Нека да си поговорим за МАЙЧИНСТВОТО...

[Dari09]

Сиренце, и аз се включвам в гледането. Доколкото разбрах, тя говори за "новите деца" - т.е. така наречените "индиго деца". Това е тема, която все се каня да поразгледам.

[Ver]

Ето нещо хубаво и тъжнo

Халил Джубран

За децата

Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас, но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им,
защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си,
защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост;
защото както Той обича литналата стрела,
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.

Това е вечно, истинско и се радвам, че преди време го открих за себе си.
Само не мога да разбера защо ти е тъжно, Ася?
Мен ме облива само едно чувство на удовлетворени, на облекчение, на доволство когато чета тези редове.
Голяма отговорност има родителя, но да не се залъгваме
Децата ще пораснат (да са живи и здрави!) и ще поемат по своя път, какво по-хубаво от това! Особено, ако са станали безстрашни и свободомислещи.

[Ася]

Вер, тъжно ми е, защото... не се справям добре с късането на пъпната връв... Може би аз имам нужда от порастване, може би...защото нямах нормално и щастливо детство, бях стрела, изстреляна от половин лък. Може би защото аз не искам да порасна и търся начин да се върна в детството с ясното съзнание, че е невъзможно... А децата ми дават сигурността на миризмата от пухкавите си косички. Най-голямата сила е тази - на увереността, че трябва да пазиш и закриляш детето. Дали затова станах учителка?
Не знам дори какво пиша в момента, мисля, че въпросът ти провокира усещания, скрити досега. Не искам децата ми да пораснат, не искам да се почувствам ненужна... това са вероятно глупави и безпочвени страхове и аз ще ги надмогна със сигурност в името на децата си, но... страхувам се, искам да ги закрилям вечно.
Гьоте го е казал толкова каратко и ясно - "О, миг, поспри, ти тъй си хубав..."

[dexter]

Ася, много добре те разбирам как се чустваш За себе си се надявам с времето да свиквам полека с мисълта за порастването на детето и да мога да го пусна да си поеме по пътя. Аз, от моята гледна точка на дете на родителите си, винаги съм се възмущавала от родителите, които държат децата си зависими от тях (родителите), които не искат да ги пуснат да заживеят сами, които постоянно ги правят зависими под някаква форма. Ноооо - ето че нещата се обръщат - въпреки, че не мога да приема такова родителско поведение, мога да го разбера . Знам си аз - нещата, на които се чудя или възмущавам, ми се връщат след време :lol:

[Ася]

Deхter
Дали ще намерим златната среда, се питам , за себе си знам, че се бунтувах да намеря свободата си и я получих, а всъщност имах нужда от едно "Обичаме те, стой при нас..." Никога не бих го признала на майка си, която мисли, че като ми е дала свободата толкова рано, е направила най-доброто за мен. Боляло я е много, и сега ако й сервирам, че не е трябвало да се предава, че всъщност жертвата й е била ... не напразна, но не това, което е мислела за най-доброто... това ще я нарани още повече. Затова се правя на силна и годра от своята свобода.
Как да разбера дали не бъркам, като обгръщам децата си с безусловна обич и нежност? Кой ще ми каже?
Дали не ги обвивам в захаросан памук от майчина обич, топъл и пухкав, но смъртоносен за тях, защото не им е дал най-вжното - средства за оцеляване в този суров свят?
Искам универсални правила, искам наставник, който да ми казва какво да правя! Не се чувствам готова, страхувам се! Понякога имам усещането, че вместо да им давам сили, аз черпя от техните
Понякога, когато изляза извън кожата си, гледам на тях като на божие наказание :128 , за всичко лошо, което съм направила, сега ми се полага така да се терзая и да мисля постоянно без успех и отговор.
"И кучката майка да не става" , са казали хората :lol:

[Ver]

Как да разбера дали не бъркам, като обгръщам децата си с безусловна обич и нежност? Кой ще ми каже?
Дали не ги обвивам в захаросан памук от майчина обич, топъл и пухкав, но смъртоносен за тях, защото не им е дал най-вжното - средства за оцеляване в този суров свят?
Искам универсални правила, искам наставник, който да ми казва какво да правя! Не се чувствам готова, страхувам се! Понякога имам усещането, че вместо да им давам сили, аз черпя от техните :

Май бръкнах с пръст в раната.
Винаги, когато се чудя дали постъпвам правилно (рядко се чудя, просто го знам веднага) се обръщам към сърцето си. Ако там всичко е чисто и спокойно, значи аз постъпвам добре. Ако моя избор носи повече позитиви отколкото негативи за мен и за хората около мен, значи постъпвам добре. Ако не ми трепери "под лъжичката", значи всичко е наред.
Обърни се към себе си. Забравяме да разговаряме със себе си, от там идват много от проблемите ни.
Според мен универсални правила няма Няма как да има. Всички сме различни, на различни пътища, с различно минало, обремененост .... няма как.
Наставник да, пожелавам ти от сърце да намериш човек, чиято енергия да ти пасне и който да може да те води и когото да можеш следваш! Но все пак си мисля, че е най-добре да разчитаме на себе си.
Успех!

[Нели]

Вер, тъжно ми е, защото... не се справям добре с късането на пъпната връв... Може би аз имам нужда от порастване, може би...защото нямах нормално и щастливо детство, бях стрела, изстреляна от половин лък. Може би защото аз не искам да порасна и търся начин да се върна в детството с ясното съзнание, че е невъзможно... А децата ми дават сигурността на миризмата от пухкавите си косички. Най-голямата сила е тази - на увереността, че трябва да пазиш и закриляш детето. Дали затова станах учителка?
Не знам дори какво пиша в момента, мисля, че въпросът ти провокира усещания, скрити досега. Не искам децата ми да пораснат, не искам да се почувствам ненужна... това са вероятно глупави и безпочвени страхове и аз ще ги надмогна със сигурност в името на децата си, но... страхувам се, искам да ги закрилям вечно.
Гьоте го е казал толкова каратко и ясно - "О, миг, поспри, ти тъй си хубав..."

Хм, Ася, ако така се чувстваш, тогава това е за теб.

[dexter]

Да, щеше да е хубаво, ако децата си идваха с упътване, както например фурната за хляб . С таблица с проблемите, които се появяват, с възможните причини и с решенията. Подредено, спретнато, прегледно....
Вер, в случая не мога да се съглася с теб, че ако се вслушваме в себе си, ще намерим пътя с децата си. Като го написах и веднага ми прозвуча абсурдно..... Въпреки това ще се опитам да обясня - като използвам себе си и моя опит, както и хората, които познавам. Това, което е вътре в мен, е продукт на някакво възпитание, обучение, самообучение, търсене, терзание - знаете през какво преминава човек по пътя си. Не се считам за уравновесен и мъдър човек, в душата ми се борят черни и бели демони, сили и др. подобни. Ако съм страдала от липса на любов и внимание като дете, все още се опитвам да го компенсирам по всякакви начини. Дори ако единият от начините е да държа моето дете близо до мен. А това не е правилно, според мен. Т.е. ако се обърна към сърцето си, там ще видя и усетя две неща - едното е мисълта, чуството да съм нужна на някой, да държа детето си близо до мен, защото ме обича и тази обич ми е нужна повече от всичко останало. Другото е споменът как аз самата съм се чуствала в детството си, как исках да съм самостоятелна, независима и колко се радвах на свободата си, като я получих. Кой път на поведение да избера за детето си? Който и да избера, другият ще е още в мен и ще се чуди - защо пък не съм избрала него. Трябва да помъдрея първо, да знам коя съм аз, кой е моя път и тогава вече да съм уверена в решенията, които взимам. До този момент обаче имам още да вървя. До тогава ще се лутам и ще се надявам всеки път да избирам правилното решение .
Според мен трябва да наблюдаваме децата, те ще ни упътят за пътя към тях. Да ги слушаме, да ги разбираме, да уважаваме характера им. Да не следваме стереотипи на възпитание, модели на поведение. И да си припомняме постоянно "Вашите чада не са ваши чада. Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот. Идват чрез вас, но не са из вас. И макар да живеят с вас, не ви принадлежат."

[Ver]

Вер, в случая не мога да се съглася с теб, че ако се вслушваме в себе си, ще намерим пътя с децата си. Като го написах и веднага ми прозвуча абсурдно..... ........
......Трябва да помъдрея първо, да знам коя съм аз, кой е моя път и тогава вече да съм уверена в решенията, които взимам. До този момент обаче имам още да вървя.
..... Да не следваме стереотипи на възпитание, модели на поведение.

Декс, аз не искам да се съгласяваш , но почти си го направила с по-долното изречение. Как ще разбереш коя си, ако не се вслушаш в себе си? Кой ще ти кажа, кой би го знаел по-добре от теб?
За стериотипите съм на същото мнение .

[dexter]

Аз не казвам да не се вслушвам в себе си, обаче колкото и да слушам, не съм сигурна, че там е вярното решение . Защото вътрешното ми "Аз" също е объркано по много въпроси :lol: Напоследък забелязвам, че търся информация до момента, до който намеря нещо, което ми подхожда на мирогледа, т.е. от 10 гледни точки избирам тази, която според моите усещания е правилна. И може тя наистина да е такава за мен. Но детето ми не съм аз - за него нещо друго може да е подходящо. Ако постъпвам с него спрямо моето светоусещане, спрямо това как аз се чуствам - това би могло да е грешка спрямо нейното виждане за света. Аз съм най-спокойна когато сме двете заедно, когато ми е хваната за полата. Но тя иска да тича на площадката, да се катери, да лази по камъните, да влиза сама в морето. И това е добре за нея - казва го разумът ми. Но сърцето ми крещи, под лъжичката ми се свива от страх да не й се случи нещо. разумът ми казва, че едно обелено коляно не е края на свта, но стомахът ми се обръща от вида на раната. Кое е вътрешното ми "аз" в случая - разумът или чувствата . Или пък ядосаното ми "аз" да крещи и да вика и в крайна сметка побеждава, въпреки другите ми съображения :lol: Дилеми, дилеми..... Разбира се, случва се и разумът и чуствата да ми казват едно и също, тогава е лесно, не се терзая, спя спокойно и всичко е цветя и рози. Не ми е лесно... :lol: Разбрах, че трябва постоянно да се вглеждам в себе си, да се усъвършенствам, да търся информация, да слушам, да се науча да уважавам чуждата гледна точка и още 100 неща. А имаше време, когато се мислех за завършена личност :lol: :lol: - колко съм била далеч от истината!
Малко объркано се опитвам да обясня, май не ми достигат думи, които да изразят някои от - надявам се временните ми - състояния .
Ето например в понеделник бях в подобна дилема - водих Яна на градина да я прегледа докторката там, за да я пускам от сряда. Като си мисля, че Яна е излекувана от кашлицата. Преглежда я значи онази докторка и с гробовен глас ми казва, че Яна е много зле, пред пневмония. Не може да ходи на градина. От там се юрваме при личната, която я преслушва за 10 сек. и казва - едва ли е пневмония, но идете на рентген. Излиза снимката - пише "начален стадий на пневмония, бронхолити..." и незнам какво още. Пак при личната - имало 2 варианта - или да влизаме в болница, или да пробваме с домашно лечение няколко дни, ако няма подобрения, тогава да мислим други варианти. Вече лекичко се бях пообъркала, защото 3 часа се мотаем напред-назад в разни студени болнични коридори. Излязохме си ние от личната и право при нашата си докторка, дето беше слушала Яна няколко дни преди случката. Пак я слуша надълго и на широко и какво мислите - нямало му нищо на детето, Вентолина си казвал думата, нямало нужда дори от антибиотик, камо ли от оставане в болница!!! Изпаднах в много голяма дилема - да давам ли антибиотика или да не го давам. Цялата ми личност крещеше да не го давам, обаче ако грешах, ако станеше по-лошо, ако наистина се стигне до влизане в болница? Мога ли да поема този риск? Не намерих спокойствие - което и решение да бях избрала, нямаше да имам мира. Поне не в следващите няколко дни. В сряда Яна си беше съвсем добре, без следа от хрипове, без кашлица, без сополи - може би антибиотикът все пак е свършил работа, след като 2 седмици преди това се влачи на сиропи за кашлица без подобрение. Но ако след месец се разболее пак - било ли е правилно решението ми....
Ох, май прекалих с обясненията този път , стана твърде дълго и отегчително, ще стана шампион по спам :lol:

[Ася]

Вер, опасното в случая с вглеждането в себе си и в инстинктивните решения е, че действа в един сравнително идеален свят - с леките му болести и дребните ежедневни проблеми, с които се сблъскваме всеки ден.
Нямах никакви проблеми допреди година... когато с дъщеря ми стана нещо. Тогава загубих вярната посока...и решението не е в мен. Не мога да се справя, не мога да помогна на детето си.
Съзнавам безкрайно добре, че няма универсални правила, че не мога да имам ментора, който искам да поема моите отговорности. Знам го, но не ми помага.
Днес пак имаше криза, и напоследък загубихме лекото подобрение от последните месеци. Май вече и аз имам нужда от специализирана помощ.

Нели, благодаря ти за линка, ще прочета с голям интерес на по-спокойна и ведра глава