Добро утро на всички
.
Извинете, че съм малко хаотична с влизанията си тук и особено с отговорите. Причината е, че се опитвам да намеря изход от хаоса, в който се превърна моето ежедневие. Откакто ни ликвидираха фирмата през есента на 2017 година, аз не работя в офис на трудов договор. Останах си в нас и реших да продължа сама. И в интерес на истината почна да ми се получава - бавно, но все пак. През седмиците, в които имам поръчка за изработка на сайт или нещо друго графично, аз работя повече часове. Случвало се е да оставам пред компа до 12 часа дори, но да си свърша каквото е необходимо. Обаче това е инцидентно. През останалото време ежедневието ми е относително спокойно. Планирах си излизания за почивка, за пазаруване, за спорт, за срещи с приятели...
Но от март тази година нещо тотално се обърка. Заради дистанционното обучение на децата, тренировките онлайн и работата от вкъщи на Момчил изведнъж всички се оказахме у дома. Първата седмица беше готино, защото беше нещо съвсем ново и много неестествено. Нещо, което беше в пълен противовес на живота ни до този момент, и всички много му се кефехме. После пък.... почнахме да чакаме мерките да свършат и да се върнем към живота си. Лятото беше относително поносимо. Дойде и първият учебен ден, децата тръгнаха на училище и в общи линии животът с малки изключения се върна "в коритото" си... Но... всичко отново е сговнясано заради новите мерки. Отново сме четиримата вкъщи по всяко време. Отново няма и една свободна стая, една свободна минута, никаква възможност за усамотяване. Времето навън вече не става за дълги разходки и почивка. Вкъщи Момчил е постоянно на телефона - води разговори с клиенти, на които продават продукти. От една страна пазя тишина, за да може той да работи качествено (все пак от него идват парите у нас). От друга - пазя и децата да не му пречат. От трета аз самата не мога да работя добре, защото се разсейвам от това, че го слушам. Ходя в спалнята, когато съм много на зор, но там работя на спалнята, а не на бюро и ми е неудобно, а и ми се доспива..... И всичко това води до едно - каквото и да правя през деня е или некачествено, или недовършено...... и почнах от 3 месеца да оставам след като Момчил свърши работа (към 18 часа) на компютъра до 8-9-10 часа, за да си довърша нещата. Лошото е, че..... моето бюро е в хола, където се събираме всички. И по това време, когато аз почна да работя, се отпочва едно влизане-излизане, Момчил готви в кухнята, сервира се маса, пуска се телевизор... и истината е, че.. аз се изнервям. Не мога да си свърша работата, изпитвам угризения от това, че нищо не правя, преуморявам се, защото съм много часове на компютъра. Изяждам се от яд, че сме по цял ден заедно у нас, но...... на практика не си обръщаме внимание, а напротив - чудим се как да се избягваме, за да имаме и секунда уединение, лично пространство или пък възможност да не си пречим......
И стигам до същината, а тя е, че почнах да изпадам в апатия... нищо да не ме радва. Нищо да не ме и наскърбява. Да няма значение дали е празник или делник. Дали е работен ден или почивен.... Почнах да гоня децата, когато съм на компютъра и работя, и те идват да ми кажат нещо.... гоня ги, защото ми е омръзнало вече нещо да ме прекъсва, да ме разсейва и да не мога да си свърша моята работа... Почнах да ги гоня и по дефолт - дори когато не работя.... Искам си ПРОСТРАНСТВОТОООООООООООООООООООООО!!!
Емка, като човек, който загуби родител, починал от гадна болест, мисля, че те разбирам. Аз умирах по малко всеки ден от 8-те месеца, през които ракът изяде татко.... Бяха ни казали, че няма да живее повече от година и това се случи.
DeerE написа: ↑08 Дек 2020, 17:48
Аз съм добре физически, просто не ми се пише за моето състояние. Психически се сринах. Така, че ще ви разкажа за това как съм преминала през ковид, когато се успокоя напълно.
Сигурна съм, че не ти е добре, но ти имаш все още майка си и надеждата. И колкото и да ти е тежко, мисля, че не трябва да изпадаш в самосъжаление и угризения. Каквото е било, се е случило. Днес вече го няма, а ми се струва, че трябва да живееш заради ДНЕС, не заради вчера. Няма болест, която да ни радва. Според мен има хора, които ни тревожат. Така че - усмихни се, дори и да ти е трудно. Огледай се около теб и виж всички неща, заради които си заслужава твоята усмивка да е на лицето ти. Не стой в миналото и в черния мрак на ковид. Давай надежда и на другите. Ако можеш и ако ти се струва смислено това.... Аз поне така бих направила... макар да ми трябваха около 10 години, за да се измъкна от ада на рака... Там не е хубаво и те смазва...
Да, Коки има вече книжка или.... ще има, т.к. сега му предстои да си я извади и после ще кара нашата кола в мое присъствие. Все още е неопитен и искам да бъда до него, докато придобие увереност. Аз знам,че той може, защото не подходи с излишно самочувствие, че е роден шофьор... и това ме кара да бъда най-щастлива.
Нели написа: ↑08 Дек 2020, 22:08
Ани, Цони,
много ви се радвам на срещата в Черни Вит. Колкото до среща, аз съм ЗА, но за момента не мога да шофирам и остава въпросът с транспорта. Всъщност много искам да ви видя!
Нелка, ти днес мисля, че си на преглед за двойното виждане, нали така? Предполагам, че то е причината да не можеш да шофираш. Надявам се да имаш добри новини след прегледа и чакам да пишеш.
Що се отнася до срещата.... и аз имам нужда да направя нещо различно..... и аз искам да ви видя. Трябва да ни се получи.......
Оставям ви сега, че днес ще имаме гости. Трябва да си направя много точен план на нещата, които да свърша през деня, за да не съм преуморена довечера. Така че почвам с това....
Ванче, вече тренирам със студиото на Руми. Доволна съм. Наистина.
Починахме си.... макар че аз напоследък почнах да трупам много напрежение и да не мога да си почивам.... Трябва да направя някаква радикална промяна, защото усещам, че... ставам апатична.