Ах, колко възвишено!...(време за поезия и велики мисли!)

[tita]

Я помню чудное мгновенье:
Передо мной явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.
В томленьях грусти безнадежной,
В тревогах шумной суеты,
Звучал мне долго голос нежный
И снились милые черты.

Шли годы. Бурь порыв мятежный
Рассеял прежние мечты,
И я забыл твой голос нежный,
Твои небесные черты.

В глуши, во мраке заточенья
Тянулись тихо дни мои
Без божества, без вдохновенья,
Без слез, без жизни, без любви.

Душе настало пробужденье:
И вот опять явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

И сердце бьется в упоенье,
И для него воскресли вновь
И божество, и вдохновенье,
И жизнь, и слезы, и любовь.


На днешната дата през 1799 г. e роден любим мой поет - Александър С. Пушкин.
Това е едно от най-запомнящите му се стихотворения, което ние дори изучавахме в часовете по руски в гимназията.

[tita]

и още:

Я вас любил: любовь еще, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.

Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам бог любимой быть другим.

[Kleo]

СПЕЦИАЛНО ЗА ТИТКА

Цветок

А. С. Пушкин

Цветок засохший, безуханный,
Забытый в книге вижу я;
И вот уже мечтою странной
Душа наполнилась моя:

Где цвёл? когда? какой весною?
И долго ль цвёл? и сорван кем,
Чужой, знакомой ли рукою?
И положён сюда зачем?

На память нежного ль свиданья,
Или разлуки роковой,
Иль одинокого гулянья
В тиши полей, в тени лесной?

И жив ли тот, и та жива ли?
И нынче где их уголок?
Или уже они увяли,
Как сей неведомый цветок?

<1828>


Цветче

А. С. Пушкин

В забравен том без мирис цвете
видях – хербарий изсушен.
Така ме трогна, след което
събуди странни мисли в мен:

Къде цъфтяло е напролет?
Позната, чужда ли ръка
го е откъснала отколе?
Защо е скрито тук така?

От тайна среща ли е спомен?
Разлъка зарад орис зла
или пък излет мил напомня?
Или разходка в полски злак?

Дали са живи и са двойка?
Къде е свидният им кът?
Или в земята спят спокойно,
тъй както в книгата – цветът?

1828

[Kleo]

[Kleo]

Горе на небето ... звездите ... станаха повече ...
Една звезда гори отгоре - душата на вечната наша поетеса - великолепната Станка Пенчева .
Каквото и да кажа за това, че вече не е сред нас, все ще е малко. Затова ще помълча. Ще поплача самотно. Обрулено и тъжно.
А довечера ще взема в ръка нейна стихосбирка и отново ще задишам с нея. С думите. С чувствата, обагрили битието й преживе.
Боже, колко ми е мъчно, че няма да прочета повече нищо ново, така нейно!
Поклон пред паметта й. Ще ми липсва. ...

[Kleo]

Сега е ред душата ми да те обича!

Сърцето ми
като листо трепти все още,
но водопадът на кръвта
се спуска вече в равнината,
затихват ветровете нощни…
Настъпва
най - голямата вселенска тишина:
телата ни лежат
като два бели камъка на речно дъно
под месец млад;
лицата ни са тъмни,
но очите- звездни;
устата ни мълчат
като цветя разцъфнали;
напълнени със мед и аромат...
Желанието е изчезнало.
Плътта почива,
сладостно отпаднала.
Как тичахме един към друг,
как тичахме...
И нека си отдъхва уморено тялото.
Сега е ред душата ми да те обича!

СТАНКА ПЕНЧЕВА

[Сиренце]

Йееееее, Тита
Не подозирах, че и ти като мен си любител на руската поезия!

Ето и малко от Лермонтов

Ангел

По небу полуночи ангел летел,
И тихую песню он пел,
И месяц, и звезды, и тучи толпой
Внимали той песне святой.

Он пел о блаженстве безгрешных духов
Под кущами райских садов,
О Боге великом он пел, и хвала
Его непритворна была.

Он душу младую в объятиях нес
Для мира печали и слез;
И звук его песни в душе молодой
Остался - без слов, но живой.

И долго на свете томилась она,
Желанием чудным полна,
И звуков небес заменить не могли
Ей скучные песни земли.

[Kleo]

Не ми пожелавайте дълги години -
пожелайте ми лека и бърза смърт.
Да я посрещна достойно и
примирено,
сред хора обичани,
след честен живот.
Да имам накрая достатъчно
въздух.
И на предците си тихото
мъжество.
Да целуна живота, любовта и тревичката
с благодарност и с кротка тъга.
Пожелайте ми вътрешен мир.
Пожелайте ми любопитство
последно -
към великата тайна на Нищото.
И попътна светлина.
Докосване
Мъча се
така нежно да докосвам всичко,
че да не го нараня.
Светът напира насреща ми -
безжалостен, ръбест, наежен.
Но аз докосвам всичко
нежно.
Защото има толкова раними
неща:
роса и въздух,
пръстчета на дете,
водно конче,
самотна жена,
горда бедност,
невидими рани,
доверчиви очи...
А в гъмжилото, в тълпата
наежена
може да ги отминеш,
да не ги различиш.
Затова докосвай всичко нежно,
нежно -
дори с риск да се нараниш.

Станка Пенчева


[youtube]hTE1magl5gw[/youtube]

[Kleo]

И пак на дъщеря ми

Станка Пенчева

От всяко свое пътуване
Все ти носех по нещо — да те зарадвам,
да усетиш дъха на далечините.
Как обичах завръщането,
прегръдката ни по летища и гари,
разговорите до среднощ...

Този път,
от най-далечното свое пътуване
няма нищичко да ти донеса.
Само — болка и сиротство,
само — заглъхващ спомен за лицето ми,
за гласа, за облака от любов,
с който те обгръщах...
Никога
няма да узнаеш
за най-странното мое пътуване.
Но ти си мисли,
че някъде все пак ме има,
че те виждам,
че в страшен за тебе час
ще се сгъстя в плазма,
в силово поле,
в светлина —
и ти ще се усетиш несломима.
И не сама.

[Kleo]

ОПИС НА ВЕЩИ

СТАНКА ПЕНЧЕВА

Ако, не дай си боже, моят час ме настигне
Сред леден площад, сред улица гореща -
Ще вдигне някой мрежата с хляб и книги,
А служебното лице ще опише моите вещи.
Писалка. Не златна.
От употреба изтрита.
Тя пишеше "Мили."
И: "Възразявам. Не съм съгласна."
Портмоне. Констатирахме, че парите...
Парите ли? С тях бяхме наясно:
Знаех цената им и знаех да ги пилея.
Ключ секретен. И от кутия на поща.
Моят дом. Със цветята, с мушичките в полилея,
Със кратките дни и с дългите нощи,
С едно момиче, без което е пусто и скучно,
С една снимка на мъж върху скрина.
И в едно чекмедже - половината живот заключен...
Намерихме стари билети -
За влак, за кино...
Колко път през живота си пропътува!
На тръгване трептях от очакване цялата
И от радост звънтях - че се връщам.
До ново отплуване.
... и дреболии: гребен,
парфюм, огледало...
Не бях хубава. Но обичана бях. До края.
До последната, недовършена мисъл.
Тук описът свършва. Печат.
И човекът не знае,
Че всъщност живота ми е описал.

[Kleo]

"Да кажеш, че нямаш време, за да подобриш мислите и живота си, е все едно да кажеш, че нямаш време да спреш и да сипеш бензин, защото си прекалено зает с шофирането. Накрая ще ти се наложи." - Робин Шарма