи.
През 2008 г. за първи път решихме да отидем в друга държава. Аз много исках в Будапеща. Вероятно защото брат ми беше ходил и разказваше прекрасни неща. Христоско (бившият ми съпруг), чувайки за Будапеща, отсече с нетърпящ възражение тон: "Аз в Будапеща вече съм ходил!". Той наистина е ходил като ученик, по някаква комсомолска линия.
Тогава, при положение, че това ни е първото излизане, за което бяхме отделили някакви скътани пари, ми се стори логично да идем някъде, където ще е вълнуващо и за двама ни. Избрахме Прага и не съжалявам за това. Прага е прекрасен град и много ми хареса. Но... някак си ми остана желанието да идем и в Будапеща.
В следващите години ходихме в Турция, в Румъния, в Гърция, в Австрия, в Словакия, в Полша. Но не и в Унгария, не и в Будапеща. Във Виена и в Братислава ходихме по два пъти, което очевидно не го смущаваше, но колкото и пъти да споменех Будапеща, толкова пъти бях отрязвана с аргумента, че той вече е ходил. Но аз не бях!
Очевидно имаше нещо сбъркано и егоистично в логиката "Щом аз съм ходил, ние няма да годим", но имаше и нещо сбъркано в моята дотолкова обвързана с него представа, до такава степен посветена на него житейска роля, че, макар да ми беше мъчно, че няма да отида, дори не ми хрумна мисълта, че бих могла да отида сама. Да, донякъде зад това стоеше моята неувереност, аз винаги съм имала такава. Имам я и сега. Но до голяма степен беше разбирането и емоционалната ми нагласа да съпреживявам с любимите си хора хубавите моменти. Някак едно самостоятелно пътуване щеше да е... жалко. Та аз всеки път, виждайки нещо красиво и вълнуващо, веднага по посочвам на близките до мен хора. Искам да го видят и те, да го усетят и те. А също и искам да видя блясъка в очите им, когато преживяват нещо хубаво.
Същинската история
Има някаква програма на Европейския съюз, която предоставя възможност на 18-годишни да пътуват с влак безплатно, като могат да посетят до 4 европейски държави и да прекарат до 7 дена в път. Вили кандидатства заедно с нейна приятелка и ги одобриха. Изобщо не очаквахме. Така или иначе, пътешествието беше организирано и осъществено.
Измислиха го така: купиха си сравнително евтини самолетни билети до Лондон, там спаха у дъщерта на мои много добри приятели - хората, които пътуваха от Бургас, за да видят Вили като абитуриентка. Голямата им дъщеря живее и работи в Лондон. Имаха три дни в града, след което започна пътешествието с влаковете.
След Лондон момичетата отидоха в Париж. Там аз им платих хотела. Разглеждаха го два дена и половина, което за този град е малко, но нашите смели тинейджърки все пак имаха ограничен бюджет.
След Париж отидоха в Цюрих, който за моя изненада беше допуснат от програмата, въпреки, че Швейцария не е в Европейския съюз. Там спаха у познати на другото момиче. Както личи, това беше нискобюджетно пътуване.
След Цюрих дойде ред на Будапеща. Билетите на момичетата за влака бяха вече резервирани за пътуването до там, когато Вили започна да ме навива да дойда. Тя, разбира се, знае историята как исках да ида в този град преди години. Буквално започна да ме моли! Изтъкна разби доводи от рода на това, че миналата година заведох Ани в Рим, докато тя пътуваше сама, че като отиде в Испания ще се разделим и затова иска тези три дни да е само с мен и т.н. Ами... нави ме. Купих си самолетен билет от Букурещ за Будапеща, резервирах хотел за трима, вместо за двама и... отидох да се срещна с дъщеря си по средата на Европа и по средата на най-вълнуващото ѝ приключение. И стана така, че тя ме заведе в Будапеща.
Тя, разбира се, е благословия сама по себе си. Но се оказва, че е също и вълшебница, която сбъдва желания.
А Будапеща е... мечта! Прекрасна, топла, сърдечна... Въпреки, че езикът на унгарците е крайно различен от всички други езици, които съм чувала, усетих тези хора близки. Много, много близки. Дори не мога да разкажа за Будапеща, защото как човек разказва за слънцето, за водата и за въздуха?
Все пак се опитах да разкажа в снимки, ето тук:
https://www.facebook.com/media/set/?set ... fd8cab6668
Послеслов
Изпратих девойките на една от гарите на Будапеща и ги качих на влака за Белград. Изпращах ги за втори път на това пътешествие, а предстоеше да ги посрещна във Варна. На следващата сутрин аз отлетях за Букурещ, откъдето се прибрах с автобус. Впрочем Букурещ е по-близо до Варна, отколкото София, затова варненци често ползват това летище, когато няма полети от Варна.
След още един ден ги посрещнах във Варна, заедно с другата майка.
Децата се справиха. Почти сами. Видяха Лондон и Париж. Видяха, че могат. Придобиха увереност. А трудности имаше. Беше се наложило на Вили да нощува сама на улицата във Виена, защото влакът от Цюрих закъснял и тя си изпуснала връзката. Гарата "Хофбанхоф" се заключва през нощта, затова се е наложило да чака навън. Сама. (Бяха се разделили с другото момиче, защото то искало повече дни в Цюрих, а Вили - повече дни в Будапеща.) Тогава аз получих лаконично съобщение "Във Виена съм вече. Всичко е наред.", а после, вече в Будапеща, Вили ми разказа. Справила се е.
Накрая имаше трудности и в България (представете си!), момичетата се скараха, но накрая всичко се оправи. Те научиха една за друга и за себе си много в тези десет дни. Изживяха приключение! А аз... аз бях част от всичко това.
защото не е нужно те да бъдат силни и можещи, а просто себе си, красиви, мили, очарователни, топли, меки, приятни, сладки, чувствени, прекрасни.
