forum.metsababa.net

Чери, като написа "слабостта на собствения ми пол" и се сетих за ген-ключа на житейската ми мисия, № 37 /от общо 64 възможни ген ключове, бях ти разказвала за тях веднъж, много интересно учение на Ричард Ръд, обединяващо И Дзин, Астрология и Хюман Дизайн/. Всеки ген ключ има три проявления: сянка, дарба и сидхи. Моят ключ има следните три изяви: слабост /сянката ми/, равенство /дарбата ми/ и нежност /сидхито ми/. Иначе казано, когато съм в сянката си, реагирам от позицията на слабостта, когато съм в дарбата си, откликвам от позицията на равенството с другите, а когато съм в най-висшите си състояния - тогава просто съм ... нежна.

Нели, интересен материал, в който открих смисъл, логика и резон. Независимо дали е точно така или не е, си права според мен за вътрешната динамика и процеси между двамата родители и децата. Лично според мен влиянието на бащата е силно, подсъзнателно, значимо, въпреки че много мъже и бащи го подценяват... а когато решат да се възползват... вече е късно, много често е късно... детето или децата вече са свикнали да се осланят по мъжки, на майка си. За съжаление. Много има да се пише по темата. Понякога ми е тежко, мъчително, тъжно и мъчно да размишлявам по нея. Според мен жените нямаше да сме толкова силни и оправни /съответно по-малко женствени в известна степен/, ако мъжете ни бяха повече на мястото си. Мое мнение. Не искам никой да се съгласява с мен. Така го чувствам просто. А е и в резонанс с житейската ми мисия някакси. От слабостта на жените през равенството им с мъжете към нежността и това да не е необходимо да се доказват защото не е нужно те да бъдат силни и можещи, а просто себе си, красиви, мили, очарователни, топли, меки, приятни, сладки, чувствени, прекрасни.

Влязох да ви се похваля, че изкарах цели 13 денонощия на морето. Шкорпиловци и Варна. Бяха чудни дни и нощи! Беше приказно. Като всеки път. Почивка, релакс, синьо и зелено в захлас. Не ни се тръгваше вчера оттам. Видяхме се и с Нели, както вече видяхте. Утре майка ми и баща ми тръгват на море, на Синеморец, и ще водят трите големи деца с тях - Алекс и двете големи на сестра ми /Стели и Сиси/. Така че Алекс от едното море - директно на другото. Реших да видя Синеморец как изглежда, къде се намира, оказа се, че е на устието на река Велека, ето вижте:







Сега съм на работа вече. А в петъка сега ми се обадиха от 130 СОУ, че съм одобрена за учител във философския цикъл. Така че остава да говоря с шефовете ми /старият и новият/, да видим как ще съчетаем нещата. Тъй като в училището ме викат само за 8 учебни часа седмично, ангажиментът е чрез граждански договор само, почасов, плащането е малко, идеята ми е да продължа на пълен щат в сегашната ми месторабота и да допълвам ангажираността си с преподаването. Това е засега от мен. Прегръщам ви всички!

Такааааа, да ви кажа какви ги върша...

Разходих се до Будапеща!

А сега, цялата история:

Предисловие
Преди да стана на 33 години, т.е. до 2008 г., никога не бях излизала извън България. Преди 1989 г. на практика нямаше как, после бяха бедни години, учех, работех и издържах майка си и брат си след като татко почина през 1996 г. После Вили се роди през 1999 г., имахме бебе, успоредно с това аз дори не спрях да работя. После купувахме жилище, имахме ипотека, а и работехме на по две места. После Ани се роди, стана на една година, ние се стабилизирахме финансово и започнахме да гледаме към чужбина като туристи.
През 2008 г. за първи път решихме да отидем в друга държава. Аз много исках в Будапеща. Вероятно защото брат ми беше ходил и разказваше прекрасни неща. Христоско (бившият ми съпруг), чувайки за Будапеща, отсече с нетърпящ възражение тон: "Аз в Будапеща вече съм ходил!". Той наистина е ходил като ученик, по някаква комсомолска линия.
Тогава, при положение, че това ни е първото излизане, за което бяхме отделили някакви скътани пари, ми се стори логично да идем някъде, където ще е вълнуващо и за двама ни. Избрахме Прага и не съжалявам за това. Прага е прекрасен град и много ми хареса. Но... някак си ми остана желанието да идем и в Будапеща.
В следващите години ходихме в Турция, в Румъния, в Гърция, в Австрия, в Словакия, в Полша. Но не и в Унгария, не и в Будапеща. Във Виена и в Братислава ходихме по два пъти, което очевидно не го смущаваше, но колкото и пъти да споменех Будапеща, толкова пъти бях отрязвана с аргумента, че той вече е ходил. Но аз не бях!
Очевидно имаше нещо сбъркано и егоистично в логиката "Щом аз съм ходил, ние няма да годим", но имаше и нещо сбъркано в моята дотолкова обвързана с него представа, до такава степен посветена на него житейска роля, че, макар да ми беше мъчно, че няма да отида, дори не ми хрумна мисълта, че бих могла да отида сама. Да, донякъде зад това стоеше моята неувереност, аз винаги съм имала такава. Имам я и сега. Но до голяма степен беше разбирането и емоционалната ми нагласа да съпреживявам с любимите си хора хубавите моменти. Някак едно самостоятелно пътуване щеше да е... жалко. Та аз всеки път, виждайки нещо красиво и вълнуващо, веднага по посочвам на близките до мен хора. Искам да го видят и те, да го усетят и те. А също и искам да видя блясъка в очите им, когато преживяват нещо хубаво.

Същинската история
Има някаква програма на Европейския съюз, която предоставя възможност на 18-годишни да пътуват с влак безплатно, като могат да посетят до 4 европейски държави и да прекарат до 7 дена в път. Вили кандидатства заедно с нейна приятелка и ги одобриха. Изобщо не очаквахме. Така или иначе, пътешествието беше организирано и осъществено.
Измислиха го така: купиха си сравнително евтини самолетни билети до Лондон, там спаха у дъщерта на мои много добри приятели - хората, които пътуваха от Бургас, за да видят Вили като абитуриентка. Голямата им дъщеря живее и работи в Лондон. Имаха три дни в града, след което започна пътешествието с влаковете.
След Лондон момичетата отидоха в Париж. Там аз им платих хотела. Разглеждаха го два дена и половина, което за този град е малко, но нашите смели тинейджърки все пак имаха ограничен бюджет.
След Париж отидоха в Цюрих, който за моя изненада беше допуснат от програмата, въпреки, че Швейцария не е в Европейския съюз. Там спаха у познати на другото момиче. Както личи, това беше нискобюджетно пътуване.
След Цюрих дойде ред на Будапеща. Билетите на момичетата за влака бяха вече резервирани за пътуването до там, когато Вили започна да ме навива да дойда. Тя, разбира се, знае историята как исках да ида в този град преди години. Буквално започна да ме моли! Изтъкна разби доводи от рода на това, че миналата година заведох Ани в Рим, докато тя пътуваше сама, че като отиде в Испания ще се разделим и затова иска тези три дни да е само с мен и т.н. Ами... нави ме. Купих си самолетен билет от Букурещ за Будапеща, резервирах хотел за трима, вместо за двама и... отидох да се срещна с дъщеря си по средата на Европа и по средата на най-вълнуващото ѝ приключение. И стана така, че тя ме заведе в Будапеща.
Тя, разбира се, е благословия сама по себе си. Но се оказва, че е също и вълшебница, която сбъдва желания.
А Будапеща е... мечта! Прекрасна, топла, сърдечна... Въпреки, че езикът на унгарците е крайно различен от всички други езици, които съм чувала, усетих тези хора близки. Много, много близки. Дори не мога да разкажа за Будапеща, защото как човек разказва за слънцето, за водата и за въздуха?
Все пак се опитах да разкажа в снимки, ето тук: https://www.facebook.com/media/set/?set ... fd8cab6668

Послеслов
Изпратих девойките на една от гарите на Будапеща и ги качих на влака за Белград. Изпращах ги за втори път на това пътешествие, а предстоеше да ги посрещна във Варна. На следващата сутрин аз отлетях за Букурещ, откъдето се прибрах с автобус. Впрочем Букурещ е по-близо до Варна, отколкото София, затова варненци често ползват това летище, когато няма полети от Варна.
След още един ден ги посрещнах във Варна, заедно с другата майка.
Децата се справиха. Почти сами. Видяха Лондон и Париж. Видяха, че могат. Придобиха увереност. А трудности имаше. Беше се наложило на Вили да нощува сама на улицата във Виена, защото влакът от Цюрих закъснял и тя си изпуснала връзката. Гарата "Хофбанхоф" се заключва през нощта, затова се е наложило да чака навън. Сама. (Бяха се разделили с другото момиче, защото то искало повече дни в Цюрих, а Вили - повече дни в Будапеща.) Тогава аз получих лаконично съобщение "Във Виена съм вече. Всичко е наред.", а после, вече в Будапеща, Вили ми разказа. Справила се е.
Накрая имаше трудности и в България (представете си!), момичетата се скараха, но накрая всичко се оправи. Те научиха една за друга и за себе си много в тези десет дни. Изживяха приключение! А аз... аз бях част от всичко това.

Нели, ще ти кажа само това:
Прочетох те и плача.
Съпреживявам всяка дума.
Дори си помислих /не се смей!/,
може би в миналия си живот си живяла в Будапеща?

Деси, няма за какво да ти се смея.
Ако някъде съм живяла някога (казвам го само условно), то е в Италия. Там вече наистина беше сюрреалистично усещане, нещо като прибиране у дома, а не посещаване на чужда държава. Не случайно от години искам да уча италиански и някак го усещам този език.
Будапеща е първата следваща в списъка по усещането за близост.
Но... кой знае със сигурност?

Децата ми се смят, че се чувствам добре в държави, чиито знамена имат бяло, зелено и червено като цвят. А всъщност дали е случайно, че точно тези държави имат тези цветове на знамената си? Все пак един от братята на Аспарух се е заселил някога в Панония, област на територията на Унгария, друг - в днешна Италия.

Сега ставам от компютъра, че имам да уча спряжение на неправилни и модални глаголи (на италиански, разбира се). Последният път си писах домашното на летището, докато чаках. Истината е, че е трудност някаква, натоварване, ОБАЧЕ... нямате представа колко ми е хубаво!

Двете ми страсти напоследък - фотографията и италианския. Не съм напреднала особено нито в едното, нито в другото, но и двете уча с огромно удоволствие. Като бяхме с Вили в Будапеща и разглеждахме един музей, в който не снимах, защото трябваше да си купя отделен фото-билет за целта, аз видях нещо красиво и исках да ѝ го покажа. Посочвайки го, несъзнателно ѝ казах: "Виж там, в онзи кадър!" :lol: :lol: :lol: Действително се улавям как, дори когато не нося фотоапарат и не се занимавам с това, а примерно вървя из града и си говоря с някого, аз несъзнателно виждам кадри. Представям си нещата, които виждам, в снимка. Търся с поглед детайла, естествената рамка, близкия и далечния план... А, да, освен това досаждам на децата с неща от рода на "Знаете ли как е това на италиански?" Щура работа!

Нели написа:
Децата ми се смят, че се чувствам добре в държави, чиито знамена имат бяло, зелено и червено като цвят. А всъщност дали е случайно, че точно тези държави имат тези цветове на знамената си? Все пак един от братята на Аспарух се е заселил някога в Панония, област на територията на Унгария, друг - в днешна Италия.

Сама си "отговарям", но вижте на какво попаднах току-що:
https://www.monitor.bg/bg/a/view/desisl ... nci-141841
Точно се зачудих и отговорът "изникна".

Здравейте, момичета. Снощи, като си легнах, си мислех, колко тъжен, пуст, самотен и лишен от живот изглежда форума. През 2010-а тръгна с такова огромно желание, а и нужда, породена от скапалия се сървър, на който се хостваше форума на "Часът на мама"... Сега си пишем само ние трите с вас, Деси и Нели. За нищо не съжалявам. За нито един от хората, които сами избраха да не пишат тук. Случило се е за добро - винаги е така. Защото с някои от тези хора изградих възхитително ПРИЯТЕЛСТВО, преминало през много фази, но по-живо от всякога. Другите - те просто не са в живота ми, защото нямам нужда от тях. Интимността, която сега е настъпила, дава възможност човек да се отпусне, да бъде себе си (а не представителния образ на своя ник) и тогава четеш истории като на Нелката.

Нели, отново открих себе си в думите ти:

Нели написа: Но до голяма степен беше разбирането и емоционалната ми нагласа да съпреживявам с любимите си хора хубавите моменти. Някак едно самостоятелно пътуване щеше да е... жалко.

Това го открих за себе си по време на престоя ми в Париж преди 4-5 години, когато заминах заедно с Момчил, който беше в командировка там, а децата останаха със свекърва ми в България. Вървях, обикалях този прекрасен град, разглеждах най-известните му забележителности, и мълчах забележително тъпо, защото бях САМА...... Нямаше на кого да споделя всичките си впечатления, онова, което се трупа вътре в мен и иска да излезе.... Особено тежко ми беше във Версай......, но това са спомени, а исках да кажа, че моето разбиране за пътуване е точно както при теб - съпреживяване и споделяне с любими хора.

Страхотна Вили си отгледала . Носи в себе си разсъдливост, доброта, съпричасност, разбиране.... желание да прави хората (в случая майка си) щастливи. Подаръкът ти е бил... невероятен. В момента нямам време, но обещавам в почивката да разгледам снимките ти от Будапеща.

И още нещо открих в твоя текст, което споделям напълно:

Нели написа:Такааааа, да ви кажа какви ги върша...

Разходих се до Будапеща!

А сега, цялата история:

ПредисловиеОчевидно имаше нещо сбъркано и егоистично в логиката "Щом аз съм ходил, ние няма да годим", но имаше и нещо сбъркано в моята дотолкова обвързана с него представа, до такава степен посветена на него житейска роля, че, макар да ми беше мъчно, че няма да отида, дори не ми хрумна мисълта, че бих могла да отида сама. Да, донякъде зад това стоеше моята неувереност, аз винаги съм имала такава. Имам я и сега.

Аз също си давам сметка, че неувереност и плахост ме спират да правя неща, които искам да направя...... А за егоизма човешки - неговата проява е повсеместна в живота ни... Твоята раздяла с Христоско вероятно е една от тези прояви, но...... оттогава аз те виждам в съвсем нова светлина - най-хубавата светлина, която може да е Нели .

Италиански учиш? И там ли има модални и неправилни глаголи?! Егати и езиците........

Деска, виждам, че и твоето море е било сбъдната мечта Пътували сте, имали сте среща с Нелката, имахте и личен празник - Алекс вече е "голяма работа" . Много е пораснал и много е възмъжал.... Чуден тийн е вече . Сега, ако не се лъжа, ти предстои круиза в Гърция, нали така? И там какви преживявания те очакват....... чак да ти завиди човек. Съвсем сериозно. Аз вече си починах от нашето море и мога да кажа, че пак ми се ходи натам. Даже..... почвам да се замислям дали да не резервирам нещо.

Kleo написа: Сега съм на работа вече. А в петъка сега ми се обадиха от 130 СОУ, че съм одобрена за учител във философския цикъл. Така че остава да говоря с шефовете ми /старият и новият/, да видим как ще съчетаем нещата. Тъй като в училището ме викат само за 8 учебни часа седмично, ангажиментът е чрез граждански договор само, почасов, плащането е малко, идеята ми е да продължа на пълен щат в сегашната ми месторабота и да допълвам ангажираността си с преподаването. Това е засега от мен. Прегръщам ви всички!

Има ли развижване по този въпрос, Десита? Ако можеш да съчетаеш двете работи, ще получиш удовлетворението да си учител, което съм сигурна, че искаш и търсиш.

Аз сега се обличам и излизам до Лидъл - тази седмица има промоция на тетрадки и искам да се възползвам. Колкото и да ми е гадно, училището вече почва да заявява себе си..... по един или друг начин. И като се върна, ще се опитам пак да вляза да ви разкажа какви ги върша тези дни.

Да, Ани, голямо раздвижване има при мен!
Благодаря ти, че питаш и се интересуваш.
Обадиха ми се от още две гимназии да се явя на интервю.
Нещата още предстоят, нямам яснота какво ще правя от септември - октомври нататък.
Но пък е толкова вълнуващо!

Kleo написа:Да, Ани, голямо раздвижване има при мен!
Благодаря ти, че питаш и се интересуваш.
Обадиха ми се от още две гимназии да се явя на интервю.
Нещата още предстоят, нямам яснота какво ще правя от септември - октомври нататък.
Но пък е толкова вълнуващо!

СТИСКАМ ПАЛЦИ!
Тези промени при теб са за добро, сигурна съм!

Здравейте. Ео я музата - посред нощите...... криво-ляво. Макар че според мен е време за сън, ама.....

Накратичко да кажа - миналата седмица си подадох документите да кандидатствам за работа на 5 места - до ден днешен от ни едно не са се обадили. За сметка на това от моята академия ме поканиха пак да водя курс на деца по HTML. И много се колебая - не за друго, ами трябва да си разработвам уроците и да съм стабилна и уверена пред децата, пък ако погледна сериозно - аз самата имам нужда от още учене по темата. И много се колебая. А и тази работа с преподаването е не на половин работен ден, ами на четвърт - по 2 часа събота и то през събота. Ще видим - малко е късно сега и ми се спи.

Деска, не разбрах съвсем добре - предвид, че шефовете ти не са съгласни да излизаш за 8 часа седмично от центъра, ти си търсиш изцяло работа като учителка, така ли е?

Некла, при теб какво става?!

Не, Ани.
Просто от Центъра не са съгласни да остана на пълен щат и едновременно с това да доработвам в училище.
Но са повече от съгласни да мина на половин щат и едновременно с това да съм на друг трудов договор в училище.
До дни ще разбера какво ще стане с мен.
Не мога да продължа да бачкам единствено в Центъра, защото парите са твърде малко.

П.П. Чери, писах в личния ти дневник

Случка от преди малко.

Покрай една снимката във фейсбук с регата по пълнолуние някак ме намери един роднина - чичо Пламен (чичо за мен, за децата ми ще бъде дядо).
Не съм го виждала около 30 години - била съм 12-15 годишна най-много, когато го видях за последен път. Тогава той имаше малки деца - син и дъщеря, които сега са около 35 годишни и имат свои деца.
Преди малко чичо Пламен ми се обади по телефона, заговорихме се и той тръгна да ми разказва за тях. Аз... колкото и да ми е неприятно да призная, не се сетих веднага за имената им. Казах му: "Те едва ли ме помнят и сигурно не знаят коя съм." Тогава той ми разказа как им показал снимките ми във фейсбук и ги питал помнят ли ме. А дъщеря му казала: "Как да не я помня! Тя ни извеждаше на двора и ни показваше звездите."
Тогава тя е била 4-5 годишна.

Замислих се как оставяме следи в душите на хората, дори когато самите ние не ги помним. Дори когато минем през живота им мимолетено и, уж, незначително. И колко е важно как присъстваме в света и сред човеците. Дали следите, които оставяме, окриляват? Дали носим светлина и топлина? Дали вдъхновяваме? Или оставяме рани, които трудно зарастват?
Просто се замислих.

Усещането, че си човекът, накарал някого за пръв път да вдигне поглед нагоре и да погледне звездите, е несравнимо с нищо друго. Че си оставил светла следа в сърцето му, че си го вдъхновил, че този малък миг е имал значение... Изведнъж чувстваш цялата грандиозност на всичко, на всеки малък момент. Усещаш невидимите нишки, които винаги ни свързват. Всички нас с всичко друго. И... някак няма други и няма друго, има само едно единно нещо... Сигурно звучи нелепо и високопарно, но усещането ми е физически реално и е такова...